диалектология стойков

Българска диалектология
Ст. Стойков
Съдържание
Максим Сл. Младенов—ПРОФЕСОР СТОЙКО СТОЙКОВ И БЪЛГАРСКАТА

ДИАЛЕКТОЛОГИЯ ............. 5
БЕЛЕЖКИ КЪМ ИЗДАНИЕТО ............. 18
Предговор ............. 20
I. УВОД
Предмет и задачи на диалектологията ............. 23
Териториални и социални диалекти ............. 25
Език и диалекти ............. 26
Диалект, говор, наречие ............. 27
Значение на диалектологията ............. 28
Теоретическо значение на диалектологията ............. 28
Практическо значение на диалектологията ............. 33
Диалектологията и близките ѝ научни дисциплини ............. 37
Изходни начала при проучване на диалектите ............. 39
Система за фонетично записване ............. 41
Опростено фонетично записване ............. 43
II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
А. ХАРАКТЕР, ПРОИЗХОД И РАЗВОЙ НА ДИАЛЕКТИТЕ

Схващания за същината на диалекта ............. 45
Диалектът като „развален” език ............. 46
Диалектът като проява на „чистия народен дух” ............. 47
Диалектът като географски затворена единица............. 47
Лингвистична география ............. 48
Схващания за произхода на диалектите ............. 50
Езиково и обществено развитие ............. 52
Диалектите през епохата на първобитнообщинния строй ............. 55
Племенни диалекти на българските славяни ............. 56
Диалектите през епохата на феодализма ............. 57
Образуване на българския народностен език ............. 60
Диалектите през епохата на капитализма ............. 62
Образуване на нацията и на националния език ............. 62
423
Национален език и диалекти ............. 65

Образуване на българската нация и на българския национален език ............. 66
Българският национален език и българските диалекти ............. 68
Общи и различителни черти на диалектите ............. 73
Б. ГЕОГРАФСКО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ
Характерни особености на българския език ............. 74

Граници на българския език ............. 76
Диалектно разчленение на българския език ............. 78
Класификация на българските диалекти ............. 81
Класификация по ятовия изговор ............. 83
Класификация по застъпниците на голямата носовка ............. 87
Други опити за класификация по фонетични особености ............. 88
Класификация по морфологични и лексикални особености ............. 90
Класификация по териториално разположение ............. 93
ИЗТОЧНИ ГОВОРИ
Характерни особености на източните говори ............. 96

Разпределение на източните говори ............. 101
М и з и й с к и г о в о р и ............. 101
Шуменски говор ............. 105
Б а л к а н с к и г о в о р и ............. 107
1. Централен балкански говор ............. 108
2. Котелско-еленско-дряновски говор ............. 111
3. Панагюрски говор ............. 112
4. Пирдопски говор ............. 113
5. Тетевенски говор ............. 114
6. Еркечки говор ............. 116
7. Подбалкански говор ............. 117
8. Преходни балкански говори ............. 118
Галатски говор ............. 119
Драгижевски говор ............. 119
Върбишки говор ............. 120
Р у п с к и г о в о р и ............. 120
Източни рупски говори ............. 123
1. Странджански говор ............. 124
2. Тракийски говор ............. 125
Родопски говори ............. 127
1. Смолянски говор ............. 129
2. Широколъшки говор ............. 133
3. Хвойненски говор ............. 134
4. Чепински говор ............. 135
5. Павликянски говор ............. 137
6. Златоградски говор ............. 139
Западни рупски говори ............. 140
1. Бабяшки говор ............. 141
2. Разложки говор ............. 141
3. Гоцеделчевски говор ............. 143
424
ЗАПАДНИ ГОВОРИ
Характерни особености на западните говори ............. 144
С е в е р о з а п а д н и г о в о р и ............. 146
1. Белослатинско-плевенски говор ............. 147
2. Видинско-ломски говор ............. 148
Ю г о з а п а д н и г о в о р и ............. 148
1. Ботевградски говор ............. 150
2. Врачански говор ............. 152
3. Ихтимански говор ............. 152
4. Елинпелински говор ............. 153
5. Софийски говор ............. 154
6. Самоковски говор ............. 155
7. Дупнишки говор ............. 155
8. Кюстендилски говор ............. 157
9. Благоевградски говор ............. 158
10. Петрички говор ............. 159
11. Югозападни преходни говори ............. 159
Пиянешки говор ............. 160
Каменишки говор ............. 161
Краешки говор ............. 162
П р е х о д н и г о в о р и ............. 163
Характерни особености на преходните говори ............. 164
1. Трънски говор ............. 167
2. Брезнишки говор ............. 168
3. Белоградчишки говор ............. 169
БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ ВЪВ ВАРДАРСКА И ЕГЕЙСКА МАКЕДОНИЯ*
Северни говори ............. 170

Тетовски говор ............. 171
Малашевски говор ............. 173
Велешки говор ............. 173
Прилепско-мариовски говор ............. 174
Битолски говор ............. 175
Дебърски говор ............. 176
Охридско-стружки говор ............. 177
Преспански говор ............. 179
Корчански говор ............. 180
Костурски говор ............. 181
Дойрански говор ............. 182
Лерински говор ............. 183
Кукушко-воденски говор ............. 184
Западнорупски говори ............. 185
ГОВОРИ НА ПРЕСЕЛНИЦИ ИЗВЪН ПРЕДЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ
Български говори в Съветския съюз ............. 188

Български говори в Румъния ............. 192
Банатски говор ............. 192
Говори във Влашко ............. 197
425
В. ФОНЕТИЧНИ, ГРАМАТИЧНИ И ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ

ДИАЛЕКТИ
Единство на граматичния строеж и на основния речников фонд на българските диалекти .............

198
Характер на диалектните различия ............. 199
ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ ВЪВ ФОНЕТИКАТА

Различия при гласните ............. 200
1. Ерове ............. 202
2. Носовки ............. 204
3. Ятова гласна ............. 206
4. Гласна ы ............. 208
5. Прегласи ............. 209
6. Редукция на неударените гласни ............. 211
Различия при съгласните ............. 213
1. Палатални съгласни ............. 213
2. Съгласна х ............. 215
3. Съгласна ф ............. 215
4. Съгласни ш, ж, ч, џ ............. 216
5. Промени на съгласни ............. 216
Групи ър, ъл и ръ, лъ ............. 219
Различия в ударението ............. 221
ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В МОРФОЛОГИЯТА
Различия при съществителните имена ............. 226

1. Граматичен род ............. 226
2. Остатъци от падежни форми ............. 228
3. Звателна форма ............. 229
4. Форми за множествено число ............. 230
5. Определени форми ............. 231
Различия при глаголите ............. 233
1. Сегашно време ............. 233
2. Бъдеще време ............. 236
3. Минало несвършено време ............. 245
4. Описателна форма за забрана ............. 246
5. Причастия ............. 249
Различия при местоименията ............. 250
1. Лични местоимения ............. 251
2. Възвратни местоимения ............. 254
3. Други местоимения ............. 255
ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В СИНТАКСИСА
О б щ и с и н т а к т и ч н и о с о б е н о с т и ............. 259
Словосъчетание ............. 259
Изречение ............. 260
Просто изречение ............. 260
1. Съгласуване ............. 260
2. Пряко допълнение с лично местоимение ............. 260
3. Удвояване на части на изречението ............. 261
4. Повтаряне части на изречението ............. 262
426
5. Словоред ............. 262

Сложно изречение ............. 263
Ч а с т и ч н и с и н т а к т и ч н и о с о б е н о с т и ............. 264
Словосъчетание ............. 264
Глаголни словосъчетания ............. 265
1. Предложни конструкции ............. 265
2. Инфинитивни конструкции ............. 266
Адйективни словосъчетания ............. 266
Изречение ............. 267
Просто изречение ............. 267
1. Въпросителни изречения ............. 267
2. Отрицателни изречения ............. 267
3. Словоред ............. 268
Сложно изречение ............. 271
Л е к с и к о – с и н т а к т и ч н и о с о б е н о с т и ............. 272
Диалектни предлози ............. 272
Диалектни съюзи ............. 273
Диалектни словосъчетания ............. 274
1. Глаголни словосъчетания ............. 274
2. Именни и адйективни словосъчетания ............. 274
ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В СЛОВООБРАЗУВАНЕТО
В и д о в е с л о в о о б р а з у в а т е л н и д и а л е к т и з м и ............. 279
Конструктивни диалектизми ............. 279
Частични диалектизми ............. 279
Инвентарни диалектизми ............. 279
Дистрибутивни диалектизми ............. 283
1. Групни диалектизми ............. 283
2. Единични диалектизми ............. 284
Пълни диалектизми ............. 289
Инвентарни диалектизми ............. 289
Дистрибутивни диалектизми ............. 290
1. Еднотипни диалектизми ............. 290
2. Разнотипни диалектизми ............. 292
Деструктивни диалектизми ............. 292
Реструктивни диалектизми ............. 293
Адеквативни диалектизми ............. 293
Деплуративни диалектизми ............. 293
Унификативни диалектизми ............. 293
ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В РЕЧНИКА
Основен речников фонд и речников състав на българските диалекти ............. 296

Название крак ............. 303
Название риза ............. 304
Название картофи ............. 304
Название диня ............. 308
Название пъпеш ............. 311
В и д о в е л е к с и к а л н и р а з л и ч и я м е ж д у д и а л е к т и т е ............. 314
Структурно-семантични диалектизми ............. 314
1. Семантични диалектизми ............. 315
2. Номинативни диалектизми ............. 315
427
Териториални диалектизми ............. 319

Х а р а к т е р н и о с о б е н о с т и н а д и а л е к т н а т а л е к с и к а ............. 321
И с т о р и ч е с к и п л а с т о в е в д и а л е к т н а т а л е к с и к а ............. 324
1. Славянски думи ............. 326
2. Думи, известни от старобългарските паметници ............. 326
3. Думи, минали от гръцки и турски език ............. 328
4. Думи, минали от румънски език ............. 330
5. Нови думи в българските диалекти ............. 331
ПРОМЕНИ В ДИАЛЕКТИТЕ
III. СОЦИАЛНИ ДИАЛЕКТИ

Обща характеристика ............. 337
Основни видове социални диалекти ............. 338
ПРОФЕСИОНАЛНИ ДИАЛЕКТИ
Речникови особености на професионалните диалекти ............. 341
Произход на професионалните диалекти ............. 345
ЖАРГОНИ
1. Тайни говори ............. 347

Произход на тайните говори ............. 350
2. Тайни занаятчийски говори ............. 352
3. Групови говори ............. 355
Особености на груповите говори ............. 356
4. Класови жаргони ............. 361
Обща характеристика на социалните диалекти ............. 362
IV. ДИАЛЕКТИЗМИ И ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК

Обогатяване на литературния език от диалектите ............. 363
Схващания за обогатяване на литературния език от диалектите ............. 366
Диалектизми в езика на художествената литература ............. 368
Диалектизми от териториалните говори ............. 368
Диалектизми от социалните говори ............. 377
Изводи ............. 379
V. ПРОУЧВАНЕ НА ДИАЛЕКТИТЕ
ТИПОВЕ ДИАЛЕКТОЛОЖКИ ПРОУЧВАНИЯ
Лингвистичен атлас ............. 384

Български диалектен атлас ............. 386
Атлас на българските говори в Съветския съюз ............. 391
МЕТОДИ ЗА СЪБИРАНЕ НА ДИАЛЕКТОЛОЖКИ МАТЕРИАЛ
1. Лично наблюдение ............. 393

Информатори ............. 394
Диалектно разчленение ............. 395
Начини за събиране на материал ............. 397
Записване на материали ............. 398
428
Качества на записа ............. 402

Обработка на материала ............. 402
2. Анкетен метод ............. 403
3. Събиране на материали по програма ............. 404
4. Използуване на записи, правени с други цели ............. 405
VI. ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ

Днешно състояние на българската диалектология ............. 407
Начало на българската диалектология ............. 408
По-видни представители на българската диалектология ............. 412
Библиографски трудове по българска диалектология ............. 415
Съкращения ............. 418
Василка Радева - „БЪЛГАРСКА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ” (3. изд., 1993) — ДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-
КЪСНО ............. 419
[Next]
[Back to Index]
М. Младенов — проф. Стойко Стойков и българската диалектология
За да разберем и осмислим приноса на проф. Ст. Стойков в историята на българската

диалектология, е необходимо да си представим времето, когато той започва своята научна дейност.
То се характеризира с пълна бездейност, пълно мъртвило в областта на диалектологията. Около
1935—1936 г. са обнародвани значителните проучвания на Ст. Младенов и Хр. Кодов за
тракийските говори, на К. Мирчев за неврокопския говор, на Цв. Тодоров за северозападните
говори, на Г. Попиванов за шуменския говор. И след тях дълго време — почти нищо. И така до
1956 г., когато с организаторските усилия и по почин на проф. Ст. Стойков се появява „Известия
на Института за български език”, кн. IV, изцяло посветена на диалектологията. С тази книга се
открива нов период в развитието на българската диалектология, на нейното тематично обогатяване
и заедно с това на методологическото ѝ обновяване. Появата на тази книга с разнообразно
съдържание съвпада и с началото на работата върху най-мащабното дело на българското
езикознание през последните стотина години — Българския диалектен атлас. В края на 60-те
години подемът на българската диалектология неизменно се свързва с името на Ст. Стойков.
Развитието на изследванията върху българските диалекти прави впечатление и на чуждестранните
учени, които многократно в многобройни рецензии и отзиви за българските проучвания
подчертават това. С изработването на Българския диалектен атлас България се нареди сред
немногото страни в Европа, в които лингвистичната география се развива успешно и дава своите
добри резултати. Известният чехословашки учен акад. Б. Хавранек определи този период като
„размах на българската диалектология”. Но до тези резултати трябваше да се
5
стигне с цената на много лични усилия, с последователност в отстояването на избрания път, с
привличане на сподвижници и единомишленици. И душа на тези начинания беше проф. Ст.
Стойков.
Стойко Стойков е роден на 26 октомври 1912 г. в София. Завършва с отличие III мъжка гимназия,
а през 1935 г. — славянска филология в Софийския университет. Веднага постъпва учител по
български език и литература в Свищовската търговска гимназия, а през 1937 г. получава
двегодишна стипендия и специализира в Пражкия Карлов университет, където защищава
докторска дисертация на тема „Български книжовен изговор. Опитно изследване”. След
завръщането си в България постъпва отново учител в Ямбол и Плевен, а от 1943 г. е на работа
първоначално като асистент към тогавашната Служба за български речник на Българската
академия на науките, а по-късно става асистент по български език в Катедрата по български език
на Софийския университет. През 1947 г. е избран за доцент, а през 1950 г. — за професор. Като
професор чете лекции по българска фонетика, българска лексикология, българска диалектология,
диалектна лексикология и лексикография, увод в общото езикознание.
В Софийския университет проф. Ст. Стойков дълги години е декан на Филологическия факултет
(по-късно Факултет по славянски филологии) и заместник-ректор, в Института за български език
известно време е научен секретар, а през последните 12 години от живота си е негов заместник-
директор. Ръководи и Секцията за българска диалектология и лингвистичен атлас от нейното
основаване.
Проф. Ст. Стойков се появява в българското езикознание, когато вече са налице диалектоложките
проучвания на първото поколение български филолози — Л. Милетич, Б. Цонев, Ал. Теодоров-
Балан, българската наука разполага с превъзходните изследвания на В. Облак, А. М. Селишчев, А.
Мазон върху българските диалекти в югозападните български земи; Ст. Младенов, Ст. Романски
продължават традициите на своите предшественици и описват нови български говори и техните
характерни особености, а след тях К. Мирчев, Хр. Кодов, Цв. Тодоров, Г. Попиванов дават своите
приноси за опознаването на българския диалектен ландшафт.
Интересен момент в българската диалектология след почти двайсетгодишен пълен застой е
колективната студия „Говорът на с. Говедарци, Самоковско” (Изв. Инст. бълг. ез., 4, 1956), където
откриваме много новаторски моменти и елементи: преди всичко в подхода към диалекта като към
цялостна система, а не откриване в
6
него само на някои особености (раритети), които по преценка на изследователя представляват

интерес.
Умението на проф. Ст. Стойков да разкрива диалектните явления особено ярко се проявява в
изследванията му върху отделни български говори: еркечкия говор, говорите в Твърдица,
Сливенско, Настан и Мугла, Девинско, Бълен-Сърб (Румъния). Тези проучвания се характеризират
както със задълбоченост на наблюденията, така също и с разнообразието от методи, използувани в
зависимост от научните цели, които авторът си поставя във всяко едно от тях.
През 1967 г. се появява неговото внушително по обем, задълбочено и последователно по
методологическите си позиции, оригинално по замисъл и изпълнение проучване на българския
банатски говор (С т о й к о в, Ст. Банатският говор. — Трудове по бълг. диалектология. Т. 3. С,
1967. 489 с). Авторът е работил с голяма любов и със заслужаваща отбелязване вярност към темата
почти 14—15 години. Изследването на говора на банатските българи, които живеят вече около
триста години откъснати от родината в чуждо езиково обкръжение, а днес са обречени на едно
засилващо се и намиращо се може би в крайните си фази денационализиране, е важно национално
и патриотично дело, което Ст. Стойков е осъществил по образцов начин.
Върху конкретния материал на този изключително интересен и със своеобразна съдба български
диалект ученият решава извънредно важни въпроси от теоретичен характер, свързани с
принципите на едно диалектоложко изследване. Проучването съдържа всички положителни страни
на нашата досегашна диалектология: стремеж към откриване на нови, неизвестни черти на
българските говори, вкус към задълбочена и търпелива теренна работа и т. н. В него има и много
нови елементи и те са преобладаващите: висота на теоретичната интерпретация на равнището на
съвременната езиковедска мисъл, разкриване на диалекта като пълноценно средство за езиково
общуване, анализ на диалектните явления откъм всички възможни и съществуващи аспекти:
звуков, морфологичен, лексикален, акцентен, синтактичен, словообразувателен. Ст. Стойков
разглежда диалекта не като нещо завинаги дадено, а в неговата динамична същност — набелязва
живи тенденции на развитието му, очертава сферите, в които има максимални промени и където
има и архаизми, и иновации. Поставя си трудната цел да обхване банатския говор в пълнота. Така
като естествено продължение и допълнение се появява изследването „Лексиката на банатския
говор” (Трудове по бълг.
7
диалектология. Т. 4, С., 1968, 325 с). По замисъл, по съдържание и по осъществяване книгата е

нещо самостоятелно и нещо ново не само за българската диалектология, но до голяма степен и за
славянската. Авторът отбелязва, че „си поставя за задача да представи във възможната максимална
пълнота цялото речниково богатство на един български говор и да разкрие някои негови
количествени и качествени особености”, т. е. да създаде нов тип (пълен) речник за банатския говор.
Друг кръг диалектоложки проблеми в разнообразното научно творчество на Ст. Стойков са
свързани с проучването на конкретни диалектни явления в отделни говорни области или в
българския диалектен континуум. Най-многобройни са неговите приноси в областта на
диалектната фонетика. Ще споменем някои от тях. Студията „Едно ново фонетично явление в
западните български говори (замяна на палатално л’ с й)” (Изв. Инст. бълг. ез., 1, 1952, 147—168)
може би най добре демонстрира неговия подход към диалектните явления. Той подхваща една
частично разглеждана вече тема, наблюдава подробно разпространението на промяната л’ > й
(йỳто „люто”, недèйа „неделя”) в редица селища, установява режима, при който промяната
функционира в различни поколения носители на говора; прилага опитни методи (с изкуствени
небца); привлича паралели от други, предимно славянски езици; използува метода на
лингвистично картографиране, за да покаже географските параметри на явлението. Най-сетне
прави задълбочени изводи, най-съществените от които са: а) явлението е сравнително ново; б) то се
е зародило по вътрешни причини, а не е резултат на чуждоезиково влияние.
На ярки явления от диалектния консонантизъм Ст. Стойков посвещава още няколко статии. Така
например той открива промяната на твърда съгласна л > в, у̌, ъ̌ или изпадането ѝ, при което се
явява компенсаторна дълга предходна гласна, срв.: воу̌ (вол), воу̌к (вълк), бвàто (блато), мàвак
(малък) и т. н. Явлението е разпространено в говора на с. Корово, Велинградско и с. Петърница,
Плевенско.
Характерна микродиалектна черта Ст. Стойков описва в разложкия говор — преглас на съгласни
к’, г’, х’ в ч’, џ’, ш’ например: зеч’ < зек’ < зет’; ч’ибрѝт (кибрит), чỳшч’и (чушки) и т. н.
С особено богатство на проблеми се характеризират изследванията му върху диалектния
вокализъм. На фона на обилна фактологическа основа се разглежда историческият преглас на
гласна а след палатална съгласна в гласна е: пол’àна — полèни; чàша — чèши; жàба—жèби и др.
8
Ятовият преглас е привличал вниманието на диалектолозите през почти 150 - годишната история
на българското езикознание. И това е напълно естествено, тъй като той е една от ярките черти на
българския език и основният делитбен белег на българските диалекти. Ст. Стойков му посвещава
обширна статия — „Ятовият преглас в български език” (Бълг. ез., 1963, № 4—5, 313—332), където
анализира факторите, обуславящи разнообразието от застъпници на стб. ѣ особено в източната
част на българското езиково землище. Тези фактори са ударението, характерът на корелацията
твърдост—мекост, вокалният синхармонизъм. Комбинацията от въздействието на споменатите
условия води до различни континуанти на стб. ѣ. Ст. Стойков установява седем вида ятов преглас,
разпределени в два основни типа: прост (еднофонемен) и сложен (многофонемен — с два и три
застъпника) преглас. Ст. Стойков взема отношение и към въпроса за старината на ятовата изоглоса,
която разпределя българските диалекти в две основни групи (западни и източни говори). Той
застъпва схващането, изказано и от други български езиковеди, че ятовата изоглоса исторически не
е много старинна. Присъединява се към онези учени, които смятат ятовия преглас в българските
диалекти за домашно явление, а не породено под влияние на други езици (например
сърбохърватския). Статията още веднъж доказва, че Ст. Стойков е диалектолог с изключителен
усет за значимостта на диалектните явления, тя разкрива неговата забележителна дарба да вижда
диалектните явления в цялата им дълбочина и в историческата им перспектива.
В многобройните изследвания на Ст. Стойков върху българските говори особено място заемат
публикациите му върху родопските говори, към които ученият проявява траен интерес. За него те
са извънредно богат и с нищо незаменим източник на знания за историята на българския език, в тях
вижда да се преплитат много и твърде сложни моменти от българската езикова история.
През последните години от живота си Ст. Стойков почти редовно прекарваше дните на лятната
ваканция в някоя от родопските покрайнини и правеше наблюдения над родопската реч. За него ще
си спомнят многобройните му познати, с които непринудено разговаряше и ги молеше да му
разказват за „стария заман”, за „авелцкото време”. Професорът притежаваше най-богатата
колекция магнетофонни записи от родопските говори. Той живя и в Триград, и в Могилица, и в
Настан, и в Мугла, и в Дорково. Плод на пътуванията му из Родопите и на общуванията му с
населението от този истински диалектен резерват на българския език са редица статии и студии.
9
Нещо ново като замисъл и като подход представлява статията „Към вокалната типология на
родопските говори. (Застъпници на старобългарските носови и ерови гласни)” (Славистичен
сборник. С., 1968, 229—243). Ст. Стойков чрез внимателен анализ установява 4 типа говори в
зависимост от броя на застъпниците на четирите вокала: едновокален (представен от 2 модела);
двувокален (с 4 разновидности, представени общо от 11 модела); тривокален (с 4 разновидности,
представени общо от 13 модела); четиривокален (с 3 разновидности, представени общо от 5
модела).
С особено увлечение ученият се захваща с темата за акавизма в родопските говори: „наличие на
гласна а вместо гласна o в неударено положение като широко и последователно застъпена
фонетична особеност, без оглед на конкретния лексикален материал, а не отделни, единични
случаи с преглас o > а” . Пълна представа за акавизма в българския език обаче дава студията на Ст.
Стойков „Аканье в болгарском языке” (включена в колективната монография „Общеславянское
значение проблеми аканья”, С, 1968, 93—116), където тази ярка черта на българския диалектен
вокализъм се разкрива в общославянски контекст. Заслугата на Ст. Стойков е, че не само показва
типологията на българския акавизъм, но застъпва до голяма степен собствена позиция относно
анализа на неговата хронология и генезис.
В първите следвоенни години се създава нова университетска специалност: български език и
литература. В нейните учебни планове се включва като отделна научна и учебна дисциплина
„българска диалектология”. Лекции по българска диалектология започва да чете проф. Ст.
Стойков.
Трудът на проф. Ст. Стойков „Българска диалектология”, написан за нуждите на университетското
обучение, обобщава известните данни за българските диалекти, носи всички най-хубави белези на
досегашните проучвания на българските говори и преди всичко показва нови, неизвестни
специфични особености на диалектите, но вече теоретически осмислени от една стройна
съвременна научна концепция. Тук авторът дава определение на предмета на диалектологията като
научна лингвистична дисциплина и очертава нейните задачи, уточнява основната терминология,
разкрива взаимоотношенията между език и диалект, показва теоретическото и практическото
значение на диалектологията, връзките ѝ със сродните лингвистични дисциплини.
Важна в методологическо отношение е частта, в която проф. Ст. Стойков разглежда изходните
начала при проучване на диалектите. Той смята, че може да има различни начини за проучване в
10
зависимост от целите, които си поставя изследвачът: като се разкрива диалектът отвътре (т.е.
дескриптивно), без да се прави разграничаване между диалектно и недиалектно; като се използува
съпоставителен метод (неточно наричан от някои, както изтъква авторът, диахроничен); — чрез
съпоставяне на данните от диалекта със системата на старобългарския език, на книжовния език или
пък със системата на някой друг диалект.
Авторът се спира на досега съществуващите схващания за същността на териториалните диалекти.
Доказвайки научната несъстоятелност на редица възгледи, той постепенно разкрива тезата, че
съвременните диалекти са продукт на историческото развитие на всеки език и са напълно нормална
езикова проява.
Специално внимание е отделено на географското разпределение на българските говори и на
тяхната досегашна класификация — един от генералните въпроси на българската диалектология от
нейното зараждане като наука до наши дни. Определяйки границите на българското езиково
землище, проф. Ст. Стойков посочва, като очертава западната граница, че между съседни
славянски езици няма рязка граница, а постепенно преливане на единия език в другия. Напълно
правилно авторът изтъква, че „в границите на българския език влизат и македонските говори,
които споделят всички характерни черти на българската езикова система. Българските и
македонските говори са еднакви по главните особености на граматичния си строеж и на основния
си речников фонд. Те образуват една езикова цялост, която съществено се отличава от
сърбохърватската езикова система. Близостта на българските и македонските говори не е случайна.
Тя е последица от общия им произход и от еднаквия им развой в продължение на повече от 12 века
на Балканския полуостров в рамките на българската народност и българската нация”.
Политическата обстановка обаче възпрепятствува автора да направи характеристика, макар и най-
обща, на македонските говори, тъй както е сторил с другите български говори, за да подкрепи с
езиков материал правилната си мисъл.
За съжаление в духа на наложената конюнктура липсва характеристика на българските диалекти
във Вардарска и Егейска Македония. Тоталитарното време даваше своя отпечатък и върху
българското езикознание. Тук няма възможност да се разкрие цялата атмосфера на епохата, но
може би тя се долавя от прозрението, до което беше дошъл проф. Ст. Стойков в последните години
на живота си: „Ако трябва да греша, то това да става със собствената ми глава”, т. е. да не
възприема чужди постулати, па били те и партийни, за своя научна позиция.
11
Особено внимание заслужава един друг аспект, от който проф. Ст. Стойков прави общ преглед на
някои особености на българските говори. Изходна принципна позиция на автора е, че „диалектите
се оформят като езикови единици и се отделят един от друг на първо място по фонетични и
речникови особености, а след това по морфологични и синтактични особености, но винаги имат в
общи черти еднакъв граматичен строеж и основен речников фонд”. Ето защо се разглеждат
предимно фонетични ѝ лексикални отличителни черти на диалектите по цялата езикова територия.
Това е един нов разрез на целия диалектен материал и той е много полезен, тъй като този начин на
анализиране дава възможност да се видят в цялата им пълнота и богатство отделните явления.
Със своето съдържание и проблематика книгата „Българска диалектология” надхвърля рамките на
един университетски учебник. Тя е наситена с оригинални изследователски приноси на автора и
носи най-добрите белези от изследователската дейност на Ст. Стойков като познавач на
българските говори: вещо владеене на огромен фактически материал, стремеж да бъде
систематизиран и анализиран, стройна концепция за говорното разчленение на българския език,
всестранно осветляване на извънредно богатия материал и свързването му с историческия развой
на българския език. Тези качества наистина правят книгата основен съвременен труд по българска
диалектология.
Характерна черта в изследователския метод на Ст. Стойков е привличането на богат сравнителен
материал от съседни диалекти, от съседни балкански и славянски езици. Той поставя явленията в
техния най-широк и естествен контекст и търси обяснението в самите явления. Проф. Ст. Стойков
не беше чужд на нищо ново в методологията на научното дирене и към него той се отнасяше не
като към мода, а като необходимост, затова в трудовете му може да се намерят следи както от
редица традиционни подходи, така и от нови методи на фонологията: дистрибутивния анализ,
трансформацията, субституцията и т. н., без да преобладава нито един от тях. Това не е
еклектизъм, а инстинкт за разумна достатъчност. Той никога не пристъпва към езиковите явления с
предварително подготвени схеми, в които да се вместят разнообразните езикови факти.
Естествено е да очакваме от диалектолог като Ст. Стойков да навлезе в проблемите на
методологията на диалектоложките изследвания. В статията „За синхрония и диахрония в
диалектологията” (Ез. и лит., 1969, № 4, 61—70) е отразен неговият огромен личен опит при
изследването на българските диалекти, а също
12
така е осмислен целият път, който е извървяла българската диалектология, в контекста на

тенденциите в славянската диалектология. Тази статия е предизвикана от възникнала дискусия
около характера на българските диалектоложки проучвания от 70-те години, които определени
среди без достатъчно основание и необходимата компетентност се опитаха да омаловажат и да
минимализират очевидния напредък в търсенията на новото поколение диалектолози. Издигнато бе
искането българската диалектология да се върне на позицията на първото поколение български
учени диалектолози от края на XIX и началото на XX век. Наистина дейността на първите
български диалектолози представлява истинска епоха в развитието на диалектоложката наука, но
да се отнесе при тях, означава да не се види къде е отишла диалектологията в европейската наука.
Проф. Ст. Стойков защитава едно напълно съвременно схващане за същността и характера на
езиковите явления и методите за тяхното изследване; за характера на диалектологията като
езиковедска дисциплина; за диалектологията и историята на езика; за историческата (диахронната)
проблематика в диалектоложките проучвания; за отношението към старобългарския език в
съвременните диалектоложки изследвания; за характера на съвременните проучвания върху
българските диалекти на фона на славянската диалектоложка наука.
Сходна по проблематика е и статията „Состояние и задачи болгарской диалектологии” (Вопросы
языкознания. Т. 2. М., 1969, 19—28). Всъщност тази статия би могла да бъде оприличена на
разгърната програма на българската диалектология за дълъг период.
Огромните познания, които Ст. Стойков има за българските диалекти, новосъбраните материали от
специалната анкета, личното му запознанство с множество диалектни райони, цяла редица негови
публикации, в които използува метода на лингвистичната география, естествено го отвеждат и към
един от генералните проблеми на българската диалектология — диалектното членение на
българския език. Досегашните опити да се покаже диалектното членение на българския език се
базират предимно върху фонетични особености, защото се е смятало,че фонетичната страна на
диалектите е по-стара и по-устойчива. Проф. Ст. Стойков, който не отхвърля важността на
фонетичните явления за диалектното членение, обаче смята, че „важно значение... имат и другите
елементи на езиковата структура — морфологичните, лексикалните и дори синтактичните
особености, които се отличават със значителна устойчивост и които, общо взето, имат по-малка
диалектна дифе-
13
ренциация”. В статията „Основното диалектно деление на български език” (Славянска филология.

Т. 3. Доклади, съобщения и статии по езикознание. С., 1963, 105—119) той за пръв път използува
група явления от различни равнища на диалектната структура, за да разкрие един нов поглед върху
диалектното членение. На петте карти към статията са нанесени 27 изоглоси:
ф о н е т и ч н и: б’ал—бèли; бъ̀чва—бàчва, бòчва и др.; желт—жълт, жлът, жът и др.; път—пат,
пôт, пут и др.; шèпа—шъ̀па, шàпа, шèка и др.; жèден—жъ̀ден, жàден и др.; червèн—цървèн,
цръвèн; мъ, тъ—ме, те; полèни—пол’àни; пийèни—пийàни; чèши—чàши, шèпки—шàпки, жèби—
жàби; чàкам—чèкам;
а к ц е н т н и: месò—мèсо; четъ̀, четèм—чèта, чèтам; берѝ—бèри;
м о р ф о л о г и ч н и: пръ̀стени—пръ̀стене; четъ̀—четèм, чèтам; четèм—четèме, четèмо;
л е к с и к а л н и: крàк—нòга; стан—разбòй; рѝза—кошỳл’а; горèшт—жèжък; недèй—немòй; ас—
йа, йê, йас; той—он.
Авторът напомня, че „изоглосите на отделните диалектни явления в територията на всеки език
никога не съвпадат напълно една с друга, а вървят обикновено в по-широк или по-тесен пояс,
следователно няма и не може да има абсолютни граници между говорите на един език...”
Предложените от него изоглоси не съвпадат напълно, но, общо взето, имат едни и същи
направления и отчетливо обособяват два големи български диалектни масива. Повечето от тях
вървят заедно с ятовата изоглоса в отсечката ѝ от Никопол до Пазарджик, откъдето едни от тях се
насочват на югоизток, а друга част (по-малка) на югозапад: „всички посочени фонетични,
морфологични и лексикални изоглоси минават през западната и южната част на българската
езикова територия. По-точно казано, ако територията на българския език се раздели хоризонтално
и вертикално по на три части, то изоглосите се групират в западната, средната и южната част”.
Така се „очертават в българската езикова територия две основни области: едната централна, която
обхваща част от Северозападна, Средна и Източна България, и една периферна, която обхваща по-
големи или по-малки части от Северозападна, Югозападна и Югоизточна България”. В
централната част се включват особености, като: ас, той, крак, недèй, стан, рѝза, чèрен, месò, берѝ,
четъ̀, четèм, пръ̀стени, а към периферната част се отнасят: йа, он, нòга, немòй, разбòй, кошỳл’а,
цъ̀рен, мèсо, бèри, четèм, четèме, пръ̀стене, които особености имат свои съответствия в другите
славянски езици. Проф. Ст. Стойков набелязва и проблема относно хронологията на двата основни
диалектни масива: той смята, че те са старинни, и отбелязва в заключение, че „вече няма никакво
съмнение, че с изуча-
15
ването на българските диалекти по методите на лингвистичната география и със съставянето на

български диалектен атлас ще се изнесат множество нови интересни данни, които ще представят в
нова светлина не само диалектното деление и разчленение на българския език, но и произхода на
българския език, а с това ще допринесат до известна степен да се изяснят и някои въпроси относно
етногенезиса на българския народ”.
Това изследване на проф. Ст. Стойков бе посрещнато с голям интерес от българските езиковеди и
от чуждестранните слависти. След известно време обаче, особено след смъртта му, определени
среди започнаха кампания срещу това схващане, като се опитваха да му предадат чисто
идеологическа и политическа окраска. Започна да се твърди, че проф. Стойков създал „теория за
център и периферия” на българския език, според която българският език се намирал само в
центъра, а периферията не била българска. С такава оценка бяха ангажирани високи институции от
държавната и партийната йерархия, за да се извърши погром върху част от езиковедите. При това
никой не си даде труд да направи сериозен анализ на изнесените от Ст. Стойков 27 изоглоси и да
стигне до други изводи, а се държеше на термините централни и периферни (или латерални, както
ги нарича другаде проф. Ст. Стойков) диалекти. Изпуска се и най-същественото, че Ст. Стойков
навсякъде анализира говорите на българския език. Многократно ученият споменава за
разпространение на изоглосите в „западните български земи”, за „източните български земи” или
„североизточните български земи”. Неговото проучване се ограничава в рамките на България като
политическо, а не лингвистическо или етническо понятие. За това свидетелствуват и някои, макар
и спорадични наблюдения, като: „интересен е ареалът на третоличното местоимение той, който
обхваща източните български говори и западните македонски, разкъсван по средата от ареала на
он” (с. 113). При това той използува термини, навлезли отдавна в европейската и славянската
диалектология, които показват само географското разположение на едните диалекти спрямо
другите и ни най-малко не ги противопоставят структурно и генетично. На друго място той
изрично казва: „Морфологичните и лексикалните изоглоси очертават една централна (средищна)
област в българската езикова територия, която обхваща Североизточна и Средна България, и една
латерална (странична), периферийна област, която обхваща Северозападна, Югозападна и
Югоизточна България и обгръща отстрани централната” (к. а. — М. Сл. М.; вж. Българска
диалектология. С, 1968, с. 62).
15
Вярно е, че в своя анализ проф. Ст. Стойков не използува данни от българските диалекти на запад
от държавната граница. Трябва обаче да се отбележи, че след 1963 г. бяха публикувани множество
изследвания с метода на лингвистичната география, които потвърждават напълно схващането му.
Още неанализираните данни на Българския диалектен атлас в голямата си част също подкрепят
неговите наблюдения. Изследвания на етнографи, фолклористи, в които вече навлиза
картографският метод, също насочват към подобно разкриване на културно-фолклорния ландшафт
на българите. Нужно е да се добави още, че предполаганото от проф. Ст. Стойков диалектно
членение е било забелязано почти интуитивно от други български диалектолози — К. Мирчев, Хр.
Кодов и др., но ограничената изворова база на тогавашните изследвания не им е позволявала да
избистрят своето схващане. Диалектното членение, което представя като единен (на определено
класификационно равнище) диалектния масив, към който се отнасят северозападните (в това число
и пограничните), югозападните (в това число българските македонски говори) и югоизточните (в
това число и южнотракийските) говори по-сполучливо и по-аргументирапо представя
хомогенността на българския диалектен континуум.
Не може да не се отбележат поредиците „Българска диалектология. Проучвания и материали” (Т.
1—10,1962—1981) и „Трудове по българска диалектология” (Т. 1—12, 1965—1984), които бяха
създадени по инициатива на Ст. Стойков и под негово ръководство. Тези две поредици чертаят
съвременния облик на българската диалектология, методологическите и търсения, конкретните
усилия да се запълнят много празни полета от диалектната карта на българския език.
Лингвистичната география в България е неразривно свързана с името на Ст. Стойков и с най-
голямото начинание на българското езикознание. Само за десетилетие и половина чрез
подготвянето на трите тома на „Българския диалектен атлас” под ръководството и с участието на
проф. Ст. Стойков България излезе пред много страни—славянски и неславянски, създавайки свой
национален лингвистичен атлас.
Проф. Ст. Стойков напусна жизненото поприще твърде рано. Той имаше много творчески планове
и неизчерпаема енергия да ги осъществи. Влязъл стремглаво в езикознанието и по-специално в
диалектологията, за кратко време натрупа огромни познания за българската народна реч. Тъкмо
това му позволи да напише толкова много трудове с непреходна стойност. Научните му приноси
16
могат да се обобщят в няколко насоки. Тематично се разшириха диалектоложките изследвания — в

обсега на изследователските интереси наред с традиционните фонетични и отчасти морфологични
въпроси се включват проблеми на диалектната лексика и словообразуването, на диалектния
синтаксис. Българската диалектология премина път на методологическо обновление, което
преодоля стария несистемен подход към диалектните явления и диалекта като комуникационна
система. Широко се прилагат съвременните методи и на първо място методите на лингвистичната
география, която обективно разкрива пространствените параметри на диалектните явления.
Благодарение лично на проф. Ст. Стойков и неговите сподвижници бяха изследвани непознати
досега български диалекти. Няма да се сгреши, ако се каже, че със своите значителни измерения
научното дело на проф. Ст. Стойков като диалектолог бележи несъмнения възход на българеката
езиковедска наука.
МАКСИМ СЛ. МЛАДЕНОВ
[Previous] [Next]
[Back to Index]
М. Младенов — Бележки към изданието
Книгата на проф. Ст. Стойков „Българска диалектология” отдавна е библиографска рядкост. Тя е

търсена както от научни работници у нас и в чужбина, така и от множество студенти по
филологическите специалности и предимно по българска филология. Не е трудно да се установи,
че тя е едно от най-цитираните български езиковедски изследвания.
При подготовката на текста за издаване е извършена незначителна редакторска намеса по второто
поправено издание от 1968 г. Преди всичко са отстранени съществуващите тук-там идеологически
елементи, особено в уводната част на книгата. Тези елементи не са пряко свързани с
разработваните проблеми и до голяма степен имат външен характер. Тази намеса не накърнява
съдържанието.
Освен това са поправени всички стилистични (незначителни) грешки. Коригирани са някои
пропуски при предаването на диалектни думи или техни словоформи (неточно или пропуснато
ударение, неточна диалектна форма).
Осъвременени са някои географски названия: Дупнишко вм. Станкедимитровско, Добричко вм.
Толбухинско и др.
Проф. Ст. Стойков разглежда диалектното членение само в границите на сегашната българска
държава. Това се обяснява с времето, когато той е писал своя труд. По този начин са били
съставени и публикуваните карти. На редица места обаче се съзират други възгледи, които за
съжаление са останали неразкрити пълно в изследването му. Така например той ясно и
категорично изразява не само своите позиции, че „в границите на българския език влизат и
македонските говори, които споделят всички характерни черти на българската езикова система.
Българските и македонските говори са еднакви по главните особености на граматичния си строеж
и на основния си речников фонд. Те образуват една езикова цялост, която съществено се отличава
от сърбохърватската езикова система. Близостта на българските и македонските говори не е слу-
18
чайна. Тя е последица от общия им произход и от еднаквия им развой в продължение на повече от

12 века на Балканския полуостров в рамките на българската народност и българската нация”.
При характеристиката на рупските говори проф. Ст. Стойков отново изтъква, че „при разглеждане
границите на българския език, между българските и македонските говори не може да се прокара
каквато и да е основна диалектна граница. Преходът между тия говори е постепенен и едва
забележим, какъвто е изобщо преходът между диалектите на един и същ език. Българските и
македонските говори имат еднакви основни особености в граматичния строеж и в основния
речников фонд, а се различават само по второстепенни особености. И тия еднакви общи черти не
са случайни, а са последица от обстоятелството, че българските и македонските земи в
продължение на много векове са образували политическа, културна и икономическа цялост, че в
тях се е образувала една и съща народност — българската народност, която е имала и едно
средство за общуване — българския народностен език, съществуващ реално под формата на ред
много близки диалекти”.
Нарочно бе направена тази по-обширна извадка, защото тя оправдава мотивите към основния текст
на проф. Ст. Стойков да бъде прибавена още една глава, написана от Максим Сл. Младенов, в
която са характеризирани основните диалектни формации от Вардарска и Егейска Македония. Те
са разгледани по модела на проф. Ст. Стойков. Търсени са белезите, с които той е характеризирал
останалите български диалекти. По този начин се получава по-пълна и цялостна картина на
българското диалектно членение, което ще улесни до голяма степен студентите при тяхната
подготовка.
Извършена е актуализация на библиографските данни към всеки дял. Библиографията е попълнена
за периода 1967—1991 г. Тя е подборна, но достатъчно пълна, за да се получи представа за
насоките в диалектоложките изследвания през изтеклите 25 години. В библиографските добавки се
обхващат публикации от научни издания (сборници, списания, годишници, известия и т. н.) и
рядко от вестници. Привеждат се библиографски данни за публикации, появили се не само в
България, но и в други страни. Попълването на библиографските сведения за българските диалекти
превръща книгата в първостепенен и единствен справочник за проучванията върху българските
диалекти. Направените в това издание библиографски допълнения са подредени по азбучен ред на
имената на авторите. Те са оградени в прави скоби и се придружават от инициалите: М. Сл. М.
ОТ РЕДАКТОРА
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ПРЕДГОВОР [*]
Този труд е първият системен преглед у нас на проблемите на общата и българската

диалектология. Той е предназначен преди всичко за студентите по българска филология като
учебно помагало и това обстоятелство определя ред негови особености в постройката,
разпредялбата на материала, обема, начина на разглеждане на проблемите и пр.
Трудът се състои от шест глави. В първата глава сравнително накратко са разгледани някои по-
общи въпроси, свързани с диалектното разчленение на езика и със значението на диалектологията
като дял от езикознанието.
Втората глава е основна. Тя е посветена на териториалните диалекти и се състои от три дяла. В
първия дял са разгледани общите теоретически проблеми за характера, произхода и развоя на
териториалните диалекти изобщо и на териториалните диалекти на българския език. Във втория
дял са посочени най-характерните особености на отделните български говори. А в третия дял
обобщително са разгледани по-важни фонетични, морфологични, синтактични,
словообразувателни и лексикални особености на българските диалекти. За разлика от някои чужди
трудове с подобен характер тук отначало се дават отделните териториални диалекти, като се
посочват техните по-характерни особености, а след това се разглеждат общите и различителните
им особености. Това е направено, защото, след като се знаят отделните диалекти и техните
особености, по-лесно се усвояват и по-правилно се разбират общите особености. При това трябва
да се има предвид, че общият преглед не представя само повторение на това, което е дадено като
характерни особености на отделните
* Предговор на автора към второто издание.

20
диалекти, а до голяма степен съдържа нов материал, и то с оглед на някои особености на

българския литературен език.
В третата глава са разгледани особеностите на социалните говори. Тя е сравнително кратка и
отговаря на значението и мястото на тия говори в общонародния език.
Четвъртата глава е посветена на диалектизмите в литературния език - проблема, която има
значение за езиковото строителство и за обучението по български език във всички степени на
училищното образование. В петата глава са разгледани по-общите въпроси, свързани с
проучването на диалектите. Тук са дадени и някои практически указания за начините, по които
трябва да се събират диалектоложки материали. А в шестата глава е разгледана съвсем накратко
историята на българската диалектология.
Във всички глави при отделните въпроси е посочена библиография. Тя е доста обширна, без да
бъде изчерпателна. В нея са включени по-значителни работи по обща диалектология и всички по-
важни приноси по българска диалектология. Особено внимание е обърнато на лексиката, която
досега не се проучваше достатъчно пълно, затова в библиографията са дадени и някои сравнително
по-дребни работи, съдържащи само материали.
В това второ издание на „Българската диалектология” са направени редица промени. В раздела
„Фонетични, граматични и лексикални особености на българските диалекти” е включена нова
глава „Диалектни различия в словообразуването”, а главата „Диалектни различия в синтаксиса” е
основно преработена. В разглеждането на отделните диалектни особености и в посочването на по-
характерните черти на отделните говори са направени някои поправки и доуточнения. Освен това е
попълнена библиографията с трудове, излезли в периода 1961—1967 г., и са отстранени грешките
и пропуските, посочени от критиката или забелязани от самия автор.
Като приложение в това издание се дава само една карта, която показва основното диалектно
разчленение на българския език, без да се очертават границите на отделните говори. Трябва да се
има предвид, че посочените територии на отделните основни диалектни групи са приблизителни.
При сегашното състояние на българската диалектология, когато още не е издаден целият български
диалектен атлас, не е възможно по-точно да се даде диалектното разчленение на българския език и
да се посочат границите на отделните говори. По тези причини засега се задоволявам до голяма
степен с традиционното деление на българските
21
говори, особено що се отнася до говорите в западните български земи.

Този труд обобщава всичко, което е публикувано досега по българска диалектология. В него има и
доста данни, които авторът сам е установил и някои от които сега се изнасят за пръв път. По своя
характер и обем той е полезен за всеки, който се интересува от особеностите на българския език,
занимава се с неговата история или със сегашното състояние на българския книжовен език.
София, май 1967 г.

АВТОРЪТ
[Previous] [Next]
[Back to Index]
I. УВОД
1. ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ НА ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА

Териториални и социални диалекти
Език и диалекти
Диалект, говор, наречие
Диалектологията (от гр. diàlektos — разговор, говор, и lógos - дума, наука) е дял от езикознанието.
Тя има за предмет д и а л е к т и т е, т.е. всички езикови прояви, всички езикови форми като
средство за общуване на определен колектив, които не влизат в обсега на литературния език.
За да стане по-ясен предметът на диалектологията, ще трябва да кажем няколко думи за
разчленението на всеки език.
Когато говорим днес за езика на някой културен народ, например български, руски, френски и пр.,
ние обикновено разбираме съответния л и т е р а т у р е н (книжовен, национален) език. А
литературен език, това е езикът, който се използува в художествената и научната литература,
езикът, на който се списват вестниците и списанията, на който се осъществяват всички обществени
прояви, на който се води обучението в училищата и пр. Тоя език обединява членовете на нацията и
е една от характерните ѝ черти. Литературният език обаче е само една от формите на
общонародния език, защото покрай него съществуват и редица д и а л е к т и (наречия, говори).
Диалектът е езикова единица — разновидност на общонародния език, — която е средство за
непосредно взаимно общуване на известен по-голям или по-малък колектив, ограничен
териториално или социално, и която се характеризира с единство на езиковата си система.
И тъй с названията български, руски, френски или друг някой език днес се означава обикновено
съответният литературен език — това е български, руски или френски в т е с е н смисъл на
думата. Понятието български, руски или френски език обаче покрай литературния език обхваща и
всички диалекти, защото литературният език и диалектите имат еднакви основни характерни черти
(основен речников фонд и граматичен строеж) и образуват единна
23
езикова система. Това е български, руски или френски език в ш и р о к смисъл на думата.
Отношението между литературния език и диалектите е доста сложно и както ще се види по-
нататък, то не остава постоянно едно и също, а се мени.
Диалектологията като езиковедска дисциплина по своя предмет е историческа и описателна. И с т
о р и ч е с к а т а диалектология се занимава с диалектите през различните етапи от историческия
развой на даден език. Тя установява закономерностите в това развитие, и то в тясна връзка с
историята на общонародния език, та затова представя част от историята на езика. А о п и с а т е л н
а т а диалектология се занимава със съвременното състояние на диалектите, т. е. с тяхната
фонетична система, с техния граматичен строеж и с техния речников състав. Между историческа и
описателна диалектология обаче не може да се прокара рязка граница. Пълното проучване и
описание на днешното състояние на диалектите на даден език не е възможно без поглед върху
историческото им развитие, както и историческото проучване на диалектите е невъзможно, без да
се знае днешното им състояние. При историческата диалектология обаче вниманието е насочено
главно към развоя и промените в диалектите, а при описателната — към днешното им състояние.
По обсег диалектологията е обща и частна. О б щ а т а диалектология изучава най-общите
особености на диалектите като езикови прояви и установява основните закономерности в техния
развой. Освен това тя се занимава с методите за проучване на диалектите, с принципите за тяхната
класификация, със системите за фонетично записване и пр. Ч а с т н а т а диалектология изучава
всестранно конкретните диалекти на даден език. Между частна и обща диалектология също не
може да се прокара рязка граница. Общата диалектология обикновено има за изходна точка
диалектите на един или няколко езика, а в частната диалектология винаги се засягат повече или по-
малко въпроси от общата диалектология, защото развитието на диалектите в отделен език става по
основни закономерности, присъщи на всички диалекти.
Българската диалектология като дял от българското езикознание се занимава с българските
диалекти. Тя си поставя за задача да даде пълна, ясна и вярна представа за съвременното
териториално и социално разчленение на българския език, да изтъкне ония черти на българските
диалекти във фонетиката, граматиката и речника, които са характерни за българската езикова
система, да посочи
24
характерните особености на отделните диалекти и да очертае границите на тяхното

разпространение.
Задачата на българската диалектология не е само описателна — да установи сегашното състояние
на днешните български говори, но и да обясни тяхното историческо развитие, опирайки се на
старобългарската, среднобългарската и новобългарската писменост, доколкото в тях е отразена
живата българска реч.
ТЕРИТОРИАЛНИ И СОЦИАЛНИ ДИАЛЕКТИ

В зависимост от своя характер и от своята функция (служба) диалектите са два основни вида:
териториални и социални.
Т е р и т о р и а л н и (местни, локални, географски) диалекти са тия езикови разновидности, които
са ограничени териториално и заемат отделни части от езиковото землище. Те еа пълноценно
средство за общуване, което задоволява напълно всички нужди на колектива. Като езикови
единици териториалните диалекти се характеризират с особености, които засягат всички страни на
езика — на първо място фонетиката и речника, а след това морфологията и синтаксиса. Местните
диалекти обслужват народните маси и имат свой граматичен строеж и основен речников фонд.
Затова някои от тях в процеса на образуването на нациите могат да се развият като самостоятелни
национални езици.
Териториалното диалектно разчленение на всеки език е много сложно и разнообразно. То се
обуславя от реалните конкретно-исторически условия, при които е живял народът — творец и
носител на езика. Българският език, както ще се види по-нататък, в диалектно отношение е много
разчленен, а руският език не е така разчленен. Териториални диалекти у нас са например
шуменският говор, странджанският, софийският, разложкият и др.
С о ц и а л н и диалекти пък са ония езикови разновидности, които са присъщи на отделни повече
или по-малко обособени групи (колективи), изградени върху общи производствени или други
интереси. Те не са пълноценно средство за общуване. Като езикови единици тоя вид диалекти се
характеризират с особености само в речника и фразеологията. Социалните диалекти нямат свой
собствен граматичен строеж и основен речников фонд, а използуват граматичния строеж и
основния речников фонд на местен говор или на литературния език. Затова те и никога не могат да
се развият в самостоятелни езици.
25
Местните диалекти в сравнение със социалните са много по-характерни за езика и имат много по-
голямо значение, затова на тях се обръща по-голямо внимание и обикновено под диалект (говор) се
разбира териториален диалект. Социалните диалекти не са толкова съществени за езика. Те се
използуват само от тесен, ограничен кръг лица, и то в особени случаи. По тая причина повечето от
тях са незабележими и мъчно достъпни за външни лица.
ЕЗИК И ДИАЛЕКТИ
Термините е з и к и д и а л е к т са основните понятия в диалектологията и затова е необходимо
да бъдат изяснени.
Трябва да се има предвид, че понятията език и диалект са относителни и че е трудно да се прокара
между тях ясно очертана граница. Всъщност няма точен лингвистичен критерий, който дава
възможност във всички случаи ясно да се разграничат диалектите на един език от родствените му
езици или диалектите между съседни родствени езици. Теоретически би могло да се приеме за
разграничителен белег между език и диалекти възможността за взаимно разбиране. Ако
представителите на две родствени езикови системи, без да се гледа на съществуващите между тия
системи различия, могат да се разбират взаимно, когато всеки говори своя диалект, тия две
системи могат да се определят като два диалекта на един и същ език. А ако не могат да се разбират
при наличие на редица еднакви, общи езикови черти, има два родствени езика. На практика обаче
се оказва, че тоя разграничителен белег е ненадежден. Например между отделните славянски
езици, особено между славянските езици от една и съща група — източната, западната или
южната, има относително малки разлики в граматичния строеж и в основния речников фонд и
взаимното разбиране е по-достъпно, отколкото между диалектите на немски или италиански език,
между които има значителни разлики, и въпреки това се говори за отделни славянски езици (руски,
украински, белоруски; чешки, полски, словашки; сърбохърватски, словенски, български), но за
един немски или за един италиански език. Има случаи, когато много близки диалекти, дори един и
същ диалект, се причисляват към два различни езика. Например т. нар. преходни говори от двете
страни на сегашната българско-сръбска граница са напълно еднакви, но се смята, че преходните
говори в България се отнасят към български език и че носителите им
26
принадлежат към българската нация, а преходните говори в Сърбия — към сърбохърватски език и
носителите им принадлежат към сръбската нация. Още по-сложен е въпросът с македонските
говори, които по своите особености образуват една цялост с българските говори. Преди 1917 г.
украинският (малоруският) и белоруският език се разглеждаха като диалекти (наречия) на руския
(великоруския) език, и то като се излизаше не само от езикови, но и от политически схващания.
Изобщо, за да се реши дали дадени езикови системи са самостоятелни езици или диалекти на един
и същ език, не се излиза само от по-голямата — или по-малката — близост в граматичната система,
от по-голямата или по-малката им еднаквост в основния речников фонд, а от историческите
условия, от конкретните политически, социално-икономически и културни причини, които са
обединили или разединили съответното население — носител на езика.
Понятията език и диалект са исторически категории и във всеки език и диалект те трябва да се
разглеждат конкретно. Те нямат еднакво съдържание както по отношение на отделните епохи от
развитието на един език, така и по отношение на отделните езици и групи родствени езици.
Понякога дори е трудно да се отличи диалектът от самостоятелния език. Често известен диалект
или група диалекти от даден език, обособявайки се все повече и повече, в края на краищата в своя
развой отиват така далече, че стават самостоятелни езици. При това езиковите процеси са свързани
с конкретните културно-исторически и икономически условия. Английският език в Съединените
щати вече е станал особен диалект по отношение на английския език в Англия. Емигрантите от
Англия при условията на своята държавна и географска особеност са се отделили и по диалект.
Руски, украински и белоруски език, които сега са три самостоятелни родствени езика, в далечното
минало са били само три диалекта на един и същ език.
ДИАЛЕКТ, ГОВОР, НАРЕЧИЕ

Във връзка със сложното диалектно разчленение на езика за означаване на отделните диалектни
цялости в диалектологията се употребяват няколко термина — д и а л е к т, г о в о р, н а р е ч и е,
а понякога и п о д г о в о р. Тия термини са доста условни и често се употребяват като синоними. В
българската диалектоложка литература в последно време се срещат само термините д и а л е к т и
г о в о р, без да се разграничават по значение, а терминът
27
п о д г о в о р се употребява за означаване на част от говор. Терминът н а р е ч и е вече не се

среща. В миналото обаче той се е използувал доста широко. В руската диалектоложка литература
се употребяват и трите термина — диалект, говор и наречие, но съществува известен стремеж да се
разграничават по значение два от тях — говор и наречие. С г о в о р обикновено се означава най-
малката местна (териториална) или социална езикова единица, т. е. речта на неголям колектив,
между членовете на който няма други различия освен чисто индивидуалните. А с н а р е ч и е се
означава по-голяма езикова единица, съставена от няколко близки говора, които имат еднакви
основни и различни второстепенни черти. Две или повече наречия образуват даден език. Д и а л е
к т обаче се употребява както с по-широкото значение на наречие, така и с по-тясното на говор.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
I. УВОД
2. ЗНАЧЕНИЕ НА ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА
Теоретическо значение на диалектологията
Практическо значение на диалектологията
Като самостоятелна езиковедска научна дисциплина диалектологията има голямо теоретическо и

практическо значение, защото съществено допринася за цялостното проучване на езика и за
повишаване на езиковата култура.
ТЕОРЕТИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА

Диалектологията има съществено значение за и с т о р и я т а на езика. Съвременните диалекти
наред с писмените паметници са основен източник за историята на всеки език. При това
диалектите имат и някои предимства пред писмените паметници, които невинаги дават надежден и
напълно достоверен материал. Преди всичко писмените паметници често не отразяват живия език.
Писмеността, създадена през известен исторически период, обикновено се запазва непроменена с
векове и не позволява да проникват в писмените паметници повечето от особеностите на живата
реч, появили се по-късно с развоя на езика. Освен това писмените паметници често не са
определени точно по време, датирането им е доста условно и обхваща периоди от по един, два и
повече векове. Още по-често писмените паметници не са определени по място. В много случаи те
се преписват един от друг, пренасят се от една област в друга и рядко мястото на откриването им
съвпада с мястото на тяхното написване. Най-сетне писмените
28
паметници в по-голямата си част са религиозни по съдържание и не отразяват еднакво цялото

богатство на езика, особено що се отнася до речника. Изобщо редицата недостатъци на писмените
паметници като надеждно свидетелство за миналите етапи от развоя на езика правят диалектите
първостепенен източник за историята на всеки език.
Диалектите в днешното си състояние дават данни за историята на езика поради ред свои
специфични особености. Всички диалекти на един език произхождат от един общ език-основа и в
общи линии се развиват еднакво, но поради по-голямата или по-малката си обособеност и
отделеност в миналото, от една страна, са запазили отделни по-стари, архаични особености, а, от
друга, са развили нови, свои особености. Поради неравномерното развитие на отделните страни на
езика в отделните диалекти са запазени различни архаични черти, които дават възможност да се
разкрие общият ход на езиковото развитие. Трябва да се има предвид обаче, че и диалектите имат
недостатъци като източник за историята на езика. С днешното си състояние те дават възможност да
се проследи цялостното развитие на езика само през последните няколко века, а за отделните
езикови явления — и за по-дълъг период от време.
Като източник за историята на езика диалектите засягат всички негови страни — речник,
граматичен строеж и звуков облик, — но сравнително най-далеч водят речниковите данни. В
отделните диалекти често се пазят редица стари и интересни думи, които не се срещат в
литературния език и в диалекта, легнал в неговата основа. Например в българските диалекти се
откриват много с т а р и о б щ о с л а в я н с к и думи, които разкриват интересни връзки на
българския език с останалите славянски езици и на първо място с руски език. Такива думи са
например:
ногà — крак (Западна и Югоизточна България); рус. нога, пол. noga, чеш. noha, сърбохърв. нога;
дèтел — кълвач (Кюстендилско, Шуменско); рус. дятел, пол. dzięcioł, чеш. datel;
вèпър — мъжка свиня (Трънско); рус. вепрь, пол. wieprz, чеш. vepř, сърбохърв. вепар;
пòдзима — есен (Смолянско); чеш. podzim;
ѝня — скреж (Софийско); рус. иней, чеш. jíní;
тук — тлъстина (Дупнишко); рус. тук, пол. tuk, чеш. tuk;
клèпам — клеветя (Смолянско); рус. клепать, пол. klepać, чеш. klepati, сърбохърв. клепати;
клѝкам — викам (Шуменско); рус. кликать, сърбохърв. кликнути;
29
смòтра — мисля, смятам (Софийско); рус. смотреть, сърбо-хърв. сматрати;

мòдър — син (за цвят, Брезнишко); пол. modry, чеш. modrý, сърбохърв. модар;
кутрѝ — кой (Шуменско, Смолянско); рус. который, пол. który, чеш. který ;
он — той (Западна България); рус. он, пол. on, чеш. on, сърбохърв. он.
Покрай тоя вид думи в българските диалекти се срещат и думи, които са и з в е с т н и о т с т а р о

б ъ л г а р с к и т е п а м е т н и ц и, но които днес не се срещат в българския литературен език.
Такива са например:
ланѝта — буза (Родопите, Тракия); стбълг. ;
въ̀си — мустаци (Шуменско); стбълг. ;
песнѝк — юмрук (Западна България); стбълг. ;
слèска — далак (Дупнишко); стбълг. ;
прàмен — влакно (Смолянско); стбълг. ;
хляф — обор (Поморийско, Шуменско); стбълг. ;
клет — килер (Смолянско); стбълг. ;
връ̀чва — делва (Самоковско); стбълг. ;
дрèзга — гъста гора (Калоферско); стбълг. ;
гръм — нисък храст (Странджа, Севлиевско); стбълг. ;
средорèк — остров в река (Софийско); стбълг. ;
буйèзен — страх (Тетевенско); стбълг. ;
прàшам — питам (Дупнишко); стбълг. ;
посинỳвам — осиновявам (Самоковско); стбълг. ;
коштуня̀ се — подигравам се (Казанлъшко); стбълг. ;
крап — къс (Софийско); стбълг. ;
нѝне — сега (Североизточна България); стбълг. ;
вèште — още (Поморийско); стбълг. .
В българските диалекти се пазят и две думи от езика на аспаруховите българи: белчỳк — халка на
верига, за която се връзва добитък (Софийско, Брезнишко), стбълг. и чапàк —
горна част на сукман (Шуменско), стбълг. .
Диалектите дават ценни сведения за историческите промени в граматичния строеж на езика, като
разкриват конкретния път, по който са проведени някои от тях. Например българските диалекти
дават възможност да се проследят някои от последните етапи в развоя на формата за бъдеще време
в българския език, която днес е аналитична и се образува с помощта на частицата ще и сегашно
време на спрегаемия глагол. Срещу старобългарското
30
в днешния български литературен език има форма ще пия, която произлиза от

по-старо , т. е. частицата ще се е развила от старобългарския спомагателен
глагол , като е минала през различни етапи, част от които са засвидетелствувани в
днешните български диалекти. Така в едни български диалекти, като пирдопския, бъдеще време се
образува не с частица ще, а със сегашно време на спомагателния глагол ща и сегашно време на
спрегаемия глагол, свързани със съюза да (щà да пѝа, щèш да пѝеш, щè да пѝе, щèм да пѝем, щèте
да пѝете, щàт да пѝат). В други диалекти, като ботевградския, в първо лице, един. число има
спомагателна глаголна форма ща, но в останалите лица и в множествено число тя не се спряга, а е
само ще (ща да пѝа, ще да пѝеш, ще да пѝе, ще да пѝем, ще да пѝете, ще да пѝат), като покрай
формите със съюз да се срещат и форми без тоя съюз (ща пѝа, ще пѝеш, ще пѝе и пр.). В трети
диалекти, и те са най-много, бъдеще време се образува, както в литературния български език, с
частица ще, респ. ше, че, ке, жъ, зъ и пр., и сегашно време на спрегаемия глагол (ще пѝя, ще пѝеш,
ще пѝе; ше пѝя, ше пѝеш; ке пѝя, жъ пѝя, зъ пѝя и пр.). Така данните от българските диалекти
помагат да се възстановят част от отделните етапи, през които глаголната форма се е
превърнала в частица ще, която пък от своя страна е претърпяла ред фонетични промени.
Интересно е да се изтъкне постепенността на прехода от глаголна форма в частица, при който
глаголната форма изчезва най-сетне в 1 лице, един. число. Изобщо в спрежението формата за 1
лице, един. число заема особено място, затова в някои диалекти, като елинпелинския говор,
частицата за първо лице е кю (кю чèта, кю пѝша), а в останалите лица и в множествено число е ше
(ше четѐш, ше четѐ, ше четѐме, ше четѐте, ше четàт; ше пѝшеш, ше пѝше и пр.).
Българските диалекти дават интересни указания и за бъдещото развитие на някои форми за бъдеще
време. В българския литературен език и в повечето от говорите отрицателните форми за бъдеще
време се образуват с глаголната форма няма, която е на път да се превърне в частица, понеже не се
мени по лице и число, и с формите за сегашно време на спрегаемия глагол, свързани чрез съюза да
(ня̀ма да пѝя, ня̀ма да пѝеш, ня̀ма да пѝе, ня̀ма да пѝем и пр.). Има обаче български диалекти като
еркечкия, в който глаголната форма няма вече се е превърнала в частица и не се свързва чрез съюза
да (ня̀ма пѝя, ня̀ма пѝеш, ня̀ма пѝе, ня̀ма пѝем, ня̀ма пѝете, ня̀ма пѝят) подобно на положителната
форма (ще пѝя, ще пѝеш и пр.).
31
Българските диалекти дават интересен и богат материал, който позволява да се определи част от
пътя, по който българският език преминава от синтетизъм към аналитизъм, т. е. за пътя, по който
изчезват падежните форми при имената. В отделните говори се пазят различни фази от разпадането
на склонението, и то, като се почне от родопските и изобщо югоизточните говори, които имат,
сравнително взето, най-много падежни форми, и се мине през североизточните балкански говори,
които имат по две падежни форми при лични имена и при родствени названия от мъжки род, та се
стигне до повечето от западните, които нямат никакви запазени падежни форми при имената освен
някои лексикални падежни остатъци при наречията. При това данните от диалектите дават
възможност да се установи бавната постепенност, по която е станало и по която става изобщо
изчезването на падежните форми, и то:
а) отначало изчезват падежните форми за множествено число, а след това формите за единствено
число;
б) от трите рода — мъжки, женски и среден — най-рано изчезват падежните форми в среден род,
след това в женски род, а най-сетне в мъжки род;
в) от отделните категории думи най-рано изчезват падежните форми при названията на
неодушевени предмети, след това при одушевените, като най-дълго се задържат при личните и
отчасти при роднинските названия;
г) от отделните падежи най-рано изчезват формите за местен и творителен, след това за дателен и
родителен, а най сетне за винителен падеж.
Диалектологията има съществено значение и за л и т е р а т у р н и я е з и к. Тя осветлява много от
неговите норми и допринася за правилно разрешение на някои спорни и неустановени въпроси, за
установяване на правилни норми в него и пр. За литературни езици с дълга писмена традиция като
руски, френски, английски и пр., които представят един диалект, издигнат до литературен език,
данните от диалектите нямат толкова съществено значение, но за езици като българския, които
нямат особено дълга писмена традиция и които не представят един диалект, издигнат направо до
литературен език, данните от диалектите са много важни.
Например редица спорни въпроси в българския литературен език, като употребата на пълната и
кратката членна форма при имената от мъжки род, единствено число могат да бъдат правилно
разрешени, като се вземат под внимание и данните от
32
българските диалекти. Българските диалекти ясно показват, че сега съществуващото правило за

разграничаване на тия форми според синтактичната им служба е напълно изкуствено, защото няма
български диалект, в който да се употребяват две различни форми и изобщо да се различават
именителни и неименителни форми при членуваните съществителни имена от мъжки род. В
диалектите обикновено се използува само една членна форма, и то в повечето диалекти само
кратката, а в малко диалекти само пълната.
Диалектологията допринася и за осветляване на редица особености на литературния език, като
например някои от дублетните форми в езика. Фонетичните, морфологичните, акцентните и
лексикалните двойни форми (дублети) в българския питературен език в повечето случаи са
последица от различни диалектни влияния. Например формите жèтва и жъ̀тва, жèден и жàден,
шèпа и шъ̀па, шèтам и шъ̀там, чèдо и чъ̀до, зàек и зàяк и пр. са последица от различната съдба на
старобългарската малка носовка ѧ след съгласните ж, ш, ч и й в отделните говори. В едни говори,
предимно югоизточни, тя се е запазила по-дълго време и след това е преминала в гласна е (стбълг.
> жетва, > шепа, > чедо, > заек), а в други, предимно
североизточни, не се е запазила, а е преминала в голяма носовка и след това в ерова гласна (стбълг.
> србълг. > жътва; > шъпа). С влиянието на отделните български
диалекти се обяснява и наличието на дублетни форми, като: прòсек—прòсяк, босѝлек—босѝляк,
дошèл—дошъ̀л, веднàж —веднъ̀ж, магèсник—магьо̀сник, слъ̀нчев—слъ̀нчов, чуждозèмен —
чуждезèмен, вàше—вàшо; тòзи—тòя, товà—ту̀й, нѝе—нѝй; овцè—овцѝ, крилè—крилà, коленè—
коленà—колèни, рогà—рогòве; кàшлям—кàшля, пòмпам—пòмпя, ние четèм—ние четèме, хòдим—
хòдиме, лѝпа—липà, ѝскра—искрà, мàсло—маслò, вѝно—винò, зъ̀би—зъбѝ, пòтя се—потя̀ се,
брòя—броя̀; тъ̀рся—дѝря, слàдък—благ, отговàрям—отвръ̀щам, но—та и пр.
ПРАКТИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА

Покрай теоретическото си значение диалектологията има и важно п р а к т и ч е с к о з н а ч е н и е
при обучението по роден език. Основна задача на учителя по роден език е да насажда у своите
ученици навици за правилна употреба на литературния език в неговата писмена и устна форма, да
повишава тяхната езикова култура. С тая си задача обаче той не може да се справи
33
успешно, ако не е запознат между другото и с диалектологията, ако не познава особеностите на

отделните диалекти, защото значителна част от грешките в писмената и устната реч на учениците
са отражение на особености на диалекта, в средата на който те са се родили и израснали. Затова
учителят не трябва да поставя на една плоскост всички грешки, които се срещат в устната и
писмената реч на учениците, не трябва да смята, че те се дължат само на незнание. Той трябва ясно
да разграничава грешки, които се дължат на диалектно влияние, от грешки, които се дължат на
други причини, като слаби граматични познания, недостатъци в обучението и пр. И изправянето на
тия два вида грешки трябва да става по различен начин. В своята работа учителят от всички
степени и видове училища е длъжен да спира вниманието на учениците си върху особеностите на
родния им диалект или на диалектната среда, в която живеят, да ги съпоставя с особеностите на
литературния език и така по пътя на сравнението да изгражда у тях здрави езикови и правописни
навици. При това, като излиза от конкретните особености на местния говор и от отношението му
към литературния език, той трябва да насочва вниманието си в една или друга посока.
Например при усвояване на я к а н е т о в българския литературен език учителят трябва да полага
по-големи старания и да отделя много повече време на територията на западните говори, защото в
тия говори т. нар. променливо я на мястото на старобългарската гласна ѣ се изговаря само като е
(бел, бèли, млèко, млèчен). По-малко усилия и по-малко време трябва да отделя учителят на
територията на югоизточните говори, в които променливото я се изговаря само като я (бя̀л, бя̀ли,
мля̀ко, мля̀чен), а сравнително най-малко време и най-малко усилия са необходими на територията
на североизточните говори, в които променливото я в общи линии се изговаря, както в
литературния език (бял, бèли, мля̀ко, млèчен). Трябва да се има предвид обаче, че в много от
североизточните говори якането не съвпада с литературното якане, което е изградено върху
централния балкански говор, обхващащ Габровско, Ловешко, Троянско и съседните им земи.
Например в пирдопския говор се среща якав изговор пред ш и ж (ня̀што, сря̀штам, уся̀штам,
мря̀жа), в тетевенския говор се изговарят якаво редица едносрични думи (мят „мед”, бяк „бяг”, цяф
„цев”), в сливенския говор краесловният ят във всички случаи се изговаря якаво (къдя̀, дубря̀, двя)
и пр.
34
При усвояване на правописа и правоизговора на неударените широки гласни а, е, o пък трябва да се

постъпва по друг начин. В областта на западните говори трябва да им се отделя най-малко време,
защото в тия говори поначало няма съществена разлика между ударени и неударени гласни. В
областта на югоизточните говори трябва да им се отделя повече време, и то главно на гласната о,
защото в тия говори се среща пълна редукция само при тая гласна, а в областта на североизточните
говори трябва да им се отделя най-много време, защото в тия говори в неударено положение не се
срещат гласни а, е, о.
Подобни разлики има и в много други случаи и затова е необходимо в обсега на всеки говор да се
постъпва различно, ка го се излиза от неговите особености. Трябва да се има предвид, че няма
български диалект, който по своите особености да е равен на българския литературен език, че
всеки диалект се отличава в едно или друго отношение и в една или друга степен от литературния
език, и затова е необходимо системно да се отстраняват диалектните елементи в устните и
писмените прояви. Най-общо казано, в областта на з а п а д н и т е говори трябва да се обръща
внимание освен върху якането още и върху твърдия изговор на някои глаголни и именни форми
(спъ вм. „спя”, вървъ̀ им. „вървя”, бдът вм. „бдят”, нòсът вм. „носят”, учѝтелът вм. „учителят”),
върху ударението на някои думи и форми (ръ̀ка вм. „ръкà”, ѝгла вм. „иглà”, чèта вм. „четъ̀”,
прòчета вм. „прочетъ̀”), върху частицата за бъдеще време, върху глаголното окончание за 1 лице,
единствено число, сегашно време при глаголите от I и II спрежение (четèм вм. „чета”, нòсим вм.
„нося”), върху отделни думи и пр. В областта на с е в е р о и з т о ч н и т е говори пък трябва да се
обръща внимание върху различните видове прегласи (полèни вм. „поляни”, едè вм. „яде”, ѝстена
вм. „истина”, ту̀рчън вм. „турчин”), върху ъкавия изговор на съществителните имена от женски
род (ръкъ̀ вм. „ръка”, глъвъ̀ вм. „глава”) и пр. А в областта на ю г о и з т о ч н и т е говори трябва
да се обръща внимание върху изговора на мекото а, което не се среща в тия говори (йèгне вм.
„ягне”, жèлну вм. „жално”, дъштерè вм. „дъщеря”, Марѝе вм. „Мария”), върху съгласните ш, ж, ч,
които винаги са само меки (кушя̀ ра вм. „кошара”, жя̀ба вм. „жаба”, чяс вм. „час”) и пр.
Изучаването на диалектологията и запознаването с диалектните особености ще помогне на учителя
да се освободи и от диалектните остатъци в собствената си реч, което е първата му
35
задача. Не може да се бори успешно с диалектните елементи тоя, който ги допуска в собствената
си реч.
Покрай овладяването на литературния език в неговата устна и писмена форма учителят по роден
език е длъжен да изгради у своите ученици и здрава езикова култура. Един от елементите на тая
култура е изработване на правилно отношение към литературния език и към диалектите.
Всред широките народни слоеве, а до голяма степен и всред интелигенцията все още широко са
разпространени неправилни схващания за диалектите и за тяхното отношение към литературния
език. Мнозина смятат диалекта, чиито носители днес са главно селяните, за „развален”, „покварен”
литературен език, а диалектните особености за „грешки”, за „отклонения” от правилната
литературна реч. Затова някои лица, които говорят на диалект, пред външни непознати лица, и то
обикновено граждани, се срамуват от речта си и се стараят да я избягват. На учителя по роден език
се пада задачата да води борба с тия напълно погрешни схващания за същността на диалектите и
на литературния език. Той трябва да изгради у своите ученици правилно, научно отношение към
диалекта, към речта на техните родители, към говора на средата, в която са се родили и израснали.
Нашият образован гражданин трябва да знае, че диалектите са напълно естествена езикова проява,
която все още има своето право на съществуване, че не са „развален” литературен език, че са много
по-стари от литературния език, който се е изградил върху тях през последните два века. Освен това
учителят трябва да създаде правилно отношение към всички диалекти и да премахне наивното
схващане, че единствено „нашият” роден говор е правилен, а останалите диалекти са неправилна,
изопачена българска реч.
С т о й к о в, С т. Диалектологията и нейното значение за цялостното проучване на езика. — Бълг.

ез., 1955, № 1,10—18;
С т о й к о в, С т. Постижения и задачи на българската диалектология. — Бълг. ез., 1959, № 4—5,
340—346;
К а б а с а н о в, С т. За обучението на литературен български език в диалектна среда. С, 1966. 94 с.;
Т е к у ч е в, А. В. Основи методики орфографии в условиях местного диалекта. М., 1953. 384 с.;
Т и л к о в, Д. Учителят по български език и литература и диалектните навици на учениците. —
Бълг. ез. и лит., 1959, № 2, 49—53;
С л а в ч е в, М. За работата на учителя при преодоляване диалектните навици на учениците. —
Бълг. ез. и лит., 1961, № 2, 45—48;
М л а д е н о в, Ц. Усвояване на книжовния изговор в диалектни условия. — Бълг. ез. и лит., № 3,
16—26;
У м л е н с к и, И в. Диалектни стилни грешки в писмените работи на ученици от Кюстендилско. —
Народна трибуна (Кюстендил), № 1, 3 ян. 1962.
[ А н т о н о в а, Е л. Преодоляване на диалектните отклонения в речта на учениците. — Начално
образование, 1981, № 7, 41—45;
Б а й ч е в, Б. Книжовната фонетична норма и диалектната среда. — Начално образование, 1970, №
4, 19—24;
36
В и д е н о в, М. Пренебрегнат принцип в обучението по български език. — Учителско дело, № 74,

21 дек. 1971;
В и д е н о в, M., С. H. С а в о в, Преподаване на фонетика в диалектна среда. — Бълг.ез. и лит.,
1968, № 3, № 41;
И в а н о в, Й. Н. Някои въпроси на обучението по български език и литература в диалектна среда.
— Бълг. ез. и лит., 1969, № 2, 29—43;
Й о л о в, H. Преодоляване на диалектните речеви навици у децата от предучилищна възраст. —
Предучилищно възпитание. 1979, № 3, 13—18;
М л а д е н о в, M. С л. Учителят и диалектните привички. — Народна култура, № 6, 10 февр. 1962;
У м л е н с к и, Ив. Някои особености на кюстендилския говор с оглед към борбата с диалектните
навици на учениците. — Бълг. ез. и лит., 1966, № 4—5, 16—46;
Ч и з м а р о в, Д. Правописни трудности във връзка с редукцията на гласните в българския език. С,
1970. 112 с.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
I. УВОД
3. ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА И БЛИЗКИТЕ Ѝ НАУЧНИ ДИСЦИПЛИНИ
Като научна дисциплина диалектологията е тясно свързана с някои други научни дисциплини —
етнография, топонимия, история, археология, литературна история и пр.
Преди всичко диалектологията е тясно свързана с е т н о г р а ф и я т а — наука за материалната и
духовната култура на народа. От една страна, диалектните особености са едни от най-важните
естнографски признаци, а, от друга, диалектологът, като извършва наблюдения върху говорите,
трябва да има известни сведения за бита и за материалната култура на населението, чийто говор
изучава. Изобщо винаги трябва да се има предвид, че съществува тясна връзка между диалектни и
етнографски особености. Така например при проучвания се оказва, че източната граница на
софийския говор съвпада с етнографската граница между чернодрешковци и белодрешковци.
Диалектоложките и етнографските данни, когато съвпадат, могат да доведат изследвача до важни
изводи за миналото на съответния говор и на неговите носители — населението на дадена
територия. Дори и в такива случаи, когато диалектоложките и етнографските данни не съвпадат,
това несъвпадение дава възможност на изследвача да установи културни и езикови влияния или
смесвания в миналото.
Диалектологията е тясно свързана с т о п о н и м и я т а — езиковедска културно-историческа
наука, която изучава произхода, значението, образуването и пр. на географските названия.
Географските названия се отличават с голямата си устойчивост и често пъти пазят в себе си следи
от много стари състояния на езика, особено що се отнася до лексиката и граматиката.
Диалектологията е свързана и с о н о м а с т и к а т а — дисциплина, която изучава имената на
хора, животни, местности, реки и т. н.
37
Тясно свързана е още и с и с т о р и я т а. Съвременните говори често дават важни данни, които
показват как е било групирано известно население в миналото, къде е живяло, какви
колонизаторски движения е имало, какви са били връзките със съседните народи през отделните
исторически епохи и пр. Понякога дори данните на диалектологията са единствен източник за
някои исторически събития, като например придвижвания на население, преселвания и изселвания
и пр., за които няма никакви писмени сведения. Например по данните на диалектологията се
установява, че всички български павликяни водят началото си от областта на Родопите, че
изчезналите вече седмоградски българи са били изселени от областта между Свищов и Велико
Търново и пр.
Съществува обаче и обратна зависимост. Не е възможно да се разбере напълно съвременното
диалектно разнообразие на езика и териториалното разпределение на диалектните особености, ако
не се държи сметка за историческите факти. Затова историческото изучаване на диалектите от най-
старите достъпни епохи до най-ново време трябва да става в тясна връзка с данните на историята.
Диалектологията е във връзка и с а р х е о л о г и я т а, която за разлика от историята има за свой
обект не писмени източници, а веществени — преди всичко древните селища. Археологическите
данни дават възможност доста точно да се очертае територията, която са заемали отделните
племена през разните периоди от техния развой, като се започне от епоха, значително по-ранна от
епохата, за която се отнасят писмените паметници, ако има такива.
Най-сетне диалектологията има известни връзки и с л и т е р а т у р н а т а н а у к а, с
литературознанието. В художествените произведения нерядко с определени стилистични цели се
употребяват едни или други особености на диалектите — т. нар. диалектизми. Особено много те са
в речта на действуващите лица в драмите, в диалозите, а понякога се срещат и в авторската реч.
Диалектни елементи в своите произведения в миналото у нас в по-голяма или по-малка степен са
употребявали Мих. Георгиев, Т. Г. Влайков, П. Ю. Тодоров и др.
За да се разберат добре диалектните елементи в езика на художественото произведение и за да се
оцени правилно стилистическата им роля, необходимо е да се познава и диалектологията.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
I. УВОД
4. ИЗХОДНИ НАЧАЛА ПРИ ПРОУЧВАНЕ НА ДИАЛЕКТИТЕ
Диалектологията изучава териториалните и социалните диалекти, т. е. ония форми на

общонародния език, които съществуват като средство за общуване извън литературния
(книжовния) език. Тя се интересува от говорните (диалектните) особености, т. е. от тия черти на
диалектите, които не се срещат в литературния език, които са чужди на неговата система. А това
обстоятелство определя някои нейни особености, които я отличават от останалите езиковедски
дисциплини. Диалектологията изучава отделните говори не само като самостойни езикови
системи, но обикновено спира вниманието си на отделни техни черти, подбира онези техни
особености, които представят по-голям интерес.
Диалектологията, която има за цел да установи особеностите на отделните диалекти, да посочи
техните отличителни черти и да разкрие тяхното отношение към общонародната езикова система,
изучава диалектите, като излиза от две езикови системи, условно приемани за основни, понеже
структурно-семантичните им особености са добре познати — това са литературният език и най-
старата известна форма на езика, у нас старобългарският език от IX — X в.
Литературният език по своята същина представя един от териториалните диалекти, който е
разширил своите функции и е обогатил изразните си средства. Излизайки от неговите фонетични,
граматични и лексикални особености, ние определяме една или друга черта на диалектите за
диалектна (говорна), ако не се среща в литературния език, а за недиалектна, ако се среща в него.
Например в някои говори в западните български земи се срещат форми бèл — бèли, млèко—
млèчен—млекàр, видè, къдè и пр., в някои говори в североизточните български земи се срещат
форми бял—бèли, мля̀ко—млèчен—мликàр, видя̀, къдя̀ и пр., а в някои говори в югоизточните
български земи се срещат форми бял—бя̀ли, мля̀ко—мля̀чен—млекàр, видѐ, къдя̀ и пр. От тях са
диалектни бел, бя̀ли, млèко, мля̀чен, мликàр, видè, къдя̀, защото не се срещат в българския
литературен език, а не са диалектни бял, бèли, мля̀ко, млèчен, млекàр, видя̀, къдè, защото са
еднакви с литературните. Или думите ногà (крак), сàкам (искам), гу̀дя (сложа), четъ̀ (броя) са
диалектни, защото не се срещат в българския литературен език. Вътре в самите диалекти формите
бял—бел, бèли—бя̀ли, мля̀ко—млèко, млекàр—мликàр, видя̀—видè, къдè—къдя̀, крак—ногà,
ѝскам—сàкам, слòжа—гу̀дя, броя̀ —
39
четъ̀ в зависимост от диалектната система са напълно равноправни и не се делят на „диалектни” и

„недиалектни”. Следователно, когато една черта в диалекта се определя като диалектна или като
недиалектна, не се излиза от системата на самия диалект, а от странична, външна езикова система,
от системата на литературния език. С други думи казано, диалектът, разглеждан отвътре, от самата
му система, е напълно единен и в него не се различават диалектни и недиалектни черти. Той има
само езикови черти. Обаче когато неговите черти се съпоставят с чертите на литературния език,
едни от тях вече се обявяват за особени, диалектни, а други — за неособени, недиалектни. Това е
така, защото диалектът се очертава като диалект, като нещо особено само на фона на литературния
език.
При изучаване на диалектните особености, както се посочи, се излиза и от друга една езикова
система — най-старото зарегистрирано състояние на езика, какъвто у нас е старобългарският език.
Приема се, че всички днешни диалекти представят отделни направления в развоя на тоя език, че
всички произхождат от него. И задачата на диалектологията е да установи какви застъпници имат
отделните негови фонетични, граматични и лексикални особености. Например у нас, като се излиза
от голямата носовка в старобългарски език, се установява, че в днешните български диалекти тя
има шест различни застъпника: ъ, а, o, ô, ê, у (стбълг. — диал. ръкà, рàка, рòка, рồка, p кa,
ру̀ка; стбълг. — диал. зъп, зап, зоп, зồп, з п, зуб). Съпоставката на фактите от
старобългарския език с фактите от днешните български говори спомага ясно да се очертаят
особеностите на всеки диалект и да се установят техните взаимни отношения. Тоя начин на
разглеждане на диалектните особености някои наричат исторически (диахроничен), но това не е
точно. Историческо разглеждане на отделните диалектни особености има само тогава, когато се
проследяват всички промени през вековете, като се почне от старобългарски или праславянски
език и се стигне до наше време. По тоя начин се разглеждат езиковите факти в историята на езика
или в историческата граматика — друга, отделна езикова дисциплина. В диалектологията само
външно, условно се съпоставят факти от две различни езикови състояния, между които има време
повече от десет века. Затова тоя метод може да се нарече само съпоставителен, но не и
исторически (диахроничен).
Следователно диалектологията като езиковедска дисциплина се характеризира с трояка ориентация
при диалектоложките изследвания, с три изходни начала. От една страна, тя излиза от
40
системата на диалекта като нещо единно и самостойно, от друга — от литературния език, а от

трета — от най-старото състояние на езика. Тия три изходни начала, тая тройна ориентация в
диалектологията е във връзка със самата същина на диалектите. Диалектът е и самостоятелна
езикова единица — средство за общуване на известен колектив, и не е самостоятелна единица, а
част от по-голяма езикова единица — група диалекти или общонароден език, в рамките на която се
обособява с някои свои особености. При това трябва да се има предвид, че диалектните особености
влизат в системата на общонародния ечик, но сами като особености не образуват система, нямат
системен характер.
[ Б а й ч е в, Б. Насоки и примерен план за проучването на езиковата ситуация в определен регион
или населено място. В. Търново. 1980. 33 с.;
Б е р н ш т е й н, С. Б. Към историята на българската диалектология. [За първата програма за
изследване на диалектите от Н. Икономов]. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на
академик Стоян Романски. С., 1960, 345—348;
З а и м о в, Й., Н. Б о е в. Въпросник за събиране на езикови материали за животните в България.
С., 1954. 48 с.;
К а р а б е л о в а, Г. Към въпроса за методологията при изследването на разговорната и
диалектната реч. — Науч. тр. ПУ “Паисий Хилендарски”, 21, 1983, № 5, 109—112;
К и т а н о в а, М. Някои проблеми за отделяне на специфичните диалектни особености при работа
с преселници. — Проблеми на социолингвистиката, 2, 1988, 304—308;
К o ч е в, Ив. Състояние и перспективи за развитието иа българската диалектология. — Бълг. ез.,
1985, № 1, 8—11;
К о ч е в, Ив. За диагностиращите черти на българските диалекти. (По случай 80-годишнината на
проф. Ст. Стоянов.) — Бълг. ез., 1991, № 4, 307—310;
М л а д е н о в, M. С л. За принципите на диалектоложкото изследване. — Ез. и лит., 1969, № 2,
58—61;
М л а д е н о в, M. С л. Въпросник за изследване диалектната лексика в отделно селище. В.
Търново, 1985, 40 c.;
П о п о в, К. Диахрония и синхрония в диалектологията. — Ез. и лит., 1969, № 3, 58—63;
П о п о в, К. Още един път за диахронията и сиихронията. — Ез. и лит., 1970, № 2, 74—85;
С т о й к о в, С т. Упътване за проучване на териториален диалект в селище. С, 1951, 15 с.;
С т о й к о в, С т. Кратък осведомителен въпросник за проучване на българските местни говори. С.,
1954, 115 с.;
С т о й к о в, С т. Програма за събиране на речникови материали от българските народни говори. —
Ез. и лит., 1955, № 6, 445—449;
С т о й к о в, С т. За синхрония и диахрония в диалектологията. — Ез. и лит., 1969, № 4, 61—70;
С т о й к о в, С т., М. С л. М л а д е н о в. Проект за „Идеографски диалектен речник на българския
език”. — Бълг. ез., 1969, № 2, 155—170;
С т о й к о в, С т., M. М л а д е н о в. Упътване за проучване лексиката на местен говор. С, 1971, 94
с;
Т о д о р о в, Ц в. Принос към методиката на диалектологията. — Зборник за филологиjу и
лингвистику (Нови Сад), 1, 1957, 32—58 (Същото в: Помагало по българска диалектология. С,
1984, 269—294);
V i d e n ov, M. Z metodologii badań mówionych języków mieeskich. — Łódzkie Towarzystwo
Naukowe. Wydział. I. Rozprawy Komisji Językowej. Łódź, 1978, No 24, 137—147.] M. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
I. УВОД
СИСТЕМА ЗА ФОНЕТИЧНО ЗАПИСВАНЕ

Опростено фонетично записване
При събиране на диалектни материали и при изучаване на диалектите особено внимание се обръща
на звуковата (фонетичната) страна. За да може сравнително най-точно да се отбелязват всички
нейни особености, в диалектологията широко е
41
застъпена особена писмена система, която има за цел да предаде всички особености на живата реч.
В българската диалектология са употребявани и се употребяват разни системи за фонетично
записване, които използуват кирилицата, допълнена с разни знаци за означаване на някои звукови
особености. В миналото у нас нямаше единна и общоприета система за фонетично записване,
затова всеки записвач си служеше до известна степен със своя система. През последните няколко
години обаче бе възприета следната система, изградена въз основа на кирилицата и допълнена с
някои букви от църковнославянската и латинската или гръцката азбука и с някои надбуквени
(диакритични) знаци, като се спазва строго правилото всеки отделен звук постоянно да се
отбелязва само с една и съща буква.
а. Г л а с н и
1. Основните, обикновените гласни, които се срещат и в българския литературен език, се означават
с буквите: и, е, а, ъ, о, у.
2. Полуредукцията, т. е. промененият изговор на неударените широки гласни, се отбелязва с точка
под съответната буква: ạ, ẹ, ọ. С точка под съответната буква се отбелязват и тесните гласни,
когато са редуцирани по посока на съответните широки гласни: и̣, ъ̣, у ̣.
3. По-особените гласни, които не се срещат в българския литературен език, се отбелязват по
следния начин:
а) широките (силно отворените) гласни с ъгълче над буквата: ô, ê, ъ̂.
б) тесните (затворените) гласни с точка над буквата: ė, о̇ ;
в) силно веларното ъ с ;
г) гласната ери с ы;
д) лабиализуваното u c ü ;
е) палаталната ерова гласна с ь.
4. Слаботъмното е, което се приближава до ъ, с е̥ .
5. Консонантното и и консонантното у с ŭ и ў .
6. Дължината на гласните се отбелязва с хоризонтална чертица, поставена над съответната буква: ā,
ē, ū. Двойните гласни обаче се отбелязват с две букви: аа, ее, уу, оо.
б. С ъ г л а с н и
1. Основните съгласни, които се срещат и в българския литературен език, се отбелязват със
следните букви: б, в, г, д, ж, з, к, л, м, н, п, р, с, т, ф, х, ц, ч, ш, й.
42
2. Звучните африкати, означавани в книжовния език с две букви — дз и дж, се означават с буквите
ѕ за дз и џ за дж.
3. Меките (палаталните) съгласни се означават с буквата на съответната твърда съгласна, като на
горния десен край се поставя апостроф или запетая: б’, в’, г’, д’, ж’, з’, k’, л’, м’, н’, п’, p’, c’, т’, ф’,
ц’.
Слабата мекост (полумекостта) се означава с ъгълче, поставено на горния десен край на буквата: б ̚,
в ,̚ г ̚, д ̚, з ̚, к ̚, л ̚, м ̚, н ,̚ и пр.
4. Сричкотворните р и л се отбелязват чрез съответните букви с колелце под тях: р ,̥ л ̥.
5. По-особените съгласни, които не се срещат в българския литературен език, се отбелязват по
следния начин:
а) твърдото (веларното) л с ;
б) средното, т. нар. европейско, л с I ;
в) звучното х с γ ;
г) фарингалното х с χ :
д) ларингалното х с h ;
е) билабиалното в с w ;
ж) билабиалното ф с φ .
в. Д р у г и з н а ц и
1. Ударението се отбелязва с чертица, наклонена от ляво на дясно, поставена над ударената гласна:
водà, горà, човèк, нòси.
2. Вторичното ударение се отбелязва с две черти: бȅлокàменен.
3. Неударените думи се свързват с ударената посредством дъгица: около селòто, дàй ми,
не мòга, сѝн ми.
4. Във всички случаи, когато се срещне звук, за който не е предвиден специален знак в тая система,
може да се въведе нова буква, взета от латинската или гръцката писмена система, или нов
диакритичен знак. Всеки по-особен звук, за който се въвежда нов знак, трябва да бъде описан най-
подробно, като се посочат неговите учленителни и слухови особености и като се приведат много
примери за неговата употреба в различни положения.
ОПРОСТЕНО ФОНЕТИЧНО ЗАПИСВАНЕ

Когато бърже се записва цял свързан текст, използуван главно за синтактични проучвания или за
фолклористични цели, дадената тук система за фонетично записване може отчасти да се опрости
по следния начин:
43
1. Да се пише щ вместо шт: нèщо, усèщам.

2. Меките съгласни пред а и у да се означават с буквите я и ю: вòля вм. вòл’а, ся̀дам вм. с’àдам.
3. Съчетанията на й с а, у в началото на думата или след гласна да се означават с буквите я и ю: я̀ма
вм. йàма, ю̀тро вм. йу̀тро, мòя вм. мòйа, коюнџѝя вм. койунџѝйа.
С т о й к о в, С т. Правила за фонетично записване на български диалектни текстове. — Бълг. ез.,

1953, № 1, 72—74.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Схващания за същината на диалекта
Д и а л е к т ъ т к а т о „р а з в а л е н” е з и к
Д и а л е к т ъ т к а т о п р о я в а н а „ч и с т и я н а р о д е н д у х”
Диалектът като географски затворена единица
Лингвистична география
Както вече се изтъкна, диалектът е езикова единица — разновидност на общонародния език, която
е с р е д с т в о за общуване на населението в определена територия и която се характеризира с
единство на своята система. Диалектът като местна разновидност на общонародния език има с него
еднакъв граматичен строеж и общ основен речников фонд, а се отличава с второстепенни езикови
особености преди всичко във фонетиката и лексиката. Затова съществуването на диалектите не
нарушава общността и единството на езика.
За да бъде пълно даденото определение на диалекта, трябва още да се добави, че той е и с т о р и ч

е с к о я в л е н и е, историческа категория. Това значи, че диалектът невинаги е съществувал, че в
историческия развой на езика той не се е изменял еднакво при разните обществено-икономически
условия, че закономерностите в неговия развой са обусловени от закономерностите в развоя на
обществото. Следователно диалектите зависят от определени обществено-икономически и
исторически условия: при едни условия диалектите се появяват, при други се развиват, а при трети
изчезват. През едни епохи диалектите са жива, продуктивна категория, т. е. пораждат се от
съществуващите през тия епохи обществено-икономически отношения. През други епохи
диалектите са отмираща, реликтна категория, т. е. такава категория, която не се поражда от
съществуващите обществено-икономически отношения. Те обаче продължават да съществуват още
независимо от наличието на обществено-икономически отношения, които изравняват диалектите и
съдействуват за тяхното обединение. През тия епохи
45
диалектите се запазват, защото новите обществени отношения не са успели напълно да ги

погълнат, да ги разтворят в новото езиково единство, съответствуващо на новата обществена
единица.
Покрай това схващане за същината и характера на диалекта съществуват и други схващания, които
разглеждат диалекта извън конкретните исторически и социално-икономически условия. Те са
създадени в миналото през разните етапи от развитието на диалектологията като наука и са в пряка
връзка със схващанията за езиковия развой и за характера на литературния език.
Д и а л е к т ъ т к а т о „р а з в а л е н” е з и к
Отделни наблюдения върху диалектни явления се срещат още у старите гърци. Самият термин д и
а л е к т е създаден за племенните наречия на древна Гърция. Истински интерес към диалектите
обаче се появява едва в ново време, когато се образуват нациите, и то във връзка със закрепването
на писмените езици като национални и с по-нататъшното им устройство.
В края на XVII и през XVIII в. в Западна Европа излизат много речници с местни думи и изрази,
които по-късно дават необходимия материал за създаване на диалектологията като езиковедска
дисциплина. За тоя първи период от развоя на диалектологията е характерен н о р м а т и в н и я т
п о д х о д към диалектните явления. Те се разглеждат като „отклонения”, като „грешки” от
правилния литературен език, а диалектът изобщо се схваща като „развален” книжовен език. От
това време водят началото си и термините провинциализъм и варваризъм, употребявани в
стилистиката за означаване на заемките от народните говори. Такова отношение към диалектите
като „покварен” език у нас са имали някои български книжовници през първата половина на XIX
в., като Неофит Рилски, Христаки Павлович и др., които са се занимавали с устройството на
българския литературен език. А днес такова отношение има и сред широките народни слоеве,
които пред граждани и пред чужди лица понякога се срамуват от родния си говор, смятайки го за
„развалена” книжовна реч, и се стараят да го избягват.
Това отношение към диалекта е напълно погрешно и ненаучно, както ще се види по-нататък. Но
още тук е необходимо да се изтъкне, че то трябва да се преодолява.
46

2. Схващания за произхода на диалектите
Езиково и обществено развитие
Един от основните и извънредно важни въпроси в дналектологията е въпросът за произхода и

развитието на диалектите. На тоя въпрос досегашното езикознание не можа да даде задоволителен
отговор. Повечето от езиковедите приемат диалектите като нещо дадено, съществуващо един път
завинаги и не се спират на причините, които са довели до оформянето на диалектите, не се
занимават с въпросите за бъдещото им развитие. А ония езиковеди, които се спират на тия
въпроси, обясняват произхода и развитието на диалектите неправилно, ненаучно. Например у нас
проф. Ст. Младенов, който е един от най-големите български езиковеди и който има големи
заслуги за изучаването на българските диалекти, в специална статия твърди, че българските
диалекти „са се появили по силата на... всеобщата езикова антиномия за индивидуалното и
социалното начало”, че „различните български народни говори свидетелствуват за многобройните
прояви на българския народен дух” (Трябва ли да се запазят диалектите, сп. Златорог, г. XVII,
1936, с. 61). Излизайки от своите схващания, проф. Ст. Младенов смята диалектите за последица от
своеобразните прояви на българския народен „езиков дух” и твърди, че те винаги са съществували
и винаги ще съществуват, защото винаги ще съществуват условията, които ги създават (пак там, с.
58).
Има учени, които пък смятат, че диалектите са последица от териториалното разширяване на

народите. С численото нарастване на даден народ се разширява и заеманата от него територия, но
тая причина връзките между отделните части на народа отслабват и това довежда до оформяне на
отделни диалекти. Следователно диалектите се появяват винаги при разширяване на територията,
т. е. те са последица от влиянието само на географския фактор. Ако това е така, тогава най-
големите народи, заемащи най-обширна територия, би трябвало да имат най-много и най-
разнообразни диалекти, фактите обаче ясно показват, че образуването иа диалектите във всеки език
е
50
свързано преди всичко с конкретната история на обществото, с обществено-икономическото

развитие, а не с обширността на заеманата от него територия и с нейното географско разчленение.
Затова например английският език в Англия на сравнително малка територия има няколко десетки
ясно очертани диалекта, а в Съединените американски щати на огромна територия няма оформени
териториални диалекти. Причината за това различие се крие в обстоятелството, че английският
език в Англия е преживял епохата на феодализма, през която са се образували и оформили
отделните сегашни диалекти, а в Съединените щати той се разпространява по-късно, през епохата
на капитализма, която не благоприятствува за образуване на териториални диалекти, когато
диалектите постепенно отпадат.
Не трябва обаче да се отрича влиянието и на географския фактор. През определен етап от

развитието на обществото той допринася за образуване на диалектни различия, т. е. явява се пречка
за разпространение на известни особености и в такъв случай изоглосите вървят по географски
обекти —реки, планини, блата и пр.
Броят и големината на диалектите в един език зависят от конкретната истории на народа. Там,
където през епохата на феодализма не е имало големи размествания на населението и големи
колонизации, където отделните феодални владения са били обширни и са съществували дълго
време, териториалните диалекти са малко на брой и са големи по територия. Такъв е например
случаят с руските диалекти. А там, където през епохата на феодализма е имало големи
размествания на населението, където феодалните владения са били малки и с непостоянни
граници, териториалните диалекти са повече на брой и заемат малка територия. Такъв е например
случаят с българските диалекти, които са сравнително много на брой.
Историческите съдбини на народа се отразяват и върху самото развитие на диалектите. Руските

племена и руският народ са живели при по-благоприятни и по-спокойни исторически условия и
затова диалектите на руския език фонетично са доста близки помежду си; в тях например
основните праславянски гласни — носовките и еровете, имат, общо взето, еднакъв развой. А
българските славянски племена и българският народ са били поставени при доста неблагоприятни
исторически условия — вековно подчинение на гърци и турци, голяма разпокъсаност и нетрайност
на феодалните владения, чести преселвания на значителни части от населението, — затова
диалектите на бъл-
51
гарския език по фонетика значително се различават един от друг и показват доста разнообразен
развой на основните праславянски гласни — носовките и еровете.
Съвременното езикознание, както е известно, установи, че диалектът е историческа категория.

Това значи, че като разновидност на общия език диалектът не остава постоянно един и същ, че при
разните обществено-икономически условия не се изменя еднакво, че закономерностите за неговото
появяване, развитие и изчезване са обусловени от развоя на обществото. Диалектът следователно
не е постоянно, неизменно явление. Той се мени и има различни форми през отделните етапи от
развитието на обществото, защото се намира в тясна връзка с него. Освен това процесите, при
които се образуват диалектите, диалектните граници и степента на близост между отделните
диалекти във всеки език, са различни и зависят от конкретните исторически условия, при които
живее и се развива народът, носител на езика. Затова при изучаване на диалектите трябва най-
широко да се прилага основният принцип всеки конкретен език да се изучава в неразривна връзка с
историята на обществото, с историята на народа, на който принадлежи изучаваният език.
Езиково и обществено развитие
Езикът е най-важното средство за общуване между хората. Той им дава възможност да се обединят
в общество и да организират своята трудова дейност. За да може да изпълнява своите задачи,
езикът трябва да бъде общ и единен за обществото и той винаги е общ и единен.
Обществото обаче не остава постоянно едно и също. С развитието на производителните сили,

културата и пр. то се изменя и образува редица свързани едно с друго и развиващи се едно от друго
обществени обединения, обществени единици — род, племе, народност (народ), нация. Всяка една
от тия обществени единици има свои характерни особености, които между другото се отразяват и
върху нейния език, и затова се говори за родови, племенни, народностни и национални езици. Тия
родови, племенни, народностни и национални езици обаче не са отделни моменти, отделни
качествени състояния в развитието на езиковата система, защото езикът не е надстройка, а са
езикови цялости с различен обхват в зависимост от структурата на обществото. Всяка обществена
единица — род, племе, народност,
52
нация—е единна по език, но това единство приема различни форми, защото отразява характерните
особености на обществената единица, здравината на връзките между отделните й съставни части.
Изобщо езикът се определя като родов, племенен, народностен или национален в зависимост от
обществената единица, която той обслужва като пълноценно средство за общуване, т. е. от обема
на неговите функции.
Езикът като система никога не остава постоянно един и същ, а се мени. Той се намира в състояние
на непрестанно движение и развитие успоредно с промените в производството, техниката,
търговията, науката и пр. Като отразява непосредно промените във всички области на живота, той
постоянно се обогатява с нови думи и усъвършенствува граматичния си строеж.
Най-бавно в езика се мени граматичният строеж, по-бърже основният речников фонд, а най-бърже
речниковият състав и фонетичният облик. При това промените във фонетичния облик и
граматичния строеж се извършват по вътрешните закони на езика и не зависят от външни причини
— от структурата на обществото и от състоянието на езика като родов, племенен, народностен или
национален. А промените в речниковия състав и до голяма степен промените в основния речников
фонд са в пряка връзка с промените в обществото, и то както с развитието на производството, така
и със смяната на обществено-икономическите формации.
Както вече се изтъкна, езикът винаги е бил и си остава общ и единен за обществото, но езиковото
единство не е абсолютно и не трябва да се схваща механически. В езика постоянно се извършват
промени. При това промените в него не стават изведнъж, а бавно, чрез постепенно натрупване на
елементите на новото качество и чрез постепенно отмиране на елементите на старото качество.
Така в езика обикновено съществуват едни край други стари и нови форми. Езикът следователно се
развива бавно и постепенно, и то по вътрешните закони на своето развитие, по пътя на
постепенното усъвършенствуване на основните елементи, като в него постоянно се създават нови
форми и постоянно отпадат стари.
Появата на новите форми във фонетиката и граматиката, както се каза, се обуславя от вътрешните
закони на езика, но тяхното разпространение зависи от структурата на обществената единица, от
функцията на езика. Ако обществената единица е напълно единна, новите форми се
разпространяват навсякъде и постепенно изместват старите. Ако не е напълно единна, в
53
зависимост от връзките, които съществуват между отделните части на обществената единица,

членовете на която обшуват помежду си в една или друга степен и имат съзнание за
принадлежност към тая общност, новите форми, главно фонетични и лексикални, се
разпространяват в повече или по-малко ограничена територия. Тая особеност на езика да бъде общ
и единен по граматичен строеж и основен речников фонд и да допуска известни отклонения във
фонетичния облик и речниковия състав, дължащи се на оформянето на известни по-малки единици
вътре в общата цялост — племе или народност, — дава възможност да се образуват диалекти. А
понеже езикът не се променя като надстройка заедно с промените в базата, а бавно и постепенно,
диалектите, образувани при едни обществени единици, които благоприятствуват за тяхното
оформяне и развитие, се запазват и при следващте обществени единици, които може да не
благоприятствуват за тяхното съществуване. Така например териториалните диалекти, образувани
при народността, се запазват и при нацията, която не само не подпомага тяхното развитие, но и му
се противопоставя.
За да стане напълно ясно как се появяват и оформят отделните диалекти, трябва да се има предвид
и друго едно основно положение, а именно положението за неравномерното развитие на езика в
отделните негови структурни елементи. Езикът като система се мени постоянно, но промените в
него не засягат еднакво всички страни на езиковата структура във фонетиката, граматиката и
лексиката, а отделни страни, и то в различна степен. Затова с течение на времето в езиците се
развиват различни черти. т. е. промените стават по различен начин и в различен обем. Когато
например една и съща езикова система се раздели на две части поради разделяне на нейните
носители и между тия носители няма никакви връзки или връзките са много слаби, във всяка част
се появяват и разпространяват различни промени в езиковата структура или промените в една и
съща структурна страна се извършват с различна скорост, а това довежда до отдалечаване на двете
първоначално напълно еднакви езикови системи, т. е. до появата на два различни диалекта. С
течение на годините и вековете това отдалечаване може да отиде много далече и да доведе до
оформяне на два родствени езика.
В развоя на езика и диалектите езикознанието можа да установи редица общи закономерности,

свързани с развоя на обществото, с отделните обществено-икономически формации.
54
Тия общи закономерности обаче приемат различна конкретна форма при отделните езици в
зависимост от различните специфични културно-исторически и социално-икономически условия.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

3. Диалектите през епохата на първобитнообщинния строй
Племенни диалекти на българските славяни
През началния период на първобитнообщинния строй първата обществена единица е р о д ъ т,

който е напълно единен по език. От няколко близки по произход родове по-късно се образува по-
висша обществена единица — п л е м е. И племето е единно по език: племе и диалект съвпадат, а
развоят на племенния диалект се обуславя от историческите съдбини на племето.
Основен процес, характерен за първобитнообщинния строй, е деленето на племената и на

племенните диалекти или езици на нови племенни диалекти успоредно с нарастването на
племената и с тяхното териториално разселване. Така по пътя на деленето се образуват родствени
племена с родствени диалекти. Тези родствени племенни диалекти, когато заемат компактна и
ограничена територия, не загубват способността си да преживяват общи езикови процеси, т. е.
запазват езиковата си връзка със сродните диалекти.
През последния период от развоя на първобитнообщинния строй с развитието на

производителните сили се образуват отначало за временни нужди, а след това за по-дълъг период,
повече или по-малко устойчиви обществени обединения — съюзи от родствени племена. При
обединяване на родствени племена с близки племенни диалекти вътре в племенния съюз се започва
известно сближаване, известно сливане на отделните диалекти.
В съюзите от родствени племена понякога са влизали в неродствени, чуждоезични племена, което е
водело до смесване и кръстосване на племената. Но от кръстосването на техните диалекти не се
получава нов диалект, който да не прилича на нито един от кръстосаните, т. е. качествено да се
различава от тях. Обикновено един от диалектите излиза победител, запазва своите особености в
речника и в граматичния строеж и продължава да се развива по своите вътрешни закони, а
останалите диалекти постепенно изчезват, като обогатяват отчасти победилия диалект.
55
Племенни диалекти на българските славяни
Ние знаем много малко за старите племена и народи, населявали територията на днешния
български език преди идването на славяните. Историята и етнографията съобщават, че в източната
половина на Балканския полуостров в началото на нашата ера е имало старо местно население —
траки и др., отчасти романизирано и елинизирано. Това население по-късно е било погълнато от
племената на южните славяни, които през VI и VII в. заселват целия Балкански полуостров.
Сведенията ни за тези славянски племена обаче също са много оскъдни и представата ни за тях е
непълна. Знаем само, че в Добруджа са живеели северите или северяните. На запад от тях, в
Крайдунавската низина, се настанил големият славянски съюз, известен под името съюз на седемте
племена. Още по на запад, в областта на р. Тимок, живеело племето тимочани, а в областта на р.
Морава—моравяните; в северозападната част на Тракия, по разклоненията на Родопите и на Стара
планина — драговичите; в басейна на р. Струма — стримонците (струмянците или струмяните).
Близо до крайбрежието на Егейско море в междуречието на Струма и Места се разположило
племето на смоляните; на север от Халкидическия полуостров в междуречието на Вардар и Струма
— ринхините. В Македония, в долината на Църна река, живеели березитите. Всяко южнославянско
племе е имало свой диалект, близък до диалектите на останалите племена.
Съвременната наука още не е в състояние да посочи характерните особености на старите племенни

диалекти на българските славяни, понеже до голяма степен те са покрити от по-сетнешни езикови
процеси, от диалектите на по-късната обществено-икономическа формация — феодализма. Може
обаче да се допусне, че в много ранна епоха южнославянските племена в източната и в южната
част на Балканския полуостров са развили в диалектите си някои особености, които по-късно лягат
в основата на българския народностен език.
Между диалектите на българските славяни още в IX в. са съществували известни диалектни

различия, но те са били толкова слаби, дори незначителни, че приемаме старобългарския език, така
както ни е представен от старобългарските паметници, за обща, единна основа на всички днешни
български диалекти.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

4. Диалектите през епохата на феодализма

Образуване на българския народностен език
В по-сетнешния развой на обществото с разпадането на родовия строй и с прехода към класовото

общество, когато известен съюз от родствени племена се окаже траен по силата на едни или други
благоприятни исторически условия, той в продължение на няколко века се превръща в нова
обществена единица — н а р о д н о с т или н а р о д. Народността е историческа категория —
продукт на определена историческа епоха — епохата на феодализма. Тя не е прост съюз от отделни
племена, а е повече или по-малко устойчиво обединение, при което отделните племена загубват
своята обособеност, своето самостоятелно съществуване, своето самоуправление и се сливат в една
качествено нова обществена цялост с общо, единно управление в рамките на държавата.
Икономическа база на народността са феодалните производствени отношения, които се

характеризират с икономическа раздробеност и разпокъсаност.
Територията на народността се образува обикновено от сливането на териториите на отделните

племена, влезли отначало в племенен съюз. При това територията добива извънредно важно
значение, защото старото групиране на хората по кръв (родство) се заменя с ново групиране по
територия, а старите племенни названия се заменят с названия като жители на област около
градски център.
Сливането на племената в една народност и образуването на териториални обществени единици в

нея не означава непременно пълно изчезване на старите племенни различия. Обикновено вътре в
народността се запазва известна племенна обособеност.
Важен характерен белег на народността е нейният е з и к. Като обществена единица, която в

сравнение с племенния съюз има по-развита и по-единна икономика, народността засилва връзките
между отделните племена, а това води и до известно обединяване на отделните родствени
племенни диалекти. Тия родствени племенни диалекти поради общия си произход от един език-
основа са много близки или почти напълно еднакви по своите особености, на първо място по
граматичния си строеж и основния си речников фонд. Сега в рамките на народността те образуват
по-тясна езикова общност — н а р о д н о с т е н език, при която отпадат някои по-резки отличия,
ако има такива. По-важното е обаче, че отделните племенни диалекти, включени в народностния
език, започват вече да се развиват, общо взето, в
57
една посока, що се отнася преди всичко до граматичния строеж и до основния речников фонд, а
след това и до звуковия облик и речниковия състав.
При народността наследената историческа общност между диалектите обикновено се увеличава,

въпреки че спецификата на общонародните и диалектните елементи може да бъде различна у
разните народности при различните конкретни исторически условия. Общото е, че диалектите през
епохата на феодализма се характеризират със значителна устойчивост.
С оформянето на народността върху нейната територия се разпространяват и нови езикови

явления, възникнали в известна по-малка нейна част. Така с формирането на езика на народността
се обединяват и племенните езици и в тях се появяват особености, които ги отделят от езиците на
сродни народности.
Поради особеностите на феодалната икономическа база народността не представя едно цяло в

икономическо отношение, няма напълно единна икономика, а се състои от отделни феодални
владения, повече или по-малко обособени и отделени едно от друго в икономическо и политическо
отношение. Затова народността няма и не може да има единен език, а има само множество близки
един до друг диалекти. Тия диалекти, както се каза, се оформят териториално, успоредно с новото
разделение на населението по териториалния принцип, и заместват предишните племенни
диалекти. В едни случаи границите на новите диалекти могат да съвпаднат напълно с границите на
племето, а в други случаи може да се образуват нови диалекти като последица от
преразпределянето на племената, от тяхното численно увеличаване и териториално разширяване.
Плътността на населението се увеличава.
Като съставна част от езика на народността отделните териториални диалекти се развиват, общо
взето, в една посока, особено що се отнася до граматичния строеж и основния речников фонд.
Същевременно обаче поради частичната си отделеност те развиват и свои отделни особености на
първо място в областта на звуковия състав, а след това и в другите области на езика. Така главно
по звуковия си облик и по речниковия си състав отделните диалекти се оформят като разновидност
на една обща цялост — народностния език.
В зависимост от конкретните исторически условия диалектите на един език могат да се отдалечат

повече помежду си, а на друг език по-малко. Така например диалектите на отделните славян-
58
ски езици, общо взето, са доста близки помежду си, докато диалектите на немски или френски език
са много отдалечени един от друг, по-отдалечени, отколкото повечето от съседните славянски
езици, като български и сърбохърватски, полски и чешки, полски и белоруски, украински и руски и
пр. При това, както вече се посочи, диалектите на руски език са по-близки помежду си, отколкото
диалектите на български език. Близостта между отделните диалекти обаче няма никакво значение
за самата народност, защото народността не се изгражда само върху езика, но и върху редица
други елементи, като обща територия, обща икономика и общо съзнание за принадлежност към
един народ.
И тъй езикът на народността, явявайки се общ за всички нейни членове, реално съществува под
формата на редица много близки местни диалекти, а не под формата на напълно общ, наддиалектен
или извъндиалектен език. В зависимост от конкретните културно-исторически условия за нуждите
на държавата и църквата на някои от тия диалекти може да се създаде и писменост, но тая
писменост оказва много слабо, а в повечето случаи и не оказва никакво влияние върху останалите
диалекти, оставайки си затворена в рамките на своя диалект. Така при народността се създава
книжовен, по-правилно казано, писмен език, на който може да се развие и значителна писменост,
но който все пак си остава ограничен и задоволява само тесните нужди на известна много малка
част от обществото — феодалната аристокрация и църквата, а не задоволява нуждите на широките
народни маси, които през тая епоха изобщо са неграмотни. Освен това тоя книжовен език отразява
характерната за феодализма диалектна раздробеност, т. е. той е и си остава отделен диалект. Най-
сетне тоя писмен език, използуван главно за нуждите на държавата и църквата, обикновено не се
мени или се изменя много бавно в сравнение с общото езиково развитие. Фиксиран един път, той
дълго време, в продължение на векове, си остава почти същият, т. е. не следва общото развитие на
езика, а изостава от него, та след време обикновено се получава значително различие между жива
говорима реч и писмен език и това различие с течение на времето все повече се увеличава. Когато
през този период се появи известен документ, обикновено административен, написан на жива
говорима реч, в него също се отразява характерната за феодализма диалектна раздробеност.
Изобщо ролята на книжовния (писмения) език при народността е по-особена, затова понякога при
известни исторически условия
59
могат да се използуват стари фази в развоя на езика, какъвто е случаят със старобългарски език
през Втората българска държава, или чужд, дори мъртъв език, какъвто е случаят с
църковнославянски език у нас, със старобългарски език у румъните, с латински език в Западна
Европа, с арабски език в мохамеданските страни на Изток и пр.
Образуване на българския народностен език
Българската народност се оформя от племенни съюзи на южните славяни, населяващи източната и

южната част на Балканския полуостров. След идването на Аспаруховите българи в VII в. тия
славянски племена постепенно се групират около славянската държава, със засилването на която се
образува и българската народност в продължение на три века — седми, осми и девети. В течение
на тоя период славяните се налагат във всички области на културата и обществения живот, а с това
налагат и своя език. Към средата на IX в. българската народност вече е оформена.
Родствените диалекти на отделните племена и племенни съюзи, образували българската народност,

постепенно започват да се сближават, в тях се развиват нови общи явления, които с течение на
времето оформят езика на българската народност и го отделят от езика на другите славянски
народности, на първо място от разположената в западните части на Балканския полуостров сръбска
народност. Процесът на формиране езика на българската народност е бил сложен и дълъг. По
редица исторически причини, свързани с развитието на българската народност и българската
държава, той не е протичал едновременно и равномерно в цялата територия — в североизточните
български земи е завършил сравнително по-рано, отколкото в югоизточните и западните земи.
Езикът на българската народност реално се проявява под формата на диалекти, които имат еднакъв
граматичен строеж, общ основен речников фонд и еднакви вътрешни закони. По-нататъшното
развитие на тия диалекти става по сложен зигзагообразен път във връзка с конкретните съдбини на
българския народ. По време на Първата и Втората българска държава диалектите се развиват по
пътя на взаимното сближаване, понеже съществуват известни, и то доста силни връзки между
населението в границите на българската държава. А по време на гръцкото и турското робство, с
развитието на чуждия
60
феодален гнет, връзките между населението отслабват и диалектните различия се задълбочават.

Независимо от променливите исторически съдбини българският народ никога не е загубвал
съзнанието си за принадлежност към една народност — българската народност, и е водил упорити
борби за запазване на своя език.
За нуждите на църквата през IX в. у нас се създава писменост, т. е. един племенен диалект —

диалектът на солунските славяни— се издига до книжовен, писмен език. С пренасянето и
развитието на българската писменост в Североизточна България в тоя писмен език навлизат
известни черти и от източните български говори. Издигането на един отделен диалект и
превръщането му в писмен език не се отразява върху граматичния строеж на диалекта и върху
неговия основен речников фонд, а главно върху неговия речников състав. За нуждите на църквата,
а по-късно и за нуждите на държавата в писмения (книжовния) български език навлизат множество
нови думи — едни новосъздадени, други дословно преведени от гръцки, а трети направо заети о г
гръцки. Поради особеното пиететно отношение на църквата към езика на първите преводи на
свещените книги, поради особените прояви и особения характер на писмения език като език на
традицията и поради голямото ограничение на писмеността и грамотността главно, изключително
почти само за нуждите на църквата и държавата книжовният език през Първата и Втората
българска държава се запазва до голяма степен такъв, какъвто е бил фиксиран още в IX в., т. е.
откъсва се от постоянно развиващия се и постоянно променящия се народен език. И затова доста
рано у нас се появява характерното за епохата на феодализма различие между книжовен (писмен)
език и жива разговорна народна реч. А по време на турското робство, когато ролята на писмен и
църковен език се поема от църковнославянския език, който представя руска редакция на
старобългарския писмен език, това различие между писмен и говорим език значително се
увеличава.
Българският писмен език и българският разговорен език по време на феодализма, колкото и да са

били отделени и откъснати един от друг, все пак си оказват известно взаимно влияние, взаимно си
въздействуват, и то главно в областта на речника. Известни думи от писмения и
църковнославянския език минават в диалектите, а отделни диалектни думи минават в писмения
език.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

5. Диалектите през епохата на капитализма
Образуване на нацията и на националния език

Национален език и диалекти
Образуване на българската нация и на българския национален език
Българският национален език и българските диалекти
Образуване на нацията и на националния език
При преминаване от феодализъм към капитализъм с разрушаване на феодалната затвореност и

разпокъсаност се образува нацията — обществена единица, по-висша от народността. Нацията е
историческа категория, създадена върху общността на езика, територията, икономиката и
психическия облик, който обхваща специфичните особености на националната култура.
Икономическа база на нацията образуват капиталистическите производствени отношения. Със

създаване на единна икономика, на единен пазар се установяват здрави и постоянни връзки между
отделните части на населението на народността и то започва да се обединява в едно. Едновременно
с това се създава и оръдието за общуване между членовете на нацията — н а ц и о н а л н и я т е з
и к.
Н а ц и о н а л н и я т е з и к обикновено се нарича литературен или книжовен език, защото се

оформя и закрепва главно в литературата (книжнината). Някои наричат литературен език и
писмения език на народността. Има обаче съществена разлика между литературния, по-право
казано, писмения език през докапиталистическите обществено-икономически формации и
литературния (националния) език през епохата на капитализма, затова е погрешно те да се поставят
на една плоскост. От това гледище не е право да се говори за старобългарски, средно-български и
новобългарски литературен (книжовен) език. В развитието на българския език има два периода —
старобългарски до XV в. и новобългарски от XVI в. до днес с писмен език през Първата и Втората
българска държава и с национален език от началото на XIX в.
Националният език се образува въз основа на един от диалектите, т.е. един от териториалните
диалекти се развива в национален език. Кой диалект да легне в основата на националния език,
зависи от извънезикови причини, от конкретните обществено-политически и икономически
условия, при които се оформя нацията. Обикновено това е диалектът на тая област или на тоя
център, който играе ръководна роля в икономическия, обществено-политическия и културния
живот на страната в момента, когато се създава националният език. А останалите диалекти на
езика постепенно губят своите характерни отличителни особености, сближават се с националния
език, сливат се с него и изчезват.
62
По друг начин протича оформянето на националните езици у народи, които през епохата на
феодализма са били лишени от политическа независимост и които при образуване на нациите
влизат в състава на оформили се големи държави като народи, подчинени на господствуващия
народ. Такива многонационални държави през XIX в. на изток са Русия, Австро-Унгария и Турция.
В тях господствуващите народности — немци, унгарци, руси, турци, — поели ролята на
обединители и пречели на подчинените народности да се развиват, да създават своя национална
култура. Затова в образуваните по тоя начин държави рано се проявяват противоречията между
господствуващата националност и националностите, изместени на заден план, които се намират в
повече или по-малко подчинено положение. И започват национално-освободителните движения,
които обхващат Източна Европа в края на XVIII и целия XIX в. Като последица от тия движения се
формират в нации поляци, чехи, българи, сърби, гърци, литовци, естонци, украинци, белоруси,
арменци, грузинци и пр.
Борбата за политическо и икономическо равноправие, за пълна национална и политическа

самостоятелност при буржоазните националноосвободителни движения винаги е съпроводена с
борба за развиване на собствена национална култура и преди всичко на собствен национален език
като оръдие на тая култура, като средство за национално обединение.
Развитието на националните езици при условията на буржоазно-освободителните движения приема

твърде разнообразни форми в зависимост от мястото и времето, от социалното, икономическо и
културно равнище на дадена нация, от наличността или отсъствието на свой книжовен език през
предходната епоха, създаден въз основа на някой от диалектите.
При капитализма се извършва ново езиково явление — голямата икономическа и политическа

концентрация изисква ново средство за комуникация — националния език, т.е. силната
икономическа и политическа концентрация, характерна за капитализма, пречи за по-нататъшното
самостоятелно съществуване на диалектите и те започват да се сближават с националния език.
Това сближаване и изравняване на диалектите обаче става бавно и постепенно, като отначало
отпадат ония диалектни особености, които най-рязко отличават диалекта от националния език и
които се осъзнават от говорещите като „отклонения”, като „неправилности”. Така при капитализма
се създава и се разпространява общонационалната езикова норма — националният език, който
постепенно стеснява и измества диалектите.
63
Изместването на диалектите от националния език, т. е. тяхното отпадане и изчезване през епохата
на капитализма, става много бавно и неравномерно. Това се дължи преди всичко на
неравномерното развитие на капитализма. Понеже всички части на националната територия не се
въвличат равномерно в капиталистическия начин на производство и пазарни връзки, по-
изостаналите в своето развитие краища със запазено дребно-стоково производство дълго време
пазят своите диалекти, които напълно задоволяват нуждите на населението като средство за
общуване във всички сфери на живота. Изобщо през епохата на капитализма националният език не
успява да обхване всички членове на нацията и в значителна степен продължава да се пази
характерната за феодализма диалектна раздробеност.
Конкретният път, по който започват да изчезват териториалните диалекти през епохата на

капитализма във всеки отделен език, е различен. В страни с напреднал и високо развит
капитализъм диалектите до голяма степен са загубили основните си характерни черти —
фонетичните им особености обикновено са лексикализирани. А в страни, изостанали в своето
развитие, те се пазят. Добър пример за връзката между обществено-икономическия развой и
изчезването на териториалните диалекти дава чешкият език. Докато в силно и отдавна
индустриализираните части на Западна и Средна Чехия диалектите почти са изчезнали —
фонетичните им особености са напълно лексикализирани, в по-слабо индустриализираните области
на Източна Чехия и особено в Моравия те се пазят доста добре. А пък в Словакия (днес вече
самостоятелна държава — бел. ред.), най-изостаналата доскоро в икономическо и културно
отношение част от Чехословашко, диалектите са напълно жива и продуктивна категория.
През епохата на капитализма селячеството и в по-малка степен градското еснафство са носители на

диалектите. Средният селянин в ранното капиталистическо общество си остава прикрепен към
своя къс земя, зад пределите на който обикновено познава само пазарния център. Ограничен в своя
кръгозор поради затвореността на своя живот, той не само се намира настрана от развитието на
националната култура, но рядко се издига над равнището на елементарната грамотност. При тия
условия обединителните тенденции на националния език не обхващат тая категория членове на
нацията.
64
Национален език и диалекти
Когато един диалект легне в основата на националния език, това не значи, че тоя диалект направо
става национален език, че националният език е диалект наред с останалите диалекти, както твърдят
някои езиковеди. Диалектът дава само основата на националния език. Това е така, защото
формирането на националния език е сложен процес, в който вземат участие обикновено и други
диалекти, и може да се каже, че националният език се формира върху цялото богатство на
народната разговорна реч. Освен това при формиране на националния език известно по-голямо или
по-малко влияние оказва и съществуващата писмена традиция с писмен език, създаден и развит
главно за нуждите на църквата и държавата през предишната обществено-икономическа формация.
В общото развитие на езика националният език не е качествено напълно ново явление, което да се
отличава по структурните си особености — граматичен строеж и основен речников фонд — от
езика на народността, т. е. при образуване на националния език не се извършват съществени
промени в структурата на езика. Националният език използува общонародния граматичен строеж и
основния речников фонд, които са характерни и общи за всички диалекти на народността. Той се
оформя като езиково образувание преди всичко със своя р е ч н и к и онова, което го отделя от
всички диалекти, в това число и от диалекта, легнал в неговата основа, на първо място е речникът
(речниковият състав). С развитието на икономиката, науката и културата речникът на националния
език се обогатява извънредно много, в него навлизат хиляди нови думи за означаване на новите
предмети, явления и понятия. Освен това в речника се изменя и смисловото съдържание на
известен брой думи. Най-сетне в речника на националния език не влизат редица думи, означаващи
предмети и понятия, тясно свързани с бита в отделни краища. Известни промени по пътя на
обогатяването и усъвършенствуването се извършват и в граматичния строеж на националния език,
особено в неговия синтаксис, който се отличава с богатство, но те не стават изведнъж, а по пътя на
постепенното натрупване на елементите на новото качество. Изобщо националният език е резултат
от цялостното развитие на езика в протежение на много епохи, а не само резултат на капитализма
или на въздигащата се буржоазия.
65
Литературният език генетически е свързан с диалектите, но функционално стои над тях. Той има
да изпълнява редица нови, сложни задачи, за които са необходими и някои нови изразни средства.
Националният език в сравнение с диалектите е по-обработена, по-висша форма, на която са

подчинени диалектите като низши форми. Като по-висша фаза в развоя на езика националният език
позволява да се създаде на него национална литература. Това обаче съвсем не значи, че диалектите
са „беден език”, че на тях не може да се създава художествено творчество. Напротив, макар и по-
елементарни по синтактичен строеж и по-бедни по речник в известни семантични области, главно
в областта на науката, техниката, изкуството и обществено-политическия живот, диалектите дават
широки възможности за високо художествено творчество, свидетелство за което са прекрасните
произведения на народната поезия (фолклорът).
И тъй през епохата на капитализма езикът се явява с две свои форми — от една страна, като
национален (литературен, книжовен) език, а, от друга — като ред териториални диалекти, общо
взето, с еднакъв граматичен строеж и общ основен речников фонд.
Образуване на българската нация и на българския национален ези

к
Българската нация започва да се формира през втората половина на XVIII в. с разлагане на

турската феодална система и с появата на парично-стокови отношения. Тя се оформя през първата
половина на XIX в., когато българското занаятчийско производство и българската търговия вземат
национални размери, когато се създава национален пазар, който свързва българската народност от
всички краища на българската територия в едно икономическо цяло.
Успоредно с оформянето на българската нация се оформя и българският национален език главно

въз основа на североизточните балкански говори.
Оформянето на българската нация и на българския национален език се извършва по дълъг и

сложен път под влияние на ред конкретни исторически условия, които определят характера и
посоката на тяхното развитие, които са причина българският национален език да се изгради по
свой собствен път и да има днешния си облик. По-важните от тях са следните:
66
1. Липса на самостоятелна българска държава. Българската нация се оформя в границите на

многонационалната турска държава по пътя на ожесточени борби срещу икономическото,
политическото и културното господство не само на турци, но и на гърци.
2. Липса на един икономически, политически и културен център, чийто диалект да се издигне и да
се наложи като национален език.
3. Липса на здрава литературна традиция и на оформен писмен език, който съществено да

подпомогне изграждането на единна национална езикова норма.
Българският национален език, както се каза, се изгражда върху основата на североизточните

балкански говори, но той не е отделен североизточен диалект, например търновският, както
неправилно се твърди, или пък габровският, издигнат до национален език. Територията на
централния балкански говор, т. е. областта от двете страни на Средна Стара планина и Средна
гора, през епохата на формирането на българската нация има ръководна роля в икономическия и
културния живот и затова североизточните балкански говори лягат в основата на българския
национален език.
При оформянето на българския национален език значително влияние оказва и съществуващата от

по-рано писменост на църковнославянски език, който първите наши книжовници, като Неофит
Рилски, Неофит Бозвели и др., смятат за стар и истински български език и който се опитват да
застъпват в една или друга степен в книжовната си дейност. През тридесетте и четиридесетте
години на миналия век у нас се разгарят оживени спорове за характера на литературния ни език,
които завършват с пълна победа на народната разговорна реч с нейните най-характерни особености
в граматичния строеж: членна форма, липса на падежи и пр. — и тия особености през петдесетте и
шестдесетте години се възприемат като единни норми на литературния език. Националният език,
за да може успешно да изпълнява своята роля като оръдие за общуване между всички членове на
нацията, трябва да бъде понятен и достъпен за цялата нация. Затова при формиране на българската
нация народноразговорният език започва да приема върху себе си функцията на средство за
общуване между всички членове на обществото във всички сфери на тяхната дейност и да
измества църковнославянския писмен език или изкуствения книжовен език, изграден върху
църковнославянски елементи, на първо място върху падежната му система.
67
Така практиката, нуждите на обществото налагат народноразговорния език, а конкретните

културио-исторически условия издигат до национален език народноразговорната реч областта на
североизточните балкански говори,
В изграждането на българския национален език особет голямо влияние оказва и руският

национален език и може да се каже, че българският национален език се изгражда под
благотворното пряко влияние на руския език.
Важна характерна особеност на българския национален език е, че той се изгражда и оформя главно
като език п и с а н, т. е. писмената си форма, а не в говоримата. До Освобождението, а и дълго
след него, само писмената форма на националния език се възприема като общозадължителна и
стремежът е еднакво да се пише. Много по-късно, едва през последните няколко десетилетия, се
поставя и въпросът за еднаквия изговор, т. е. за правоговора. Затова писмото (писането) е оказало
значително влияние върху звуковото оформяне на българския национален език и във фонетично
отношение той значително се отличава от североизточните балкански говори. Например той не
притежава една от най-характерните фонетични особености на североизточните говори — пълната
р е д у к ц и я, т.е. изговора на широките гласни а, о, е като съответните тесни ъ, у, и или 'ъ в
неударено положение (зилèну вм. „зелено", дърувè вм. „дарове", глàд'ън вм. „гладен" и пр.). В
българския национален език не са застъпени редица други фонетични особености на
североизточните балкански говори, като п р е г л а с на т.нар. палатално а ('а) в е пред мека сричка
(пулèни вм. „поляни", йèсли вм. „ясли", шèпки вм. „шапки" и пр.), м е к и с ъ г л а с н и в
краесловието (сол', кон', път' и пр.) и пр. Дори якането, което е заето направо от североизточните
балкански говори, има свой собствен облик в българския национален език поради
продължителното му отбелязване с особена буква ѣ, която позволява двояк – якав и екав – изговор
(м л ѣ к о = мл'ако и млèко).
Българският национален език и българските диалекти
Когато се говори за българския национален език като за явление, оформило се през първата
половина на миналия век когато той се съпоставя с българските диалекти, трябва да се имат
предвид няколко важни положения. А те са:
68
1. Българският национален език не е съвсем ново явление, нов език, а е само по-висша фаза в
развоя на общонародния български език. Той се отличава от отделните български диалекти, в това
число и от централния балкански говор, на първо място по своя р е ч н и к о в с ъ с т а в, след това
и по своя ф о н е т и ч е н о б л и к, но е еднакъв с тях по граматичен строеж и основен речников
фонд. Затова отношението между литературния език и териториалните диалекти не е отношение
между две езикови системи, а отношение на една по-обработена форма към една по-необработена.
В историята на българския език българският национален език не е нов, отделен период, а заедно с
диалектите влиза в т. нар. новобългарски период, който започва от XVI в. и който по отношение на
старобългарски език има доста нови специфични особености в граматичния строеж, на първо
място аналитично изразяване на граматичните отношения между имената.
2. Разликите между отделните български диалекти съвсем не са така значителни, както обикновено
се мисли и както може да се заключи от някои диалектоложки проучвания. Както вече се посочи,
диалектолозите се интересуват предимно от това, което отделя, което отличава диалекта от
останалите диалекти и от литературния език, и затова в диалектоложките описания се изтъкват
само различията. Фактите обаче ясно показват, че териториалните диалекти на един език образуват
здраво единство, оформена цялост, защото имат еднакъв граматичен строеж, общ основен речник и
до голяма степен еднакъв речников състав, а се отличават един от друг главно по фонетичните си
особености. Затова наличието на диалекти не нарушава единството на общонародния език,
единството на неговия граматичен строеж и основен речник.
Освен това особеностите на отделните диалекти са така преплетени, че образуват сложна, но

плътна цялост.
3. Изграждането на българския литературен език като средство за общуване на нацията, като

средство, на което се твори по-висока култура, литература и наука, е станало бавно и постепенно с
усилията на редица поколения, и то главно чрез обогатяване на речника. Като орган за по-висша и
по-разнообразна дейност националният език се обогатява с хиляди нови думи, свързани с науката,
изкуството, техниката, обществено-политическия живот, културата и пр. До създаването на
българската нация и на българския национален език българският народ е бил потискан и спъван в
своето развитие от феодалната
69
турска власт и затова езикът му е бил беден откъм думи, свързани с науката, техниката,
изкуството, обществено-политическия живот и пр. Едва с оформянето на българската нация и на
българския национален език в речниковия състав на българския език навлизат много нови думи,
които дават възможност за изразяване на такива понятия. И така главно чрез обогатяване на
речника народният език се превръща в национален език.
При изграждане лексиката на българския национален език се проявява друга една особеност.
Първите наши просветни и книжовни дейци започват да гонят системно турските думи и да ги
заместват с домашни или чужди. При това гонене на турски думи те не започват безогледно да
коват нови думи въз основа на съществуващия български речников материал — основни думи и
продуктивни словообразувателни елементи, — както това правят например чехи и унгарци, а в
повечето случаи заемат думи направо от най-близкия и най-богатия славянски език — руския език.
Освен това от руски език те заемат и необходимите им нови думи за означаване на новите понятия.
Посредством руски в български език навлиза също така и по-голямата част от международната
европейска лексика.
При оформяне на българския национален език се извършват и други промени в речника. От

речниковия състав отпадат голям брой остарели думи. Освен това се изменя и смисловото
значение на известен брой думи.
При оформяване на българския национален език се извършват известни промени н в граматичния

строеж на общонародния език по пътя на неговото подобряване и усъвършенствуване. В него
например се развиват някои нови глаголни форми, като деепричастията на -ейки, -айки (хòдейки,
знàейки, имàйки и пр.), заети от западните и македонските говори, въвежда се сегашното
действително причастие на -ещ, -ащ (хòдещ, знàещ, ѝмащ и пр.), сегашното страдателно причастие
на -м (вùдим, носѝм, уважàем и пр.) и др. Тия подобрения и усъвършенствувания в националния
език стават много бавно и са, сравнително взето, малко, затова с пълно право може да се каже, че
не се отразяват съществено върху структурата на езика. Това ясно личи, когато се съпоставят
образци от българския национален език през отделните епохи от неговото съществуване. Например
дори и езикът на Рибния буквар на Петър Берон, издаден в Брашов през 1824 г., който се смята за
първата книга, написана на говорим български език, много слабо се отличава от българския
литературен език в днешния му вид, що се отнася до граматичния му строеж.
70
разликите, доколкото ги има, са главно в областта на речника и в областта на фонетиката.
И тъй българският литературен (национален) език е реално езиково явление, което образува
единство, цялост с българските диалекти. Българският литературен език и българските диалекти
представят две страни на общонародния български език, два етапа в неговия развой. Те обаче не са
две езикови системи, които се противопоставят една на друга и водят борба помежду си. Напротив,
те си сътрудничат, като диалектите постепенно се сближават и сливат в единния национален
(литературен) език. Българският литературен език не се противопоставя на диалектите и като втори
език, защото е само по-висша, по-напреднала фаза в развоя на общонародния език. Затова
усвояването му не представя особени трудности. Широките народни слоеве усвояват националния
език бавно и незабелязано, успоредно с промените в бита, с приобщаването им към националната
култура. При буржоазната нация националният език не може да обхване напълно всички членове
на нацията, защото капитализмът поради своята същност запазва различието между града и селото,
между физическия и умствения труд. Затова през тая епоха диалектите се запазват в една или друга
степен, продължават да съществуват, като общата им тенденция е да се сближат с единната
национална норма. Това обаче не изключва възможността те да развиват в себе си понякога и
особености, главно фонетични, които не само не ги сближават, но ги и отдалечават от националния
език.
А в а н е с о в, Р. И., В. Г. О р л о в а. Вопросы изучения диалектов языков народов СССР. —
Вопросы языкознания. 1953, № 5, 30—47;
С т о й к о в, Ст. Език и общество. — В: Въпроси на езикознанието в сталинско осветление. С.,
1951, 5—12;
С т о й к о в, Ст. Произход и същина на диалектите и на литературния език. — Изв. Инст. бълг. ез.,
2, 1953, 130—149;
Т о д о р о в, Л. Към въпроса за народностния език. — Изв. Инст. бълг. ез., 2, 1953, 228—231;
А н д р е й ч и н, Л. Някои въпроси около възникването и изграждането на българския книжовен
език във връзка с историческите условия на нашето Възраждане. — Бълг. ез., 1955, № 4, 308—315;
А н д р е й ч и н, Л. Характер и произход на някои структурни особености на новобългарския
книжовен език. — В: Славистичен сборник С., 1963. 155—168;
А н д р е й ч и н, Л. Взаимодействие между народен език и книжовни влияния при формирането на
новобългарския книжовен език. Бълг. ез., 1963, № 4—5, 345—353.
[ А н д р е й ч и н, Л. Българският книжовен език и западните говори. — Отечествен зов (Враца). №

74, 26 септ. 1975;
А н д р е й ч и н, Л. Говорът на Севлиево и българският книжовен език. — Росица (Севлиево), №
22, 30 май 1970;
А н д р е й ч и н, Л. За говорната основа и особеностите на нашия книжовен език. — Борба (В.
Търново), № 46, 16 април 1970;
А н д р е й ч и н, Л. Народни говори и книжовен език. — Учил. преглед, 41, 1942, 571—577.
71
А н д р е й ч и н, Л. Взаимодействие между народен език и книжовна традиция. — В: А н д р е й ч

и н, Л. Из историята на нашето езиково строителство. С., 1986, 35—43;
А н д р е й ч и н, Л. Роля на народната диалектна основа. — Пак там, 24—25;
Б о с и л к о в, К. За „основата” на новобългарския книжовен език. — Ез. и лит., 1984, № 6, 77 —
79;
Б о я д ж и е в, Т., В. Р а д е в а, М. Сл. М л а д е н о в. Между диалектното и книжовното. С., 1987.
146 с.;
В а ч к о в а, К. По въпроса за опозицията „книжовно—диалектно” в българската книжнина от
третата четвърт на XIX в. — Бълг. ез., 1984, № 5, 440—445;
В е н е д и к т о в, Г. Българският книжовен език и българските народни говори. — В: Съвременен
български книжовен език. Основни развойни моменти и видни езикови строители. Знания за езика.
Т. 4. С., 1983, 43—45;
В е н е д и к т о в, Г. К. Диалектная основа болгарского литературвого языка и болгарское
книгопечатание в эпоху Возрождения. — Вопросы языкознания, 1971, № 4, 73—79;
В е н е д и к т о в, Г. К. За критериите на възрожденските книжовници при избора на конкретна
диалектна основа за българския книжовен език. — В: Изследвания из историята на българския
книжовен език от миналия век. С., 1979, 13—21;
В е н е д и к т о в, Г. Болгарский литературный язык эпохи Возрождения. М., 1990. 205 с.;
В и д е н о в, М. Опит за типология на българската езикова ситуация през Възраждането. — Ез. и
лит., 1982 № 6, 82—88;
Г у т ш м и д т, К. Диалект и литературный язык в рукописных болгарско-новогреческих
разговорниках первой половины XIX века. — В: Исследования по славянскому языкознанию. М.,
1971, 45—54;
Г е о р г и е в а, Ел. Отдалечава ли се книжовният език от народните говори. — В: Българските
народни говори. Знания за езика. Т. 6. С, 1986, 86—91;
Г е о р г и е в а, Ел. Опит за интерпретация на книжовните прояви при изграждането на
новобългарския книжовен език през периода на Българското възраждане. — Бълг. ез., 1980, № 1,
16—24;
Д е м и н а, Е. И. Проблема определения диалектной основы памятников болгарской письменности.
— Palaeobulgarica, 1984, № 3, 3—8;
Д е м и н а, Е. И. Диалектная база книжовното болгарского языка XVII в. на народной основе. —
В: Д е м и н а, Е. И. Тихонравовский дамаскин. Болгарский памятник XVII в. Исследование и
текст. С., 1985, 75—260;
Ж е р е в, Ст. Проблемът за народната основа на българския книжовен език през третата четвърт на
ХIХ в. — Ез. и лит., 1987, № 2, 56—68;
К е р е м и д ч и е в а, Сл. Диалектната лексика — източник за обогатяване на речника на
книжовния език. — В: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 91—94;
К о ж у х а р о в а, В. Взаимодействие между диалект и книжовен език в съвременното българско
село. — Социологически проблеми, 1987, № 1, 96—104;
К о с т а д и н о в а, П. Съотношение между диалект и книжовен език в развоя на българския
книжовен език. — В: Съвременна България. Т. 5. Развитие на българския език и българската
литература. С., 1984, 179—184;
К о ч е в, Ив. Многоаспектност на проблема за диалектното. — Ез. и лит., 1979, № 1, 55—60;
К о ч е в, Ив. Българската диалектология през Възраждането и въпросът за книжовното и
диалектното при изграждането на книжовния език. — Бълг. ез., 1980, № 1, 25—31;
Л и л о в, М. Към характеристиката на нормативността в съвременния български книжовен език. —
В: Славистичен сборник. С., 1973, 157—163;
М л а д е н о в, М. Сл. Диалектно и книжовно в българския език. — В: Въпроси на езиковата
култура. С., 1972, 65—83;
М л а д е н о в, М. Сл. За отношенията между книжовната и диалектната лексика на българския
език. (Предварителни наблюдения). — Zeszyty naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego, CCCXL. Prace
językoznawcze, z. 41,1974, 7—l5;
М л а д е н о в, М. Сл. Някои въпроси на съвременните отношения между българския книжовен
език и диалектите. — Сп. БАН, 1972, № 5, 14—19;
М у р д а р о в, Вл. Диалектната основа на езика на Неофит Рилски, отразена в „Болгарска
граматика” (1835). — Бълг. ез., 1972, № 1—2, 14—21;
П е н ч е в, Й. Книжовни езикови явления от гледище на носителя на диалект. — В: Славянска
филология. Т. 17. С, 1983, 115—118;
Р а д е в а, В. За някои различия между книжовната и диалектната лексика. — В: Помагало по
българска лексикология. С., 1979, 280—285;
С т а н к о в, В. За диалектната основа на новобългарския книжовен език. — Бълг. ез., 1987, № 5,
355—365;
Ф ь о й е, Ж. Книжовно и диалектно в съвременния български език. — Ез. и лит., 1979, № 1, 88—
89;
H o l i o l t s c h e v, Сh. Standartsprache — Interdialekte — Dialekte Bulgariens. (Probleme ihrer
weschelseitigen Beziehung). — In: Dialekt und Dialektologie. Ergebnisse des internationalen Symposions
„Zur Theorie des Dialekts”. Marburg/Lahn, 5.—10. Sept. 1977. Wiesbaden, 1980, 214—220.] M. Сл. M.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

6. Общи и различителни черти на диалектите

Диалектът, взет сам за себе си като нещо самостойно, представя единна езикова система, чиито
структурни елементи са напълно равноправни. Взет обаче като част от по-голяма езикова единица,
той не представя единна система и структурните ѝ елементи не са равноправни едни от тях са
общи с по-голямата система и чрез тях той се свързва с нея, а други са р а з л и ч н и от общата
система и чрез тях той се отделя, обособява в нея.
Близките диалекти се обединяват в групи. Тия диалектни групи от своя страна се обединяват в още
по-големи групи, докато се стигне до такава съвкупност от различаващи се помежду си, но все пак
близки езикови разновидности (диалекти), която съответствува на известна народност или нация и
която представя езика на тая народност или нация. От това е ясно, че езикът при народността и
езикът при нацията по своя строеж представят сложна цялост, която съдържа и общи, и частни
черти, т. е. черти, които обединяват всички диалекти на даден език в едно, и черти, които отделят и
обособяват отделните диалекти на тоя език.
По тези причини в диалектите се различават два вида черти: о б щ и, които свързват два или
няколко диалекта в по-голяма цялост, и р а з л и ч и т е л н и, които отделят диалектите един от
друг. Трябва да се има предвид обаче, че понятията „общи черти” и „различителни черти” на
диалектите са относителни. Особеностите на даден диалект, с които той се отделя от другите
диалекти и им се противопоставя, т. е. различителните му черти, същевременно са общи черти на
по-малките говори, влизащи в неговия състав, и, обратното, общите черти на група диалекти могат
да се окажат различните черти в пределите на по-голям диалект. Така например членната форма за
мъжки род. на -о (носò, столò) и местоимението он са о б щ и черти на софийския говор. Те обаче
са различителни черти по отношение на ботевградския говор, в който членната форма за мъжки р.
е -а (носà, стòла), а местоимението е той. Обща черта на двата говора е изговорът на е вм. стб. ѣ
(бел, млèко), която ги отделя в голямата група говори, известни под името з а п а д н и г о в о р и.
От казаното дотук е ясно, че покрай различията в езиковата система на отделните български

диалекти има и общи черти. Затова можем да говорим не само за системи на отделните български
диалекти, но и за обща система на българския език като цялост с
73
всичките му диалекти. Тая система включва в себе си, от една страна, черти, общи за целия
български език, които са, така да се каже, у с т о й ч и в и ( с т а б и л н и ), а от друга — черти, в
по-голяма или по-малка степен н е у с т о й ч и в и (променливи, нестабилни), в които се
проявяват диалектните различия. Такива устойчиви, постоянни черти на българската езикова
система, взета като цялост, са особеностите в граматичния строеж, като задпоставния член,
разпадналото се склонение, липсата на инфинитив, аналитичното изразяване на степените за
сравнение и np. A неустойчиви черти са главно особеностите във фонетиката, като заместниците на
старобългарските звукове ѣ, ѫ, ъ и др. (б'ал, бêл, бел; мл'àко, млèко, млềко ; път, пат, пот, пôт, пêт,
пут ; сън, сан, сан, сôн, сêн).
[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Характерни особености на българския език
Във фонетиката
В морфологията
В лексиката
Общонародният български език, който обхваща литературния език и диалектите, има редица
характерни особености. Тия особености го обособяват като относително единна, самостоятелна
езикова система и го отделят от останалите славянски езици, на първо място от разположения на
запад от него сърбохърватски език.
По-характерните особености на българската езикова система са следните:
Във ф о н е т и к а т а:
1. Наличие на ерова гласна: дъп, сън, гъ̀рло, въ̀лна, мъглà, тъ̀нък, четъ̀, вървъ̀, четъ̀т, вървъ̀т, носъ̀т,
ден'ъ̀т.
2. Групи шт, жд: лештà, свèшти, срèшта, нош (нощ), вèжди, прèжди, сàжди, дъш (дъжд).
3. Силно динамично ударение, което е причина за различен изговор на гласните под ударение и без
ударение, т. е. наличие на различна по степен качествена (квалитативна) и количествена
(квантитативна) редукция.
4. Наличие на голям брой меки съгласни, които водят до различни промени с гласните, намиращи
се след тях.
74
В м о р ф о л о г и я т а:
1. Задпоставна членна форма при съществителните и прилагателните, развила се от показателно

местоимение (човèк-ът, женà-та, детè-то).
2. Аналитично изразяване на синтактичните отношения между думите в изречението, т. е.

изчезнали падежни форми (разпаднало се склонение) при съществителните и прилагателните: стб.
— нбълг. Пèтър извлèче мрèжа, пъ̀лна с
рѝба; стб. — нбълг. превъ̀рна
горчѝвата водà ф слàтка.
3. Аналитично изразяване на инфинитива с да-изречение: стб. — нбълг. мòга да

дàм; стб. — нбълг. не съ̀м
достòен да се нарекъ̀ сѝн твòй.
4. Аналитично образуване на степените за сравнение с частиците по и най: пò-добъ̀р, нàй-добъ̀р.
5. Аналитично изразяване на бъдеще време с частица ще и сегашно време на спрегаемия глагол:

ште четъ̀.
6. Отделни синтетични форми за означаване на минало несвършено и минало свършено време,
чет'àх и чèтох, игрàех и игрàх.
7. Преизказаио наклонение: чет'àл съм и чèл съм.
8. Удвояване на обекта при имената и местоименията, т. е. употребата на кратки дателни и

винителни местоименни форми край съществителни и местоимения: кажѝ му на Пèтър; Ивàн го
вид'àх; на нèйа и е лèсно; мèне ми дàват.
В л е к с и к а т а — наличие на думи като планинà, дỳма, крàк, гол'àм, той и др.
При разглеждане особеностите на българската езикова система трябва да се изтъкне, че само

граматичните особености обхващат абсолютно всички диалекти, а фонетичните и лексикалните се
срещат в повечето от тях. Освен това трябва да се подчертае, че когато се говори за характерни
черти, за особености на отделните говори, обикновено се има предвид най-архаичният вид на
говора, т. е. типът, който е характерен на първо място за представителите на най-старото
поколение и който обикновено се нарича т р а д и ц и о н е н д и а л е к т.
През сегашния етап от своето развитие диалектите изпитват извънредно силно влияние от страна
на литературния език, който в съвременните условия се разпространява с особена бързина. За това
допринасят всеобщата грамотност, печатът, радиото, оживените връзки с културни, политически и
икономически цен-
75
трове — отделните градове и пр. Образованата младеж и хората на средна възраст губят в речта си
в една или друга степен местните диалектни черти. Следователно вече целият диалект е засегнат от
литературния език, но все пак в речта на по-старото поколение той се пази сравнително най-добре.
Затова при разглеждане на диалектните особености се излиза на първо място главно от диалекта на
по-възрастните, защото той представя най-голям интерес.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

2. Граници на българския език
Българският език днес заема източната част на Балканския полуостров. На север той граничи с
румънския език, който спада към семейството на романските езици, и езиковата граница върви по
р. Дунав от устието на р. Тимок до гр. Силистра, а след това минава през Добруджа и свършва до
Черно море. В миналото в Румънска (Северна) Добруджа е имало значително българско население,
но през 1941 г. по споразумение между българското и румънското правителство то е преселено в
Българска (Южна) Добруджа на мястото на изселено румънско население. Северната граница на
българския език следователно е ясно очертана, понеже разделя два различни езика — българския и
румънския. На изток границата е Черно море. Южната граница на българския език не е достатъчно
ясно определена, защото не се знае какво българско население сега има в Турска и Гръцка Тракия.
Турските и гръцките власти през последните няколко десетилетия изселиха насилствено по-
голямата част от това население и днес не е известен етническият облик на Тракия отвъд днешната
българско-турска и българско-гръцка граница.
На запад българският език граничи със сърбохърватския език. Границата между тях обаче не е
рязко очертана. Българският и сръбският народ са много близки, братски славянски народи, които
имат много общо в езика и бита си. Поради особените исторически съдбини на земите от двете
страни по днешната българско-сръбска граница населението им цели векове е живяло задружен
икономически, политически и културен живот, затова в диалектно отношение не се различава
съществено. До XV в. тия земи са били ту под българска, ту под сръбска власт, а след това в
продължение на 5 века са образували цялост, защото днешната държавна граница е установена
едва през 1878 г. — дотогава сръбско-турската граница е минавала много пò на запад. Така
еднаквият славянски произход и продължителните непрекъснати
76
връзки са причина за голямата диалектна близост на населението от двете страни на днешната

наша западна граница, за многото общи езикови черти, едни от които го свързват с българската
езикова система, а други със сръбската.
Говорите по западната българска граница, които ние наричаме „преходни”, през последните
няколко десетилетия бяха обект на великобългарския и великосръбския шовинизъм. Българските и
сръбските политици се стараеха с помощта на диалектологията да доказват, че говорите в
пограничните области са чисто български или чисто сръбски. При това българските езиковеди
поставяха границите на българския език далеч на запад — от устието на р. Тимок през Зайчар,
Болевац, Сталац, Прищина до Призрен. А сръбските езиковеди смятаха за източна граница на
сръбски език р. Искър и дори ятовата граница.
А истината е, че не само по нашата западна граница, но и навсякъде, особено между славяните, в

пограничните области между близки родствени езици има преходни говори и преминаването от
единия родствен език към другия става постепенно. Преходните говори се обясняват с
недостатъчната устойчивост на политическите граници между отделните близки народи по време
на тяхното оформяне като народности и нации, а тяхната близост се крие в общия им произход.
Населението на пограничните области с преходни говори обикновено е било под властта ту на
едната, ту на другата феодална държава, живеело е в тесни икономически, културни и други връзки
и е образувало за по-дълто или по-кратко време една цялост, та в говорите му има голяма близост и
постепенен преход. Такъв преходен характер имат диалектите между чешки и полски, между
полски и белоруски, между руски и украински и пр. И тия гранични, преходни говори не разделят
отделните славянски народи, а, напротив, свързват ги в едно.
В границите на българския език влизат и македонските говори, които споделят всички характерни
черти на българската езикова система. Българските и македонските говори са еднакви по главните
особености на граматичния си строеж и на основния си речников фонд. Те образуват една езикова
цялост, която съществено се отличава от сърбохърватската езикова система.
Близостта на българските и македонските говори не е случайна. Тя е последица от общия им

произход и от еднаквия им развой в продължение на повече от 12 века на Балканския полуостров в
рамките на българската народност и българската нация.
77
Ц о н е в, Б. Граници на българската реч и народност. — В: История на българския език. Т. 1. С.,

1940, 272—301;
М л а д е н о в, Ст. Граници на българската реч и държава в миналото и днес. — Родна реч, 1927, №
1, 16—23.
[ М л а д е н о в, Ст. Понятието „български език” и границите на българския език. Брой и

разпространение на българите. — В: М л а д е н о в, Ст. История на българския език. С, 1979, 21—
22.
С е л и щ е в, А. М, Болгарский язык. — В: Се л и щ е в. А. М. Приноси в българската
диалектология и етнография. С., 1986.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

3. Диалектно разчленение на българския език
Както вече се изтъкна, днешните български териториални диалекти са се оформили чрез сложни
езикови процеси на приближаване и отдалечаване, на интеграция и диференциация. Не само у нас,
но и навсякъде днешните диалекти пазят следи от старото дофеодално племенно деление и от
феодалната териториална разчлененост.
В увода вече се посочи, че ние много малко знаем за славянските племена, образували българската
народност. Още по-малко знаем за езиковите особености на техните диалекти. Но от паметниците
на създадената през IX в. българска писменост съдим, че са съществували известни диалектни
различия. Тия различия се проявяват като различия между езика на глаголическите паметници,
писани на диалекта на солунските славяни, и езика на кирилските паметници, писани на диалект на
североизточно българо-славянско племе. Така например в глаголическите паметници има един
писмен знак вместо два ѣ и , в кирилските. Тоя един писмен знак свидетелствува, че в
диалекта на глаголическите паметници широкото е и йотуваното а са звучали еднакво, както днес
звучат в родопските говори. А писането на отделните букви ѣ и в кирилските паметници
показва, че широкото е и йотуваното а са звучали различно.
Между глаголическите и кирилските паметници има известни различия и при еровите гласни.
Така, докато в глаголическите паметници доста широко е прокарана вокализацията на еровете в
силно положение, при която големият ер е заменен с гласна о, а малкият ер — с гласна е
(
), то в кирилските паметници почти няма такава
вокализация, особено на ъ в о
(
).
Между глаголическите и кирилските паметници има известни речникови разлики. Ето някои от
тях, дадени от А. М. Селишчев (Старославянский язык. Часть первая. М., 1951, с. 32):
78
Глаголически
Кирилски паметници
паметници
A специално в езика на Супрасълския сборник — паметник, писан в източнобългарската област, се

срешат и думи от езика на Аспаруховите българи, които липсват в другите старобългарски
паметници. Такива са например (идол), , , (велможа) и
пр.
За българските диалекти няма сведения и през по-сетнешните периоди от развоя на българския

език, та може да се каже, че единствените сигурни данни, с които разполагаме, са от най-ново
време.
Днешните български диалекти, както вече се изтъкна, пазят остатъци от старото племенно деление
на българските славяни и от феодалната териториална разпокъсаност на българската народност
през отделните периоди на нейното историческо съществуване от времето на Първата българска
държава до края на турското робство.
За днешното оформяне на българските териториални диалекти и за географското им разположение

обаче съществено значение имат и много други конкретни културно-исторически условия, при
които е живяло населението на отделните области. От тях на първо място трябва да се изтъкнат
големите преселнически движения, които у нас са били особено силни. Може да се каже, че от Х в.
до наше време големи български етнически маси често са се придвижвали в една или друга посока,
менели са територията си, а това е оказвало огромно влияние върху формирането, развоя и
териториалното разпределение на днешните български диалекти.
Ще припомним само някои от по-важните факти на нашата история.
Има сведения, че още през Х в. наши богомили масово са се преселвали във Византия, а през XIII
в. големи групи българи от Дунавската равнина са били преселени в Седмиградско насила от
маджари и продадени в робство.
79
Особено зле се е отразило върху българската народност нашествието на турците, започнало към
средата на XIV в. и завършило с тяхното пълно настаняване към края на същия век. Турското
владичество е причинило неописуеми страдания на българския народ и е допринесло за
съществени промени в етнографския облик на българските земи. Още през първите десетилетия на
турското владичество някои области загубили напълно българския си облик. В Североизточна
България такива са Лудогорието (Делиорман), Тузлукът и ниските части на Източна Стара
планина, а в Югоизточна България — едва ли не цялата Тракийска низина и Източните Родопи.
Една част от населението на тия области е била унищожена — избита или отвлечена и продадена в
робство. Друга част избягала в непристъпните и далечни планински области на Балкана и
Средните Родопи. А трета част била изселена насила в други краища, за да се освободи място за
турски колонизатори. Например, както посочва В. Миков (Произход и значение на имената на
нашите градове, села, реки, планини и места. С., 1943, с. 64), едни от малкото останали живи
жители на столицата Търново след нейното падане през 1393 г. били преселени в Малкотърновско,
а други в Средните Родопи, където основали доста селища, между които и Устово. По това време
значителен брой българи били преселени и в Мала Азия. Изобщо през XIV и XV в. българското
население в големите равнини — Дунавската и Тракийската, било унищожено почти напълно. От
XVI и особено от XVII в. обаче българите започнали да се спускат в тия низини от планинските
области на Стара планина и Родопите и постепенно да ги заселват, отначало като временни, а след
това като постоянни работници в турските чифлици и като самостоятелни жители.
Големи промени в българските земи са станали през XVI в., когато започнали масови насилствени
потурчвания в Родопите, Ловешко, Тетевенско и Герлово. Едни от българите в тия области били
потурчени, а други, за да се спасят, се изселили в далечни краища. Особено големи промени са
станали в Северна България след злополучното Търновско въстание през 1598 г.
През XVII в. след несполучливия край на Чипровското въстание през 1688 г. значителни части от
Северозападна България били почти напълно обезбългарени. Една част от населението била
избита, а друга, за да се спаси от турските зверства, била принудена да се изсели във Влашко и
Банат.
Големи размествания на българско население се извършили през XVIII и през XIX в. до

Освобождението. По време на войните
80
между Русия и Турция големи маси българско население, главно от Източна България, се
преселили отвъд Дунав в Румъния, Бесарабия, Приазовието, Крим и пр.
Особено големи размествания на населението са станали след Освобождението. Сега турското

население масово се изселвало и неговите земи заели българи от балканските области. Полетата и
равнините бързо се побългарявали. Върнали се дори и част от банатските българи.
Разместванията на българското население и преселническите движения продължават и през XX в.,

като се почне от големите масови преселвания от Тракия и Македония преди и след Балканската
война и се мине през „доброволното” изселване на българите от Гръцка Тракия през 1925—1926 г.
и се стигне до преселването на българите от Северна Добруджа през 1941 г.
Изобщо в българската езикова област е имало големи и чести преселнически движения, които са
причина днешните диалекти да не пазят старите си племенни и феодални територии, а да са
размесени в значителна степен. Затова сега е извънредно трудно да се даде системна и прегледна
класификация на българските диалекти. Особено трудно е да се класифицират българските
диалекти и да се очертаят техните граници в големите равнини — Мизия, Тракия и Добруджа, —
където е имало най-големи придвижвания на населението. Сравнително по-лесно това може да се
направи в планинските области, главно в Балкана и Югозападна България, където не е имало
толкова значителни колонизаторски движения.
Българският език изобщо се е развивал при исторически условия, които много са допринесли за
неговото голямо диалектно разпокъсване и кръстосване, и затова днес той е един от най-
разчленените в диалектно отношение славянски езици.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

4. Класификация на българските диалекти
Класификация по ятовия изговор

Класификация по застъпниците на голямата носовка
Други опити за класификация по фонетични особености
Класификация по морфологични и лексикални особености
Класификация по териториално разположение
Една от задачите на българската диалектология е да класифицира, да разпредели българските

диалекти, като изтъкне както техните р а з л и ч и т е л н и черти, които ги отделят един от друг,
така и техните общи черти, които ги свързват в по-големи диалектни цялости. Разграничението на
диалектите е един от най-трудните въпроси в диалектологията, а при днешното състояние на
българската диалектология това е извънредно тежка, почти неразрешима задача. Преди всичко
нашите говори все още не са проучени системно и всестранно, и то по методите на лингвистичната
география, която показва териториалното разпро-
81
Карта 1. Фонетични изоглоси.
а. ( бàчва, бòчва и др. / бъ̀чва; жълт, жлът, жът и др. / желт; пат, пут, пòт / път; шъ̀па, шàпа, шàка
и др. / шèпа)
б. ( жъ̀ден, жàден и др. / жèден; цървен, цръвèн и др. / червèн; ме, те / мъ, тъ; ма, та; бел / б'ал )
82
странение на отделните езикови явления. Освен това особените исторически съдбини на

българския народ в днешните му земи са причина за голямата говорна разпокъсаност и за
сложното диалектно деление на българската езикова територия.
Класификация по ятовия изговор
Досега у нас са правени няколко опита за класификация на българските диалекти и за очертаване

на основните им граници.
Най-старата диалектна граница, установена преди повече от един век и поддържана и до днес, е т.
нар. я т о в а граница. По нея българските диалекти според изговора на старобългарската гласна
ят, означавана със специална буква ѣ, се делят на две големи групи — източни и западни. В з а п а
д н и т е д и а л е к т и вм. стб. ѣ се изговаря само е (бел, бèли), а в и з т о ч н и т е е—'а (б'ал,
бèли) или само 'а (б'àл, б'àли).
Първи посочиха ятовата граница Х р и с т о д у л К. С и ч а н Н и к о л о в в „Болгарска

аритметика” (Букурещ, 1845) и руският славист В. И. Г р и г о р о в и ч в „Очерк путешествия по
Европейской Турции” (Казань, 1848). След тях на нея се спряха П. Р. С л а в е й к о в и К. И р е ч
е к, а точно я определиха по селища в своите диалектоложки трудове проф. Б. Ц о н е в и проф.
Л. М и л е т и ч.
Ятовата граница, която дели всички български диалекти на две основни групи — източни и
западни, започва от устието на р. Вит и върви на юг по посока Пирдоп — Панагюрище — Разлог
— Гоце Делчев (Неврокоп) — Солун, като прави доста голяма извивка на изток при Пазарджик. Тя
минава през Никополско, Плевенско, Луковитско, Ловешко, Тетевенско, Пирдопско, Панагюрско,
Ихтиманско, Пещерско, Чепино, Разложко, Гоцеделчевско, Мелнишко, Петричко, Демирхисарско,
Кукушко, Серско и Солунско. И така разделя на две българските, включ. и македонските,
диалекти. Подробни и точни сведения за тази граница по селища дава Б. Ц о н е в (История на
бълг. език. Т. 1. С., 1940, 305—306).
Пак по ятовия изговор българските диалектолози досега деляха източните диалекти на две части —
североизточни и югоизточни. В с е в е р о и з т о ч н и т е диалекти вм. стб. ѣ се изговаря я ('а) или
е (б'ал, бèли), а в ю г о и з т о ч н и т е само я ('а) (б'ал, б'àли) или само е (бел, бèли). Границата
между североизточните и югоизточните диалекти започва от Пазарджик и върви по десния бряг на
р. Марица или по-точно по северните склонове на Родопите, до с. Скобелево (Първомайско),
където пресича р. Марица и с
83
малки извивки отива към Бургас. И тая граница точно по селища, определя Б. Цонев (История на
бълг. език. Т. 1, 307—308).
И тъй по застъпниците на стб. гласна ѣ българските говори досега се деляха на три групи:
1. З а п а д н и г о в о р и, в които вместо стб. ѣ се изговаря само е (голèм, голèми, лèто, лèтен,

млèко, млекàр), т. е. говори с п р е г л а с е н ятов изговор. Тия говори заемат Дунавската равнина
на запад от ятовата граница, полетата на север и на юг от Стара планина Ботевградско, Софийско,
Ихтиманско, Самоковско, Радомирско. Дупнишко, Кюстендилско, западните покрайнини,
отвъдграничните македонски райони и се свързват със сръбските диалекти.
2. С е в е р о и з т о ч н и г о в о р и, в които вместо стб. ѣ се изговаря 'а или е в зависимост от

ударението и характера на следващата сричка (гол'àм, голèми, л'àто, лèтен, мл'àко, млекàр), т.е.
говори с п о л у п р е г л а с е н ятов изговор. Тия говори заемат цялата Дунавска равнина на изток
от ятовата граница, цялата Балканска и Средногорска област и се простират на юг от Балкана и
Средна гора в Тракийската равнина до склоновете на Родопите.
3. Ю г о и з т о ч н и г о в о р и, в които вместо стб. ѣ се изговаря само 'а (голàм, гол'àми, л'àто,

л'àтен) или ê (голềм, голềми, лềто, лềтен), т.е. говори с н е п р е г л а с е н ятов изговор, заемащи
южната част на Бургаско, Елховско, Тополовградско, Харманлийско, Димитровградско, Хасковско,
южната част на Пловдивско, Асеновградско, Пещерско, Смолянско, Девинско, Чепино и пр.
След съставяне на първия том от българския диалектен атлас, който обхваща диалектите в
Югоизточна България на изток от 25 меридиан и на юг от билото на Стара планина, обаче се
установи, че втората ятова граница Пазарджик — Бургас не съществува. По течението на р.
Марица има една сравнително малка група говори с непрегласен ятов изговор (б'ал — б'àли, мл'àку
— мл'àчен). А в останалите части от югоизточната българска езикова територия има говори с
полупрегласен ятов изговор (б'ал — бềли, мл'àку — млềчен) на изток и с непрегласен ятов изговор
(бêл — бềли, млềку — млềчен) на запад. Още не сме в състояние да кажем дали днешното
положение с ятовия изговор в югоизточните български земи се дължи на промени, настанали след
1903 г. — времето, когато проф. Б. Цонев е правил своите проучвания, — или пък е старо
положение, което той не е установил. По-вероятно е, че
84
Б. Цонев при своята обиколка е определил само част от северната граница на говорите с
непрегласен ятов изговор (б'àл — б'àли, мл'àку — мл'àчен) и е обявил неправилно, че всички
говори на юг от тая граница са с такъв непрегласен ятов изговор. По тая причина втората ятова
граница отпада като делитбен белег между източните български диалекти и остава само първата
ятова граница, която дели българските диалекти на две основни групи — източни и западни.
Разпределението и групирането на българските диалекти на източни и западни по ятовия изговор е

доста прегледно, но има съществени недостатъци. Преди всичко няма никакви други диалектни
граници, които да съвпадат с ятовата граница. От двете ѝ страни има обикновено напълно еднакви
говори, различаващи се само по ятовия си изговор. Освен това един езиков белег, бил той
фонетичен, граматичен или лексикален, не е достатъчен за характеристиката на известен диалект
или на група диалекти.
Проучванията през последните години обаче посочиха, че ятовата граница не е така усамотена и
изолирана, както се смяташе. Наистина няма други езикови граници, които да съвпадат напълно с
нея. Успоредно с нея обаче, особено в частта й на север от Пазарджик, има редица други езикови
граници, които вървят, общо взето, успоредно с нея, и то предимно от западната й страна. Такива
са някои фонетични, акцентни, морфологични и лексикални граници, като прегласът 'а/е (пол'àни
— полèни, пийàни — пиèни), ударението в глаголни форми (чèта — четъ̀, бèри — берѝ, бèрете —
берèте), глаголното окончание за 1 л. мн. ч. сег. време (берèме — берèм, нòсиме —нòсим), отделни
думи (йа — ас, он — той, жèжок — горèшт, крап — къс, разбòй — стан) и др. (вж. карти № 1 — №
5).
По тези причини двудялбата на българските говори по ятовия изговор и досега не е загубила

своето значение. Освен това трябва да се има предвид, че ятовият изговор е много характерен за
нашите диалекти — по него много лесно се познават колонистите от отделните области на
българската езикова територия, — а също така няма друга езикова особеност, която така прегледно
и сравнително равномерно да разпределя на групи българските диалекти. Това ясно се вижда от
опитите на проф. Б. Цонев да класифицира българските диалекти и по други белези, като
застъпниците на голямата носовка, изговор на групите шт—жд, застъпници на еровата гласна,
ударение и пр.
85
Карта 2. Фонетични изоглоси.
а. ( пол'ани / полèни; пийàни / пийèни; чàши / чèши; шàпки / шèпки )

б. ( жàби / жèби, чèкам / чàкам, бел / б'ал )
86
Ц о н е в, Б. Разпределение на българските говори според ѣ. — В: История на българския език. Т. 1.

С., 1940, 303—334;
M l a d e n o v, St. Geschichte der bulgarischen Sprache. Berlin und Leipzig, 1929, 13, 92—96, 317—
318;
В а с и л е в, Ст. П. Граници между източните и западните български говори. — Родна Реч, 1934,
№3, 179—181;
Г е о р г и е в, Вл. Предславянският произход на ятовата граница. — В: Въпроси на българската
етимология. С., 1959, 114—119;
С т о й к о в, Ст. Ятовият преглас в български език. — Бълг. ез., 1963, №4—5, 326—332.
[Г е н ч е в, Ст. Към проучването на различията между обичаите при погребение от страни на

ятовата граница в Северна България. — Изв. на Етнографския институт с музей, 11, 1968, 169—
200;
Г е н ч е в, Ст. Етнографски аспекти на ятовата граница. — В: Първи конгрес на Бълг. историческо
дружество, 27—30 януари 1970 г. Т. 2. С, 1972, 145—148;
К о ч е в, Ив. Фонетични и фонологични промени на ê < ѣ в говори около ятовата граница. — Изв.
Инст. бълг. ез., 16, 1968, 437—445;
М л а д е н о в, М. Сл. Ятовата граница в светлината на нови данни. (Към въпроса за диалектното
разчленение на българския език.) — В: Славистичен сборник. С., 1973, 241—256;
М л а д е н о в, М. Сл. Ятов изоглосен пояс!? — Съпост. езикознание, 1990. № 4—5, 223—227;
Ш а у р, Вл. За произхода на ятовата граница в българския език. — В: Исторически развой на
българския език. Т. 3. Сравнително езикознание. Диалектология. Превод. С., 1983, 255—271.] М.
Сл. М.
Класификация по застъпниците на голямата носовка
От останалите опити за класификация на българските диалекти сравнително по-прегледна е

класификацията по застъпнищите на голямата носовка.
Според гласната, която е застъпник на старобългарската голяма носовка, в българската езикова

територия се различават 5 говорни групи:
1. ъ - г о в о р и (ръкà, зъп, стб. рѫкa, зѫбъ). Това сa най-широко разпространените говори. Те

обхващат Североизточна и Северозападна България и източната част на Югоизточна България.
2. а - г о в о р и (рàка, зап). И тия говори са доста разпространени. Те обхващат предимно Западна

България — Врачанско, Ботевградско, Софийско (източната му част), Ихтиманско, Самоковско,
Дупнишко и Кюстендилско. В тази група влизат говорите в Пирдопско, които спадат към
източните говори. Проф. Б. Цонев нарича тия говори ц е н т р а л н и, защото, като се включат
македонските говори в пределите на българския език, географски те заемат централно положение.
3. о, ô - г о в о р и (рòка, зоп; рồка, зôп). Те обхващат Родопската област.
4. ê - г о в о р и (рềка, зêп). Те обхващат само Тетевенско и две села в Източна България —

Козичино (Еркеч), Поморийско, и Гулица, Варненско.
5. у - г о в о р и (рỳка, зỳб). Тия говори обхващат западните български земи край българско-
сръбската граница — западно
87
Белоградчишко, Царибродско, Трънско, Брезнишко и Босилеградско.
И тая класификация на българските диалекти има съществени недостатъци, защото с нея не

съвпада никоя друга диалектна граница. Освен това тя не разпределя равномерно българските
диалекти.
Ц о н е в, Б. Разпределение на българските говори според изговора на ѫ. — В: История на

българский език. Т. 1. С., 1940,408—419;
M l a d e n o v, St. Geschichte der bulgarischen Sprache. Berlin, 1929, 119—121.
Други опити за класификация по фонетични особености
Проф. Б. Цонев се опита, както вече се спомена, да разпредели българските диалекти и по други
особености, като изговор на групите шт—жд, ерове, ударение и пр., но те съвсем нямат
прегледността на класификацията по ятовия изговор и относителната прегледност на
класификацията по заместниците на голямата носовка.
Например според изговора на групите шт—жд той различава три диалектни групи: шт—жд-
говори, ч—џ-говори и к'—г'-говори.
1. шт—жд-говори (нош, лèшта, срèшта; прèжда, вèжди, междà) заемат по-голямата част от
българската езикова област и обхващат цяла Източна и Северозападна България с изключение на
областта покрай границата.
2. ч—џ-говори (ноч, лèча, срèча; прèџа, вèџи, меџà) заемат западните краища на българската
езикова област надлъж по българско-сръбската държавна граница и обхващат западно
Белоградчишко, Царибродско, Трънско, Брезнишко, Босилеград-ско и земите оттатък границата.
3. к'—г'-говори (нок', лèка, cpèк'a; прèг'a, вèг'и, мег'à) обхващат само част от Кюстендилското
Краище и Каменица — области, които се намират на северозапад и запад от Кюстендил.
Съществен недостатък на тая класификация е, че отделните говорни групи са различни по

големина: шт—жд-говори обхващат почти цялото българско езиково землище, ч—џ-говори
обхващат само преходните говори покрай българско-сръбската граница, а к'—г'- говори се срещат
само в няколко села в Кюстендилско.
88
Холандският славист Ван Вейк пък предложи българските диалекти да се класифицират на две по
прогласа на стб. ъ в о, т. е. по изоглосата ъ — о; сън, дъш — сон, дош вм. стб. съ ъ, дъждь. Тоя
преглас се отличава със своята старинност и още в старобългарско време е разделял българската
езикова област на две основни диалектни групи — източна и западна. Изоглосата о—ъ вместо стб.
ъ обаче сега не е много ясно очертана и не обхваща всички случаи. Така случаите с о вместо стб. ъ
се срещат в западните говори и в пирдопския говор, но в едни говори те са само в предлози и
представки (воф, воздàхна, сос, собỳе), в други в представки и наставки (воф, сос, пèток, песòк), а в
трети в затворени срички изобщо (вос, сос, пèток, бòчва, дош), но няма български диалект, в който
вместо стб. ъ във всички случаи да се среща само гласна о, както това е в някои македонски
говори. Гласна о вместо стб. ъ се среща в някои родопски говори, но в тях тя е последица от особен
по-късен процес, който е засегнал един вторичен ер, получен при съвпадеж на двата ера и на двете
носовки (дош, мòгла, зоп, кл'òтва). А в мизийските говори в Североизточна България има преглас
(вокализация) на стб. ъ в о в членната форма за мъжки род (гърбò, нусò) и в суфикса -ък (добѝтọк,
пèтọк). Следователно и по тая особеност българските диалекти не могат да се класифицират ясно и
прегледно.
Проф. Б. Ц о н е в предлага българските диалекти да се класифицират още по застъпниците и на

двете старобългарски ерови гласни — задната ъ и предната ь. В предговора към издаденото от него
„Добрейшово четвероевангелие” (С., 1906, 30—31) той посочва следните четири диалектни групи:
1. Рупско-родопска със стб. ъ > о и стб. ь > 'ъ.
2. Югозападна със стб. ъ > о и стб. ь > е.
3. Североизточна със стб. ъ > ъ и стб. ь > ъ, е.
4. Северозападна със стб. ъ > ъ и стб. ь > ъ.
И тая класификация обаче има съществени недостатъци. Тя не разпределя равномерно българската

езикова територия и отделните групи не обхващат всички случаи. Например в мизийските говори
от североизточната група се среща преглас стб. ъ > о, в източните рупски говори от рупско-
родопската група се среща преглас стб. ь > е и пр. Както посочва Ив. Кочев в статията си
„Застъпници на меката ерова гласна в български език” (Статьи и материалы по болгарской
диалектологии. М., 1959, вып. 9, 70—82), по рефлексите на стб. ь българските говори могат да се
класифицират на три групи:
89
1. Говори с меки рефлекси на ь. Към тях се отнасят рупско-родопските, представени от меките

заместници е или 'ъ.
2. Говори с твърди рефлекси на ь. Представени са от преходните диалекти: ь > ъ.
3. Говори с меки и твърди рефлекси. Тук са североизточните, югозападните и източната половина
на северозападните говори: ь > ъ (а) и е.
Но и тая класификация не се отличава с особена прегледност, не очертава приблизително равни по

големина части от българската езикова територия.
Ц о н е в, Б. Разпределение на българските говори tj, dj. — В: История на българский език. Т. 1. С.,

1940, 344—350;
V a n W i j k, N. Zur Grenze zwischen dem Ost- und Westbulgarischen. — Archiv für slav. philologie,
39, 1925, 3—4, 212—216 (вж. рец. Р о м а н с к и, Ст. — Македонски преглед, 1925, № 5—6, 169—
172).
Класификация по морфологични и лексикални особености
Разгледаните досега опити за класификация на българските диалекти се изграждат въз основа по на

един белег, и то фонетичен. В българската езикова област обаче могат да се прокарат и няколко
морфологични и лексикални граници, които приблизително съвпадат и образуват пояс изоглоси.
Такива изоглоси са например:
1. Окончанието за мн. число при многосрични имена от мъжки род, завършващи на съгласна. В
Североизточна България (с изключение на част от мизийските говори) то е -и, а в Западна и
Югоизточна България е -е: пръ̀стени, ръкàви, гъ̀лъби — пръ̀стене, ръкàве, гъ̀лъбе (вж. карта 3).
2. Окончанието за 1 л. мн. ч. сег. време при глаголите от I и II спрежение. В Североизточна

България то е -м, а в Западна и Югоизточна България е -ме: берèм, четèм, вървѝм — берèме,
четèме, вървѝме (вж. карта 3).
3. Думите ас / йа, недей / немòй, крак / ногà, рѝза / кошỳл'а, стан / разбòй, горèшт / жèжък, къс /
крап и др. Първата от тях се среща в Североизточна България, а втората — в Западна и
Югоизточна България (вж. карта 4).
Към тези изоглоси могат да се отнесат и морфонологичните изоглоси на ударението в двусрични

съществителни имена от среден род ед. число и във формата за повелително наклонение 2 л. ед.
число при глаголите от I и II спрежение. В Североизточна България ударението е върху
окончанието, а в Западна и Юго-
90
Карта 3. Морфологични изоглоси.
( пръ̀стене, пръ̀стен'ъ / пръ̀стени; четèм / четъ̀; четèме, четемо / четèм; бел / б'ал )
91
Карта 4. Лексикални изоглоси.
а. ( нога / крак; разбòй / стан; кошул'а / риза; жежък / горешт)

б. ( немой / недей; ѝа, ѝас, ѝе / ас; он / той; бел / б'ал )
92
източна — върху корена: месò, кроснò — мèсо, крòсно; берѝ, носѝ, метѝ — бèри, нòси, мèти (вж.
карта 5).
Морфологичните и лексикалните изоглоси очертават една централна (средищна) област в

българската езикова територия, която обхваща Североизточна и Средна България, и една латерална
(странична), периферийна област, която обхваща Северозападна, Югозападна и Югоизточна
България и обгръща отстрани централната.
С т о й к о в, Ст. Основното диалектно деление на български език. — В: Славянска филология. Т. 3.

С., 1963, 105—120;
Б е р н ш т е й н, С. Б., Е. В. Ч е ш к о. Классификация юго-восточных говоров Болгарии. — Изв.
АН СССР. Сер. лит. и ез., 1963, вып. 4, 289-299;
П о п о в а, Т. В. К вопросу о типологической характеристика болгарских диалектов. Вопросы
языкознания, 1961. № 5, 78—86.
[ Б е р н ш т е й н, С. Б. К вопросу о членении болгарских диалектов. — Вопросы языкознания,

1983, №4, 10—18 (Отговор на тази статия: К о ч е в, Ив. За основните проблеми на българската
диалектология. — Бълг. ез., 1984, № 2, 97 109);
Б о я д ж и е в, Т. Диалектите на българския език. — В: Българският език — език на 13-вековна
държава. С , 1981, 52—70;
Б о я д ж и е в,Т. За единството на българските диалекти. — В: Българистични изследвания. Първи
българо-скандинавски симпозиум С , 1981, 20—28;
Б о я д ж и е в, Т. Принципи и методи за класификация на българските говори. — В: Исторически
извори па българския език. Доклади. Т. 1. Сравнително езикознание. Диалектология. Превод С.,
1983, 205—215;
Б о я д ж и е в, Т. Българските диалекти и тяхната класификация. В: Българските народни говори.
Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 14—22;
Б о я д ж и е в, Т. Принципи и методи за класификацията на диалектите в славянските езици. — В:
Славянска филология. Т. 19. С., 1988, 208—215;
Б ъ л г а р с к и я т е з и к и общността на неговите диалекти. — Бълг. ез , 1983, № 1, 7—4;
Е д и н с т в о т о на българския език в миналото и днес. — Бълг. ез., 1978, № 1, 3—43;
К л е п и к о в а, Г. П., Т. В. П о п о в а. О значении данных лингвистической географии для
решения некоторых вопросов истории болгарского языка. — Вопросы языкознания, 1968, № 6,
98—108;
К о ч е в, Ив. Основното диалектно деление на българския език. — Бълг. ез., 1980, № 4, 295—304;
М и л е т и ч, Л. Единството на българския език в неговите наречия. В: Помагало по българска
диалектология. С., 1984. 20—30;
Ц ъ р н у ш а н о в, К. Българските народни говори и единството на българския език. С., 1968, 18 с.;
П о п о в а, Т. В. К вопросу о значении морфонологических признаков для диалектното членения
болгарского языка. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования,
1977, М., 1979, 108—124;
I v a n o v, J. N. Zur Frage der Klassifizierung der bulgarischen Dialekte in Mazedonien. — Linguistique
balkanique. 1982, No 4, 43—51;
P o m i a n o w s k a, W. Ugrupowanie gwar południowoslowiańskich w śwеtlе faktów Iеksykalnych i
słowotwоrzczych. — Z polskich studiów sławistycznych (Warszawa), 1978, z. I, 95—100;
S a u r, V. Jak klasifikovat bulharská nářeči? — In: Sborník prací filoz. fak. Brněnské univ. Ř.
Jazykovědná, 1982. roč. 31, č. 30, 155—167;
V a k a r e l s k i, Hr. Bemerkungen zum Verhältnis von Sprach- und Kulturgrenze auf Grund bulgarischen
Materials. — In: Festschrift Mathias Zender. Bonn; 1972, 99—105.] М. Сл. M.
Класификация по териториално разположение
Всички предложени досега класификации па българските диалекти и всички очертани диалектни

граници имат съществени недостатъци. Преди всичко нито една от тях не съвпада или поне не се
приближава към друга, а обикновено разделя единни по всичките останали особености диалекти.
Както се изтъкна, диалектното разчленение на българската езикова област е доста сложно, ди-
93
Карта 5. Акцентни изоглоси.

( мèсо / месò; чèта / четъ̀, четèм; бèри / берѝ; бел / б'ал )
94
алектите не са рязко отделени един от друг, a обикновено преминават, преливат се един в друг, та е
невъзможно да се определят по-точно границите им, особено при днешното състояние на
българската диалектология.
Освен това трябва да се има предвид и една друга характерна особеност на отделните диалектни
групи, които не са географски затворени напълно обособени езикови единици. Диалектните групи
обикновено имат една с р е д и щ н а част, в която говорните особености се пазят в най-чистия си
вид, и п е р и ф е р и й н и части, в които говорите имат повече или по-малко преходен характер.
Покрай особеностите, характерни за групата, към която принадлежат, периферийните говори имат
и особености от съседната им група. Например подбалканският говор в Сливенско, Ямболско,
Старозагорско и Чирпанско покрай основните си черти като балкански говор (полупрегласен ятов
изговор, член за мъжки род -ъ и пр.) има и ред особености, които го свързват с югоизточните
рупски говори (глаголно окончание за 1 л. ед. ч. сег. време -а, окончание за същ. имена от женски
род -а, запазена съгласна х и пр.). Такъв преходен характер имат и говорите в Плевенско,
Белослатинско, Ихтиманско, Разложко и пр.
В българската диалектология най-широко е разпространена двудялбата на българските диалекти на
източни и западни, научно обоснована от проф. Б. Цонев и проф. Л. Милетич. Проф. А. Теодоров-
Балан в статията си „Родопското наречие’“ (Сборник статий по славяноведению, посвященных
проф. М. С. Дринову. Харьков, 1904, 111—127) направи опит да проведе тридялба на българските
диалекти, като между източните и западните предлага една трета група — родопски говори, „южно
или родопско наречие”. А проф. Ст. Младенов в своята статия „Луи Леже и въпросът за
македонските говори” (Сборник Луи Леже. С., 1925, 159—169) предлага западните говори да се
разделят на две — на югозападни „македонски” и на северозападни „шопски”. Подобна
разпредялба е предлагал и френският учен Луи Леже. Тая разпредялба у нас е възприета от Цв.
Тодоров, чийто труд „Северозападните български говори” (Сборник за нар. умотворения, кн. XLI,
1936) обхваща диалектите в Западна България на юг до Кюстендилско и Дупнишко.
При днешното състояние на българската диалектология ние не можем да дадем пълна и ясна
представа за всички съвременни български териториални диалекти, не можем да посочим пътя на
историческия им развой, a сме принудени да се задоволим само с
95
географското им разпределение и най-общото им разглеждане, като се излезе от общоприетото и

традиционно деление на българските диалекти на две основни групи: източни и западни. При всяка
група ще посочим по-характерните общи черти, a при отделните и диалекти ще изтъкнем само
някои от типичните им отличителни черти. Трябва да се има предвид, че тук не се дава пълно и
всестранно описание на отделните диалекти, a само се набелязват по няколко техни важни
характерни черти, главно във фонетиката и в морфологията. За пълното и системно разглеждане на
българските диалекти все още няма достатъчно материали, a то не може да бъде и задача на един
университетски курс по българска диалектология. Особеностите, с които се характеризира всеки
говор, не са абсолютно негови, т. е. известна част от тях се срещат и в други говори, но в различно
съчетание с други черти.
При разглеждане на отделните български говори като относително обособени езикови единици
прави впечатление неравномерният им териториален обхват. В големите равнини като мизийската
и тракийската има по-малко на брой говори, които заемат големи пространства. A в
полупланинските и планинските райони говорите са много на брой и заемат сравнително по-малки
територии. При това при никой говор не се посочват точни или приблизителни граници, a само се
набелязват по няколко особености, които имат различно разпространение. Едва след като бъде
съставен българският диалектен (лингвистичен) атлас, ще може точно да се установи какви
диалекти съществуват в български език и кои територии заемат.
Ц о н е в, Б. Преглед върху българските говори. — В: История на българский език. Т. 1. С., 1940,

302—419;
M l a d e n o v, St. Geschichte der bulgarischen Sprache. Berlin, 1929, 318—341;
В а к а р е л с к и, Хр. Няколко културни и езикови граници в България. — Изв. Бълг. географско
дружество, 2, 1934, 67—98;
В a к a р е л с к и, Хр. Проект за български фолклорен атлас. — Пак там, 1, 1933, 127—138.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ НА ИЗТОЧНИТЕ ГОВОРИ — РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА
ИЗТОЧНИТЕ ГОВОРИ
Източните български говори, както вече се изтъкна, се отделят от западните по ятовия изговор.
Има обаче и други особености, които отделят и характеризират тая диалектна група, но те не
съвпадат с ятовата граница, т. е. не обхващат така напълно и
96
всецяло цялата говорна група, a ce явяват типични само за повечето от нейните диалекти.
Л. Милетич в труда си „Източните български говори” (Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 35—42) даде
11 допълнителни, вторични белега, които според него са характерни за източните говори покрай
ятовия изговор. Б. Цонев в обширната си статия „Диалектни студии. Поправки и допълнения към
Милетичевата книга „Das Ostbulgarische” (СбНУ, 20, 1904) подложи на преценка всички тия
вторични отличителни черти на източните говори и ги отхвърли напълно. На следната година Л.
Милетич даде обстоен отговор в статията си „Източните български говори” (СбНУ, 21, 1905). Той
не прие Цоневите възражения и остана на своето. A истината е по средата. Не може да се каже, че
изтъкнатите от Милетич особености са характерни за всички източни говори, защото наистина не
се срещат във всички и защото техните граници не съвпадат с ятовата граница. Обаче, общо взето,
те са характерни в една или друга степен за повечето от източните говори, та не е прав Цонев, като
ги отхвърля напълно.
Общите характерни особености на източните говори са следните:
1. Р е д у к ц и я н а н е у д а р е н и т е г л а с н и. В източните говори широките гласни a, e, o в
неударено положение обикновено се изговарят променено, редуцирано в посока на ъ, и, y или пък
като чисти ъ, и, у (бạштà, зẹлèнọ или бъштà, зилèну).
Редукцията обаче не обхваща всички източни диалекти. Тя е характерна главно за балканските
говори, и то не за всички, a само за по-голямата част от тях, защото не се среща в диалектите,
които се намират непосредно до ятовата граница (в Плевенско, Луковитско, Тетевенско,
Пирдопско). В тия диалекти няма разлика между ударени и неударени гласни. В югоизточните
рупски говори пък напълно се редуцира само о в у, а слабо се редуцира, a e почти не се редуцира.
Изобщо по редукцията източните български говори образуват три групи:
а) говори с пълна редукция — на североизток (бъштà, зилèну);
б) говори с частична редукция, при която едни гласни (обикновено o и отчасти а) се редуцират, a
други гласни (обикновено е) не се редуцират — на югоизток (бъштà, зелèну);
в) говори без редукция — около ятовата граница (баштà, зелèно)
2. Е р о в а г л а с н а. В източните говори много широко е разпространена еровата гласна вм. стб.
ъ (дъш, сън, бъ̀чва, стб. ,
97
); изключение прави само членната форма o в мизийските говори в

Дунавската равнина (крạкò, гърбò, нусò). Но и тая особеност не обхваща всички източни говори. В
пирдопския говор вм. ъ се изговаря a (даш, сан, бàчва), a в някои случаи и o (воздѝшам, воф); в
тетевенския говор се изговаря широко е (дêш, сêн, бềчва). В родопските говори пък вм. ъ се срещат
гласните ô, o, a (дôш, сôн, бồчва; дош, сон, бòчва; даш, сан, бàчва). Освен това и в областта на
западните говори (в Северозападна България и в Трънско) се пази еровата гласна (сън, дъш).
3. С м е с в а н е н а н о с о в к и т е. В източните говори са значително повече случаите с т. нар.
смесване на носовките, при което малката носовка ѧ е преминала в голяма носовка ѫ и после в
гласна ъ, т. е. изговор жъ̀тва, шъ̀па, мъ, тъ, съ, вм. жèтва, шèпа, ме, те, се. Такова смесване на
носовките напълно е проведено и в родопските говори, където вместо голямата и малката носовка
се изговаря само една гласна — широко o (зôп, рồка, кл’ồтва, м’ồсо), обикновено o (зоп, м’òсо),
гласна a (зап, м’àсо) или гласна ъ (зъп, м’ъ̀со). Смесване на носовките обаче се среща и в западните
говори в Ломско, Видинско, Софийско, Дупнишко, Кюстендилско и пр., например жàтва, жàден,
шàпа; жъ̀тва, жъ̀ден, шъ̀па.
В много източни говори преходът на малката носовка в голяма е ограничен само след съгласните
ш, ж, a има източни говори, в които той не се среща, например в Сливенско, Шуменско и в
тракийските говори.
Изобщо смесването на носовките в източните говори става по три начина:
а) пълно смесване, при което малката носовка преминава в голяма във всички случаи — в
родопските говори;
б) пълно смесване, при което голямата носовка преминава в малка във всички случаи — в
тетевенския, еркечкия и отчасти в разложкия говор;
в) частично смесване, при което малката носовка преминава в голяма само след съгласните й, ш, ж
— в балканските говори и в Средногорието;
г) липса на всякакво смесване — в сливенския, шуменския и източните рупски говори.
4. Р е д у ц и р а н и з г о в о р н а н е у д а р е н о е к а т о ’ъ. В повечето източни говори
гласната е, когато е в съседство със сонорна съгласна л, р, м, н в неударено положение се редуцира
в ’ъ, a не в и (бòл’ън, глàд’ън, пèп’ъл, дèв’ър, дèн’ъм). Тая особеност напълно липсва в западните
говори, но тя не обхваща и всички източни говори. Например тя не се среща в говорите надлъж по
ятовата
98
граница в Средногорието, Плевенско, западно Ловешко, Тетевенско, Първомайско, Гоцеделчевско

и пр.
5. П р е г л а с н а ’а в е. Характерна черта на източните говори е прегласът на мекото а, т. е. а
след мека съгласна или ш, ж, ч, џ пред мека сричка в е (пол’àна—пọл’èни, пийàн—пиèни, шàпка—
шèпки, жàба—жèби, чàша — чèши).
Прегласът на ’а в е, общо взето, върви заедно с ятовия изговор, та затова не се среща в някои
рупски говори. Той не се среща и в някои говори по ятовата граница, например в Плевенско, a в
тетевенския и пирдопския говор е прокаран частично, например в тетевенския говор се преглася
само a след мека съгласна и ч, но не и след ш, ж (полèни, сèлени, Стойèне, чèши, но шàпки, жàби,
Божàне).
6. М е к и с ъ г л а с н и. Общо взето, в източните говори се срещат много повече меки (палатални)
съгласни, отколкото в западните. Така в източните говори се срещат меки разновидностн на всички
съгласни (зет’, път’, кон’, сол’, кръф’, д’àду, търп’ъ̀, върв’ъ̀, грèб’ън, пèп’ел и пр.), докато в
западните говори те са ограничени само с л’, н’, к’, г’ (зèл’е, сирèн’е, цвèк’е, брàк’а, ливàг’е, лỳг’е).
Мекостта на меките съгласни в източните говори обаче е по-слаба, a в западните говори по-силна.
7. В л и я н и е н а п р е д н и т е г л а с н и е и и. В източните говори предните гласни е и и
обикновено смекчават всички съгласни, които се намират пред тях, макар и немного силно (п’ет,
п’ирò, хòд’и, д’ит’е), докато в западните говори, и то само в някои от тях, като например
кюстендилския и в преходните говори, те омекчават само съгласните л и н (кòл’е, н’èго, кòл’и,
н’ѝва).
8. Г р у п и шт — жд. По отношение на групите шт—жд източните говори са напълно единни,
докато в западните говори се различават три групи: шт—жд-говори, ч—џ-говори и к’—г’-говори.
9. Г л а г о л н о о к о н ч а н и е за 1 л. ед. ч. сег. време. В източните говори глаголите от I и II
спрежение в 1 л. ед. ч. сег. време обикновено завършват на -ъ, -’ъ (чẹтъ̀, върв’ъ̀), a в западните
говори на м (четèм, вървѝм). Но и тая особеност не съвпада с ятовата граница. Окончанието -м се
среща на изток в Смолянско, Чепинско и Гоцеделчевско, a окончанието -ъ, респ. -а, се среща на
запад в Ботевградско, Ихтиманско, източно Софийско, Самоковско, Дупнишко, Врачанско,
Оряховско, Белослатинско и Кулско.
10. С ъ к р а т е н и н ф и н и т и в. В източните говори се срещат много повече случаи със
съкратен инфинитив (ходѝ штъ, писà штъ), отколкото в западните.
99
11. М и н а л о н е с в ъ р ш е н о п р и ч а с т и е. В източните говори се различават две минали

действителни причастия — свършено и несвършено (чел и чẹт’àл, хòдил и хòдẹл), a в западните
обикновено има само едно — свършено (чел, ходѝл).
12. К о с в е н а п а д е ж н а ф о р м а. В източните говори при личните и роднинските имена от
мъжки род единствено число се среща особена форма за агломеративен [1], зависим падеж, която
по своя произход е стара родително-винителна: вид’àл Гòча, пувѝкай Михàла, ѝди с Пèнча, т’а
дàла на Пèтка, у Анг’ела ѝма парѝ, на д’àда Кръ̀ст’а систрà билà, у брàта ми, ут синà си. Тая форма
не се среща в западните говори, но тя липсва и в някои източни говори в Сливенско, Старозагорско
и около ятовата граница.
13. Л. Милетич смята, че източните говори имат по-старинно ударение от западните, но под
западни говори той разбира македонските говори с определено (установено) ударение. Всъщност
западните говори в известни случаи имат по-старинно ударение от източните и са еднакви до
голяма степен с югоизточните рупски говори.
14. С л о в е н с ъ с т а в. Общо взето, източните говори се отличават от западните по своя словен
състав. Така на изток казват кòтка, рѝза, крак, ѝскам, той и пр., a на запад — мàчка, кошỳл’а, ногà,
сàкам, он и пр.
От казаното дотук се вижда, че източните и западните диалекти се отделят в две ясно очертани и
географски обособени групи само по ятовия си изговор. Всички останали характерни черти имат
второстепенно значение, защото границите им не съвпадат с ятовата граница, т. е. те не обхващат
всички диалекти от дадената група.
M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903. 302 S.;

Ц о н е в, Б. Диалектни студии. Поправки и допълнения към Милетичевата книга „Das
Ostubulgarische”.—СбНУ, 20, 1904 [ = История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 195—300];
М и л е т и ч, Л. Източните български говори. — СбНУ, 21 1905, с. 102;
M l a d e n o v, St. Zur bulgarischen Dialektologie. Aus den Forschungen auf dem Gebiete des
Ostbulgarischen. — Rocznik sławistyczny, 4, 1911, 97—121;
П о п и в а н о в, Г. Говорът в Южна Добруджа. — СпБАН, 71, 1950, 161—182.
[М и л е т и ч, Л. Източнобългарските говори. С., 1989. 192 с.;
М л а д е н о в, М. Сл. Типове различия в източнобългарските говори (по материали от БДА, т. 1,2).
— В: Славистичен сборник. С., 1968, 261—271.] М. Сл. М.
1. С термина „агломеративен падеж” се означава общ, сборен, обектен падеж. Този термин е по-
точен от употребяваните досега у нас термини „винителен падеж” и „родително-винителен падеж”
за означаване на обектни форми в българските диалекти. Агломеративен падеж се среща само в
двучленни падежни системи, в които се противопоставя на именителен падеж.
100
РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ИЗТОЧНИТЕ ГОВОРИ

Източните говори, както вече се посочи, се оформят като относително единна говорна цялост на
първо място по ятовия си изговор. От своя страна въз основа на ред особености, в това число и на
особености в ятовия изговор, те се делят на гри групи: мизийски говори, балкански говори и
рупски говори.
М и з и й с к и т е говори имат полупрегласен ê ятов изговор (б’ал—бềли, мл’àку—млêчẹн). Б а л
к а н с к и т е говори имат полупрегласен е ятов изговор (б’ал—бèли, мл’àку—млèчин). A р у п с к
и т е говори не са единни по ятовия си изговор. Едни от тях са с непрегласен ятов изговор (б’àл—
б’àли, мл’àку—мл’àчен), други с непрегласен ê изговор (бềл—бềли, млềку—млềчен), a трети с
полупрегласен ê ятов изговор (б’ал—бềли, мл’àку— млềчен).
М и з и й с к и т е говори заемат част от Дунавската равнина и Южна Добруджа, б а л к а н с к и т
е говори заемат балканската област, Средногорието и земите от двете страни на Стара планина в
Мизийската и Тракийската равнина, а рупските говори заемат Странджа, Южна Тракия,
Родопската област, Разложко и Гоцеделчевско.
Поради големи преселнически и колонизаторски движения тия три говории групи не са напълно и
ясно отделени една от друга, особено първите две — мизийската и балканската, a ca размесени
отчасти. В областта на мизийските говори във Варненско, Добричко, Силистренско, Шуменско има
преселници от рупските говори, a в Силистренско, Търновско и Свищовско — преселници от
балканските говори. В областта на рупските говори в Бургаско пък има преселници от мизийските
говори.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

МИЗИЙСКИ ГОВОРИ
Шуменски говор
Мизийските говори в миналого са заемали цялата Дунавска равнина от Черно море докъм р. Искър.
Днес обаче границите им са много стеснени и те обхващат пространството от гр. Варна до р.
Янтра, като преминават на югозапад от Янтра към Севлиевско, a на северозапад към Свищовско.
Преди един-два века и самият град Свищов е бил в областта на тия говори, както се вижда от някои
писмени паметници, като Свищовския дамаскин, но днес в него се говори балкански.
Мизийски говори се срещат и в много нови селища в Добричко, Тутраканско и Силистренско, a в

миналото и в Северна Добруджа.
101
Това ca емигранти от Шуменско, Провадийско и Разградско, които в началото на XIX в. (главно

около 1828 г.) се преселили на север заедно с руските войски. От това време са и българските
колонисти в Молдова, Русия и Украйна, които говорят мизийски.
Чрез непрекъснати постепенни преселвания на юг през балканските проходи при с. Аспарухово

(Ченгè) и при с. Риш (Чълъ̀кавак) много преселници от Шуменско и Провадийско са се настанили в
Тракия чак до Одринско, в Бургаско и в Странджа. Това са т. нар. „загорци”. Такива загорци се
срещат в Карнобатско и Айтоско по пътя, по който е станало преселването им от север на юг.
Най-важните особености на мизийските говори са:

1. Изговор на широко e (ê) вместо стб. ѣ под ударение пред мека сричка: бềли, врềме, голềми,
недềл’а, сềнк’и, цвềте, мрềжа, нềшту. Пред твърда сричка обаче се изговаря ’а: б’ал, р’ака, с’àнка,
с’àну. Широкото ê в последно време се измества от обикновеното е, но все още се среща в
Преславско, Новопазарско и Провадийско.
2. Особено веларен (заден) изговор на еровата гласна под ударение: б чва, з би, вод , гур .
3. Липса на съгласни х и ф. Съгласната х в началото на думата и в едни случаи в средата на думата

между гласни е изпаднала (àпи, òди, ỳбус, л’àп, ранъ̀, дрèй, смеовè, снаà), в други случаи в средата
на думата е минала в й, ў или в (исъ̀йнал, пъ̀йне, мàйни, б’àўме, ѝмаўме, тỳўли, страўлѝва; тèвен
„техен”, лежàва „лежаха”, пèкава, плèтава, стуйàва), a в края на думата е минала в ў (б’аў, „бях”,
смаў, страў, пред’àў „предях”, плет’àў, вѝдеў „видях”, въ̀рнаў).
Съгласната ф пък е минала във в или ў: ванèла, вес (фес), венèр, чѝўта (чифта), съўсèм (съвсем),
какъ̀ ў (какъв), такъ̀ỳ, т’аў, жѝў (жив), кръ̀ў, ръкàў и др.
4. Преход на съгласна д в н пред н, т. е. на групата дн в нн: бèнна (бедна), глàнна, жèнна, сèнна
(седна), плàнн’ạ (пладне).
5. Член за мъжки род единствено число под ударение -o, a без ударение -у: гърбò, нусò, кръкò,
двòру, стòлу, чил’àку.
Според Л. Милетич главната отличителна черта на мизийските говори от балканските е членната

форма за мъжки род -о, по която той ги нарича о-говори за разлика от балканските ъ-говори. Б.
Цонев отрича тая особеност като разделителен белег и той е прав, както се вижда от последните
проучвания на българските говори в пределите на [бившия] Съветски съюз, където се срещат
балкански говори с членна форма -о.
103
6. Окончание -е за множествено число при многосрични съществителни имена от мъжки род:

бъ̀лгаре, другàре, мàйстуре, урàче, бустàне, гъ̀лъбе, кòкъле, ръкàве, чурàпе.
7. Окончание -е за множествено число под ударение при минали действителни причастия на -л:
билè, душлè, мужлè.
8. Употреба на предлог у и пълна липса на предлог в: у армàну, у вирò, у селòту, у Рỳсе, у мàрта, у
недềл’а, у вềйти дрềй.
Мизийските говори днес се пазят най-добре в Шуменско, Преславско, Новопазарско и

Провадийско. Te ca запазени доста още в Поповско, Разградско, Беленско, Русенско, Тутраканско,
Силистренско и отчасти в Търновско, но без някои от най-характерните им фонетични особености,
на първо място широкото е вместо стб. ѣ. Същото е и с мизийските говори в Тракия.
Днешната територия на мизийските говори не е обширна затворена цялост. Старото население,

говорило тия диалекти, много е намаляло и силно е примесено с балканджии — преселници от
областта на балканските говори, та на места мъчно се отделя от него. Причините за постепенното
изчезване на мизийските говори и за разширяването на балканските говори са както исторически,
така и културно-икономически. Голяма част от старото местно мизийско население е била изселена
или унищожена в миналото. Преселниците от Балкана, балканджиите, като по-енергични и по-
предприемчиви, заселвайки се сред старите местни жители, бърже са ги асимилирали. Тоя процес
се наблюдава и в наше време. Докато в края на миналия век в Шуменско проф. Л. Милетич все още
намира компактно мизийско население, което си служи с членна форма -о за мъжки род, днес тая
членна форма „се среща сравнително рядко, защото наравно с нея, a може би и повече от нея се
среща членната форма ъ или, с изяснение, на -а” (вж. Г. Попиванов. Особености на шуменския
говор. СбБАН, 34, 1940, с. 359.)
Старите жители на Североизточна България, носители на мизийските говори, наричат себе си

ерлѝи, ерлийци, т. е. местни жители (тур. yer — място). Покрай това название се среща още и
названието хърцòи, ърцòи. В последно време то се избягва, защото преселниците-балканджии го
употребяват като подигравателен и обиден прякор със смисъл „прости, глупави хора”. Проф.
Милетич твърди, че старите местни жители дори с известна гордост се наричали хърцòи, та го
приема като официално тяхно етнографско название. То обаче не е удобно, защото в основата си е
свързано с подигравателно значение и произлиза от рум. raţoi — паток.
103
Подобни подигравателни названия-прякори има и в други области, например ỳмплеши в

Севлиевско, фѝтове в Новозагорско, торлàци, шòпи в Западна България и пр.
Трябва да се изтъкне, че говорите в Североизточна България все още не са проучени системно и

подробно, та представата ни за тях не е пълна. Изобщо малко се знае за говорните отношения на
север от Балкана и в Добруджа.
Като главен и типичен представител на мизийските говори може да се вземе ш у м е н с к и я т г о

в о р.
M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 9—36, 65—146;

А н г е л о в а, М. Хърцоите в Разград и Разградско и техният говор. — Изв. на Семинара по слав.
филология, 7, 1931, 136—179;
М а д ж а р о в, А. Съртовете (Бележки за езика на с. Марковча). — Родна реч, 1930, № 5, 219—222;
Т о п а л о в а, Хр. Развоят на членната форма при имената от мъжки пол в мизийските говори (по
материали от Търговищко). — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 271—276;
М л а д е н о в, Ст. Членувани прилагателни форми на -ий в североизточните български говори. —
Бълг. ез., 1963, №4—5, 404—410;
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. Една особена употреба на предлог с в говора на с. Вишовград,
Павликенско. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 433—436;
Л ю б и н с к и, Б. Думи от Разградско. — Родна реч, 1942, № 3, 138—143;
Р у с и н о в, Р. Речникови материали от с. Кръшно, Поповско. — Ез. и лит., 1958, №6, 442—444.
[ А л е к с а н д р о в, А. Изпадане на гласни мизийските говори. — Ез. и лит., 1979, № 3, 77—82;

А л е к с а н д р о в, А. Членната форма за мъжки род при пълните притежателни местоимения в
говора на с. Езерче, Разградско. — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-годишнината на
българската държава и 10-годишнината на ВПИ, 20—22 октомври 1981 г. Сборник доклади.
Шумен, 1982, 105—109;
А л е к с а н д р о в, А. Особени конструкции за изразяване на притежателни отношения в един
български говор. — В: Изследвания в чест на проф. д-р Симеон Русакиев. Шумен. 1982, 171—177;
A л е к с а н д р о в, A., Д. Д а с к а л о в а. Типове съчетания с консонантно у в мизийските говори.
— Бълг. ез., 1978, № 2, 145—148;
Б о б е в, Б. Конкуренцията между членните форми на -о и -ъ в говора на село Хлебарово,
Разградско, от социолингвистична гледна точка. — В: Втори международен контрес по
българистика. Доклади. Т. 23. С., 1989, 231—234;
Д о б р е в а, Д. Форми на предлога с (със) в говора на Г. Чамурла, Тулчанско. — Бълг. ез., 1986, №
3, 242—244;
К o ч е в, Ив. Гребенският говор в Силистренско. С особен оглед към лексикалната му система.
(Трудове по бълг. диалектология. Т. 5). С., 1969. 184 с.;
К о ч е в, Ив. Фразеологичните единици в пожаревския говор (С оглед на семантично-граматичната
трансформация на компонентите им). — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 789—793;
К о л е в а, Кр. Към характеристиката на мизийските говори. (Подвижното ударение в
словоизменението на едносричните съществителни имена от мъжки род.) — В: Юбилейна научна
сесия, посветена на 1300-годишнината на българската държава и 10-годишнината на ВПИ, 20—22
октомври 1981 г. Сборник доклади. Шумен, 1982, 23—28;
К o л е в а, Кр. Подвижно ударение в словоизменениетона имената в мизийските говори. — Год.
ВПИ — Шумен. Филол. фак., 8, 1984, 49—55;
М л а д е н о в, М. Сл. Характеристика на говорите [в Добруджа]. — В: Добруджа. Етнографски,
фолклорнн и езикови проучвання. С., 1974, 396—426;
М л а д е н о в, М. Сл. Характеристика на говорите в Добруджа. — В: Помагало по българска
диалектология С., 1984, 100—127;
М л а д е н о в, М. Сл. Към характеристиката на добруджанските диалекти. — В: Българските
народви говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 38—41;
М л a денов, М. Сл. Характеристкка на капанския говор. — В: Капанци. Бит и култура на старото
население в Североизточна България. Етнографски и езикови проучвания. С., 1985, 311—338;
М ъ ж л е к о в а, М. Някои лексикални особености в говора на с. Добрево, Толбухинско (част I). —
В: Аспирантски сборник. Т. 2. В. Търново, 1974, 27—39;
М ъ ж л е к о в а, М. Някои лексикални особености в говора на с. Добрево, Толбухинско (част II).
— Тр. ВТУ „Кирил и Методий”. Филол. фак. Езикознание, 14, 1979. № 2, 49—70;
104
Н е д е в, Ив. Някои черти в говора на „арнаутите” от с. Айдемир, Силистренско. — Бълг. ез., 1975,
№ 6, 555—559;
Н е д е л ч е в, Н. П. Някои особености в говора на с. Варненци, Тутраканско. — Бълг. ез., 1986, №
1,67—69;
П a в л o в a, H. Още веднъж за контрахираните глаголни форми и окончанисто -м за първо лице,
единствено число, сегашно време — Бълг. ез., 1991, № 3, 252—255;
П о п о в а. Т. В. Още веднъж за членуваните форми за множествено число на съществителните от
среден род от типа пѝле, момчè в българските диалекти. — Бълг. ез., 1991, № 4, 311—319;
С и м е o н o в а, Хр. За някои промени във фонетичната система на мизийските говори (по
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Мизийски говори. — В: Българските народни говори. Знания за
езика. Т. 6. С., 1986, 34—37;
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. За лабиализацията в мизийските говори — Бълг. ез., 1971, №
2—3, 232—234;
Х о л и о л ч е в, Хр. Членные формы множественного числа на -VфтV /тV/ существительных
среднего рода типа пѝле, момчè в болгарских говорах. — В: Исследования по славянскому
языкознанию. М., 1971, 388—395;
Ч о м о н е в, М. Североизточното глаголно окончание -м в 1 лице, единствено число, сегашно
време. — Бълг. ез., 1989, № 6, 495—500;
S z y m a ń s k i, T. Sźkic fonetyki dialektu Ruse w pierwszej połowie XIX wieku. — In: Językowe Studia
balkanisticzne. T. 2. Wrocław—Warszawa—Kraków, 1990, 169—178.] M. Сл. М.
ШУМЕНСКИ ГОВОР
Шуменският говор обхваща Шуменско. Особено добре той се пази в областта Съртовете, която се
намира на изток, в селата Кàспичан, Кюлèвча, Маркòвча и пр. Като типичен мизийски диалект той
пази най-добре старите им характерни особености:
1. Полупрегласен ятов изговор — под ударение пред твърда сричка ’а (б’ал, гул’àм, л’ап, л’àтọ,
с’àнкạ, ср’àдạ), пред мека сричка широко е (бềли, голềми, бềше, врềме, недềл’а, сềме, лềбен,
срềден), а без ударение ’ạ (вр’ạменà, д’ạцà, л’ạбар, cp’ạдъ̀ ).
2. Особена по-веларна ерова гласна ъ ( ) вместо стб. ъ и ѫ.: б чва, т й, з би, ков , уд , йад т.
3. Липса на съгласна х. Тая съгласна е заменена с в и ф във всички положения — в началото, в

средата и в края на думата: фулèрạ (холера), фуртỳва; мувъ̀ (муха), б’àва (бяха), крạд’àва, уфò
(ухо), утѝдуфме, чàкạфме; см’аф (смях), т’аф, с’урмàф, чуф (чух), зеф, хòд’уф.
4. Член за м. р. -о под ударение и -у без ударение: крạкò, медò, нọсò, кòлу, стòлу, чел’àку.
Шуменският говор има и следните по-важни фонетични особености:
1. Гласна и вместо ъ под ударение след мека съгласна: àс седѝ (седя), спѝ, държѝ, мълчѝ, вървѝт
(вървят), лежѝт, мълчѝт, сушѝт, главнѝ (главня), дъштерѝ (дъщеря), душѝ (душа), земѝ, чушмѝ.
2. Запазени следи от гласна ы: ты, былѝ, еды̀н, гуды̀на, ры̀бы, жы̀ф, жы̀тọ, шы̀бạ.
3. Преглас на ударена гласна a след мека съгласна и пред мека сричка в е: полèни, прийèтел,
шèпки, печèли, уфчèр и др.
105
4. Липса на преход на предната носова гласна в задна, т. е. на ѧ в ѫ след й, ш, ж, ч: йèдър, жèднạ,

жèтвạ, шèпạ, шèтạм, чèсту.
5. Значителен брой случаи с гласна o на мястото на стб. ъ в суфиксна сричка: въ̀тук, добѝтук,
зàпъртук, пọдàрук, пèтук, четвъ̀ртук, покрай мòмък, слàдък, тèжък и др.
6. Лабиализация на и в ’у: кул’ỳби, п’упèр, с’урмàф, мòж’уф, прàв’уф, ọд’уфме, не рàч’увạ.
7. Изпадане на срички, гласни и съгласни обикновено в често употребявани думи: рàптạ (работа),
кòшк’и (кокошки), знът (знаят), д’ад Мàркọ, бàб Дòйнувица и др.
В областта на морфологията по-важните особености на шуменския говор са:
1. Гломеративна [2] форма и вместо го за 3 л. ед. ч., м. и ср. р. от личното местоимение: улọвòйạ и
мòйу сѝн; шạ и мàйнем тòз буклỳк; рỳскийу генẹрàл, кàтọ и зạрòвиха на Шỳмен; дè да и тỳръ тỳй
нèшту; зèли гърнèту, утòрили и; уткрàннъ дềтто дạ и убѝй.
2. Употреба на личното местоимение за 3 лице вместо показателно: у нèгọ дèн (в този ден), у нèйạ
нѝвạ , дàл на т’àф òрạ.
Шуменският говор се характеризира и с ред лексикални особености като дèсни (венци), чàплạ
(щъркел), жèркạ (воденица), жерт (върлина), òтък (гумно), гам (шум), клик (вик), ѝштъ (искам),
наг’ѝбạм се (навеждам се), вèште (още), нѝне (сега), кутрѝ, кутрà, кутрò (кой, коя, кое) и др.
M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 65—145;
П о п и в а н о в, Г. Особености на шуменския говор. Допълнение към описанието му в „Das
Ostbulgarische” на проф. Л. Милетич. — СбБАН, 34, 1940, 329—468;
Д е ч е в а, Л. Етнографски материали от с. Смядово, Преславско. — Изв. на Семинара по слав.
филология, 7, 1931, 403—446;
П о п и в а н о в, Г. Думи от Шуменско. — Родна реч, 1932, № 2, 77—81;
Ч и л и н г и р o в, С. Набедени „руски” думи в шуменския говор. — Родна реч, 1935, № 1, 33—36;
Ч и л и н г и р о в, С. Принос към българския речник (думи от гр. Шумен). — Родна реч, 1935, № 4,
179—186.
[ А л е к с а н д р о в, А. Старинни особености на съртския говор. — Плиска, Мадара, Преслав, № 4,

21 май 1979, с. 12;
А л е к с а н д р о в, А. Нова промяна в съртския говор. — Бълг. ез., 1986, № 6, 496—497;
В а ч к о в а, К. Първи сведения за шуменския диалект. — В: Изследвания в чест на проф. д-р
Симеон Русакиев. Шумен, 1982, 95—98;
В а ч к о в а, К. Шуменското средище и книжовноезиковите процеси в средата на XIX век. — Ез. и
лит., 1990, № 5, 34—41;
К a б a с a н o в, Ст. Старинни черти в Шуменския говор. В: Изследвания в чест на проф. д-р
Симеон Русакиев. Шумен, 1982, 27—31;
С т о й к о в, Ст. „Рупските” особености в съртския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 701—
712.] М. Сл. М.
2. С термина „гломеративен падеж” се означава общ, сборен обектен падеж, без дателен. Този
термин е по-точен от употрсбяваните досега у нас термини „винителен падеж” и „родително-
винителен падеж” за означаване на обектни форми в българските диалекти. Гломеративен падеж се
среща в тричленни падежни системи, в които се противопоставя на именителен и дателен падеж.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

БАЛКАНСКИ ГОВОРИ
Централен балкански говор

Котелско-Еленски-Дряновски говор
Панагюрски говор
Пирдопски говор
Тетевенски говор
Еркечки говор
Подбалкански говор
Преходни балкански говорски (галатски, драгижевски, върбишки)
Балканските говори заемат цялата Балканска и Средногорска област на изток от ятовата граница.
На юг те обхващат голяма част от Тракия и стигат до склоновете на Родопите, a на север проникват
дълбоко в Дунавската равнина и в Добруджа.
Балканските говори се обособяват като диалектна група главно по полупрегласения си ятов
изговор. Както вече се изтъкна, в тях вместо стб. ѣ под ударение пред твърда сричка се изговаря
гласна ’а (мл’àку, б’ал), a под ударение пред мека сричка гласна е (млèчин, бèли).
В тая говорна група обаче ятовият изговор има някои второстепенни особености. Така в повечето
от говорите в краесловието при наречията и числителните вместо стб. ѣ се изговаря гласна е
(дубрè, къдè, две), но в Сливенско, Свищовско и пр. е разпространен якав изговор (дубр’à, къд’à,
дв’а).
Подобно е положението и при глаголите. В повечето говори вместо стб. ѣ в краесловието се

изговаря гласна ’а (вид’à, жив’à ), но в Габровско, Тревненско, Котелско и пр. се среща екав
изговор (видè, живè ).
Между балканските говори има различия и в изговора на неудареното е вместо стб. ѣ. Говорите
надлъж по ятовата граница в Пирдопско, Тетевенско, Луковитско и западно Ловешко в неударена
сричка имат чисто, нередуцирано е (млекàр, гнездò, прòлет, зѝме). В останалите говори обаче това
е в неударена позиция се редуцира в ’ъ или в и (мл’ъкàр, прòл’ът; мликàр, прòлит). При това в едни
говори (Търновско, Троянско, Сливенско и Старозагорско) гласната е вместо стб. ѣ пред ударена
сричка се редуцира в и, a след ударена в ’ъ (мликàр, гниздò, прòл’ът, зѝм’ъ), a в други (Котелско)
става обратното — пред ударена сричка гласната е вместо стб. ѣ се редуцира в ’ъ, a след ударена в
и (мл’ъкàр, гн’ъздò, прòлит, зѝми).
Освен по ятовия си изговор балканските говори се характеризират и с ред други особености. По-
важните от тях са следните:
1. С и л н а р е д у к ц и я на неударените широки гласни а, е, о, които обикновено минават в

чисти гласни ъ, и, y или в гласни между a—ъ, е—и, о—y (ạ, ẹ, ọ): дърувè, жил’àзу или дạрọвè,
жẹл’àзọ. Има обаче балкански говори по ятовата граница, например в Пирдопско, които изобщо
нямат редукция.
2. П ъ л е н п р е г л а с на гласна a в е след мека (палатална) съгласна и ж, џ, ш, но пред мека

сричка: пọлàна—пọлèни, пийàн—пиèни, чàшạ—чèши, жàбạ—жèби, шàпкạ —шèпки.
107
С оглед на някои вторични диалектни особености се различават следните балкански говори:

централен, котелско-еленско-дряновски, тетевенски, пирдопски, панагюрски, еркечки,
подбалкански и преходни балкански говори.
М i l е t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 146—150.
1. ЦЕНТРАЛЕН БАЛКАНСКИ ГОВОР
Централният балкански говор или габровско-ловешко-троянският говор е най-значителният и най-

разпространеният балкански говор, оказал силно влияние върху околните говори. Той лежи в
основата на българския книжовен език.
Централният балкански говор обхваща териториите на Средна (Централна) Стара планина и

Средна гора от Пирдопско и Тетевенско на изток до Еленско и Котелско. Той се простира от двете
страни на Балкана и заема Ловешко, Троянско, Габровско, Севлиевско, Тревненско, Карловско,
Калоферско и Казанлъшко. От областта на тоя говор има много преселници, известни под името
„горненци” или „балканджии”, отишли далеч на север чак до Свищовско и Никополско, където са
изместили старото местно население „полянците”. Te ca заселили още почти напълно Търновско и
Горнооряховско. Само в територията на Габровско и Троянско живее старо българско население, a
в Ловешко до Освобождението е имало компактно турско население главно между реките Осъм и
Росица.
В централния балкански говор по някои по-дребни, второстепенни отлики могат да се отделят

няколко подговора, като ловешки, троянски и габровски. Троянският подговор се отличава със
силно палаталния характер на съгласната си система и наличие на меки съгласни в края на думата:
кон’, сол, учѝтел’, уфчèр’, кръф’, зет’, път’, мас’, кос’, уцèт’, изѝк’, сурàт’. Габровският подговор
се отличава с членната форма при имената от женски род, окончаващи на съгласна: султъ̀т (солта),
вичиртъ̀т, сутринтъ̀т, нуштъ̀т, ръдустъ̀т, кръфтъ̀т, свиштъ̀т и др.
Най-главната отличителна черта на централния балкански говор е полупрегласеният ятов изговор

като ’а и е в зависимост от ударението и характера на следващата сричка (мл’àку, мликàр, млèчин,
фл’àзух, флèзи). Пред ш, ж обикновено се изговаря е (свеш, нèшту, срèштъм; вèждъ, мрèжъ), но
троянският подговор прави изключение със своите якави форми (н’àшто, ср’àштам,
108
в’àжда, мр’àжа) — по тях той се приближава до тетевенския и пирдопския говор. В краесловие при
наречията и съществителните вместо стб. ѣ се изговаря е (дубрè, къдè, ръцè ), a при глаголите в
минало свършено време ’а: умр’à, търп’à, a по тях и умр’àхме, умр’àхте, търп’àхме, търп’àхте с ’а
пред мека сричка. В троянския и отчасти в габровския говор обаче глаголните окончания в минало
свършено време се изговарят с е: умрè, изгорè, умрèхме, умрèхте. Разлики има и в изговора на
глагола н я м a м — в Ловешко и Казанлъшко е нàмъм, н’àмъ, a в Габровско, Тревненско и
Троянско — н’èмъм, н’èмъ. В неударено положение е вместо стб. ѣ се редуцира в и или ’ъ: дитè,
смихувè, л’ътà (лета), сл’ъпèц, св’ътъ̀т.
В областта на фонетиката централният балкански говор има и следните особености:
1. Редовен преглас на гласна a след мека съгласна и пред мека сричка в е: йак—йèк’и, йàсла—
йèсли, Йàнка—Йèнке, жàба—жèби, шàпка—шèпк’и, чàша—чèши.
2. Пълна редукция на широките гласни а, е, о в съответни тесни ъ, и, у в неударено положение:

дар—дърувè, бъштà, мет—мидъ̀т, пѝли, зилèну. Неударено е пред сонорна съгласна минава в ’ъ:
бòл’ън, глàд’ън, пèп’ъл, дèв’ър, дèнъм.
3. Ерова гласна вместо стб. ѫ и ъ: мъш, дъп, гъ̀бъ, къ̀штъ; дъш, сън, дъскъ̀.
4. Еровата гласна в съчетание с плавните р и л се изговаря пред тях или след тях в зависимост от
броя на следващите съгласни, както това е в книжовния български език: върбъ̀—връбницъ̀, кълве—
клъ̀внъ. В едносричните думи по-често се срещат ръ, лъ: пръф, кръф, влък. Характерни за
Габровско и Тревненско са формите въртà, гърдѝнъ, стърнъ̀ вм. „врата”, „градина”, „страна” —
последица от изравняване по аналогия с групите ър, ръ между съгласни.
5. В троянския и габровския подговор в краесловието х обикновено минава във ф: праф (прах),

страф, т’аф, б’аф.
6. В източната половина на централния балкански говор, т. е. в Габровско, Тревненско и Троянско,
съгласните в глаголните окончания за 1 л. ед. ч. сег. време са меки (мòл’ъ, нòс’ъ, хòд’ъ, мòл’ът,
нòс’ът, хòд’ът), a в западната половина, т. е. в Ловешко, Карловско и Калоферско, са твърди (нòсъ,
хòдъ, мòлъ; нòсът, хòдът, мòлът).
В областта на морфологията централният балкански говор има следните характерни особености:
109
1. Членната форма за мъжки род, единствено число е -ът (синъ̀т, кумъ̀т, в дулàпът, снòпът тижѝ —
дигнѝ снòпът) с изключение на Тревненско, където тя е -ъ (кръкъ̀, синъ̀, нусъ̀ ). Членната форма за
женски род единствено число под ударение е -тъ̀ (смъртъ̀, л’убуфтъ̀, ръдустъ̀ ); тя се е изравнила с
окончанието -ъ при имената от женски род ('от мъжки род' ??, В. К.).
2. При роднинските и личните имена за мъжки род се различават две форми — едната за
именителен падеж (без окончание), a другата за агломеративен падеж с окончание -а, което ясно се
отделя от члена -ът или -ъ: рèкла на сѝна си, дàй на брàта си, дàй на Пèнча, н’àмъ гу òшти Дèчка.
3. В някои от подговорите, като габровския, при роднинските имена от женски род на гласна -а се
различават две форми — едната на -а за именителен падеж, a другата на -ъ за агломеративен
падеж: жинà му си душлà — къжѝ на жинъ̀ си; систрà му съ ужèни — вид’àл систръ̀ си; Тòй ѝмъши
дъштир’à и сè мъ̀книши на дъштир’ъ̀ си. Към тези имена по своето окончание е отнесено и
съществителното име от мъжки род б a ш т а: бъштà му си доди — пувѝкъй бъштъ̀ си; Нъ бъштъ̀
ми бъштà му умр’à.
Ц o н е в, Б. За източнобългарския вокализъм [фонетика на ловешкия говор]. — СбНУ, 3, 1890,

283—323; 4, 1891, 484—528 [ = История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 110—194];
M i l e t i č, Lj. Die Mundart von Loveč, Trojan und Gabrovo. — In: M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische.
Wien, 1903, 178—196;
М л а д е н о в, Ст. Българските народни говори в Ловчанско, Троянско и Тетевенско. — В:
Сборник Ловеч и Ловчанско. Кн. 2. С., 1930, 108—116;
М л a д е н o в, Ст. Казанлъшкият говор. — В: Юбилеен сборник на ученолюбивата дружина
„Искра” в гр. Казанлък. Казанлък, 1923, 202—211;
Ч у д о м и р. Особености на говора в Казанлъшко. — Искра (Казанлък), № 524, 31 май 1947;
В а с и л е в, Ст. П. Бележки за Калоферския говор. — Родна реч, 1933, № 4, 196—199;
Г ъ б ю в, П. По говора на гр. Велико Търново. — СбНУ, 13, 1896, 442—473;
Б у р м o в, Ал. Бележки за фонетиката на белочерковския говор. — СбНУ, 38, 1930, 2—24;
П о п и в а н о в, Г. Бележки за говорите в Севлиево, Троянско и Тетевенско. — Българска
диалектология, 1, 1962, 165—182;
Р а л к о в, Л. Говорни различия между млади и стари (Към диалекта на възрастите в Троянско:
преход на х—в). — Родна реч, 1933, № 4, 215—217;
К у е в, К. М. Народни думи по говора на с. Острец, Троянско. — Родна реч, 1933, № 1, 70—71;
1934, № 1, 30—32;
К р я с к о в а, М. Думи и прякори от Калофер. — Родна реч, 1938, № 2, 71—76;
К р а е в, Г. Из речника на с. Веригово, Карловско. — Родна реч, 1939, №3, 128—131, № 4, 184—
195;
Д у м а н о в, Н. Народни думи и изрази от с. Кесарево, Горнооряховско. — Родна реч, 1940, № 2,
87—102;
В ъ г л е н о в, М. Няколко редки и старинни думи [от Севлиево и Севлиевско]. — Родна реч, 1942,
№ 2, 126—129;
В ъ г л е н о в, М. Думи из речника на гр. Севлиево. — Ез. и лит., 1957, № 2,149—151;
И в а н o в, Д. Народни земеделски названия от с. Енина, Казанлъшко. — Бълг. ез., 1958, № 2,
167—173.
[ Б о я д ж и е в, Т. Дряновският говор. — В: Дряново и дряновският грай. С., 1983, 33—43;

В е л ч е в а, Б. Девокализацията в троянския говор — Бълг. ез., 1976, № 1—2, 141—143;
110
К а р а б е л о в а, Г. Някои наблюдения във връзка с редукцията на неударените широки гласни в

централния балкански говор. — Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски”, 19, 1981, № 5, 101—106;
К а р а б е л о в а, Г. Към въпроса за редукцията на широките неударени гласни в централния
балкански говор. — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-годишнината на българската
държава и 10-годишнината на ВПИ, 20-22 окт. 1981 г. Сборник доклади. Шумен, 1982, 15—22;
Д е н ч е в, В. По-особени думи и изрази в говора на с. Бракница, Поповско. — Българска
Д и м к о в а, Г. Езикови особености [на говора на с. Гостилица, Дряновско]. — В: Д и м к о в а, Г.,
Д. Д и м к о в. Гостилица в миналото и cera. С., 1971, 142—146;
Й о т о в, Цв. Стабилизирани построения на говоримата диалектологична реч и синтактичното
описание на диалекта (върху материал от говора на гр. Троян). — Год. СУ, Фак. слав. филол., 52,
1969, 635—708;
К и т и п о в, П. Речник на говора на с. Енина, Казанлъшко. — Българска диалектология, 5, 1970,
107—151;
К о в а ч е в, Н.П. Речник на говора на с. Кръвеник, Севлиевско. — Българска диалектология, 5,
1970, 5—52;
К о в а ч е в, Ст. Троянският говор. — Българска диалектология, 4, 1968, 161—242;
К о в а ч е в, Ст. Троянският говор. — В: Троян. Проучвания за развитието на града. С., 1973, 224—
240;
К о л е в, Н. Ив. По-особени думи в говора на с. Страхилово, Свищовско. — Българска
П a ш o в, П. Родови форми при числителното три в централмия балкански говор. — В: В памет на
проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 229—233;
Р а д е в а, В. Селскостопанската лексика на централния балкански говор. Автореферат на
дисертация. С., 1973. 24 с.;
Р а д е в а, В. Особености в словообразуването на деятелни имена [в централния балкански говор].
— Бълг. ез., 1975, № 4, 340—344;
Р а д е в а, В. Селскостопанската лексика в централния балкански говор. — Българска
Р у с и н о в, Р. Централните балкански говори. — В: Българските народни говори. Знания за езика.
Т. 6. С., 1986, 41—46.] М. Сл. М.
2. КОТЕЛСКО-ЕЛЕНСКО-ДРЯНОВСКИ ГОВОР
Котелско-еленско-дряновският говор е само разновидност на централния балкански говор.

Всъщност, ако се вземат под внимание някои по-дребни особености, може да се говори отделно за
котелски, за еленски и за дряновски подговор.
Котелско-еленско-дряновският говор някога е представял една диалектна цялост, която е

обхващала територията от Дряновско до Котелско, но преселници от Тракия и колонизирано
турско население са го резделили на три части. Между Котел и Елена са се вмъкнали преселници
от Сливенско. Там се е настанило и турско население. Между Елена и Дряново са се вмъкнали
преселници от Габровско и габровският говор се е разширил чак до Търново.
Котелският подговор обхваща гр. Кòтел, околните колиби и с. Тѝча. В котелските села Жèравна,
Мèдвен и Градèц се говори мизийски, a в Ичерà, Нèйково, Нòво сèло и Седлàрево — сливенски.
Еленският подговор обхваща гр. Елèна и всички еленски колиби. A дряновският подговор обхваща
гр. Дряново и селата Гàбровци, Гèша, Игнàтовци и др.
Обща особеност на котелско-еленско-дряновския говор е извънредно голямата мекост на

съгласните т, д, които звучат като чисти к’, г’: г’àду (дядо), г’èвẹр, г’ẹтè (дете), кẹстò, ск’ẹнъ̀
111
(стена), к’ах (тях), вѝг’ạх (видях), пък’ (път), зек’, пек’ (пет), глак’ (глад), стук’ (студ). Изобщо в
тоя говор много често се срещат меки съгласни: кон’, ден’, сън’, съпýн’, тигạ̀н’, сол’, пèпил’,
чувàл’, звер’, пудѝр’, гуспудàр’ .
По останалите си особености котелско-еленско-дряновският говор напълно прилича на габровския.

Ятовият изговор върви по познатото правило (б’ал—бèли, мл’àку—мликàр), в краесловието се
изговаря само е (къдè, дубрè, умрè, живè, вървè), a н я м а м се изговаря нèмам, нèма. Членът за
мъжки род, единствено число е -ът: кракъ̀т, гърбъ̀т, синъ̀т.
Трите подговора се различават по изговора на членната форма за мн. ч. -те. В котелския подговор
тя се изговаря -ти, т. е. с твърдо т пред и: уфсèти, кунèти, млàдити. В еленския подговор се
изговаря -к’ê: тỳрцик’ê, улòвик’ê (воловете), уфсèк’ê, мумѝк’ê. A в дряновския подговор се
изговаря -т’е: вулòвет’е, уфсèт’е, мумѝт’е.
В а с и л ь о в, Т. Котелски говор. — ПСп (Браила), 1, 1870, с. 106; 2, 1870, 106—107;

П е т р о в, К. Принос към говора на гр. Котел. — Изв. на Семинара по слав. филология, 3, 1911,
195—218;
Й о р д а н о в, В. Езикови свойщини на наречието в котленския край. — B: Село Медвен,
Котленска околия. Историко-обществен преглед. С., 1940, с. 28;
М е ч е в, К. Особени думи и изрази в еленския говор. — Българска диалектология, 2, 1965, 315—
319.
[ Г е о р г и е в, В. Говор на кипиловското население. Речник на старото кипиловско население. —

В: Георгиев, В. Село Кипилово. Минало и настояще. Т. 2. Сливен, 1983, 116—124, 141—178;
К а р а в а с и л е в а, С. Дълга гласна и в говора на с. Върбица, Преславско. — Българска
К а р а в а с и л е в а, С. Промени в говора на с. Върбица. Преславско, през сегашния век. — Бълг.
ез., 1971, № 5, 434—443;
П е т к о в, П. Ив. Еленски речник. — Българска диалектология, 7, 1974, 3—176.] М. Cл. М.
3. ПАНАГЮРСКИ ГОВОР
Панагюрският говор обхваща гр. Панагю̀рище и околните села Пèтрич, Мỳхово, Мèчка, Церòво и
др. Той има следните характерни особености:
1. Ерова гласна вместо стб. ѫ и ъ под ударение: мъш, път, гъ̀ба, ръ̀ка; бъ̀чва, дъ̀ска. Понякога тая
ерова гласна звучи особено гърлено (лъж , лоз тъ) и прилича на в мизийските говори. В
неударена позиция се изговаря полуредуцирано а: мъш—мạжъ̀, дъш—дạждъ̀ .
Панагюрският говор има още следните характерни особености:

1. Прегласено меко у в и: клич (ключ), лѝде (люде), лѝбъ (любя).
112
2. Изговор на групите ър/ръ и ъл/лъ само като ър, ъл под ударение и като ạр, ạл без ударение, т. е.
еровата гласна е винаги пред сонорната съгласна: кърс, къ̀рчма, къ̀рф, къ̀рваф, кạрфтà; дълк, зъ̀лва,
съ̀лза, съ̀лнце, сạлзлѝф.
3. Наличие на твърди съгласни вместо меки, особено в глаголните окончания: чỳдъ сạ, мòлъ, прàвъ.
4. Членът за мъжки род единствено число е -ъ под ударение и -я без ударение: брегъ̀, синъ̀, стàрецạ.
И в а н о в, M. Принос към изучвание българските диалекти. Забележки по говорите в областта на

средногорското наречие. — ПСп, 45,1894, 399—418; 46,1894, 538—594;
M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 163—167.
[ Б о ж к о в, Р. Интересно фонетично явление в говора на с. Кадиево, Пловдивско. — Бълг.ез.,

1970,№ 2—3,196— 199;
Г а р и б о в а, Н. Ятовият преглас в Средногорската диалектна област. — В: Втори международен
конгрес по българистика. Доклади. Т.5. С., 1988, 121—126;
Д ж у н о в а, Н. Съгласни фонеми в традиционния говор на гр. Панагюрище — Год. Инст. за
чуждестранни студенти, 2, 1982 (1983), 26 — 36;
Д ж у н о в а, Н. Вокална система на традиционния говор на гр. Панагюрище. — Ез. и лит., 1983, №
4, 86—91;
Р a л е в, Л. Говорът на с. Войнягово, Карловско. — Българска диалектология, 8, 1977, 3 —199;
Х о л и о л ч е в, Хр. Говори [в Пловдивския край]. — В: Пловдивски грай. Етнографски и езикови
проучвания. С., 1986, 310—348;
Г а р и б о в а, Н. Акцентни особености в именната и глаголната система на панагюрския говор —
В: Изв. на Дружеството на филолозите българисти. Езикознание. Методика. Т. 2. С., 1987, 80—93.]
М. Cл. М.
4. ПИРДОПСКИ ГОВОР
Пирдопският говор обхваща гр. Пирдòп със селата Бỳново, Мѝрково, Смòлско и др., гр.
Копрѝвщица и гр. Клисỳра.
Най-характерната черта на пирдопския говор е гласната a вместо стб. ѫ и ъ под ударение (дап,
кàшта, пат, рàка; вàнка, дàно, даш, сан), a без ударение ъ (мàш—мъжà, дàш—дъждà ). Глаголните
окончания обаче имат чисто a под ударение и полуредуцирано a без ударение (четà, четàт; връвà,
връвàт; бèрạ, бèрạт; пѝшạ, пѝшạт). В известни случаи се среща a вместо стб. ь (тàнак, лàскаф) и
вместо стб. ѧ (ма, та, са). По тая си особеност пирдопският говор спада към т. нар. а-говори, които
се простират на запад от него в областта на западните говори.
Ятовият изговор в пирдопския говор върви по общото правило за балканските говори, но в него се
среща якав изговор пред ш и ж: нàшто, мр’àжа.
В пирдопския говор липсва редукция на широките гласни а, e, о. По тая си черта той е еднакъв със
западните говори, на първо място със съседния си ботевградски говор.
Характерни особености на пирдопския говор в областта на фонетиката още са:
113
1. Изговор на групите ър/ръ, ъл/лъ само като ръ, лъ, както са се писали в старобългарски: сръп,
гръп, кръс, кръ̀ваф, слъ̀за, злъ̀ва, влък, блъ̀гарин.
2. Твърдост на съгласните особено в глаголните окончания: мòлạ, нòсạ, вѝдạ.
В морфологията пирдопският говор има следните характерни особености:
1. Окончание -е за множествено число при многосричните имена от мъжки род: блъ̀гаре, нарòде,
копàче, кòкале, цръвỳле.
2. Член -а под ударение и -ạ без ударение при имената от мъжки род, единствено число: кракà,
гръбà, зъбà, гòстạ, нòжạ, кòн’ạ.
И в а н о в, М. Принос към изучвание българските диалекти. Забележки по говорите в областта на

средногорското наречие. — ПСп, 45, 1894, 399—418; 46, 1894, 538—594;
С т о я н о в, М. Град Пирдоп в миналото и сега. С., 1941, 262—265;
К ъ н ч е в, Ив. Две фонетични особености на пирдопския говор. — Бълг. ез., 1963, № 4—5, 460—
463;
К а м е н о в а, А. Думи от Копривщица—Родна реч, 1938, № 1, 16—17;
У з у н о в, Г. Изрази с думи от копривщенския говор, които се заместват вече с литературни думи.
— Родна реч, 1942, № 5, 197—201.
[ К о ч е в а, Ем., Ив. К о ч е в. Особености при диалектната реализация на междусловните

диереми — тактораздели и фразораздели (върху материал от пирдопския и панагюрския говор). —
В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 149—153;
К о ч е в а. Ем. За функционалната натовареност на наставката -ек в пирдопския говор В:
Славистичен сборник. С., 1985, 144—146;
К ъ н ч е в, Ив. Говорът на село Смолско, Пирдопско. — Българска диалектология, 4, 1968, 5—
159.] М. Cл. M.
5. ТЕТЕВЕНСКИ ГОВОР
Тèтевенският говор обхваща гр. Тèтевен, неговите колиби и селата Глòжене, ̀Ябланица, Брỳсен,
Голя̀ма Желя̀зна, Стàро сèло и др. Най-характерна негова особеност е широкото е (ê, ä ), което се
явява вместо стб. ѫ, ъ, ь под ударение: бềда (бъда), дêп, гềба, пêт (път), кềшта, рềка (ръка); бềчва,
дêш (дъжд), сêн; пêн (пън), пêс, лềскаф. Без ударение обаче има гласна ạ: зềп—зạбѝ, дềш—дạждèц.
Ятовият изговор в тетевенския говор изобщо се води по балканските говори, но има и някои
особености. Така в него якавият изговор е много по-разширен и се среща в едносрични думи (б’ак
„бег”, м’ад, ц’аф), пред съгласните ж, ч, ш (в’àжда, р’àжа, р’àша, наб’àждам, гр’àшка, чер’àша,
ср’àштам, н’àшто) и в някои глаголи (м’àса „меся”, б’àса), но се изговаря нèмам, нèма.
От останалите фонетични особености на тетевенския говор по-важни са:
114
1. Изговор на гласна е с предходна мека съгласна вместо стб. ѧ: кл’èтва, м’èсо, з’ет.
Местоименията обаче са ма, та, са (вѝкнаха ма, вѝкнаха та, збѝле са) и по тях тетевенският говор
прилича на съседния си пирдопски говор.
2. Преглас на гласната a в е пред мека сричка само след мека съгласна и ч: полèни, сèлени,
Стойèне, уфчèре. След ш, ж обаче тя не се преглася: шàпки, жàби.
3. Сонорни р и л на мястото на ър/ръ, ъл/лъ между съгласни: вр̥бề, вр̥̀бница, кр̥с; вл̥к, вл̥̀на, гл̥̀там. В
говорите на селата Голяма Желязна и Старо село има групи êр, рê, êл, лê; вạрбề, врềбница, крềс
(кръст), вềлна, гềлтам (гълтам).
В областта на морфологията по-характерни са следните особености:
1. Във връзка с гласните широко е под ударение и ạ без ударение като застъпници на стб. ѫ и ъ
съществителните имена от ж. р. на -а, когато са с ударение върху окончанието, се изговарят с
широко е, a когато са без ударение — с ạ: главề, метлề, офцề, тревề, вòдạ, крàвạ. Членната форма за
м. р. ед. ч. пред ударение е -ê, а без ударение -ạ: зạбề (зъбът), дулề, кракề, нусề, грòбạ, пòпạ, стòлạ.
С гласна ê е и членната форма за ж. р. ед. ч. под ударение: песентề, радостề, солтề, смр̥тề.
2. Двусричните и многосричните съществителни имена от м. р. образуват форма за мн. ч. с

окончание -е: прийèтеле, учѝтеле, уфчèре, кòкале, пр̥̀стене.
3. Окончание е за мн. ч. имат и миналите действителни причастия на -л: билè, утишлè, брàле, дàле,
носѝле, ходѝле.
М i l е t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 157—160;

В а с и л ь о в, Т. Няколко бележки върху тетевенский говор. — ПСп, 6, 1883, 148—149;
Ц о н е в, Б. [Кратка характеристика на тетевенския говор]. — СбНУ, 31, 1915, XI—XVIII;
С т о й ч е в, Кр. Тетевенски говор. — СбНУ, 31, 1915, с. 876;
П о п и в а н о в, Г. Бележки за говорите в Севлиевско, Троянско и Тетевенско. — Българска
С а в о в, В. Принос към българския речник [думи от Тетевенско, които не се срещат в труда на Кр.
Стойчев]. — Родна реч, 1929, № 1, 30—31;
М л а д е н о в, Ст. Българските народни говори в Ловчанско, Троянско и Тетевенско. — B:
Сборник Ловеч и Ловчанско, Кн. 2. С., 1930, 108—116;
С а в о в, B. Принос към речника на майчиния език [думи от Тетевенско и Луковитско]. — Родна
реч, 1940, № 5, 222—226.
[ Б а й ч е в, Б. Бележки и допълнения към диалекта на с. Галàта, Тетевенско. — Бълг. ез., 1989, №

6, 535—537;
Б a й ч е в, Б. Някои наблюдения върху езиковата ситуация в Ловешкия край (диалектоложки и
социолингвистичен аспект). — Бълг. ез., 1991, № 3, 239—243;
К o л е в а, Кр. Третоличното местоимение в два балкански говора: тетевенски и еркечки (Относно
една хипотеза). — Бълг. ез., 1990, № 2, 148—152;
Х о л и о л ч е в. Хр. Тетевенският говор. — В: Страници из миналото на Тетевенския край. С.,
1982, 20—25.] М. Сл. М.
115
6. ЕРКЕЧКИ ГОВОР
Еркечкият говор обхваща две села в Източния Балкан — Е р к è ч (сега Козичино), Поморийско, и
Г о л ѝ ц а, Варненско. Населението на тия села се е доста размножило и е образувало колонии по
долното течение на р. Камчия, Варненско, Провадийско, Новопазарско, Балчишко и Силистренско
към края на XVIII в. и през първата половина на XIX в., особено около 1828 г. Изолиран в Балкана
и в миналото ограден с кръг турски села, сега изселени, еркечкият говор има някои интересни
диалектни особености.
Главна особеност на този говор е ударената дължина, т. е. в него гласните под ударение се
изговарят дълго (мл’ā̀ку, др’ā̀н, мḕт, дубū̀тък, кṑн, кṑн’и, кṑн’ите). Затова еркечаните, когато
говорят, като че ли пеят.
Друга особеност на еркечкия говор е изговорът на широко е вместо стб. ѫ, ъ под ударение и на ạ
без ударение: з п, душ , вод , крад (крада), д п—дạб ,м ш—мạж , д ш — дạжд , с
н—сạн . По тая особеност еркечкият говор прилича на тетевенския, в който обаче ударената
гласна не се удължава, т. е. няма квантитет.
За еркечкия говор е характерен и широко проведеният преглас на съгласна ф в х във всяко

положение: хайдà (файда), хес (фес), хỳрна (фурна), хлềзе (влезе), сохрà (софра), кухàр (куфар),
ках’àх (кафяв), гн’ах (гняв), хỳбах (хубав), х (в) и др.

Г е о р г и е в, Г. Еркечаните и техният говор. — Изв. на Семинара по славянска филология, 2,
1907, 133—200;
С т o й к o в, Ст. Днешно състояние на еркечкия говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 4 1955, 339—367.
[ Б а й ч е в, Б. Вторично ударение в говора на с. Голица, Поморийско. — Бълг. ез., 1971, № 2—3,

240—242;
Б а й ч е в, Б. Падежни остатъци в говора на с. Голица, Поморийско. — В: Филологически
изследвания. С., 1971, 211—215;
Б а й ч е в, Б. Кр. Говорът на с. Голица, Поморийско (с оглед на морфологичната му система).
Автореферат на дисертация. В. Търново, 1973, 18 с.;
Б a й ч е в, Б. Промяна на съгласна [ф] в [х] в говора на с. Голица, Поморийско. — В: В памет на
Б а й ч е в, Б. Видовата корелация в говора на с. Голица, Поморийско. — Тр. ВТУ „Кирил и
Методий”. Филол. фак., 10 (1972/1973), 1974, № 1, 171—180;
Б а й ч е в, Б. Синтактична типология на съюзите в говора на с. Голица, Поморийско. — Бълг. ез.,
1977, № 1, 35—42;
Б а й ч е в, Б. Еркечкият диалект в проучванията на Любомир Милетич и днешното състояние на
говора (С оглед на някои фонетични особености). — Бълг. ез., 1984, № 1, 47—51;
К о л е в а, Кр. Третоличното местоимение в два балкански говора: тетевенски и еркечки (Относно
една хипотеза). — Бълг. ез., 1990, № 2, 148—152.] М. Cл. М.
116
7. ПОДБАЛКАНСКИ ГОВОР
Подбалканският говор, наричан в миналото сливенски говор, обхваща Сливенско, Ямболско,

Бургаско, Новозагорско, Старозагорско и достига чак до Чирпанско. Южните краища на тоя говор
се допират до рупските говори, но точната граница още не е определена. Подбалканският говор е
разпространен и в Североизточна България. През първата половина от миналия век, главно след
Руско-турската война през 1828 г., големи групи население от Сливенско, Старозагорско и
Ямболско са минали Балкана и са се заселили в Североизточна България, особено във Варненско,
Добричко и Балчишко, a някои са отишли чак в Бесарабия, където и днес има многобройни
колонии от това население.
Най-важната и най-характерната черта на подбалканския говор, която го отделя от останалите
балкански говори и го доближава до пирдопския, ботевградския и останалите а-говори, е гласната
a вместо стб. ѫ под ударение в глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време (митà, плитà, читà,
измур’à, наред’à ) и при имената от ж. р. на -а (гурà, мъглà, ръкà, удà ). Обаче в 3 л. мн. ч. и в
членуваната форма на съществителните от ж. р. има гласна ъ (митъ̀т, плитъ̀т, читъ̀т, измур’ъ̀т,
нъред’ъ̀т; гуръ̀та, мъглъ̀та, ръкъ̀та, удъ̀та; кълтъ̀, кръфтъ̀, стърустъ̀, султъ̀ ). В тоя говор
следователно голямата носовка в абсолютен край на думата има застъпник гласна a, a в останалите
положения — гласна ъ. Изключението, което правят членните форми кълтъ̀, кръфтъ̀, султъ̀, според
Ст. Младенов (Geschichte der bulg. Sprache, S. 324) ce дължи на факта, че в миналото те са били с
член -ът (кълтъ̀т, кръфтъ̀т, султъ̀т), както и сега се изговарят в Габровско, Казанлъшко и др.
Подбалканският говор се характеризира и със следните особености:
1. Изговор на гласна ’а вместо стб. ѣ в края на думата под ударение (дв’à, дубр’à, зл’à, къд’à, вид’à,
умр’à ) и на гласна ъ без ударение (гòр’ъ, зѝм’ъ, лèт’ъ). Изключение правят само старите
двойствени форми куленè, раменè, крилè .
2. Редукция на неударената гласна и в ’ъ пред твърди срички или съгласни в следударено

положение в суфиксите -ин, -ина, -ино и -ик (тỳрч’ън, българ’ън; ѝст’ъна, сỳтр’ъна; бàб’ън,
Дòнк’ън; пундèлнък, фтòрнък).
3. Преглас на групата дн в нн: глàнна (гладна), пàнна (падна), сèнна, ѕàнницъ.
117
4. Крайно ударение при някои глаголи в минало свършено време (аорист): глидàх, глидà, глидà,
глидàхми, глидàхти, глидàха; нусѝх, нусѝ, нусѝ, нусѝхми, нусѝхти, нусѝха; худѝх, правѝх.
5. Членът за мъжки род под ударение е -ъ, без ударение -ạ (платъ̀, дулъ̀, чил’à ), a членът за
множествено число е -ти (мъжèти, жинѝти, дубрѝти).
6. Съществена особеност на подбалканския говор, която го отделя от централния балкански говор,

е липсата на агломеративни форми при одушевените съществителни имена от мъжки род: дàдух нạ
Ивàн, пувѝкъх Пèнчу.
Въз основа на някои по-дребни особености, предимно морфологични, в подбалканския говор могат
да се очертаят два подговора: и з т о ч е н, който обхваща Сливенско, Карнобатско, Ямболско и
Бургаско, и з а п а д е н, който обхваща Старозагорско и Чирпанско. Например в западния
подговор личното местоимение за 3 л. ед. ч. женски род е гъ вместо „я”: пувѝкъй гъ мумàта, дуведѝ
гъ.
Подбалканският (сливенският) говор със своите особености представя до известна степен преход
от балканските към рупските говори.
П а н а й о т о в, П. Сливенски говор. — СбНУ, 18, 1901, 507—544;

Г ъ б ю в, П.К. Говорът в Конопчии [Могилово, Чирпанско]. — ПСп, 18, 1885, 390—413;
Г ъ б ю в, П. К. По говора в село Конопчии [Могилово, Чирпанско]. — СбНУ, 12, 1895, 630—639;
К о ч е в, Ив. За някои случаи на хипостаза в подбалканския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962,
281—284;
К о ч е в, Ив. Думи от говора на с. Твърдица, Сливенско. — Ез. и лит., 1956, № 2, 146—149.
[ Б у н и н а, И. К. К истории говора с. Дермендере [с. Гавраилово, Сливенско]. — Вопросы
славянского языкознания, 1963, вып. 7, 119—147;
К о ч е в, Ив. Особености при словообразуването на съществителните имена с емоционална
оцветеност в подбалканския говор. — В: Славистичен сборник. С., 1963, 311—318;
К о ч е в, Ив. Фонологичната система на сливенския а-говор. — В: Въпроси на структурата на
съвременния български език. С., 1975, 33—91;
М а н о л о в а, А. Наименования на змията и видовете змии в с. Кортен, Новозагорско. — Бълг. ез.,
1987, № 4, 312—315.] М. Сл. М.
8. ПРЕХОДНИ БАЛКАНСКИ ГОВОРИ
Към балканските говори се отнасят и някои преходни говори. Te ca доста ограничени по

териториално разпространение, но представят интерес, понеже с характерните си особености
свързват отделни балкански говори или балкански и мизийски говори. Това са галатският,
драгижевският и върбишкият говор.
118
Галатски говор
Галàтският говор обхваща селата Галàта, Градèшница, Бъ̀лгарски ѝзвор, Помàшка Лèшница и
Добрèвци в Тетевенско и Румя̀нцево (Блъснѝчево) в Луковитско. Жителите на тия села са
мохамедани (помàци) и са известни каго ловешки помаци.
До Освобождението ловешките помаци са населявали, ако и не напълно компактно, Тетевенско,

Луковитско, Белослатинско и Плевенско. Помашки села са били Пèтревене, Ореша̀не, Бèленци,
Карлỳково, Лỳковит, Дъ̀бене, Торòс, Дèвенци в Л у к о в и т с к о; Брестè, Бъркачèво, Бỳковец,
Енѝца, Койнàре, Комарèво, Лепѝца, Попѝца, Соха̀тче, Търна̀к в Б е л о с л а т и н с к о; Гòрна
Митрополѝя, Дòлна Митрополѝя, Дòлни Дъбнѝк в Плевенскои др. След Освобождението повечето
от помаците са се изселили и сега са останали само в споменатите села в Тетевенско и Луковитско.
Това е един малък остров, заобиколен от преселници от Тетевенско, Ботевградско, Ловешко и пр.
Ловешките помаци са приели мохамеданството насилствено през XVII в., a преди това са били
павликяни.
Галатският говор е преходен между човешкия, пирдопския и тетевенския. Той има следните по-
характерни особености:
1. Полупрегласен ятов изговор — под ударение пред твърда сричка ’а (л’àту, мл’àку, с’àнка, т’àсту,
блạз’à, дубр’à, зл’à ), a пред мека сричка и без ударение е (лèтẹн, млèчẹн, нẹдèл’ạ , сèнк’и, бèшẹ;
лẹтà, тẹстò, лẹвàк).
2. Групи ръ, лъ във всички случаи: връй (връх), гръп, грънè, дръжъ̀, тръпъ̀; влък, длък, жлът,
длъбòк, клъ̀цам, плъзъ̀ .
3. Съгласната х в началото на думата и в средата между гласни изпада: л’ап, рạстạлàк, àпвạ,
см’àувẹ, викнъ̀ạ (викнаха). В края на думата и пред съгласна обаче минава в й: връй (връх), грай,
м’ай (мях), вид’àй (видях), ур’àй, вèйнẹ (вехне), пъ̀йнẹ (пъхне).
4. Полуредукция на неударените широки гласни a, e и пълна редукция на неударената широка

гласна о: врàтạ, фạнàлạ, ẹдѝн, врèмẹ, жẹнъ̀; душлò, мумъ̀, млòгу, рàму.
С а в о в, В. Ловчанските помаци и техният говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 7, 1931,
1—34.
Драгижевски говор
Драгижевският говор обхваща селата Драгѝ, Мàлки чифлѝк, Прѝсово, Мердàня и Златàрица в
Търновско на северо-
119
запад от гр. Елèна. Тоя говор представя преход между еленския и шуменския говор. Той има
следните характерни особености:
1. Широко е вместо стб. ѣ под ударение пред мека сричка: б’ềше, л’ềбец, м’ềси, дунс’ềте, каж’ềте,
седн’ềте.
2. Силни палатални т’, д’, които обаче не преминават в к’, г’: т’’ах, д’’àду, парѝт’’е, чèшит’’е.
M i l e t i č, Lj. Das Ostbulgarische. Wien, 1903, S. 202;

С т е ф а н о в, Ст. Думи от говора на с. Златарица, Еленско. — Ез. и лит., 1960, № 2, 137—142.
Върбишки говор
Върбйшкият говор обхваща с. Върбѝца, областта Гèрлово и някои други села, като Риш
(Чалъ̀кавак), Смя̀дово, Веселѝ ново и др. Тоя говор представя преход между котелския и
шуменския и има следните характерни особености:
1. Широко е вместо стб. ѣ под ударение пред мека сричка: б’ềли, в’ềрен, л’ềте, пл’ềвник. Пред
твърда сричка обаче има ‘a: л’àп, м’àсто, р’àка.
2. Гласна ъ вместо стб. ѫ в глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време и при съществителните
имена от женски род на гласна: митъ̀, плитъ̀, читъ̀, абъ̀, гуръ̀, дъскъ̀ .
3. Окончание -ъх вместо -ох в минало свършено време: йàдъх, фл’àзъх, утѝдъх.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

РУПСКИ ГОВОРИ
Източни рупски говори:

Странджански
Тракийски
Родопски говори:
Смолянски
Широколъшки
Хвойненски
Чепински
Павликянски
Златоградски
Западни рупски говори:

Бабяшки
Разложки
Гоцеделчевски
Рупските говори заемат южната част на Тракийската равнина, Странджа, Турска и Гръцка Тракия,
Родопите, Разложко и Гоцеделчевско. На запад те се ограничават от ятовата граница, на север от
балканските говори, на изток от Черно море, a на юг стигат до бреговете на Бяло и Мраморно море.
Най-добре днес те са запазени в Странджа, Родопите, Разложко, Гоцеделчевско и до голяма степен
в Българска Тракия. Рупските говори образуват голяма диалектна цялост, която обхваща обширна
територия. Големите преселнически и колонизаторски движения, които в продължение на десетина
века са се извършвали в тия земи, са причина за сложното им диалектно разчленение. Така в
Източните Родопи още през византийско време е колонизувано турско население.
120
Това са селджукски турци, преселени от Мала Азия по горното и средното течение на р. Арда през
XI—XIII в. По-късно през турското робство в Родопите се извършва нова силна колонизация. През
XV в. тук се преселват от Мала Азия номадски, пастирски племена, известни под името юруци.
Лете те прекарвали в планините, a зиме се спускали на юг в Беломорска Тракия около
Гюмюрджина и Ксанти. Тия турски колонисти били многобройни. За владетели имали 7 бегове,
които били автономни и силни. С това многобройно турско население се обяснява фактът, че
топонимията в Родопите и Рила до голяма степен е турска. Техни потомци са турците в
Златоградско, Кърджалийско и Момчилградско.
Големи раздвижвания на населението са ставали и в източната половина на рупските говори, т. е. в

областта на Странджа и особено в Тракийската равнина. Значителни части от населението и на
Родопите в различни времена са се преселвали на изток, на север и на юг. Te ca се заселили в
Тракийската равнина, Странджа и Беломорието, като се смята, че първоначално не са преминавали
р. Марица. Преселници от рупската област вече се срещат и през р. Марица в Пазарджишко,
Пловдивско, Чирпанско, Старозагорско и Новозагорско. Те са минали и през Балкана, като са
отишли в Североизточна България, Добруджа, Бесарабия и Приазовието.
На територията на рупските говори са се вмъкнали като клин в сравнително по-ново време

преселници от Шуменско и Провадийско, наричани з а г о р ц и. Te ce срещат по лявото течение на
р. Марица и стигат до р. Тунджа, като разделят старото местно население в пределите на Българска
Тракия на две части — източна и западна.
Рупските говори се отделят и обособяват в отделна говорна група по ред свои отличителни черти.
По-важните от тях в областта на ф о н е т и к а т а са следните:
1. Голям брой меки (палатални) съгласни, и то във всяко положение: в края на думата (ден’, кон’,
зет’, път’, сол’, петèл’, кръф’, калпàк’, пръч’, ръш’ ), в средата на думата пред съгласна (въл’к,
мàл’к’и) и пред предните гласни е и и (т’èн’к’и, к’ѝт’к’и, ж’èл’т’и).
2. Меки съгласни ш, ж, ч (куш’àра, т’èш’ка, ж’àба, сèж’ба, ч’àс, ч’ул’àк). По тая си особеност
рупските говори са доста архаични, защото в останалите говори първоначално меките съгласни ш,
ж, ч са затвърдени и са минали в групата на твърдите съгласни.
3. Запазена съгласна х във всички положения: хлêп, хòди, хòро, Хрѝсту, имềхме, имềха, вѝдех.
121
4. Широко разпространена лабиализация на и в у: йỳме (име), ж’уф, ут’ỳва (отива).
5. Преход на групата дн в нн (пàнна, еннà, глàнни, ср’àнна).
6. Отметнато ударение при съществителни и глаголи: вòда, кòза, жèна, жèни, дъ̀ски, мòре, òко,
пòле, ѝзлеза, пòзвола, ѝди, плàти, мòлите, нòсите.
В областта на м о р ф о л о г и я т а по-важни особености са следните:
1. Значителен брой падежни остатъци при имената и местоименията: ут тàтка, ѝди при Пèтра, кàжи
на нàшък Ивàна.
2. Окончание -ъх за образуване на минало свършено врсме: рèкъх, рèкъхме, рèкъхте, рèкъха;
пèкъху, тòкъх.
З. Форми за множествено число: ръ̀к’и, нòг’и, вместо ръцè, нозè .
4. Наставка -овам (празнòвам, гладòвам, купòвам, дарòвам) вместо -увам.
5. Окончание -ите в повелително наклонение второ лице множествено число (мòлите, слòжите,
рèчите) срещу окончание -ете в другите диалекти.
6. Голямо изобилие от умалителни имена от почти всички думи и особено широка употреба на
суфикса -инка: главѝнка, ръчѝнка, чèрквинка, мумѝнка, учѝнки, душѝнки.
7. Итеративни глаголи на -ицам: испѝцам, облѝцам, нарѝцам, протѝцам.
Рупските говори се отличават и с ред лексикални особености като тройното показателно

местоимение тòа, сòа, нòа, личното местоимение за 1 лице йа (аз), думи като нòга (крак), лàхна
(зеле), рỳкам (викам), немòй (недей), парлѝф (лютив), л’ут (кисел), летѝ дъш (вали дъжд) и пр. В
тях се срещат и сравнително доста заемки от гръцки език.
Рупските говори от своя страна се делят на три големи групи: източни рупски, родопски и западни
рупски. И з т о ч н и т е р у п с к и говори заемат земите на изток от Родопите в Странджа и
Тракийската равнина, р о д о п с к и т е говори заемат Родопската област, а з а п а д н и т е р у п с
к и говори заемат Разложко и Гоцеделчевско (Неврокопско).

Ц о н е в, Б. Диалектни студии. Кратко съобщение за научното ми пътуване през летните ваканции
1904 и 1905 година. — Архив на Министерството на народната просвета, 1, 1909, № 2, 211—223. [=
История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 301—314].
[ Б о я д ж и е в.Т Значение и употреба на числителното един в рупските говори. — Изв. Инст.

бълг. ез., 19, 1970, 743—750;
Б о я д ж и е в.Т. Екави имперфектни форми на съм в югоизточните говори. — Бълг. ез., 1977, № 3,
221—224;
122
К о ч е в, Ив. Общославянското значение на някои фонетични явления в югоизточните български

говори. — B: Славянска филология. Т. 15. Езикознание. С., 1978, 127—133.] М. Cл. М.
ИЗТОЧНИ РУПСКИ ГОВОРИ
Източните рупски говори обхващат областта на Странджа, Българска Тракия на юг от

подбалканския говор и Турска и Гръцка Тракия. В Тракия между Родопите и Странджа те са се
смесили силно с мизийските говори на загорците. Поради големите и продължителни
преселнически движения в тия земи източните рупски говори не са добре запазени и не образуват
ясно очертана диалектна цялост. Те се характеризират със следните особености:
1. Застъпници на стб. ѣ под ударение пред твърда сричка ’а, a пред мека сричка широко е: гул’àм—
гул’ềми, д’àца—д’ềте, нев’àста—нев’ềсти, пр’àсна—пр’ềсни, м’àсту, п’àсък, св’àтлу, р’àка (река),
вр’ềме, с’ềме, сед’ềше, б’ềше, в’ềтер. Без ударение вместо стб. ѣ има гласна ạ с предходна мека
съгласна: бр’ак—бр’ạгъ̀т, м’àсту—м’ạстà, туàсту—т’съòту, кòл’ạха, въ̀тр’ạ .
2. Преглас на гласната a след мека съгласна и пред мека сричка в широко или обикновено е:
йàтка—йềт’ки, уфч’àр—уфч’ềр’и, йềгне, йềре, йềдене, пийềни, жềби, шềпк’и, чềши.
3. Самостойни застъпници на двете старобългарски ерови гласни, и то гласна ъ вместо стб. ъ и

гласна е вместо стб. ь: дъ̀ш, бъ̀чва, мъ̀х, ръш’, бъ̀с; д’ен, л’ен, п’ен’ (пън), т’èмну, т’èнку, ж’èна
(жъна), ж’èлта, дл’èга.
4. Самостойни застъпници и на двете старобългарски носови гласни, т. е. пълна липса на преход на

малката носовка в голяма. Вместо стб. ѫ се среща гласна ъ, a вместо стб. ѧ — гласна е: къ̀ш’та,
мъш’, ръ̀къ, ръ̀к’и, зъп, мъ̀къ, въ̀ж’е; кл’èтва, з’èт, п’èт, ж’èтва, ж’етвàрка, ж’èдан, ш’èтам, ш’èпа,
йетъ̀рва.
5. Окончание -ве за множествено число при едносричните съществителни имена от м. р.: мòстве,
сѝнве, кòш’ве, нòж’ве.
6. Наставка -цки вместо -ски за образуване на качествени прилагателни имена: бѝулцк’и, жèнцк’и,
мòрцк’и, тỳрцк’и.
Въз основа на някои второстепенни диалектни особености в източните рупски говори се

различават два говора: странджански и тракийски.
Територията на източните рупски говори не е ясно и точно определена. Тя не е и единна, защото,

както вече се посочи, между старото рупско население са се вмъкнали в по-ново време преселници
от областта на мизийските говори.
123
1. С т р а н д ж а н с к и г о в о р
Странджанският говор в миналото е обхващал значителна територия в Югоизточна България от

двете страни на днешната българско-турска граница. Но поради масови изселвания, започнали още
в началото на XIX в. и завършили през двайсетте години на XX в., той днес е ограничен само в
Малкотърновско.
По-важните характерни особености на странджанския говор са следните:
1. Наличие на дълги меки съгласни л̄’, н̄’, к̄’, г̄’: бѝл̄’е (билка), зèл̄’е (лапад), фил̄’è (филия), лѝл̄’ен
(люляк), х’ил̄’à̀да, кòл̄’е (колове), имàн̄’е (имане), сѝрен̄’е, кàмен̄’е (камъни), рàн̄’ет (ранèн), цвèк̄’е
(цвете), брàк̄’е (братя), мọмчèк̄’а (момчета), ливàг̄’е (ливади).
2. Преход на меки т’, д’ в к’, г’: пък’ (път), пек’ (пет), дèвек’, о̥цèк’, в’ềж’г’и (вежди).
3. Член за мъжки род единствено число след твърда съгласна -ът, a след мека -е̥т: гърбъ̀т, долъ̀т,
носъ̀т, л’àбът, стòлът; мъжè̥т, зèте̥т, езѝке̥т, кòше̥т, козàре̥т.
4. Лексикални особености като пòтọн (под), съ̀сек (хамбар), кой (щъркел), бàгр’ạ (боядисвам),
ọзноб’àвạм (осланявам). Срещат се и много заемки от гръцки език като ми (не, недей), лѝдạ
(свинска мас), кунѝзмạ (икона), врис (извор), пòтурạ (по-късно) и др.
Г o p o в, Г. Странджанският говор. — Българска диалектология, 1, 1962, 13—164;

А я н о в, Г. П. Характерни особености на странджанския говор. — Тракия, № 601, 14 фсвр. 1935;
С т о й к о в, Ст. Странджанският говор. — Бълг. ез., 1957, № 3, 205—215;
А я н о в, Г. П. Особени думи и изрази в малкотърновския говор. — Родна реч, 1938, № 4, 186—
189;
А я н о в, Г. П. Особени думи и изрази в странджанския говор. — Родна реч, 1942, № 3, 134—140;
М л а д е н о в, Ст. Из говорното богатство на Северните Родопи и Малкотърновско. — Родна реч,
1942, № 4, 189—195;
А я н о в, Г. П. Особени думи и изрази в южнотракийски и странджански говор. — Родна реч, 1943,
№ 3—4, 144—147;
S t o j k o v, St. Die langen palatalen Konsonanten einer bulgarischen Mundart. — Die Welt der Slaven, 6,
1961, H. 2, 125—128.
[ Б а й ч е в, Б. Из езиковата карта на Странджа и Сакар. — B: Република на младостта. С., 1983,

140—145;
Б о я д ж и е в, Т. Промяната г’, д’ > к’, г’ в странджанския говор. — Ез. и лит., 1973, № 4, 34—44;
П а в л о в а, Н. Някои особености в граматичната система на южностранджанския тракийски
говор. — В: Трети интердисциплинарен симпозиум „Странджа—Сакар” (7—8.X. 1982). Малко
Търново, 1982, 148—149;
П а в л о в а, Н. Странджанският говор. — В: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6. С.,
1986, 50—53;
П a в л o в а, Н. Към въпроса за класификацията на говорите в Странджанската област. — Бълг. ез.,
1986, № 4, 353—355;
Р а й н о в, В. Редукция при вокативните форми в говора на с. Черноморец, Бургаско. — Бълг. ез.,
1970, № 2—3, 206—207;
Т о л с т о й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 1. Странджанский предикатив нêма.— В:
Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 381—388;
124
Т о л с т о й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 2. Рефлекс ѣ и ’а в говоре с. Кондолово (Мързево). —

В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 178— 182.] М. Сл. M.
2. Т р а к и й с к и г о в о р
Тракийският говор обхваща южната половина на Тракийската равнина по течението на р. Марица.

В пределите на България той заема Първомайско, Хасковско, Харманлийско, Свиленградско,
Тополовградско и Елховско. В миналото той е заемал значителни части от Гръцка и Турска
Тракия, но днес е много намалял, защото по-голямата част от населението на Гръцка Тракия и
почти цялото население на Турска Тракия бе насилствено изселено след Балканската война и след
Първата световна война. Днес повечето от южните тракийци са пръснати главно в източните
български земи и в много селища образуват особени бежански махали. Има обаче и цели села,
образувани само от преселници от едно или от няколко селища от Гръцка или Турска Тракия, и
говорите в тях са добре запазени.
Тракийският говор не представя пълно единство. В него могат да се очертаят два подговора —
единият северен, който се свързва с балканските говори, a другият южен, който се свързва с
родопските говори.
По-важните особености на тракийския говор са следните:
1. Липса на звучните африкати џ и ѕ: авжѝйа, кожà мòмче, мàн’жа, жàба (джоб); зàден’, назàт.
2. Изпадане на съгласната т от групата стр: сèсра (сестра), срàна (страна), срах (страх), срèлка
(стрелка), срѝна (стрина), срѝку (стрико), òсра (остра), бѝсра (бистра).
3. Форми на личното местоимение за 3 лице н’ега (него), хи (и), хми (им): чỳвал съм за н’èга;
Хỳмката хи вѝкали аднò вр’ềме; да хми дòйде редъ̀ .
4. Частици за бъдеще време жъ, шъ, зъ (жъ чèтạ, жъ ѝдим, жъ стòрим; шъ чèтạ , шъ ѝдим, шъ
стòрим; зъ чèтạ , зъ ѝдим, зъ стòрим) в северния подговор и к’е (к’е чèтạ, к’е ѝдè, к’е нàпрạвạ ) в
южния.
5. Запазена само агломеративна форма при личните имена от мъжки род в северния подговор (у
нàшийъ Хрѝста, Пèтка вѝд’ели, дàй на Вàн’а) и запазени форми от сложното склонение в
гломеративен и дателен падеж единствено число в южния подговор (Йѝди рỳкни нàш’ък Пèтра, на
пòпạток, деч’ѝнк’ит’ạ у йунàка тỳк утѝвạт; брàтуму нạ дàват, вѝд’ел мòмч’етуму мàйкътъ, с’àкуму
сèлу ад’èт’ạт дрỳк).
125
М л а д е н о в, Ст. Принос към изучаване на българските говори в Източна и Западна Тракия. —

Тракийски сборник, 6. 1935, с. 201;
К о д о в, Хр. Езикът на тракийскитебългари. Тракийски сборник, 6, 1935, с. 127;
К о д о в, Хр. Тракийските говори като преход между източнобългарските и македонски говори. —
В: Księga referatów, sekcja I — Językoznawstwo. Warszawa, 1934, 54—55;
Г е о р г и е в, Cp. П. По говора на с. Чешнегир Пова махала, Станимашко. — Изв. на семинара по
слав. филология, 2, 1907, 411—444;
Ш и ш к о в, Ст. Н. Бележки по говора на с. Пишманкьой, Малгарска кааза, Одринско. — Родопски
напредък, 7, 1909, № 8—9, 193 —206; № 10, 241 —250;
Ш и ш к о в, Ст. Н. Българи край Мраморно море. — Тракийски сборник, I, 1928, 94—95;
Х р и с т о в, Г. Говорът на с. Нова Надежда, Хасковско. — Изв. Инст. бълг. ез., 4, 1955, 177—253;
С т о й к о в, Ст. Отчет за опитните диалектоложки проучвания в Първомайско през 1950 г. — Изв.
Инст. бълг. ез., 1, 1952, 247—254;
П o п o в а, Т. В. Консонантната система на един югоизточен български говор. — Изв. Инст. бълг.
ез., 12, 1965, 223—252;
Б о я д ж и е в,Т. Някои синтактични особености в говора на с. Съчанли, Гюмюрджинско. — Ез. и
лит., 1964, № 3, 86—90;
Б о я д ж и е в, Т. Особени форми за удвоен обект в един български говор [с. Еникьой,
Узункюприйско]. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1962, 427—431;
П о п г е о р г и е в, Ср. Из лексиката на с. Чешнегирово, Пловдивско. — Българска диалектология,
1, 1962, 207—218;
А я н о в, Г. П. Особени думи и изрази в южнотракийски и странджански говор. — Родна реч, №
3—4, 144—147.
[ Б o я д ж и е в. Т. Образуване на бъдеще време в тракийските говори. — Год. СУ. Фак. слав.

филол., 61, 1967, № 2, 343—356;
Б о я д ж и е в, Т. Аналитични форми с глагола имам в тракийските говори. — Изв. Иист. бълг. ез.,
16, 1968, 459—465;
Б о я д ж и е в, Т. Из лексиката на с. Дервент, Дедеагачко. — Българска диалектология, 5, 1970,
223—243;
Б о я д ж и е в, Т. Притежателни показателни местоимения в тракийските говори. — Бълг. ез., 1970,
№ 2—3, 190—192;
Б о я д ж и е в,Т. Речник на говора на с. Съчанли, Гюмюрджинско. — Българска диалектология, 6,
1971, 5—135;
Б o я д ж и е в, Т. Диалектни форми за 1 л. ед. ч. на глаголите от трето спрежение. — Бълг. ез.,
1971, № 2—3, 217—220;
Б о я д ж и е в, Т. Говорът на с. Съчанли, Гюмюржинско. Автореферат на дисертация. С., 1972. 17
с.;
Б о я д ж и е в, Т. Говорът на с. Съчанли Гюмюрджинско (Трудове по бълг. диалектология. Т. 7).
С., 1972, 240 с.;
Б о я д ж и е в, Т. Говорът на тракийските преселници в с. Орешник, Елховско. — Българска
Б о я д ж и е в, Т. Говорът па селата Еникьой и Габрово, Ксантийско. — Ез. и лит., 1983, № 2, 35—
42;
Б о я д ж и е в, Т. Към характеристиката на българските диалекти в Дедеагачко. — В: Славистични
изследвания. Т. 5. С., 1984, 69—77;
Б о я д ж и е в, Т. Българските диалекти в Мала Азия. — В: Българските народни говори. Знания за
езика. Т. 6. С., 1986, 74—76;
Б o я д ж и е в, Т. Класификация на тракийските говори. — В: Втори международен конгрес по
Б о я д ж и е в, Т. Брах—берах. — Зборник Матице Српске за филологиjу и лингвистику (Нови
Сад), 33, 1990, 37—38;
Б o я д ж и е в, Т. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) Тракия. С.,
1991, 274 с.;
Б о т е в а – В л а д и к о в а, Ир. За колебанието на рода при имената от женски род на съгласна в
тракийските говори. — Бълг. ез., 1987, № 6, 474—476;
В а к а р е л с к а, Д. Тракийски говори. — В: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6.
С., 1986, 46—50;
В и т а н о в а, М. За лабиализацията на гласните и, е и а, ъ в говора на с. Еникьой (Кръсто поле),
Ксантийско. — Бълг. ез., 1985, № 2, 138—139;
В и т а н о в а, М. Форми за бъдеще време в миналото в един южен тракийски преселнически
говор. — Бълг. ез., 1990, № 2, 152—154;
Г а й д а д ж и е в, М. Особени старинни неопределителни местоимения и адвербиални форми в
един тракийски говор. — Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски”, 20, 1982, № 5, 181—186;
Д е н ч е в, В. Речников материал от говора на преселници от с. Чанакча, Чаталджанско, в Шумен.
— Българска диалектология, 9, 1979, 343—349;
К и т а н о в а, М. Още веднъж за изравняване на формите за мъжки и среден род при третоличното
местоимение. (Върху материал от Одринско). — Бълг. ез., 1981, №1, 55—57;
К и т а н о в а, М. Съществителни имена с окончание -ища (-иштъ) за множествено число в
одринския говор. — Бълг. ез., 1981, № 5, 460—462;
К и т а н о в а, М. Някои акцентни особености в тракийскитеговори. — В: Трети
интердисциплинарен симпозиум „Странджа—Сакар”, 7—8.Х. 1982. Малко Търново, 1982, 130—
131;
К о р у е в, П. Я. Говор [на с. Габрово, Ксантийско]. — В: К о р у е в, П. Я. Село Габрово,
Ксантийско. С., 1984, с. 201;
К ю в л и е в а, В., К. Д и м ч е в. Речник на хасковския градски говор. — Българска диалектология,
5, 1970, 53—105;
126
П а в л о в а, Н. Безпредложни конструкции на мястото на стари падежни форми в някои тракийски

говори — Бълг. ез., 1981, 58—59;
П а в л о в а Н. Разширена употреба на бъдеще време в миналото в един тракийски говор. — Бълг.
ез., 1982, № 1, 69—70;
П а в л о в а, Н., М. К и т а н о в а. Към типологията на о-говорите в Южна Тракия. — В: Втори
международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 115—120;
Т о л с т о й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 3. Контракция гласных в с. Горска поляна, Елховско.
— В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 353—358;
Ц а н о в а, С. Една интересна особеност при глаголното словообразуване на мандърския говор
[Мала Азия]. — Бълг. ез., 1985, № 3, 235—236;
Ч о м о н е в, М. Към типологичната характеристика на „загорските” говори в Цариградско. —
Бълг. ез., 1985, № 6, 542—545;
Ч о м о н е в, М. Застъпник ä < ѧ в говора на с. Аврен, Цариградско. — Бълг. ез., 1986, № 1, 71—73;
Ч о м о н е в, М. Общ преглед на българските говори в Цариградско. — В: Втори международен
конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 127—134] М. Сл. М.
РОДОПСКИ ГОВОРИ
Родопските говори заемат средния дял от рупските говори. Поради особеното си географско
положение и поради характера на терена те са запазени сравнително много добре.
Най-важните характерни особености на родопските говори са следните:
1. Широко е (ê) вместо стб. ѣ независимо от ударението и характера на следващата сричка: гọлềм—
гọлềми, млềко—млềчен, дềдọ, мềстọ, снềк, мềсечинạ, смềн’ạм, срềштạм, блêййồт, нêмềйạ . Смята
се, че това е най-архаичният гласеж на старобългарската гласна ѣ. Широкото е в по-старите
диалектоложки трудове е отбелязвано обикновено с две букви еа или еа, защото са го смятали за
дифтонг, но то не е никакъв дифтонг, a особена широка гласна.
2. Пълен преглас на гласната a след мека съгласна в широко е: йề (аз), йềце, йềгне, чềша, кọшềрạ,
жềбạ, чềс, кọчềн, ọфчềр.
3. Изговор на една гласна вместо четирите старобългарски гласни —двете носовки и двата ера —
ѫ, ѧ, ъ и ь, като в случаите вместо ѧ, ь предходната съгласна е мека. В отделните диалекти на
родопските говори тая гласна е различна. В едни е ъ (мъ̀ка, ръ̀кạ; дъш, бъ̀чвạ; м’ъ̀со, гл’ъ̀дạм;
л’ъ̀снọ), в други е широко ô (мồкạ, дôш, м’ồсọ л’ồснọ ), в трети обикновено o (мòка, дош, м’òсọ,
л’òснọ ), а в четвърти е чисто a (мàка, дàш, м’àсọ, л’àснọ ).
4. Пълна липса на съгласните џ и ѕ (жам, жоп; зевгàр).
5. Тройна членна форма:
-ът, -та, -то, -тê с общо определително значение, за обща определеност;

-ъс, -са, -со, -сê с определително и показателно значение за предмети, които се намират в
пространството б л и з o до говорещото лице;
-ън, -на, -но, -нê с определително и показателно значение за предмети, които се намират в
пространството д а л е ч от говорещото лице.
127
Тройна членна форма обаче не се среща в някои родопски говори, като чепинския и павликянския.
Населението на Родопската област се състои от християни и мохамедани или помаци

(българомохамедани). Помаците в Родопите заемат значителна територия. В миналото в земите от
Пловдивско до Солунско и от средното течение на Арда чак до Вардар е имало доста помаци. Днес
те са останали в Хвойненско (Рупчос, Ропката), Смолянско (Средните Родопи), Доспат, Чепино и
Разлог. Помаците са българи, които са ислямизирани през XVI — XVII в. Макар че имат турски
имена, те не говорят турски. По турски само поздравяват и броят. По говор са еднакви със
запазеното между тях християнско българско население. Например между говора на християните и
говора на мохамеданите в с. Арда, Смолянско, съществуват дребни различия като следните:
християни мохамедани
ацè (яйце) йèйце
двар дувàр
мỳт’ек (малък) мѝт’ек
врут’ (всички) врит
т’ồвно т’ồмно
каквò канò
Подобни дребни различия има обаче и между много близки мохамедански (помашки) села в
Смолянско; например
с. С м и л я̀ н с. В ѝ е в о (Каршилъ̀)
òти зạ штòм
канà (какво) кинà
ше ѝдạ в дерèнọ ште дạ ѝдạ вạв дерèнọ
С оглед на някои вторични особености различават се следните родопски говори: смолянски,

широколъшки, хвойненски, чепински, павликянски и златоградски.
М i l e t i č Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912. 236 S.;
Т е о д о р о в – Б а л а н, А. Родопското наречие (име и положение между източното и западното).
— В: Сборник статей по славяноведению, посвящeнных проф. М. С. Дринову. Харьков, 1904,
111—127.
[ К о ч е в, Ив., М. Т е т о в с к а – Т р о е в а. Словообразуватслни типове при деятелните имена в

родопските говори. — В: Славистичен сборник. С., 1973, 257—264;
К а б а с а н о в, Ст. Съкратени и контрахирани форми в родопските говори. — В: В памет на проф.
д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 175—177;
128
К a б a с a н o в, Ст. Значение на среднородопския фолклор за историята на българския език. — В:

Език и поетика на българския фолклор. С., 1980, 180—188.
К а б а с а н о в, Ст. Езикът на Кирила и Методия в родопските говори. — Ез. и лит., 1982, № 3,
76—82;
К а р а б е л о в а, Г. Славянските съотвстствия на някоя родопски думи. — Науч. тр. ПУ „Паисий
Хилендарски”, 23, № 1, 59—66;
К о с т о в а, Т. Системата на тройните показателни местоимения за лица и предмети в родопските
говори. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5 С., 1988, 169—193;
М a р к o в, М. Родопските говори и езикът на Кирил и Методий. — В: Великото Кирило-
Методиево дело. Смолян, 1972, 46—62;
М и р ч е в, К. Родопско каксо—касо и старобългарско . — В: В памет на проф. д-р Ст.
Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 509—513;
М л а д е н о в, М. Родопските говори в проучванията на проф. Стойко Стойков. — Родопи, 1970,
№ 5, 29—30;
М л а д е н о в, М. Сл. За някои родопски „етимологии”. — Ез. и лит., 1984, № 1, 95—97;
М л а д е н о в а, Д. Облак ‘небе’ — характерна семантична особесност в някои родопски говори.
— Ез. и лит., 1990, № 4, 79—80;
М ъ ж л е к о в а, М. Старобългарски глаголи в съвременните родопски говори. — Родопи, 1979, №
6, 28—29;
С а л а м б а ш е в, Ан. Наставки за гальовно-умалителни имена в родопските народни песни. — В:
Родопски фолклор. Първа научна сесия по проблемите на родопския фолклор. Пловдив, 1977, 61—
64;
С а л а м б а ш е в, Ан. Родопските говори — наследници на стара славянска словесност. —
Родопи, 1974, № 5, 31—32;
С г а т ъ н, Ър. За родопския акавизъм. — Бълг. ез., 1975, № 1, 47—48;
С т о й к о в, Ст. Към вокалната типология на родопските говори (Застъпници на старобългарските
носови и ерови гласни). — В: Славистичен сборник. С., 1968, 229—243;
С т о й к о в, Ст. Аканье в болгарском языке. — В: Общеславянское значение проблемы аканья. С.,
1968, 93—116;
С т о й к о в, Ст. Говорът на с. Мугла, Девинско. — Изв. Инст. бълг. ез., 20, 1971, 3—90;
С т о й ч е в, Т. Родопски речник. Второ допълнение. — В: Родопски сборник. Т. 5. С., 1983, 287—
353;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Особености в реализацията на звука е в говора на с. Равногор,
Пещерско. — Бълг. ез., 1975, № 4, 344—346;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Контаминирани форми на префигираните глаголи от 1 и II спрежение
в говора на с. Равногор, Пещерско. — Бълг. ез., 1972, № 1–2, 93—97; Т е т о в с к а – Т р о е в а, М.
Родопски говори — В: Българските народни говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 53—58;
Ц и х у н, Г. За един иновационен център в Родопите. — В: Първи международен конгрес по
българистика. Доклади. Исторически развой на българския сзик. Т. 3. С., 1983, 230—235;
М l a d e n o v, M. SI. Ein seltener adverbialer Wortbildungstyp im Bulgarischen (Multiplikativa auf -ит
in den Rhodopemundarten). — Die Welt der Slaven, 14, 1969, No 1, 47—50;
S t o j k o v, St. Trois formes pour la determination en bulgare. — Revue des Etudes slaves, 48, 1969
(1972), 92—108.] M. Сл. M.
1. С м о л я н с к и г о в о р
Смолянският говор е най-важният и най-широко разпространеният родопски говор. В миналото

той бе известен като средно-родопски, централен или ахъчелебийски говор. Названията „с р е д н
о р о д о п с к и” и „ц е н т р а л е н” са свързани с географското му разположение, защото заема
областта на Средните (Централните) Родопи, a названието „а х ъ ч е л е б и й с к и” е от
Ахъчелеби — по-старо название на Среднородопската област.
Смолянският говор обхваща територията на Средните Родопи. На север той граничи с хвойненския
говор в областта на Ропката (Рупчос), на юг преминава в Беломорска Тракия през днешната
българско-гръцка граница. На запад граничи с гоцеделчевския (неврокопския) и разложкия говор,
на изток с хасковския и с говора на турското население в долината на Средна Арда.
По-важните особености на смолянския говор в областта на ф о н е т и к а т а са следните:
129
1. Най-характерната фонетична особеност на говора е особеното широко o (ô). Това широко о,

отбелязвано в миналото като оа͡, оа, не е дифтонг, както мисли например А. Теодоров-Балан в
статията си „Един особит звук в родопското наречие” (ПСп, 65, 1904, 544 — 574) или, както
допуска Ст. Младенов, според когото то е „едно широко отворено о, което в края на своето
учленение прави акустическо впечатление на a гласна” (Geschichte der bulg. Sprache, S. 330).
Широкото o e прост звук, монофтонг, но не „отворено леко закръглено o с а-основа”, както твърди
Л. Милетич (Die Rhodopemundarten, S. 99; СбНУ, 21, 1905, с. 39), a e широко о, учленявано със
значително по-голям челюстен ъгъл от обикновеното о.
Изговорът на широкото o не е напълно еднакъв в целия смолянски говор. Има известни различия в
отделните селища, които се отнасят до ширината на о, но няма разни видове дифтонги, както това
твърди А. Теодоров-Балан в споменатата вече статия.
Широкото o в смолянския говор се явява на мястото на четири стб. гласни — ѫ, ъ, ѧ и ь, и то само

под ударение. В неударено положение то се редува със слаботъмно а. При това в случаите, при
които ô се явява вместо стб. ѧ и ь, предходната съгласна е мека и тая мекост е остатък от старото
омекчително въздействие на предните гласни ѧ и ь: мôш (мъж), рồкạ—рạкồса, зôп—зạбồс; дồш
(дъжд), дồскạ, зồлвạ, кồрс (кръст), вồл’к, бồл’х’и; м’ồсọ (месо), р’ồт (ред), з’ồт (зет), кл’ồтвạ,
гл’ồдат, ж’ồнат; л’ôсну, т’ồвнạ .
2. Съществена особеност е и широкото е (ê) вместо стб. ѣ без оглед на ударение и характер на
следващата сричка: снêк—снêгồт, гул’ềм—гул’ềми, вр’ềме, в’ềтер, чел’ềк . Такова широко е се
среща и вместо стб. във всички положения: йề (аз), йềгне, йềм (ям), йềли (яли), дồш’т’ер’ê,
ж’ềба, ж’ềлну, кọш’ềра, кọч’ềн, ч’ềш’а.
3. Групите ър, ъл и ръ, лъ се изговарят само като ър, ъл, т. е. като ôр, ôл с гласна ô вместо стб. ъ под
ударение: вôрх (връх), вôрф (връв), кôрс (кръст), кôрф (кръв), пôрф, пồрвạ, дồрвạ, вồл’к, ж’ôлт,
бồл’х’и, вồлнạ, нạпồлни.
4. В южната част на говора, най-вече у мохамеданите, в някои села като Борѝково, Дòлен, Смилèн,
Киселѝчево, Могѝлица и др. се среща гласна ы: вы̀кам, жы̀то, кạры̀то, мы̀шка, пы̀тạм, сы̀н, сы̀рене,
ры̀зạ, пạры̀, тры̀, кòзы, крàвы.
130
5. Характерна и занимлива фонетична особеност на смолянския говор е и т. нар. а к а н е —

изговор на неударено o като а: вадѝца, гòрạ—гạрѝца, кạбѝлạ, дạшòл, гạлềм, ạфчềри, ạтѝде, мạмà.
Тая особеност се среща в речта на помашкото население в южната част на говора и много напомня
южноруското акане. В смолянския говор обаче това акане се явява само пред ударена сричка. След
ударена сричка o се редуцира в у (мàслу, жèлну), т. е. изговаря се, както в повечето български
говори. Интересно е, че наред с акавия изговор на неударено o ce среща в няколко случая акав
изговор и вместо у: ạхàпạ (ухапа), стạдèнạ, кạрбàн (курбан).
6. У помаците, и то най-вече в южната част на смолянския говор, пред плавните съгласни р, л,

когато са след съгласна, се изговаря слабо тъмно а, та се получават форми, напомнящи руското
пълногласие: вạрêтèно (вретено), сạрềдạ (сряда), сạрèбру, бạрàдвạ (брадва), сạтạрѝжену (стрижено),
тạрồн (трън); пạлềвạ (плява), мạл’ềку (мляко), хạлềп, кạлềште (клещи).
В областта на м о р ф о л о г и я т а смолянският говор има следните по-характерни особености:
1. Троен член:
-ồт, -та, -то, -тê за обща определеност (мạжồт „мъжът”, женàтạ, дềтетọ жèнитê ̣),
-ồс, -са,-со,-сê за по-близки предмети (мạжồс „този мъж”, жẹнàсạ, дềтесо, жèнисệ ) и
-ồн, -на, -но, -нê за по-далечни предмети (мạжồн „онзи мъж”, жẹнàнạ, дềтẹнọ, жèнинê ), например:
èлạ ми зèми душồсạ, сèнни нạ стòлạс, дạ му дàм с мòисê рồки, жèнскисê дềца сạ по-ỳбави, ше ѝде
нạ ливàдạнạ .
2. Доста запазени падежни форми:
а) Агломеративни форми за единствено число при роднински и лични имена: сѝнạ, брàтạ, свèкрạ,
чẹлềкạ, кỳмạ, з’ồт’ạ, Пèтрạ, Стọйềнạ, Ивàнạ . Има остатъци и от склоняван член (чẹлềкạтọк,
чẹлềкạсọк, чẹлềкạнọк; ѝди пурỳкай мажềтọк си; чẹлềкạтọк познàвạт пọ изѝкен; сас стрѝкạтọк
Тòдọрạ бềхме), и от склонявани прилагателни (йề си гàл’ạ хỳбạвêк Пèтрạ; ср’ồшнạх лèлинцèк Нòт’ạ
).
б) Дателни форми за единствено число: сѝну, брàту, свèкру, Ивàну, Стойềну; нàшему Ивàну
кồштạсạ; йề вѝкạм мòẹму сѝну; кàжи лèли дạ дòйде нạх нàс. По-често се срещат дателни форми от
склоняван член: чẹлềкутуму, чẹлềкусуму, чẹлềкунуму; дàйте дềтенуму да ни плàчẹ; кàзвạм
Г’òрг’уму, кàжи Ивàнуму, дàй вòлусуму сềно; глạвенѝцêтọхи (на годеницата) ọтнèли гиздѝлọ .
Срещат се дателни форми и при прилагателните: калèкоскêму Мѝтру мòмчето; лèлинскêхи Алèни
крàвạнạ; стàрутуму чилềку врѝт сạ присмѝвạт.
131
в) Дателни форми за множествено число: стàрêм дàй мòжêнẹ, млàдêм знàẹнẹ; пол’ỳбил рồка
л’ỳдемтêм, л’ỳдêм сạ ни угàда, дòнеси мỳлетамсêм сềнọ, свàри децàмсêм кàша, ша г’и дàм
млàдемсêм.
г) Има дори остатъци и от местен падеж, множествено число: у Мандòфцêх ѝмạ мẹждồ (седянка),
ọт вỳйкọфцêх ѝмạ пѝсмọ .
3. Глаголно окончание -м за 1 л. ед. ч. сег. време при глаголите от I и II спрежение, несвършен вид:
брѝшạм, вѝдạм, дòйдạм, ѝдạм, крàдạм, пѝшạм, рỳкạм, хòд’ạм, чèтạм, чỳйạм. При глаголите от
свършен вид обаче глаголното окончание е -ạ: бồрснạ (бръсна), зàповнạ, ѝзбришạ, òкраднạ, рỳкнạ.
4. Деепричастни форми на -штим: игрạштѝм, пêештѝм, рукạштѝм; дềтẹсọ дòйдẹ плạчẹштѝм,

хọдештѝм ли изềде плạднѝнạсạ ?
Смолянският говор се отличава и по своята лексика. В него се срещат думи като галенѝк
(любовник), галенѝца (любовница), работàр’ (ратай, наемен работник), штèне (малко куче), хлêф
(обор), кỳзн’а (ковачница), пòдзима (есен), пòводйе (наводнение), кравèн (тлъст, дебел), л’ут
(кисел), жѝтка (рядка), веш (още), хỳг’е (повече), бàлну (мъчно) и др. Той има и значителен брой
гръцки думи като òмес (лице), прòгима (закуска), хàркома (котел), апрàци (сарми), арнѝсвам
(преставам), лàха се (случи се), кàматан (красив), тòра (довечера) и др.
M i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 99—168;

К а б а с а н о в, Ст. Говорът на с. Момчиловци, Смолянско. — Изв. Инст. бълг. ез., 4, 1955, 5—101;
К а б а с а н о в, Ст. Един старинен български говор, тихомирският говор. С., 1963. 106 c;
К а б а с а н о в, Ст. За някои характерни старинни черти на тихомирския говор, Кърджалийско. —
Ез. и лит., 1963, № 1, 11—26;
К о н с т а н т и н о в, Ст. П. [Кабасанов]. Езикови бележки за родопските говори. — Родопски
преглед, 1931, № 2, 125—130;
С е м е р д ж и е в, П. Граматични особености на родопския говор. — Родопски преглед, 1933, №
2—3, 53—57; № 4, 123—127; № 5 163—164;
С т о и л о в, А. П. Акане в родопски помашки говори. — СпБАН, 43, 1930, 129—147;
М и л е т и ч, Л. „Акание” и „пълногласие” в централния родопски говор. — Македонски преглед,
1936, № 1, 26—30;
С т o й к o в, Ст. Акане в говора на с. Триград, Девинско. — Бълг. ез., 1963, № 1, 8—21;
К а б а с а н о в, Ст. Стар и нов назализъм в непроучен досега български говор. — В: Славистични
студии. С., 1963, 173—184;
С т о й к о в, Ст. Към вокализма на смолянския говор [преглас ’а > е]. — Бълг. ез., 1962, № 1, 19—
24;
Т и л к о в, Д. Гласна ы в говора на с. Тихомир, Кърджалийско. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962,
237—240;
М л а д е н о в, М. Сл. Съгласна џ в говора на с. Триград, Девинско. — Бълг. ез., 1961, № 5—6,
458—463;
Б е р н ш т е й н, С. Б. Об одной особенности глагольной флексии 1 л. ед. ч. настоящего времени в
юго-восточных говорах Болгарии. — Slavica Pragensia (Praha), 4, 1962, 241—245;
К л е п и к о в а, Г. К истории некоторых именных форм в болгарском языке (по материалам говора
с. Тихомир, округ Кырджали). — Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, 38,
1963, 46—54;
133
М a р к o в, А. Две особености на ахъчелебийския говор. — Родна реч, 1936, № 5, 226—227;

Т и л к о в, Д. Остатъци от старобългарското местоимение в говора на с. Тихомир,
Кърджалийско. — B: Славистичен сборник. С., 1963, 307—310;
С т о й ч е в, Т. Родопски речник. — Българска диалектология, 2, 1965, 119—314;
К а б а с а н о в, Ст. Някои хубави думи из родопските говори. — Родна реч, 1937, № 4, 208—209;
К а р а м а н д ж у к о в, Хр. Всекидневни разговори от Родопско [думи от с. Чокманово,
Смолянско]. — Родна реч, 1938, № 4, 177—179;
К а б а с а н о в, Ст. Някои особености в лексиката на с. Тихомир, Крумовградско. — Бълг. ез.,
1963, № 1, 28—35;
С у б a ш е в, Е. Речник на диалектни думи в Смолян. — В: Родопски сборник. Т. 1. С., 1965, 261—
268;
К л е п и к о в а, Г. П. Maтериалы для словаря юговосточных болгарских говоров (из с. Девисилово,
бывш. Крумовградской околии, округ Кырджали). — B: Славянская лексикография и
лексикология. М., 1966, 126—182.
[ В е л ч е в а, Б., Т. Б о я д ж и е в. Развойни тенденции във вокалната система на един

южнородопски говор. — Ез. и лит., 1966, № 2, 49—58;
К а б а с а н о в, Ст. За характера и произхода на родопското широко o (ô). — Изв. Инст. бълг. ез.,
16, 1968, 431—435;
К а б а с а н о в, Ст. За някои характерни старинни черти на Тихомирския говор, Кърджалийско. —
В: Помагало по българска диалектология. С., 1984, 135—146;
К и д и к о в а, Ст. Неизвестен досега старинен рюдопски говор [в с. Шумнатица, Момчилградско].
— Родопи, 1977, № 12, 36—37;
К o с т o в а, Т Системата на личните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. — Бълг. ез.,
1978, № 3, 215—223;
К о с т о в а, Т. Особености в развоя на личните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. —
B: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 240—243;
К о с т о в а, Т. Отрицателните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. — В: Славистичен
сборник. С., 1988, 165—173;
М a р и н с к а, Р. Назалност в девисилския говор. — Бълг. ез., 1990, № 1, 50—53;
М а р и н с к а, Р. М. Девисилският говор. Фонетика и морфология. Автореферат на дисертация. С.,
1991, 12 с.;
М а р ч е в, В. А. Лични, притежателни и въпросителни местоимения в говора на с. Девисилица,
Кърджалийско. — В: Студентски изследвания. Т. 2. В.Търново, 1973, 85—92;
М и т р и н о в, Г. Самобитен български говор [с. Припек, Изт. Родопи]. — Нов живот (Кърджали),
№ 170, 19 юли 1987;
М и т р и н о в, Г. Още данни за употреба на съчетание от гласна а, е + назална съгласна н в говори
от Момчилградско. — Ез. и лит., 1991, № 1, 115—119;
С a в o в a, Й. Интересни особености в говора на с. Егрек [Момчилградсго]. — Нов живот
(Кърджали), № 102, 25 авг. 1981;
С а в о в а, И. Старинен български говор в село Припек [Момчилградско]. — Нов живот, №70, 11
юни 1981;
С у б а ш и е в, Е. Говорът на населението в Смолянско и неговата национална съдба. — В: Език и
поетика на българския фолклор. Проблеми на българския фолклор. Т. 5. С., 1980, 198—213;
С у б а ш и е в, Е. За някои особености на тройното членуване в смолянския градски говор. — Бълг.
ез., 1988, № 2, 128—133;
S t o j k o v, St. Quantität der Vokale in einer bis heute unbekannten bulgarischen Mundart. — Зборник
за филологjу и лингвистику (Нови Сад), 11, 1968, 267—270.] М. Сл. М.
2. Ш и р о к о л ъ ш к и г о в о р
Широколъшкият говор обхваща селата Ширòка лъ̀ка, Въ̀рбово и Стòйките заедно с техните
колиби. Той представлява остров сред смолянския говор и се отличава от него по три свои
особености:
1. Редукция на неударените предни гласни е и и в ерова гласна: лѝцъ (лице), нъ пòвнạ, тòй отѝдъ дạ
бèръ грòздъ; ỳлъцъ (улица), грàнъцъ (граници), дрèбнъ кàмънъ (дребни камъни), крàвъ, въсòк, жèнъ
(жени). След задните палатални съгласни к’, г’, х’ обаче няма редукция: рồк’и, нòг’и, снồх’и. Тая
особена, необикновена за българския език редукция напомня донякъде южноруската. Тя е
133
последица от изравняване на старата гласна ери (ы) с и. В ударено положение гласната ы се е

изравнила с и (стб. > син), a в неударено положение се е редуцирала в ъ и е повела със себе
си неудареното и (стб. > крàвъ, > жèнъ), a по тях и ỳлицạ > ỳлъцạ, грàници >
грàнъцъ. Като гласната и ce e повела и неударената гласна е, която отначало ce e редуцирала в и, a
после като всяко друго и е минала в ъ: лѝце > лѝци > лѝцъ.
2. Голяма мекост на съгласните: сол’, вôл’к’, ден’, сạхàн’. Поради тая мекост съгласните т’, д’ са
минали в к’, г’: дềк’e (дете), кòк’е (коте), к’ồшкọ (тежко), к’ôнạк (тънък), к’ồгли (тегли), пôк’ (път),
живòк’, нạзàк (назад); вọг’енѝцạ, сèг’ъм (седем), вàрг’ех (вардех), вѝг’ъл (видял), хòг’ъл (ходел).
Такава мекост на съгласните се среща още в странджанския и котелския говор.
3. Преход на неударено и в у пред съгласните х, ф: извàг’ух (извадих), фàк’ух (хванах), хòг’ух,

помѝсл’ух съ.
M i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 169—191;

М и л е т и ч, Л.Редукция на гласните в широколъшкияговор. — СпБАН, 3, 1912, 1—10;
К а л а й д ж и е в, Ст. Широколъшкият говор. — В: Широка лъка — просветно огнище в Родопите.
Сборник статии. С., 1947, 212—215.
[ B р a б и е, Ем. Из лексиката на говора на с. Широка лъка, Девинско. — В: В памет на проф. Ст.

Стойков. Езиковедски изследваиня. С., 1974, 285—292;
Г а л а н о в, Д. За говора на широколъчани. — Родопи, 1971, № 1, с. 29;
П o п o в а, Т. В. Морфонологическая характеристика глагольного словоизменения в юго-
восточном болгарском говоре. — В: Славянское и балканское языкознание. Проблемы морфологии
современных славянских и балканских языков. М., 1976, 231—282;
Ч е р н е в, Т. Говор. Речник [на с. Стойките, Девинско]. — В: Ч е р н е в, Т. Стойките. История,
етнография. С., 1982, 200—202, 210—215.] М. Сл. М.
3. Х в о й н е н с к и г о в о р
Хвойненският говор се намира на север от смолянския говор и на юг от Пловдивско. Той обхваща

областта Ропката или Рупчос със следните села: Хвòйна, Пàвелско, Бàчково, Нарèчен, Дя̀дово,
Мàлево, Оря̀хово и др.
Хвойненският говор доста прилича на смолянския, но се отличава със следните по-характерни

1. Ерова гласна вместо стб. ѫ, ъ, ѧ, ь под ударение и слабо редуцирано ạ без ударение, като се пази
мекостта пред ѧ и ь: къ̀шта — кạштòвник, ръ̀кạ, мъ̀ш, съ̀ботạ; дъ̀ш, бъ̀чвạ, пъ̀рс, къ̀рф; п’ъ̀т (пет),
кл’ъ̀твạ, гл’ъ̀дạм, т’ъ̀шкọ; л’ъ̀снọ, т’ъ̀нък.
2. Широко е вместо стб. ѣ независимо от ударението и характера на следващата сричка (врềме,

гол’ềм, гол’ềми, чил’ềк), но понякога се среща и ’а (св’àт, л’àтọ, в’àрạ ). И в тоя говор
134
гласната a след мека съгласна под ударение се преглася в ê, a без ударение в е: йê (аз), прийềтел,
т’ê (тя), Стойềн, ж’ềлбạ (жалба), ш’ềрено, печ’ềше, лèле (леля), дỳше (душа), кòже, клèчк’е
(клечка), мàк’e (майка), мèчк’е.
3. Тройна членна форма: -ът, -та -тọ, -тê за обща определеност, -ъс, -ca, -cọ, -cê за близки предмети
и -ън, -на, -нọ, -нê за далечни предмети: рạкъ̀сạ мạ бọлѝ, тỳрил ф џèбạн пạрѝте, къ̀штạтạ дọ
цъ̀рквạнạ, на млàдọнọ врềме, ше гọ к’ѝчạт овèнън с к’ѝтк’и нạ рòгọвенê .
В хвойненския говор се срещат и доста падежни остатъци, например от гломеративен падеж (на
сѝна, на чел’ềка, вѝде брàта), от дателен падеж (Пèтру, Стойềну) и разширени форми с
местоимение (Пèтруму, чẹл’ềкуму, сàạ йе Стойềнуму къ̀шта) и пр.
Към хвойненския говор се отнася и разположеният на запад от негo б a т a ш к и говор, който се

отличава с по-меката си система. В него изобщо съгласните са по-меки, a т’ и д’ минават понякога
в к’, г’: к’еп (теб), грèг’и (греди). Той обаче има само една членна форма, и то -ът, -та, -та, -те.
M i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten dee bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 27—72;

M л а д е н о в, Ст. Из говорното богатство на Северните Родопи и Малко-търновско. — Родна реч,
1941, № 3—4, 189—195.
[ А т a н a с o в, Д. И. Към фонетичната характеристика на говора на с. Мулдава, Пловдивско. — B:

Студентски изследвания. Т. 2. В.Търново, 1973, 65—74;
К е р е м и д ч и е в а, Сл. Г. Смесване на граматическите родове в хвойненския говор. — Бълг. ез.,
1982, № 5, 439—442;
К е р е м и д ч и е в а, Сл. Определена фонема ъ̂ в говора на Ропката. — В: Втори международен
конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 162—168;
Ч а л ъ к о в, М. Тракийският произход на думата зерма в с. Яврово, Асеновградско. — Родопи,
1977, № 7, с. 36.] М. Cл. М.
4. Ч е п и н с к и г о в о р
Чепинският говор обхваща селищата в Чепинското корито — Велинград (състоящ се от селата

Бàня, Кàменица и Лъ̀джене) и селата Коровò, Дòрково, Костандòво и Ракѝтово. Населението на тия
селища е смесено — мохамеданско (помашко) и християнско. Само с. Каменица е чисто
християнско. В говорно отношение тия села, въпреки че са много близо едно до друго, не са
напълно единни. В тях се срещат някои вторични особености, по които чепинският говор се
разпада на четири подговора: велинградски или бански, костандовски, ракитовски и дорковски.
Чепинският говор като цялост има следните по-характерни особености:
135
1. Немного широко е вместо стб. ѣ под ударение и обикновено е без ударение: бềл, бềли, голềм,
мềсто, челềк; делѝ, децà, местà .
2. Силна палаталност на съгласните, и то особено на предноезичните преградни т’, д’, които в едни
случаи са запазили учленителния си характер, a в други, особено в дорковския подговор, са минали
в съответните средноезични съгласни к’, г’: зет’, пет’, глат’, стут’, т’и, т’ѝква, д’ѝгам, грèд’и;
брàк’а, грòзг’е, зек’, пек’, глак’ (глад), стук’, к’и (ти), к’ѝква (тиква), г’ѝгам (дигам), грèг’и (греди).
3. Една членна форма, и то само -от, -та, -то, -тê.
4. Гласните, които се явяват застъпници на четирите старобългарски гласни ѫ, ъ, ь и ѧ, в отделните

подговори са различни.
Във в е л и н г р а д с к и я или банския подговор вместо стб. гласни ѫ, ъ, ь и ѧ под ударение има
широко o, a без ударение — полуредуцирано а: зồп—зạбòт, мồш—мạжồт, водồ (вода), главồ
(глава), главồта (главата), мрồ (мра), мрồт (мрат), сп’ồ (спя), плèтạ, нòсạ; дồш—дạждồт, вòлạт,
дạскồ—дồски, сồрце, т’ồмно; гл’ồдам, кл’ồтва, п’ồтạк, т’ồшко, но и зèт, мèк, тèгли.
В к о с т а н д о в с к и я подговор вместо стб. ѫ, ъ, ь и ѧ под ударение има гласна ô, както във

велинградския подговор, но в неударено положение гласната е у: зồп—зубồт, мồш—мужồт, рукồ
(ръка) — руцè, бѝйут (бият), нòс’ут (носят), пѝйут; дồш—дуждồт, дускồ (дъска) — дồск’и; л’ồн,
л’ồсно, п’ồтук, т’ồшко. Глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време обаче е -о независимо от
ударението: мро (мра), бѝйо (бия), пèко (пека), плèто. Гласна у вместо стб. ѫ, ъ, ь и ѧ в неударено
положение не се среща в никой друг български диалект. В случая обаче няма пряк преход в гласна
у, a посредством първоначално о, което по-късно в неударена позиция се е редуцирало в у.
В р а к и т о в с к и я подговор, който до известна степен представя преход между велинградския и

костандовския, вместо стб. ѫ, ъ, ь и ѧ под ударение има гласна широко o, a без ударение — гласна
а: зôп—забồт, мôш—мажồт, дôш—даждồт, вòлат, даскà—дôск’и, т’ôмно, кл’ồтва, т’ồшко. В
глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време гласната е o (бèро „бера”, мòго „мora”, стòйо), a след
съгласните л, н, р е е (мòле „моля”, гòне „гоня”, отвòре „отворя”).
136
В д о р к о в с к и я подговор вместо стб. ѫ, ъ, ь и ѧ под ударение има гласна a, a без ударение

гласна ạ: зап—зạбàт, маш—мạжàт, рàка—рạкàта, мра—мрат, плèтạ—плетàт, нòс’ạ—нос’ạт, даш—
дạждàт, дạскà—дàск’и, гàрло (гърло), варх (връх); л’ак (лек), л’ạснинà, з’ак’ (зет), кл’àтва, т’àгл’ạ,
т’àшко. Има и други български говори, в които вместо стб. ѫ и ъ има а, като например пирдопския,
ботевградския, софийския и др., но в тях няма a вместо стб. ѧ и ь с предходна мека съгласна, т. е.
случаи като в дорковския подговор: гр’àда (греда), л’àшта, м’àсо, врềм’а (време), ѝм’а (име), к’èл’а
(теле), л’àн (лен), л’àсно (лесно) и др.
М i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 191—226;

М и л е т и ч, Л. Фонетични особености на помашките говори в Чепинско. — ПСп, 66, 1906, 193—
221;
М и л е т и ч, Л. Болгарские говоры чепинских помаков. — В: Сборник статей посвященных
почитателями академику и заслуженному профессору B. И. Ламанскому. Часть вторая. СПб., 1908,
883—891;
П о п и в а н о в, Г. Бележки за сегашното състояние на говорите във Велинградско. — Бълг. ез.,
1957, № 4, 358—362;
М л а д е н о в, М. Сл. Особености в говора на с. Корово, Велинградско. — Ез. и лит., 1965, № 3,
35—42;
М л а д е н о в, М. Сл. Неизвестен тип акавизъм в родопските говори. Бълг. ез., 1966, № 1, 32—38;
С т о й к о в, Ст. Една нова промяна на съгласната л в български език (Преход на съгласната л в ў и
в в говора на с. Корово, Велинградско). — Бълг. ез., 1956, № 3, 239—244.
5. П а в л и к я н с к и г о в о р
Павликяните са българи-католици, които днес живеят в Пловдивско и Свищовско. В П л о в д и в с

к о павликянски са селата Жѝтница (Хамбарлѝи), Дуванлѝи, Калояново (Селджѝково), Секѝ рово
(Балтаджѝ), Генерàл Николàево (Калъчлѝ), Белозèм (Герèн), Миромѝр (Давуджòво), a в С в и щ о в
с к о — Орèш, Бèлене, Тръ̀нчовица и др. Павликяни има следователно в Северна и Южна
България. Обаче, както ясно личи от говора им, те произхождат от областта на родопските говори.
Едните са минали през Троянския проход към Ловеч и към Дунав, като част от тях са отишли чак
до Банат, a други са се заселили около Пловдив.
Говорът на павликяните спада към родопските говори и представя по-стара фаза в техния развой, т.
е. той пази някои архаични черти. Поради обособения и затворен живот, особено в миналото, в
говора им са се развили и някои вторични отличителни черти.
В павликянския говор вместо стб. ѫ, ъ, ѧ, ь под ударение се изговаря ерова гласна ъ, a без ударение
— слабо редуцирано a (ạ), както в хвойненския говор: път, ръ̀ка—рạчѝца, кọсъ̀, вạрвъ̀т; дъш—
дạждъ̀т; гл’ъ̀дạм, м’ъ̀сọ; л’ъ̀снọ .
137
Вместо стб. ѣ се изговаря едно немного широко е, което в последно време минава в обикновено е,
както това става и в чепинския говор: бèл, бèх, гулèм, бèли, врèме, дèца, недèле.
Павликянският говор има и следните по-важни особености:
1. Преход на е и o под ударение в и и у: тѝбе (тебе), нѝго, дѝсет, взѝл (взел), жѝна, вѝчер, сѝло, рит
(ред), вѝсел, нѝма (няма); стул (стол), нус, гул (гол), муй (мой), ул (вол), густ (гост), нуш (нощ).
Проф. Л. Милетич обяснява прехода на гласните е и о под ударение в и и у със стария квантитет.
Ударените гласни в затворени срички били дълги и тая дължина е довела до прехода на е в и и на o
в у. По-правдоподобно е обаче тоя преход да се разглежда като дифтонгизиране на гласните е и о в
затворени срички, т. е. при прехода е > и да има един междинен етап с дифтонг еи͡, a при прехода o
> у — един междинен етап с дифтонг оу͡. Дифтонгизирането на гласните е и o под ударение се
среща в доста родопски говори. Подобно явление се среща и в някои славянски езици, като чешки,
украински и пр.
2. Следи от ы и случаи на преход на и под ударение в ы или ъ: вы̀ка, вы̀но, еды̀н, ры̀за; сы̀рне,
съ̀нọве, ọбъ̀чай, гọдъ̀на, жъ̀тọ, да попъ̀тạме (попитаме).
3. Преход на неударено и в ъ: гòдън (годик), шърòкọ, бọгàтъ (богати). Тая редукция се среща и в
широколъшкия говор.
4. Сравнително взето, по-твърда съгласна система, отколкото в останалите родопски говори и

твърди съгласни в глаголните окончания за 1 л. ед. число и 3 л. мн. число: кòсъ, нòсъ, вървъ̀, мòлът,
платъ̀т. Съгласните т, д остават твърди пред предните гласни е, и. По тая си черта павликянският
говор прилича на западните български говори.
5. Преход на съгласната х пред съгласна или в края на думата в й: нѝйно, тèйно, стрàй (страх),
смèй, умѝрай, a в началото на думата пред гласна във в: вѝтро (хитро).
6. Местоименна форма за 3 л. среден род и вместо го: йà унỳạ мòмчê — дуведы̀ и тỳк. Тя се среща
и в шуменския говор.
7. Само една членна форма, и то -ът, -та, -то, -те: мòмъкът, момàта, мòмчето, момцѝте.
М и л е т и ч, Л. Павликянското наречие — СбНУ, 26, 1912, с. 28;

M i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 71—98.
[ Б а р з о в, Ив. По-важни фонетични особености в говора на с. Трънчовица, Никополско. — Бълг.

ез., 1983, № 5, 414—415;
Н е д е л ч е в, Н. 3а някои морфологични особености в един павликянски говор. — В: Изв. на
Дружеството на филолозите българисти. Езикознание. Методика. Т.2. С., 1987, 70—79;
Н е д е л ч е в, Н. Опит за подреждане в система на говорите от павликянската говорна група. — B:
Сборник ВТУ „Кирил и Методий” 1963— 1988. Резюмета. Т. 1 Езикознание. В.Търново, 1988, с.
69;
138
Н е д е л ч е в, Н. П. За прегласа на è > ề > ѝ в северния павликянски говор. — Бълг. ез., 1988, № 2,

124—127;
Н е д е л ч е в, Н. Гласна ы в северния павликянски говор. — Бълг. ез., 1988, № 3, 214—216;
Н е д е л ч е в, Н.П. Неописани форми за имперфект в един български говор [с. Ореш, Свищовско].
— Бълг. ез., 1989, № 3, 224—226;
Н е д е л ч е в, Н. П. Говорът на северните павликяни. Автореферат на дисертация. С., 1989, 27 с.;
С е л и м с к и, Л. Българската диалектна фонемна промяна è > ѝ. — В: В памет на проф. д-р Ст.
B o l o c a n, Gh. Sistemul vocalic în graiurile bulgarilor catolici. — Studii de slavisticǎ, (Bucureşti), 2,
1971, 149—178;
B o l o c a n, Gh. Opoziţia de cantitate în limba bulgarǎ [в говора на бълг. павликяни]. — В: Omagiu lui
Alexandru Rosetti la 70 de ani. Bucureşti, 1965, 73—77.] M. Cл. M.
6. З л а т о г р а д с к и г о в о р
Златоградският говор обхваща гр. Златоград (Даръ̀дере) и близките му села Стàрцево, Недèлино и
др. Л. Милетич в своя труд „Die Rhodopemundarten” (c. 71—98) отнася тоя говор към павликянския
и дава двата говора заедно. Проучванията, които направих през 1959 г., обаче показват, че това е
самостоятелен диалект, който по своите характерни особености представя преход между
родопските и източните рупски говори.
Златоградският говор има следните особености:
1. Широко е (ê) вместо стб. ѣ под ударение пред мека сричка, което понякога преминава и в ’а:
бềли, белềшка, врềме, дềте, но и вр’àме, д’àте. Пред твърда сричка обаче има само гласна a c
предходна мека съгласна: б’àла, д’àдо, мл’àко, пл’àва, хл’àп.
2. Липса на преглас на гласната a след мека съгласна и пред мека сричка: йàгне, йàк’и, йàре, йàсли,
пол’àни, туйàг’и, жàби, шàпки, чàши.
3. Самостоен развой на еровите гласни, при който вместо стб. ъ има гласна ъ, a вместо стб. ь —
гласна е: дъш, дъ̀ска, сън; ден, жèна (жъна), лèсно.
4. Самостоен развой на носовите гласни, при който вместо стб. ѫ има гласна ъ, a вместо стб. ѧ —
гласна е: зъп, мъш, път, ръкà, гъ̀ба; зет, клèтва, лèшта, пèтък, тèшко, йèдри, йезѝк, жèдна, жèтва,
шèта.
5. Наличие на акане, т. е. на гласна a вместо неударена гласна o в предударена сричка: агнѝште

(огнище), адàвна, акà (ока), апàшка, балѝ (боли), дабрè, катèл, насѝлка, прадàва, тачѝлка. В
следударена сричка обаче гласната o ce пази непроменена: лòбọда, пòтọн, лèснọ, мл’àкọ, сѝчкọ,
ѝметọ .
Ш и ш к о в, Ст. Бележки по говора в Даръдере [Златоград]. — Родопски напредък, 1908, № 4, 92—

96;
M i l e t i č, Lj. Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 71—98.
139
[ С т o й к o в, Cт. Hов неизвестен тип акавизъм в родопските говори. (Предударен акавизъм в

говора на селата Старцево и Неделино, Златоградско). — Бълг. ез., 1968, № 1, 3—9.] М. Сл. М.
ЗАПАДНИ РУПСКИ ГОВОРИ
Западните рупски говори обхващат земите на запад от родопските говори до ятовата граница. Тук
влизат Юндола, Разложко и Гоцеделчевско (Неврокопско). По своите особености тия говори
представят преход към западните и македонските говори.
Някои диалектолози отделят разложкия и гоцеделчевския говор от останалите български говори и

заедно с благоевградския и петричкия ги причисляват към македонските говори или пък ги
обособяват в особена група „македонски говори в пределите на България”. Трябва обаче да се
вземе под внимание фактът, че разложкият и особено гоцеделчевският говор са типични източни
български говори и затова няма никакви л и н г в и с т и ч н и основания те да се отделят в
самостойна група и да се откъсват от рупските говори. Трябва също така да се изтъкне, че всички
български диалектолози отнасят разложкия и гоцеделчевския говор към източните говори и ги
включват в западните рупски. Така постъпват например Л. М и л е т и ч в „Die Rhodopemundarten
der bulgarischen Sprache” (Wien, 1912; вж. и приложената карта), Ст. М л а д е н о в в „Geschichte
der bulgarischen Sprache” (Berlin und Leipzig, 1929, S. 332) и др. A K. М и р ч е в смята
неврокопския (гоцеделчевския) говор за главен представител на западнорупските говори (вж.
Неврокопският говор. — Год. СУ. Истор.-филол. фак., 32, 1936, с. 3). Най-сетне, както вече се
изтъкна при разглеждане границите на българския език, между българските и македонските говори
не може да се прокара каквато и да е основна диалектна граница. Преходът между тия говори е
постепенен и едва забележим, какъвто е изобщо преходът между диалектите на един и същ език.
Българските и македонските говори имат еднакви основни особености в граматичния строеж и в

основния речников фонд, a ce различават само по второстепенни особености. И тия еднакви общи
черти не са случайни, a ca последица от обстоятелството, че българските и македонските земи в
продължение на много векове са образували политическа, културна и икономическа цялост, че в
тях се е образувала и развивала една и съща народност — българската народност, която е имала и
едно средство за общуване — българския народностен език, съществуващ реално под формата на
ред много близки диалекти.
140
1. Б а б я ш к и г о в о р
Бàбяшкият говор обхваща множество колибарски селища, като Бàбяк, Крàище, Лю̀тово (Светà
Пèтка), Аврàмови колѝби, Цвèтино (Флòрово) и др. На изток той граничи с чепинския говор, a на
запад и юг с разложкия говор. Населението на тая област е мохамеданско (помашко). По своите
характерни особености бабяшкият говор представя преход между родопския дорковски подговор и
западнорупския разложки говор.
По-важните особености на бабяшкия говор са следните:
1. Широко е вместо стб. ѣ под ударение независимо от характера на следващата сричка: бêл, бềла,
бềли, гулềм, гулềми, дềду, мềсту, врềме, сềме, нềшту.
2. Гласна a вместо стб. ѫ, ъ независимо от ударението: зап—забò, рàка, даш—даждò, дàска.
3. Гласна е вместо стб. ѧ: глèдам, зèт, мèсо, рет.
4. Липса на съгласна т в глаголното окончание за 3 л. мн. ч. сег. време: предà (предат), крадà, йадà,
мàйк’ите плàча.
5. Членна форма за мъжки род единствено число -о: гарбò, носò, вòло, мòсто.
2. Р а з л о ж к и г о в о р
Разлòжкият говор обхваща областта Разлòг, заградена от планините Рила, Пирин и Родопите.
По гласната ê като застъпник на стб. ѣ под ударение независимо от характера на следващата

сричка (бêл, гулềм, лềп, врềме, пềсен, тềсен, рềже) той е типичен рупски говор. В неударено
положение обаче има гласна е: срềдạ—средàтạ, рềкạ— рекàтạ, нòѕе—ноѕềте, стенà, тестò, гòре,
сèтне.
По гласната a като заместник на стб. ѫ и ъ (зап, дап, гàбạ, гàскạ, мàкạ, рàкạ, вàглен; бàчвạ, даш,
дàскạ, сан) обаче разложкият говор се свързва с голямата група а-говори, които обхващат
значителна част от българските и македонските говори и по-специално с разположените на север,
северозапад и запад непосредно до него самоковски, дупнишки и благоевградски говор. С тия
говори той е еднакъв и по значителния брой случаи с o вместо стб. ъ главно в наставки и
представки: песòк, петòк, млечòк, кạкòф, вòсук, крòтук; вòзрạс, вòзнак, субѝрам, вуспѝрам, вуз
рекàта.
141
Разложкият говор има и следните характерни особености:
1. Широко е под ударение и обикновено е без ударение вместо стб. ѭ: вунề (воня < ),
главнề, спê (спя), гурề (горят), стуề (стоят), връвề, нòсе, мòле, вѝде.
2. Ерова гласна вместо групата ъл между две съгласни: вък (вълк), съ̀зи, мъчѝ, съ̀нце, жът, пън
(пълен).
3. Меки съгласни н’, л’ и к’ в краесловието: кон’, ден’, кạтрàн’, сол’, кал’, пạшкỳл’, пак’ (път), зек’,
трèк’ (трети), скòкук’ (скокот ‘гъдел’).
4. Член за мъжки род след твърда съгласна под ударение -о и без ударение -у: брегò, дạбò, плетò,
двòру, стòлу. След мека съгласна членната форма е -е: дèне (денят), кòне (коня), мạжè (мъжа), зèте.
При прилагателните обаче тя е -йạ: бềлийạ, гулềмийạ, нàшийạ, прàвийạ, стàрийạ .
5. Липса на окончание -т във формите за 3 л. мн. ч. сег. вр.: берà (берат), кувà (коват), плетà, йадà,
връвề (вървят), седề, държề (държат); глèдā (гледат), кòпā, пѝшā, фàлā .
Интересно е да се изтъкне, че първите образци от българска реч и първата новобългарска

граматика, с които българският език бе открит за света и за науката, са на разложки говор. През
1822 г. във Виена известният сръбски просветител и книжовен деец Вук Караджич издаде
„Додатак к санктпетербургским сравнитељним pjeчницима свиjу jезика и нaрjечиjа c особитим
огледом Бугарског jезика”, в който помести 273 думи, къса граматика, 27 народни песни и две
глави от евангелието. За тях Караджич отбелязва: „Ове бугарске риjечи мени je писао и казивао
прави бугарин из Разлога”, т. е. някой разложки търговец, който по това време се е намирал във
Виена.
А л е к с и е в, Н. Разложкият говор. — Македонски преглед, 1931, № 1, 91—124;

М о л е р о в и, Д. и К. Бележки за разложкия говор. — С6НУ, 48, 1954, 9—16, 429— 574;
М о л е р о в, Д. Вторично ударение в разложкия говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 1,
1905, 173—182;
Т о д о р о в, Цв. Двойно акцентуване в български език. — СпБАН, 58, 1939, 107—202;
B e r n a r d, R. Quelques mots d’emprunt dans le dialecte de Razlog d’après le tome XLVIII du Сборник
за народни умотворения. — Балканско езикознание, 1, 1959, 87—117;
B e r n a r d, R. Le vocabulaire du dialecte de Razlog (Suite). — Балканско езикознание, 4, 1962, 81—
106;
B e r n a r d, R. Etude de quelque mots du dialecte du Razlog d’après le tome XLVIII du Сборник за
народни умотворения. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски.
С., 1960, 349—377.
[ В и д о е с к и, Б. Фонолошкиот и прозодискиот систем на говорот на селото Елешница

(Разлошко). — Прилози МАНУ. Одделение на лингвистика и литературна наука (Скопjе), 12, 1987,
№ 1, 7—36;
К о ч е в, Ив. Фонетични и фонологични променл на è < ѣ в говори около ятовата граница. — Изв.
Инст. бълг. ез., 16, 1968, 437—445;
142
К о ч е в, Ив. 3а преразпределението на фонемите в българските говори. — В: Славистичен

сборник. С., 1968, 245—260;
К о ч е в, Ив. Вук Караджич и българският сзик. — Бълг. ез., 1988, № 2, 87—90;
П о п – А т а н а с о в, Г. 3а некои промени во говорот на с. Елешница, Разлошко по 1912 год. —
Литературен збор (Скопие), 1982, № 1, 41—48;
С т o й к o в, Ст. Един особен случай на палатализация в български сзик (Преглас на съгласните к’,
х’ в ч’, ш’ в говора на гр. Банско). — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 243—245;
С т о й к о в, Ст. Вук Караджич и българският език. — Бълг. ез., 1964, № 4—5, 293—314;
С т о й к о в, Ст. Новая первая палатализация в болгарском языке. (Изменение согласных [к’], [г’] в
[ч’], [џ] в разложском говоре). — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 375—
380]. М. Cл. М.
3. Г о ц е д е л ч е в с к и г о в о р
Гоцеделчевският (неврокòпският) говор обхваща Гоцеделчевско. На изток той се свързва с
родопските говори, a на север с разложкия говор.
Гоцеделчевският говор има следните характерни особености:
1. Полупрегласен ятов изговор, при който вместо стб. ѣ под ударение пред твърда сричка има ’а, a
пред мека сричка широко е: б’àл, м’àстọ, р’àка,ч’ув’àк, бềли, гол’ềми, д’ềт’е, мềсец, см’ềш’н’и.
2. Ерова гласна вместо стб. ѫ и ъ: път’, зъп, къ̀штạ, ръ̀кạ; сън’, дъш’, лъ̀ж’е̥, снъ̀хạ, съ̀хнạ.
3. Особен дифтонгоиден характер на o под ударение, т. е. изговор уо вместо о: уòт’и, уòч’и, гуòст,
муòст, куòн’.
4. Честа употреба на меки съгласни в краесловието: пет’, път’, зет’, глат’, суол’, козèл’, каѝл’, ден’,
кàмен’, рèмен’, бастỳн’, кърф’, нош’.
5. Членна форма за м. р. под ударение -ъ и без ударение -ạ: срạмъ̀, зъбъ̀, груòбạ, въ̀рхạ .
М и р ч е в, К. Неврокопският [Гоцеделчевският] говор. — Год. CУ. Истор.-филол. фак , 32, 1936, с.

134;
И в a н o в, Й. Вторично ударение в говора на с. Добротино, Гоцеделчевско. — Бълг. ез., 1966, № 1,
51—53;
М и р ч е в, К. Принос към словаря на неврокопското наречие. — Македонски преглед, 1932, № 2,
113—134;
А р н а у д о в, Н. По-редки думи в неврокопския говор. — Македонски преглед, 1936, № 1—2,
158—172.
[ И в a н o в, Й. За йекавизма в Гоцеделчевско. — Бълг. ез., 1968, № 1, 47—52;

И в a н o в, Й. Н. Лабиализация на гласна o в уо, у в някои западнорупски говори. — Бълг. ез., 1970,
№ 2—3, 200—204;
И в a н o в, Й. Н. Гласна ы в говора на селата Годешево и Слащен, Гоцеделчевско. — Бълг. ез.,
1966, № 5, 53—57;
И в а н о в, Й. Н. Няколко случая на назален рефлекс на старобългарските гласни ѫ и ѧ в крайния
запад на югоизточната българска диалектна област. — Бълг. ез., 1968, № 2—3, 167—175;
И в а н о в, Й. Н. Едно интересно явление в българския диалектен вокализъм. (Редукция на гласна е
в a в говора на с. Лехово, Демирхисарско). — Бълг. ез., 1969, № 2, 137—144;
И в а н о в, Й. Н. Двойно ударение в българския език. — Изв. Инст. бълг. ез., 20, 1971, 187—226;
И в а н о в, Й. Н. Произход на мървашката терминология. — Бълг. ез., 1971, № 4, 329—343;
И в а н о в, Й. Н. Към въпроса за палаталните съгласни в българския език. (Мекост на ж, ч, ш и шт,
жд). — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 235—240;
143
И в а н о в, Й. Н. Български диалектен атлас. Бълкарските говори от Егейска Македония. Т. I. С.,

1972;
И в а н о в, Й. Н. Преглас на гласна у > o в българските говори. — B: B памет на проф. д-р Ст.
И в а н о в, Й. Н. Български преселнически говори. Говорите в Драмско и Сярско. Част първа.
Типологическа характеристика и описание на говорите (Трудове по бълг. диалектология. Т. 9). С.,
1977. 253 с.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ НА ЗАПАДНИТЕ ГОВОРИ
Западните говори обхващат земите на запад от ятовата граница. Както вече се изтъкна, те се
обособяват като диалектна цялост по напълно прегласения си ятов изговор, т. е. в тях вместо стб. ѣ
във всички положения се изговаря само е. Но те се отличават и с други характерни черти, които
като всички диалектни особености не обхващат напълно цялата им територия, a само известна по-
голяма или по-малка част от нея. По-важните от тях в областта на ф о н е т и к а т а са следните:
1. Л и п с а н а р е д у к ц и я. Гласните под ударение не се различават от гласните без ударение:

дàрове, зелèно, баштà. В Белослатинско и Плевенско обаче има слаба редукция на a в слаботъмно a
(ạ) и на o в слаботъмно o (ọ) или в у: дàрọве, зелèнọ, бạштà; дàруве, зелèну.
2. П р е х о д н а п а л а т а л н и т’, д’ в к’, г’: цвèк’е, гòск’е, ливàг’е, грòзг’е.
3. П р е г л а с на меко л’ в й: йèйа (леля), йѝйак (лиляк), зèйе (зеле), кàйам (калям), кйуч (ключ),
пйỳвам (плювам).
4. М е к о н’ в отглаголните съществителни: орàн’е, косèн’е, спан’è, мèсен’е, ỳчен’е.
5. М е к о к’ в наставката -к’а, получено от прогресивна асимилация: мàйк’а, девòйк’а, войск’à,

зèлк’а, престѝлк’а, точѝлк’а, закачàлк’а.
6. Т в ъ р д и съгласни пред глаголните окончания за 1 л. ед. число и 3 л. мн. ч. сег. време: вѝда,
мòла, кòла, òда, тъ̀рпа или вѝдим, мòлим, кòлим, òдим, търпѝм — вѝдат, кòлат, мòлат, òдат, търпàт.
В областта на м о р ф о л о г и я т а по-съществените особености са:
1. О к о н ч а н и е -е за множествено число при многосричните съществителни от мъжки род:

другàре, офчàре, мàйсторе, бѝволе, чорàпе.
144
2. Л и п с a на зависима падежна форма при личните имена и при родствените названия от мъжки
род единствено число: вѝкни Пèтко, срещнàх чѝчо Пèтър, кàжи на Драгàн, при дèдо Ивàн.
3. Г л а г о л н о о к о н ч а н и е -ме за 1 л. мн. ч. сег. време при всички спрежения независимо от

формата за 1 л. ед. ч.: йадèме, занесèме, четèме, мòлиме, нòсиме, свѝриме, дàваме, купỳваме.
4. Л и п с a на минали несвършени действителни причастия на -л.

Характерна особеност на западните говори са също представката у- вместо в- и предлогът у: улèзне
(влезне), унèтре (вътре), у Сòфийа, у горàта, у сèло.
Западните говори се характеризират и с редица лексикални особености, някои от които вече бяха
споменати при разглеждане на разликите между източните и западните говори.
Както останалите говорни групи, така и западната мъчно може да се подели на отделни говори с
ясно очертани граници. Това ясно личи от опитите на Цв. Т o д o p o в (Северозападните български
говори, Сборник за нар. умотворения, кн. XLI, 1936, с. 8—13) да разграничи говорите по шт—жд,
по заместниците на ѫ в корена и по членната форма за мъжки род. Вече се изтъкна, че поради
редица исторически причини населението в западните български земи доста се е смесило и
говорните отношения са много сложни, особено в Дунавската равнина. Все пак обаче, общо взето,
западните говори могат да се поделят на три говорни групи: с е в е р o з а п а д н и — в Дунавската
равнина на север от Стара планина, ю г о з а п а д н и — във високите полета на север и юг от
Стара планина (Ботевградско, Софийско, Самоковско, Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско,
Благоевградско и Петричко), и п р е х о д н и — надлъж по българско-сръбската граница в
Белоградчишко, Брезнишко и Трънско.
Т о д о р о в, Цв. Северозападните български говори. — СбНУ, 41, 1936, 543 с;

Т е о д о р о в – Б а л а н, А. Западните български говори. — ПСп., 19 и 20, 1886, 146— 213;
Ц о н е в, Б. Кратко известие за научното ми пътуване по Западна България през летните ваканции
1903 г. — Известия за командировките на Министерството на народното просвещение, 1, 1904,
138—145 [История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 315—331];
M l a d e n o v, St. Grenzen und Charakteristik des Westbulgarischen. — Rocznik sławistyczny, 5, 1912,
178—209.
[ П о п о в а, T. B. Морфонологические чередования глагола в одном из западно-болгарских

говоров. — B: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1972. М.,
1974, 49—90;
П o п o в, К. Една от характерните особености на западните говори. — Год. ВИТИЗ „Кръстьо
Сарафов”, 19, 1979, № 7, 181—191.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

СЕВЕРОЗАПАДНИ ГОВОРИ
Белослатинско-плевенски
Видинско-ломски
Северозападните говори обхващат западната част на Дунавската равнина от българско-сръбската

граница на изток до ятовата граница и от Стара планина на север до р. Дунав. Днес те не
представят пълно диалектно единство. Както във всички големи равнини, така и тук е имало
масови и продължителни преселвания, които са довели до големи етнографски промени и до
сложни говорни кръстосвания. Старите западни мизийски говори, които са обхващали цялата
Дунавска равнина от Кулско и Видинско до Никополско и Плевенско, са били разкъсани на части
от изселвания и от многобройни преселници, спуснали се от Балкана по течението на реките
Видбол, Арчар, Лом, Цибрица и пр., главно от областта на преходните ч—џ-говори. Например в гр.
Кула и в околните села Бòйница, Големàново, Мàлък извòр и др. се говори източен български
диалект. Най-сетне тук има и румънци, преселили се от Влашко в селищата покрай р. Дунав преди
Освобождението.
Поради сложното кръстосване на населеиието в Западната Дунавска равнииа, в нея са се оформили

две основни диалектни групи. Едната диалектна група е по-стара и в миналото е заемала цялата
територия, a днес е ограничена само в Кулско, Белослатинско и западно Плевенско. Най-важен
неин представител е белослатинско-плевенският говор. Другата диалектна група е по-нова и е
разкъсала единната територия на старите мизийски говори. Днес тя обхваща Видинско, Ломско и
отчасти Берковско и Михайловградско. Главен неин представител е видинско-ломският говор.
Северозападните говори, общо взето, се характеризират със следните по-важни особености:
1. Ерова гласна вместо стб. ѫ и ъ под ударение (зъп, ръ̀ка, къ̀шта; дъш, бъ̀чва, сън), a в известни
случаи и вместо стб. ь (тъ̀нък, тъ̀мен, мъ̀гла). Иначе вместо стб. ь се среща е: ден, лен, стàрец, орèл,
овèс.
2. Групи шт—жд на мястото на стари tj, dj (нош, лèшта, дыи, вèжди, междà) с изключение на
частицата за бъдеще време че във Видинско и Ломско.
3. Окончание е във формите за мн. ч. на миналото действително причастие на -л: билè, дошлè,
видèле, давàле, садѝле, пèле.
4. Членна форма за мъжки род -ъ под ударение и -ạ без ударение: дъждъ̀, снегъ̀, носъ̀, медъ̀, мèсецạ,
грòздạ .
Т о д о р о в, Цв. Говорни кръстосвания в крайната северозападна българска област. — Български

преглед, 1929, № 2, 230—243;
146
Т o д o p o в, Цв. Разграничение на говорите в с.-з. България. Северозападните български говори. —

СбНУ, 41, 1936, 8—13;
М а р и н о в, Д. Думи и фрази от Западна България. —СбНУ, 10, 1893, 217—232.
[ В а к а р е л с к а – Н е м о в а, Д. Към въпроса за миналите времена в някои северозападни

български говори. — B: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974,
217—219;
Й o л o в, Н. Архаичен ятов изговор в още един северозападен български говор. — Изв. Инст. бълг.
ез., 19, 1970, 713—716;
С к а т ъ н, Ър. Последователност на силабичното [p̥] и на [ъ] — [р] в северозападните български
диалекти. — Ез. и лит., 1987, № 1, 35—47] М. Cл. М.
1. БЕЛОСЛАТИНСКО-ПЛЕВЕНСКИ ГОВОР
Белослатинско-плевенският говор днес е най-важен и най-значителен представител на старите

западни мизийски говори. Той обхваща Белослатинско и западно Плевенско между реките Искър и
Вит. По ятовия си изговор този говор спада към западните говори, но по редица свои особености е
напълно еднакъв с говорите в Плевенско и Никополско на изток от ятовата граница, която, както
вече много пъти се изтъкна, не съвпада с никоя друга говорна граница, a разделя напълно еднакви
говори.
Най-важните особености на белослатинско-плевенския говор са:
1. Окончание -ъ под ударение и -а без ударение за 1 л. ед. ч. сег. вр. при глаголите от I и II
спрежение: чèтạ, мръ̀, штъ̀, мèтạ, нòсạ, дъ̀ржạ, нàтиснạ, ѝспуштạ .
2. Частици ше и ште за образуване на бъдеще време: ше ѝда, ше нàправạ, ше дòйдạт; ште ѝдạ, ште
нàправạ, ште дòнесạ.
За белослатинско-плевенския говор са характерни и следните особености:
1. Изговор на имената от женски род на -a c ерова гласна под ударение: гọръ̀, гọръ̀тạ, ръкъ̀, ръкъ̀тạ,
дъскъ̀, дъскъ̀тạ, стенъ̀, вòда—водъ̀та, глàва—главъ̀та.
2. Сричкотворни р и л: бр̥с, вр̥бъ̀, гр̥̀ди, др̥̀во, смр̥т, пр̥ч; вл̥к, вл̥̀на, пл̥̀н, сл̀з̥ и. Срещат се обаче и
случаи с ръ, лъ и ър, ъл: връх, пръф, гръ̀нци; блъ̀ạ, слъ̀нце, върбъ̀, въ̀лна.
3. Частичен преход на малката носовка в голяма след ш, ж: жъ̀твạ , жътвàр, шъ̀пạ, шъ̀тạм и в
кратките местоименни форми мъ, тъ, съ.
4. Местоименни форми за 3 л. ед. ч. ж. р. гломеративен падеж н’егạ, г’ạ вместо „нея”, „я” и за
дателен падеж ной вместо „ней”: н’èгạ г’ạ вѝкạт Цекỳнạ, дọшлà зạ н’èгạ , нѝе си г’ạ знàем кạквà е;
Пèнạ ше кàже нòй, нòй и дỳмạт дạ дạдè .
Повечето от особеностите на белослатинско-плевенския говор се срещат в кулския говор и в

говорите в Михайловградско и Бер-
147
ковско, които представят преход между старите мизийски говори и по-новия видинско-ломски
говор.
П o п o в, К. Говорът на с. Габаре, Белослатинско. — Изв. Инст. бълг. ез., 4, 1955, 103—176;

С т о й к о в, Ст. Към диалектния консонантизъм в български език (промени на съгласната л в
говора на с. Петърница, Плевенско). — Бълг. ез., 1962, № 1—2, 13—19;
Л а к о в, П. Една особеност в говора на с. Беглеж, Плевенско. — Български преглед, 1930, № 3,
425—427;
М а р к о в, A. Словобер от Плевенско. — Родна реч, 1936, № 5, 226—227;
С а в о в, В. Принос към речника на майчиния език [думи от Тетевенско и Луковитско]. — Родна
реч, 1940, № 4, 222—229.
[ Е в с т а т и е в а, Д. Лексиката на говора в с. Тръстеник, Плевенско. — Българска диалектология,

6, 1971, 151—243;
И в а н ч е в, Св. Следи от словашко влияние върху някои плевенски и никополски говори. — В: И
в а н ч е в, Св. Принос в българското и славянското езикознание. С., 1978, 9—20;
Й о в ч е в а, Н. Гласните в говора на с. Бръшляница, Плевенско. — В: Студентски изследвания. Т.
2. В. Търново, 1973, 75—82;
М л а д е н о в, М. Сл. Из диалектния консонантизъм на българския език. (Преглас н’ > й в говора
на с. Гиген и с. Брест, Никополско). — Бълг. ез., 1973, № 2—3, 83—89;
С т a н к o в, В. Промени на латералните съгласни в говора на с. Горна Бешовица, Врачанско. — В:
В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 189—193;
Х и т о в, Хр. Речник на говора на с. Радовене, Врачанско. — Българска диалектология, 9, 1979,
223—342.] М. Сл. М.
2. ВИДИНСКО-ЛОМСКИ ГОВОР
Видинско-ломският говор обхваща Видинско и Ломско. Той е сравнително по-нов. Най-важните

му особености са :
1. Глаголно окончание -м за 1 л. ед. ч. сег. време при всички глаголи: четèм, метèм, нòсим, държѝм,
натѝснем, испỳштим.
2. Частица че за образуване на бъдеще време: че ѝдем, че напрàвим, че дòйдат.
3. Лично местоимение за 1 л. ед. ч. йа, a за 3 л. он. Третоличното местоимение в дателен падеж ед.
число женски род има форма н’ой вместо „ней” (н’òй нèма нѝшто; н’òй дàде рѝза), a в дателен
падеж множествено число форма н’г’и вместо „им” (кажѝ н’г’и, гòрко н’г’и).

преглед, 1929, № 2, 230—243;
Г ъ б ю в, П. По говора в гр. Видин. — СбНУ, 19, 1903, с. 29;
М л a д е н o в, Ст. Бележки, добавки и поправки към статията „По говора в гр. Видин” от П.
Гъбюв. — ПСп., 65, 1904, 154—160;
Т о д о р о в, Цв. Говорът на гр. Лом. — СбПУ, 38, 1930, 60 с;
В а к а р е л с к и, Хр. Из съкровищницата на народния език [думи от с. Стубел, Михайловградско].
— Родна реч, 1932, № 3—4, 147—152.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ЮГОЗАПАДНИ ГОВОРИ
Ботевградски
Врачански
Ихтимански
Елинпелински
Софийски
Самоковски
Дупнишки
Кюстендилски
Благоевградски
Петрички
Югозападни преходни (пиянешки, каменишки, краешки)
Югозападните говори обхващат високите полета на север и на юг от Стара планина —

Ботевградско, Врачанско, Софийско,
148
Самоковско, Ихтиманско, Дупнишко, Радомирско, Кюстендилско, Благоевградско, Петричко и др.

На запад те граничат с преходните ч—џ-говори и македонските говори, на север с говорите в
Дунавската равнина, на изток с ятовата граница, a на юг с гръцки говори.
Югозападните говори подобно на родопските са сравнително добре запазени и оформени, понеже в

територията им не са ставали големи размествания на населението. Имало е главно изселвания,
които са допринесли за тяхното разширяване. Характерна особеност на югозападните говори е
постепенният преход от един говор към друг и към съседните им говори. Така те се свързват тясно
не само помежду си, но и с всички околни говори и образуват здраво диалектно единство.
Например софийският говор, от една страна, се свързва с разположения на североизток от него
ботевградски говор, от друга страна, се свързва с врачанския и берковския говор, а, от трета
страна, се свързва със самоковския и дупнишкия говор. Същото е и с крайните говори. Например
врачанският говор представя преход към говорите в Дунавската равнина, ботевградският говор
представя преход към източните говори, дупнишкият говор представя преход към благоевградския
говор и пр.
Най-важните особености на югозападните говори са следните:
1. Гласна a вместо стб. ѫ, ъ и ь без оглед на ударението: пат, маш, чèта, четàт; даш, бàчва; тàнко,
сàмна се. В западно Софийско и отчасти Врачанско обаче има гласна ъ: (път, мъш, дъш, бъ̀чва,
тъ̀нък, съ̀мна се) и по тая особеност югозападните говори се свързват с говорите в Дунавската
равнина. Освен това в известни случаи стб. ъ дава гласна o, a не a. B ботевградския говор това
става само в предлози и представки (во водàта, восèдна, возглàве), в софийския говор в представки
и в наставката -ък (воз рекàта, возглàве; песòк, вòсок), a в дупнишкия, кюстендилския и
благоевградския говор и в коренни срички (бòчва, дош). Така, колкото се отива пò на запад,
случаите с o вместо стб. ъ се увеличават.
2. Група шт—жд: нош, лèшта, дъш, вèжди. Частицата за бъдеще време обаче е различна в
отделните говори: ште, ше, че, к’е, к’у.
3. Запазен стар преглас на o в е след ж, ч, ш, й: нàше, кошèве, ножèве, слъ̀нчев, мòйе, твòйе.
4. Членна форма -о при имената от мъжки род, единствено число: гърбò, носò, мòсто, стòло. В
ботевградския говор обаче членната форма е -а като в съседния източен пирдопски говор: кракà,
гр̥бà, носà, мòста, стòла.
5. Широко разпространение на суфикс -н за образуване на минали страдателни причастия: бѝен

(бит), обỳен, пѝен (пит), скрѝен, трѝен (трит), чỳен.
149
6. Суфикс -чки за образуване на прилагателни имена вместо -шки: айдỳчки (хайдушки), войнѝчки,
йунàчки, зàйечки, ковàчки, рàчечки (рачешки), стàречки, човèчки.
В областта на югозападните говори, общо взето, се очертават две големи диалектни групи. Едната
от тях се намира на север и североизток и свързва югозападните говори с източните и
северозападните, a друга се намира на юг и югозапад и свързва югозападните говори с
македонските и преходните. Засега при липсата на български диалектен атлас не е възможно по-
точно да се определят границите на всяка една от тия диалектни групи. По тая причина отделните
югозападни говори се разглеждат по тяхното териториално разположение. С оглед на някои
вторични особености в югозападните говори се очертават следните говори: ботевградски,
врачански, ихтимански, елинпелински, софийски, самоковски, дупнишки, кюстендилски,
благоевградски, петрички и югозападни преходни говори. От тях към първата диалектна група
могат да се отнесат първите три говора — ботевградският, врачанският и ихтиманският, a към
втората — всички останали.
[ Г е о р г и е в, Вл. Възникване на палаталните съгласни к’ и г’ от ш’т’, ж’д’ в югозападни

български говори. — Бълг. ез., 1982, № 5, 398—404;
К о с т о в, К. Старобългарссият глагол и функцията на представката од- в някои
югозападни български говори. — B: Славистичен сборник. С., 1973, 265—268;
М л а д е н о в, М. Сл. Един случай на особено диалектно глаголно словообразуване. — Бълг. ез.,
1969, № 6, 556—558;
Н и к о л о в а, Ев. Източни езикови особености в Югозападна България. — B: Първи
международен конгрес по българистика. Доклади. Исторически развой на българския език. Т. 3. С.,
1983, 225—229;
Ц а н o в, Б. Югозападни български говори. — B: Българските народни говори. Знания за езика. Т.
6. С., 1986, 29—34] М. Сл. М
1. БОТЕВГРАДСКИ ГОВОР
Ботевградският говор обхваща селищата в Ботевградското и Етрополското поле. Той се намира

непосредно до ятовата граница и е много близък до съседния пирдопски говор.
Най-важна фонетична особеност на говора е гласната a вместо стб. ѫ, ъ, ь без оглед на ударението:
пат, маш, плèта, плетàт, чèта, четàт; даш (дъжд), бàчва, кàсно, дàнак, пèсак; тàнак (тънък), пан
(пън), сàмна се, огàн. В предлозите и представките във и въз вместо ъ обаче има о: вов водàта, воз
вирà, восèдна, возглàве. A в турски думи се среща ерова гласна: артъ̀к, бакъ̀р, калъ̀ч.
Във ф о н е т и к а т а ботевградският говор има и следните характерни особености:
1. Сонантни (сричкообразуващи) р и л: вр̥х, гр̥п, гр̥̀ло; пл̥х, пл̥н, бл̥̀а (бълха).
150
2. Преглас на гласна a след мека съгласна в е: оздравèвам, отговàрем, остàвем, намалèвам,

глобèвам, скàчем (скачам).
3. Липса на йотация, т. е. на съгласна й между две гласни: пèа (пея), копàа, пѝа, вѝа, пèат (пеят).
В м о р ф о л о г и я т а за ботевградския говор са характерни:
1. Членна форма -а за мъжки род: кракà, гр̥бà, носà, човèка; кòн’à, пàк’а, злѝа.
2. Глаголно окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. време: чèта, смèа са, òда.
3. Частица за бъдеще време шта за 1 лице и ште за останалите иица (шта вѝда, шта чèта; ште
вѝдиш, ште четàт, шта ти кàжа), която може да се свързва и със съюза да: шта да вѝда, ште да
вѝдат, вàзе ште да e мàчно.
4. Лично местоимение за 3 лице той, т’а, то, тѝа, като гломеративната падежна форма за мн. число
е них, a не тех: и тòй е като нѝх, тѝа нѝх са питàле. От формата них е образувано местоименно
притежателно прилагателно: нѝен, нѝйна, нѝйно, нѝйни.
По своите характерни особености ботевградският говор е много близък, почти напълно еднакъв с
разположения на изток от него пирдопски говор, от който се различава по западния си прегласен
ятов изговор. Интересно е, че той значително се отличава от югозападния си съсед —
елинпелинския говор. Между тях има и доста съществени разлики, като например:
ботевградски гов елинпелински гов

ор ор
òган òг’ин
òдел ишàл
той он
крак ногà
òра лỳге
вѝкам òкам
П о п и в а н о в, Г. Орханийският [ботевградският] говор. — СбНУ, 38, 1930, 150 с;

П o п и в a н o в, Г. Допълнителен речник на орханийският говор. — СбБАН, 34, 1940, 309—324;
П о п и в а н о в, Г. Народни думи от Ботевградско. — СбНУ, 44, 1949, 519—541;
П о п и в а н о в, Г. Народни изрази от Ботевградско. — СбНУ, 44, 1949, 542—543;
И л ч е в, Ст. Към ботевградската лексика. — Българска диалектология, 1, 1962, 183—206;
П о п и в а н о в, Г. Ботевградският говор и книжовният ни език. — Бълг. ез., 1962, № 4, 321—324.
[ Т а г а м л и ц к а, Г. Бележки върху говора на гр. Етрополе. — Трудове на ВПИ „Братя Кирил и

Методий”, 5, 1968, 161—194.] М. Сл. М.
151
2. ВРАЧАНСКИ ГОВОР
Врачанският говор обхваща селата около град Враца. На запад той граничи с преходния
белоградчишки говор, на изток с белослатинско-плевенския, на югоизток с ботевградския говор, a
на юг със софийския. По своите особености този говор представя преход между софийския,
ботевградския и говорите в Дунавската равнина.
Врачанският говор има следните особености:
1. Гласна a вместо стб. ѫ, ъ и ь: зап, кàшта, мàш, рàка, дàска, сан, лàскаф, тàнак.
2. Членна форма за мъжки род единствено число -о: гърбò, носò, стòло, човèко, ден’ò, кòн’о, крàйо,
добрѝйо, млàдийо.
3. Местоименна форма на личното местоимение за дателен падеж множествено число мг’и вместо
„им”: нèма мг’и нѝшто, дàйте мг’и. Тя е получена от сливане на формите им и г’и.
Т о д о р о в, Цв. Една особеност на врачанския говор. — Училищен преглед, 27, 1928, 295—305;
Д у й ч е в, Ив. Принос към българския речник [думи от Мраморен, Врачанско]. — Родна реч, 1931,
№ 3, 153—156.
3. ИХТИМАНСКИ ГОВОР
Ихтиманският говор обхваща селищата в Ихтиманското поле, но се простира отчасти и по

течението на р. Марица в Пазарджишко. По своите характерни особености той представя преход
между ботевградския и самоковския говор.
Ихтиманският говор има следните по-характерни черти:
1. Гласна a вместо стб. ѫ и ъ: зап, кàшта, мàш, рàка; бас, вàнка, дàска, кàсно, тàча (тъка), вàтак,
вòсак, пèтак, сàбера, сàбуйа. Само в представката въз има случаи с гласна o вместо стб. ъ: возвѝе,
восèдне.
2. Гласна ъ вместо съчетание ъл, лъ след неустнена съгласна: гъ̀там, жът (жълт), съ̀ба, съ̀зи. След
устнена съгласна обаче има гласна у: буà, вук, вỳна, мучѝ (мълчи), пун (пълен), пух (плъх).
3. Липса на меки съгласни в края на думата: сол, фасỳл, òен, кон, зет, път.
4. Членна форма за мъжки род единствено число -а: гърбà, носà, стòла, човèка.
5. Глаголно окончание на 1 л. ед. ч. сег. време -а: нòса, òда, пèра, пѝша.
152
6. Частица за бъдеще време ше и ште: ше вѝда, ше дàм, ше нòси, ше вървàт; ште вѝда, ште дàм, ште
нòси, ште вървàт. В селата към Костенец и Самоковско обаче се среща частица к’у, к’е: к’у вѝда,
к’у дàм, к’е нòси, к’е вървàт.
7. Лично местоимение за 3 лице: той, т’а, то, те.
М л а д е н о в, М. Сл. Ихтиманският говор. С., 1966. 196с.;

Ц о н е в, Б. Диалектни студии по Югоизточна България. Кратко съобщение за научното ми
пътуване през летните ваканции 1904 и 1905 г. — Архив на Министерството на народната
просвета, 1, 1909, № 2, 211—214 [ = История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 301—303];
М л а д е н о в, М. Сл. Съгласкова съчетаемост в ихтиманския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 11,
1964, 391—402;
М л а д е н о в, М. Сл. Бележки върху синтаксиса на ихтиманския говор. — Бълг. ез., 1965, № 3,
208—224;
М л а д е н о в, М. Сл. Лексиката на ихтиманския говор. — Българска диалектология, 3, 1967, 3—
196.
4. ЕЛИНПЕЛИНСКИ ГОВОР
Елинпелинският говор обхваща източната част на Софийското поле. На север той граничи с
врачанския говор, на североизток и изток с ботевградския, на юг със самоковския, a на запад със
софийския, като границата между тях върви по течението на р. Искър от язовир „Искър” (в
миналото от с. Долни Пасарел) до с. Реброво. За западната граница на говора трябва да се изтъкне,
че тя се придвижва на запад, т.е. особеностите на елинпелинския говор изместват особеностите на
софийския говор. Например селата в северните поли на Витоша Боя̀на и Владàя, които в миналото
са били в обсега на софийския ъ-говор, cera ca в обсега на елинпелинския а-говор.
Елинпелинският говор има следните по-характерни черти:
1. Гласна a вместо стб. ѫ, ъ и ь: маш, кàшта; даш, сан, мàгла, тàнок.
2. Сричкообразуващи р, л: бр̥̀до, кр̥̀па, мр̥̀таф, пр̥̀во, вл̥̀к, вл̥̀на, зл̥̀ва, жл̥тѝца.
3. Окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. време при глаголите от I и II спрежение: пѝша, чèта, нòса, òда.
4. Частици за образуване на бъдеще време ше, к’е и к’y: ше чèта, ше òда, ше пѝше; к’е òда, к’е
пѝше; к’у чèта, к’у òда.
5. Контрахирани глаголни форми на -ая, -ея, които са минали към III спрежение: ѝграм (играя),
кòпам (копая), мòтам, вèнчам (венчая), л’ỳл’ам (люлея).
В говора на някои села, като Чèпинци, Локòрско, Неговàн и др., частицата за бъдеще време е к’у
само в 1 л. ед. число, a в останалите лица на ед. и мн. число е ше: к’у нòса—ше нòсиш, ше
153
нòсиме, ше нòсат. Същото редуване се среща и при глагола к’у (искам) и нèк’у (не искам): йà к’у,
тѝ штèш, òн штè, онѝ штàт; йà нèк’у да ѝграм, тѝ не штèш да ѝграш, òн не штè да ѝгра, онѝ не штàт
да ѝграт.
П о п и в а н о в, Г. Софийският говор. — СбБАН, 34, 1940, 209—326;

С т о я н о в, Ст. „Якави” глаголни форми в един западен български говор. — В: Славистични
студии. С., 1963, 165—172.
[ Ст o я н o в, Ст. Говорът на с. Макоцево, Софийско. — Год. СУ. Фак. слав. филол., 65, 1972, № 1,
151—312;
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. Синтаксис на софийския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 18,
1969, 19—93.] М. Cл. М.
5. СОФИЙСКИ ГОВОР
Софийският говор обхваща западната част на софийското поле. На север той граничи с врачанския
говор, на запад с преходните говори, на юг със самоковския, a на изток с елинпелинския, като
границата върви по течението на р. Искър, както това вече се посочи. Обсегът на софийския говор
постепенно намалява, защото разположеният на изток от него елинпелински говор го изтласква и
сега неговата територия е един сравнително доста тесен пояс.
Софийският говор има следните по-характерни особености:
1. Гласна o вместо стб. ъ в суфикса -ък (вòсок, пèток, песòк, ручòк), в представките въз- и съ-
(возврàшта, возвѝва, соберè, соблàча) и в предлозите във, въз и със (воф сèло, вов горàта, воз нàзе,
воз рекàта, coc нèго, coc нòѕе, coc стрàх).
2. Ерова гласна вместо стб. ѫ, ъ и ь в коренна сричка: къ̀шта, мъ̀ш, дъш, сън, мъ̀гла, тъ̀нок. В
глаголното окончание за 3 л. мн. ч. сег. време обаче има a вместо стб. ѫ: стойà (стоят), четà,
накладà.
3. Съчетания ръ, лъ: дръ̀во, кръ̀па, мръ̀таф, злъ̀ва, жлътѝца.
4. Окончание -м за 1 л. ед. ч. сег. време при всички глаголи: четèм, òдим, пѝшем.
5. Частица за бъдеще време че: че четèм, че òдим, че пѝшем.
6. Изпаднала съгласна -т от окончанието в 3 л. мн. ч. сег. време: онѝ йадà, пийà, четà, накладà.
П о п и в а н о в, Г. Софийският говор. — СбБАН, 34, 1940, 209—326;

К o с т о в, Ст. Л. Очертание на софийския говор. — В: Годишник на Втора софийска мъжка
гимназия за 1904–1905. С., 1905, I—XVI;
Ч о л а к о в, Р. Няколко бележки за боянския говор. — Духовна култура, 1926, № 28 — 29, 100—
102;
Г ъ л ъ б о в, Л. Говорът на с. Доброславци, Софийско. — Българска диалектология, 2, 1965, 3—
118;
Б o ж к o в a, Зл. Принос към речника на софийския говор. — Българска диалектология, 1, 1962,
241—273;
Ч и л и н г и р о в, С. Наименования на воденични предмети из с. Церово, Софийско. — Родна реч,
1934, № 4, 223—224;
154
Ч и л и н г и р о в, С. Принос към българския речник [думи от с. Церово, Софийско]. — Родна реч,

1935, № 3, 179—186.
[ А н д р е й ч и н, Л. Говорът на град Враца през Възраждането. — B: История на град Враца. От

древността до Освобождението. С., 1976, 398—408;
С и м е о н о в. Б Фонологичната система на западнософийския диалект. — В: В памет на проф. д-р
Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 155—161.] М. Cл. М.
6. САМОКОВСКИ ГОВОР
Самоковският говор обхваща Самоковското поле. На изток по долината на р. Марица той се

свързва с ихтиманския говор, a на запад с дупнишкия.
Самоковският говор има следните по-характерни черти:
1. Покрай повечето случаи с гласна a вместо стб. ѫ, ъ и ь (дап, маш, гàлап; дàска, сан, пèсак,
четвъ̀ртак; лаштѝ) се срещат случаи с o вместo стб. ъ (coc нèго, воф сèло, подàрок, пỳпок) и с у
вместо стб. ѫ (мỳка, сỳшта).
2. Гласна у вместо лъ, ъл след лабиална (устнена) съгласна: буà (бълха), вук, вỳна, пун (пълен),
музèм (мълзем), йàбука (ябълка).
3. Меки съгласни л’, н’ в края на думата и в средата пред съгласна: сол’, крал’, прий̀àтел’, осѝл’,
парцàл’, фасỳл’, ден’, кон’, кòрен’, кумѝн’, тигàн’, бòл’к’а, лỳл’к’а, престѝ’л’ка, сèн’к’а, грàн’к’а.
4. За гр. Самоков и за някои близки села като Шишмàново е характерно съчетанието шч вместо шт:
шчо, лèшча, нèшчо, пỳшча, шчèрка.
5. Член за мъжки род единствено число -о: гърбò, носò, стòло, човèко, ден’ò, кòн’о, крàйо, мажò .
6. Глаголно окончание за 1 л. ед. ч. сег. време -м: вòдим, нòсим, òдим, перèм, пѝшем.
7. Частица за бъдеще време к’е: к’е ѝдем, к’е кàжем, к’е четè, к’е напрàват, к’е ỳчат.
А н г е л о в а, Р. Село Радуил. — Изв. на Семинара по слав. филология, 8—9, 1948, 301—392;

С т о й к о в, Ст., К. К о с т о в и др. Говорът на с. Говедарци, Самоковско. — Изв. Инст. бълг. ез.,
4, 1955, 255—320.
[ В а к а р е л с к а – Н е м о в а, Д. Отглаголните съществителни на -н’е в самоковския говор. — B:

П о п о в, М. Пчелинският говор. — В: П о п о в, М. Пчелинци [Радомирско]. С., 1984, 117—179;
Ш а п к а р е в, Ив. К, Л. Б л и з н е в. Речник на самоковския градски говор. — Българска
диалектология, 3, 1967, 197—291.] М. Cл. М.
7. ДУПНИШКИ ГОВОР
Дупнишкият говор обхваща областите Г ò р н о п ò л е — на север и на североизток от гр.

Дупница към Самоковско между
155
планините Рила, Верила и Коньовска, Р а з м е т à н и ц а — на запад от Коньовска планина между

р. Джерман и пролома на р. Струма и Д ò л н о п ò л е — на юг от гр. Дупница по р. Джерман и
Струма между западните склонове на Рила и източните на Осогово.
Дупнишкият говор има следните по-важни фонетични особености:
1. Гласна a вместо стб. ѫ (вàже, гàба, зап, пат, рàка), но се срещат, както в Самоковско, единични
случаи и с у (мỳка, сут).
2. Гласна o вместо стб. ъ в средата на думата в затворена коренна сричка, представки и наставки:
бòчва, дош, зол, зòлва, тòкмо, возвѝва, собѝрам, вòзрас, вòсок, добѝток, пèток. Срещат се обаче и
случаи с гласна а: вàшка, лàжа, мàкна.
3. Сонантно р: бр̥̀кам, вр̥л, гр̥̀ло, гр̥к, др̥т, кр̥̀па.
4. Сонантно л: гл̥̀там, дл̥̀га, жл̥т, сл̥̀ба, сл̥̀нце. След лабиална съгласна вместо група ъл, лъ има
гласна у: вук (вълк), вỳна, мучѝ (мълчи), музè (мълзе), пун (пълен). В южната част на говора пък
съчетанието ъл, лъ между две съгласни под ударение минава в ъ, a без ударение в ạ: гъ̀там
(гълтам), дъ̀го (дълго), жът, съ̀ба, съ̀нце, жạтѝца (жълтица), дạбòк, кạчѝшта (кълчища).
5. Меки съгласни л’, н’ в края на думата и пред предните гласни е, и: сол’, учѝтел’, бѝвол’, кòкал’,
кон’, бустàн’, пипòн’; бèл’ен, бѝл’е, зèл’е, бран’è, òден’е, самун’è, циган’è; бèл’и, сòл’и, гòн’и,
н’ѝва.
В областта на морфологията дупнишкият говор има следните по-характерни особености:
1. Глаголно окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. време: плèта, òра, òда, вѝкна.
2. Частица за бъдеще време че (че òда, че пѝшеме). В източно Дупнишко по течението на р. Рила
частицата е к’е, както в Самоковско, Благоевградско, Пиянец и Малашевско.
3. Гломеративни падежни форми на -те и дателни падежни форми на -ти при собствените имена от
мъжки род, които окончават на гласна -о или -е, като Ванчò, Минчò, Станчò, Васè, Зарè, Кирè:
Минчò—Минчòте, Станчò—Станчòте, Зарè—Зарèте; Минчòти, Станчòти, Зарèти; дойдṑме с
Милèте, дàдōме Милèти колàта.
4. Употреба на деепричастие на -ейки, -айки (орèйки си на н’ѝвата, чỳх го; напрашѝх си окòто,
сàдейки тутỳн; жнàйки, се порезàх; кàрайки волòвето на пàша, найдòх тòе нòш; пèрейки на рекàта,
се скарàа). То се среща главно в южната част на говора към с. Бобошево.
156
К о т о в а, Н. Наблюдения върху диалектното разнообразие в Станкедимитровско. — Ез. и лит.,

1960, № 4, 288—299;
К е п о в, Ив. Езикови особености на с. Бобошево, Дупнишко. — СбНУ, 42, 1936, 7—27;
К о т о в а, Н. В. Звуковая система говора района Горно поле. — Славянская филология, 1963, вып.
4, 32—63;
К о т о в а, Н. В. Система ударения в говоре района Горно поле. — В: Статьи и материалы по
болгарской диалектологии. Вып. 10, М., 1962, 45—90;
К о т о в а, Н. В. Морфология западно-болгарского глагола по данным говора Горно поле (простые
глагольные времена). — Ученые записки Института славяноведения AH CCCP, 23, 1962, 149—178.
[ К о т о в а, Н. В. Морфология существительных и прилагательных в говоре Горно поле (юго-

западная Болгария). — Славянская филология, 1973, вып. 8.] М. Сл. М.
8. КЮСТЕНДИЛСКИ ГОВОР
Кюстендилският говор обхваща Кюстендилското поле. Той доста прилича на дупнишкия говор и
споделя най-характерните му черти:
1. Гласна a вместо стб. ѫ (рàка, мàка, вàже, кàшта, пат) при няколко отделни случая с у (пỳпка,
бỳбрек, сут).
2. Гласна o вместо стб. ъ в затворена сричка независимо от положението му (сон, дош, зòлва,
бòчва, вòнка, крòток, слàдок, вòсок, мòзок) при няколко случая с a (лажѝца, вàшка).
3. Сонантно р: бр̥̀же, пр̥̀ска, р̥̀ш, твр̥̀т.
4. Гласна ъ вместо група ъл, лъ между съгласни (съ̀за, къ̀нем) и гласна у вместо ъл пред устнена
съгласна (вук, вỳна, буà, пỳно, йàбука).
Освен това кюстендилският говор има и следните по-важни особености:
1. Ограничена употреба на меките съгласни л и н в края на думата и пред е, и: сол’, кон’, пòл’е,
мèл’еш, н’ѝва, кн’ѝга.
2. Липса на съгласна х във всички положения: леп, чḕли, плèто (плетох), видò, пи (пих), чу (чух).
3. Окончание -йе за множествено число при многосричните съществителни имена от мъжки род:
арàпйе, гàлабйе, мàжйе, офчарйè.
4. Окончание -м за 1 л. ед. ч. cer. време: плетèм, орèм, вѝдим.

5. Частица за бъдеще време че: че ѝдем, че напрàвим, че вѝди.
6. Деепричастие на -ечки: одèечки, носèечки, купувàечки.
У м л е н с к и, Ив. Кюстендилският говор. С., 1965. 282 с.;

И в а н о в, Й. Критични бележки по фонетиката на кюстендилския говор. — СбНУ, 10, 1894, 345—
361;
Б о я д ж и е в а, Й. Кюстендилските полчани и техният говор. — Изв. на Семинара по слав.
филология, 7, 1931, 181—329;
З а х а р и е в, Й. Кюстендил. — Архив за поселищни проучвания, 1, 1938, №1, с. 100;
157
У м л е н с к и, Ив. Фонетични и морфологични особености на кюстендилския говор. — Бълг. ез.,

1961, № 5—6, 444—457;
У м л е н с к и, Ив. Особености в употребата на глаголните времена в един западнобългарски
говор. — В: Славистичен сборник. С., 1963, 319—324;
У м л е н с к и, Ив. Някои синтактични особености на кюстендилския говор. — Бълг. ез., 1963, №
4—5, 463—468;
У м л е н с к и, Ив. Някои синтактични особености на кюстендилския говор. — Изв. Инст. бълг. ез.,
8, 1962, 299—308.
[ М л а д е н о в, М. Сл. Из лексиката на Кюстендилско. — Българска диалектология, 6, 1971, 137—

150;
М л а д е н о в, М. Сл., Ив. У м л е н с к и. Говори (диалекти) в Кюстендилско. — В:
Енциклопедичен речник. Кюстендил. А—Я. С., 1988, 134—138;
У м л е н с к и, Ив. Към говорното единство (на диалектна основа на населението в Кюстендилски
окръг). — Звезда (Кюстендил), 3 юни 1972.] М. Сл. М.
9. БЛАГОЕВГРАДСКИ ГОВОР
Благоевградският (горноджумайският) говор обхваща Благоевградско, т. е. долината на Средна

Струма между Рила и Влахина планина. По своите характерни особености той тясно се свързва със
съседните си говори — пиянешкия и дупнишкия в България и малашевския в Македония.
Благоевградският говор принадлежи към голямата група а-говори, в които има гласна a вместо стб.
ѫ: важè, гàба, дап, кàшта, мàш, рàка, сàбота. Той има и следните по-характерни особености:
1. Гласна o вместо стб. ъ в повечето случаи: бòчва, вòнка, зол (зъл), сон (сън), ватòк, песòк, петòк,
добѝток, тàнок. Край тях се срещат обаче и случаи с гласна а: бàдник, бас (бъз), дàска, кàсно, лàже,
мах (мъх), сàхна.
2. Групи шт—жд: кàшта, нèшто, нош, междà, рàжда, сàжди.
3. Група ръ във всички случаи: бръ̀до, връх, връвѝ, връбà, грънè, гръ̀ло, кръ̀па, сръ̀бин.
4. Гласна ъ вместо група ъл, лъ: бъà (бълха), вък (вълк), въ̀на, жът, пъх (плъх), съ̀за. Изключение
правят думите зòлва (зълва), зол (зъл), длъг.
5. Прогресивна асимилация на съгласната в във ф край беззвучна шумова съгласна: сфеш, сфат,
сфѝрка, какфà (каква), цръ̀кфа.
6. Членна форма за мъжки род след твърда съгласна -o, a след мека -е: градò, праò, вòло, стòло,
човèко; кòне, крàйе, добрѝйе.
7. Агломеративни падежни форми на -те при личните имена от м. р., завършващи на -о и е:

Данчò—Данчòте, Пенчò—Пенчòте, Ристò—Ристòте, Гошè—Гошèте, Петрè—Петрèте, Сандè—
Сандèте. Липсват обаче дателни форми на -ти.
8. Деепричастия на -аèк’и: бераèк’и, одаèк’и, седаèк’и, шетаèк’и.
158
С т о и л о в, Хр. Горноджумайски говор. — СбПУ, 20, 1904, 33 с.;

С т о и л о в, Хр. П. Ударението в горноджумайския говор. — Изв. на Семинара по слав.
филология, I, 1905, 183—216.
[ К о ч е в, Ив. Диалектната делитба на Пиринския край. — Бълг. ез., 1982, № 6, 488—493;

К о ч е в, Ив. Характеристика на говорите [в Пиринския край]. — B: Пирински край. Етнографски,
фолклорни и езикови проучвания. С., 1980, 625—647;
М л а д е н о в, М. Сл. Инфинитивни форми в говора на село Церово, Благоевградско. — Rocznik
Sławistyczny, 34, 1973, № 1, 61—64;
Х р и с т о в а, Е. Палаталният ред във фонологичната система на благоевградския говор (върху
материали от диалекта на с. Лешко, Благоевградско). — Бълг. ез., 1991, № 1, 50—54;
П о п о в а, Т. В. Морфологические чередования глагола в одном из западно-болгарских говоров
[Падеж и Лешко, Благоевградско]. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и
исследования, 1972. М., 1974, 49—90.] М. Сл. М.
10. ПЕТРИЧКИ ГОВОР
Пèтричкият говор обхваща Пèтричко и Сандàнско. По своите характерни особености той е много
близък до благоевградския говор.
Петричкият говор има следните по-характерни черти:
1. Гласна a вместо стб. ѫ във всички случаи: маш (мъж), пап (пъп), важè, вàглен, кàшта, пàпка,
сàбота, кòла, мòла, плèта, кòлат, мòлат, плетàт.
2. Гласна o вместо стб. ъ: дош (дъжд), сон, мох, бòчва, вòшка, зол, зòлва, вòсок, пèсок, пèток,
малèчок, такòф, тèжок. В отделни случаи обаче се среща и гласна а: даскà, вазвѝвам, ваздѝшам.
3. Група ръ между съгласни: бръс, връх, връба, дръво, дръвнѝк, кръф, сръ̀це.
4. Гласна ъ вместо група ъл, лъ между съгласни: вък (вълк), въ̀на, жът, съ̀за, съ̀нце. След
преградните лабиални съгласни п и б обаче има гласна у: буà (бълха), йàбука, пун, пух (плъх).
5. Наличие на меки съгласни в края на думата: сол’, фасỳл’, кон’, пипòн, зек’, пак’ (път), лàкок’
(лакът) и др.
6. Членна форма за мъжки род единствено число -о независимо от характера на предходната

съгласна: брегò, градò, денò, стòло, човèко, зèк’о, кòн’о, пàк’о, крàйо, мажò.
7. Частица за бъдеще време к’е: к’е вѝда, к’е глèда, к’е метàт.
8. Лексикални особености: дудàк (устна), трап (хълм, височина), врèва (говоря), пòзно (късно), вèе
дòш (вали дъжд) и др.
11. ЮГОЗАПАДНИ ПРЕХОДНИ ГОВОРИ
В областите Пиянец, Кàменица и Кюстендилско Крàище, заграждащи Кюстендилско от югозапад,

запад и север, има говори, които представят интересен преход между дупнишкия, благоев-
159
градския и кюстендилския говор, от една страна, и македонските и преходните говори, от друга.

По някои свои черти тия говори могат да бъдат разглеждани като подговори на дупнишкия и
кюстендилския говор, но по-добре е да бъдат дадени отделно, за да проличи по-ясно преходният
им характер. Тия говори не са единни, a представят постепенни преходи и в тях могат да се
очертаят ред говорни пояси. В говорите на селата, които се намират по-близо до Благоевградско,
Дупнишко и Кюстендилско, има повече черти, които ги свързват с тия говори, a колкото се отива
по-далеч, толкова повече те намаляват, за да отстъпят място на черти от македонските и
преходните българско-сръбски говори.
Пиянешки говор
Пия̀нешкият говор обхваща областта Пия̀нец, която се намира на изток от Осогово и граничи с
Благоевградско и Дупнишко. Той представя преход между благоевградския, дупнишкия и
кюстендилския говор.
Пиянешкият говор има следните по-характерни особености:
1. Гласна a вместо стб. ѫ: важè, гàба, гàска, зап, маш, рàка, сàбота, плèта, òра, плетàт, орàт.
2. Гласни а и о вместо стб. ъ: бàдник, бас (бъз), дàска, кàсно, лàже, сàне (съхне) — бòчва, вòнка, вос
(въз), зол, тòкмо, песòк, четврътòк, пèток, жèжок.
3. Групи шт—жд: врàштам, гàшти, кàшта, лèшта, срèшта, нош, свеш, вèжди, враждà, междà, междỳ,
рàжда, раждà, сàжди. В единични случаи обаче се срещат и к’, г’: врèк’а, мег’ỳ, прèг’e.
4. Наличие на съгласна ф и дори случаи с преход на съгласна в във ф: файдà, фенèр, фес, фирà,
фỳрн’а; фèк’и (вейки), фърбà (върба), флèзе (влезе).
5. Липса на съгласна х във всяко положение: алвà, ѝжа, лèп, дойдòме, чỳа, видò, чỳ .
6. Глаголно окончание за 1 л. ед. ч. сег. време -а при глаголите от I и II спрежение: вѝда, вѝкна,
òра, плèта, чèта.
7. Член за мъжки род единствено число след твърда съгласна -o, a след мека съгласна -е: вòло,
денò, пàто, човèко, мажè, кòне, нòже, разбòйе, мòе син.
8. Една форма за агломеративен падеж при личните имена на -о и -е: Станчò—Станчòте, Радòйко—
Радòйкоте, Петрè—Петрèте, Павлè—Павлèте; Станчòте го ỳбаво натепàа, òтнесете сèме на
Станчòте.
160
У м л е н с к и, Ив. Кюстендилският говор. С., 1965, 164—172;

З а х а р и е в, Й. Пиянец, земя и население. — СбНУ, 45, 1949, 160—178.
Каменишки говор
Кàменишкият говор обхваща областта Кàменица, която се намира на запад от Кюстендилското

поле. Той е преходен говор между кюстендилския говор и северномакедонските говори.
Каменишкият говор се характеризира със следните особености:
1. Гласна a вместо стб. ѫ: вàже, дап, гàба, зап, кàшта, маш, рàка, сàбота.
2. Гласни ъ и о вместо стб. ъ: бъс, бъ̀г’ник (бъдник), бъ̀чва, дъскà, ръш; вòнка, зол, зòлва, тòкмо,
ватòк, песòк, пèток, жèжок, тèжок. Срещат се обаче и случаи с а: вàшка, лажѝца, лажà, с не.
3. Сонантно р: вр̥бà, гр̥̀не, гр̥̀нци, др̥̀во, др̥внѝк, кр̀п

̥ а, ср̥п.
4. Група лъ: глъч, глъ̀там, жлът, длък, клъ̀цам, слъ̀за, слъ̀нце, слъ̀ба, тлъст и др. След лабиална
съгласна обаче има у (бỳгарин, вук, вỳна, мучѝ, музè, пу „плъх”), a се срещат и отделни случаи с ъ
(жът, къ̀цам).
5. По отношение на групите шт—жд говорът е смесен. В селата, разположени към македонските

говори, преобладават случаите с к’, г’ (гàк’и, нòк’ви, нòк’ем, срèк’ам, вèг’и, глòг’ам, прèг’а, сàг’и),
в селата, разположени към кюстендилския говор, преобладават случаите с шт, жд (гàшти, нòштви,
нòштем, срèштам, вèжди, глòждам, прèжда, сàжди), a в няколко села към преходните говори в
Босилеградско има ч, џ (врàчам, ноч, нòчви, срèчам, вèџи, глòџам, прèџа, сàџи).
6. Член за мъжки род единствено число -о без оглед на характера на предходната съгласна: градò,
вòло, човèко, ден’ò, кòн’о, крàйо, мажò.
7. Глаголно окончание за 1 л. ед. ч. cer. време -м и -а, т. е. срещат се дублетни форми, като вѝдим—
вѝда, орèм—òра, плетèм—плèта, четèм—чèта.
8. Гломеративни форми на -те и дателни форми на -ти при личните имена от мъжки род,
завъртващи на -о или -е: Гошò—Гошòте, Гошòти; Васè—Васèте, Васèти; Цекò дошèл, викнàл
Цекòте, дàйте Цекòти.

З а х а р и е в, Й. Каменица, географско-етнографско изучаване. — СбНУ, 40, 1935, 164—186.
161
Краешки говор
Крàешкият говор обхваща областта Кюстендилско Краище, разположена на северозапад от
Кюстендилско до българско-югославската граница и през нея. И тоя говор не е единен, a представя
интересен преход между няколко диалектни групи.
По отношение на групите шт—жд по-голямата част от селищата (52) спадат към групата на ч—џ-
говори (ноч, лèча, плàчам, мèџу, вèџи, прèџа); малка част (десетина села) на югозапад спадат към
к’—г’-говори (нок’, лèк’а, плèк’и; мèг’у, вèг’и, прèг’а), a друга малка част — няколко села само на
изток — към шт—жд-говори (нош, лèшта, плàштам, междỳ, вèжди, прèжда). Интересно е обаче да
се изтъкне, че както в ч—џ-подговор, така и в к’—г’-подговор се срещат доста случаи с шт—жд:
дъш, дъждòвник, мàштеа, плàшта, рàжда, прейàжда.
В областта на ч—џ и к’—г-подговор обикновено се среща гласна у вместо стб. ѫ (йỳже, дугà,
гỳсто, зуп, муш), при единични случаи и с ъ (път, къ̀шта). В шт—жд-подговор обаче е обратното: в
повечето случаи се среща a (гàба, гàсто, зап, маш), a в малко у (йỳже, гỳсто).
Интересни са и заместниците на стб. ъ. В селата с ч—џ и к’—г’-подговор обикновено се пази

еровата гласна (дъ̀ска, сън, ръш); в малко случаи вместо нея се среща o (ватòк, дош, бòчва), a в
много малко a (лажѝца, кàсно). Същото се наблюдава и при заместниците на стб. ь. Към границата
и към Трън се среща ъ (въс, дън, пъс, овъ̀н, оръ̀л, глàдък, стàръц), към Кюстендил се наблюдава
колебание (дън—ден, лък—лек, тъ̀нък—тèнок), a на изток се среща само е (вес, ден, лек, пес).
Говорът на Кюстендилско Краище има и следните по-характерни особености:
1. Съчетания ръ, лъ: бръ̀до, връ (връх), гръ̀ло, сръ̀бин, глъ̀ч, длък, жлът, слъ̀ба. След устнена
съгласна обаче се среща гласна у: буà (бълха), вук, пун, пу (плъх).
2. Липса на съгласна ф. Вместо нея навсякъде се среща съгласна в: вỳрн’а, вỳрка, Вѝлип, вàбрика,
кавè, кòва, ковтòр, Слàвчо.
3. Липса на съгласна х във всяко положение: лèп, ойдòме, ойдòа орà (орах), пу (плъх).
4. Глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време е само -м: плетèм, òдим, вѝдим. За 1 лице
множествено число обаче в к’—г’-подговор и в част от ч—џ-подговор към Трънско глаголното
окончание е -мо (плетèмо, òдимо, вѝдимо), a в останалите части е -ме (плетèме, òдиме, вѝдиме).
162
5. В 3 л. мн. ч. сег. време има три форми: 1) -ът, -ат (плетъ̀т—плетàт, оръ̀т—орàт, вѝдът—вѝдат) в
по-голямата част от говора, 2) -а (плетà, орà, видà) в шт—жд-подговор и 3) -ев (онѝ плетèв, орèв, се
смèев) в к’—г’-подговор.
6. Голямо разнообразие има и при членната форма за мъжки род. На север членът е -ът (носъ̀т,
вòлът, човèкът), около Босилеград е -о (носò, еолò, човèко), в к’—г’-подговор е -ат (вỳкат, кòнат), a
в няколко села е -от (носòт, вòлот, човèкот).

З а х а р и е в, Й. Кюстендилско Краище. — СбНУ, 32, 1918, 176—205.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ПРЕХОДНИ ГОВОРИ
Характерни особености на преходните говори
Трънски
Брезнишки
Белоградчишки
Преходните говори, както вече се изтъкна, обхващат земите от двете страни на днешната
българско-сръбска граница и представят постепенен преход между български и сръбски език. От
тях към българския език отнасяме ония, които влизат в границите на България от преди 1918 г., a
именно говорите в Белоградчишко, западно Берковско, Царибродско, Трънско, Брезнишко и
Босилеградско, известни под общо название белоградчишко-трънски говор. A към сръбски език се
отнасят говорите, разположени оттатък границата в Княжевацко, Пиротско, Лесковацко и Вранско.
Българските унени в миналото начело с проф. Б. Цонев и проф. Ст. Младенов смятаха, че
западните преходни говори изцяло принадлежат към български език, та затова и тяхното население
трябва да бъде присъединено към България. Сръбските учени пък начело с проф. А. Белич ги
смятаха за старосръбски и твърдяха, че тяхното население трябва да бъде включено в границите на
сръбската държава. A както се изтъкна, те са преходни. Тая гранична област е била ту под
българска, ту под сръбска власт до XV в., a след това до 1878 г. е образувала политическа,
административна и икономическа цялост. И в нейните диалекти се пазят следи от такива връзки
между населението на отделните земи, които днес не съществуват. Общо взето, тия преходни
говори имат редица фонетични и граматични черти, едни от които ги свързват с българската, a
други със сръбската езикова система. Все пак трябва да се изтъкне, че по основните си граматични
особености те са по-близо до българската езикова система, отколкото до сръбската, което показва и
първичната принадлежност на населението. Сръбските диалектолози обаче твърдят обратното. Те
наричат тия
163
говори само призренско-тимошки, a не преходни и смятат, че са сръбски по своята основа, по

своите първични черти. Според тях ония черти, които са типично български, като задпоставен
член, разпаднало се склонение, аналитично изразяване на степените за сравнение и пр., не са
последица дори от българско влияние, a били балканизми, т. е. появили са се под влияние на
асимилирано романско население поради включването на тия първично сръбски говори в
балканския езиков съюз. A всички други изоглоси, които свързват тия говори с българската
езикова група, според сръбските диалектолози хронологически са вторични, много по-късни.
Единственото ново, което сръбските диалектолози приеха в последно време, е схващането, че
въпросите за развитието и диалектната принадлежност на тия говори не трябва да се свързват с
въпросите за националното съзнание на техните носители. Ония носители на преходните говори,
които са в пределите на България от границите до 1918 г., са българи, a ония, които са в пределите
на Югославия, са сърби.
Въпросите за връзките на преходните говори с българските говори и със сръбските говори ще се

решат окончателно, когато бъдат съставени езиковите атласи на българския и сърбохърватския
език. От тях ще проличи не само генезисът на тия говори, но и постепенният преход между
българския и сръбския език.
ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ НА ПРЕХОДНИТЕ ГОВОРИ
Преходните говори имат следните по-важни ф о н е т и ч н и особености:
1. Съгласни ч—џ вместо шт—жд: ноч, лèча, плàчуем (плащам), вèџа, прèџа, меџà.
2. Гласна у вместо стб. ѫ: мỳка, пỳт, рукà, гỳска, кудèл’а.
3. Гласна е вместо стб. ѣ: гредà, мèсо, пет, жèдън.
4. Ерова гласна вместо стб. ъ и ь във всички положения, т. е. в тия говори няма случаи на други
гласни, например o, a и е: лъ̀жем, дъскà, съ̀н, песъ̀к, добѝтък, òстър, свèкър; дъ̀н, тъ̀мен, лън (лен),
лъ̀сно, овъ̀н, оръ̀л, грòзън, сѝлън, стàръц, венъ̀ц.
5. Изговор на звучни шумови съгласни в краесловието: боб, дуб, леб, к’ев, лов, лед, мед, град, бог,
драг.
6. Особено средно л (l ), което се отличава по своята мекост от съгласната л във всички останали
български диалекти, без обаче да съвпада с л’: беl—беlà, пàдъl—пàдlа—пàдlи, криlò, lой, lук.
7. Пълна липса на съгласната ф и употреба на в вместо ф в нови думи: венèр, ванèла, вỳрн’а,
Стèван, кòва. Съгласна ф не се явява и
164
асимилационно пред беззвучна съгласна: рàвт, тевтèр, Слàвчо, цъвтѝ.
8. Пълна липса на съгласна х във всяко положение: мъ (мъх), дъ (дъх), пу (плъх), гре (грях), плèто
(плетох), буà (бълха), леб (хляб).
9. Много честа употреба на меки н и л в края на думата (кон’, òгън’, гòрън’, тигàн, осѝл’, пасỳл’,
медàл’ ) и пред предните гласни е, и (н’ега, н’èму, гн’етèм, н’ѝва; мèл’ем, л’ѝга, страшл’ѝв).
В областта на м о р ф о л о г и я т а преходните говори имат следните по-характерни особености:
1. Различаване на именителен и агломеративен падеж при одушевени имена от мъжки род: човèкът
дойдè—остàви човèка на мѝра; купѝмо волà, оценѝмо си момкà . Формата на -а не е членна, защото
членът за мъжки род е само -ът.
Две форми (именителна и агломеративна) се срещат също при съществителните и при

прилагателните имена от женски род: дойдè женà—видè женỳ, видè еднỳ женỳ. Тая агломеративна
форма, винителна по произход, е поела функцията и на други падежи и се явява характерна за
всички зависими падежи: отидè ỳ гору, ударѝ га пò главу; убѝ се нà руку.
2. Членна форма -ът за мъжки род: кòн’ът побèже, човèкът дойдè . Срещат се остатъци и от
склоняван член при одушевените имена от мъжки род, и то с окончание -тога за гломеративен
падеж (човèкът—човèкатога; òн видè човèкатога; узè волàтога и кон’àтога). Същия член получават
и прилагателните имена, когато са край тях (видè добрòтога човèка). Среща се особена форма и за
дателен падеж, завършваща на -отому: дàй добрòтому човèку.
3. Членна форма за женски род в именителен падеж на -та, a в агломеративен падеж на -ту: рекàта
дошлà—минỳл рекỳту, пол’àкът òткара нàшуту кобѝлу.
4. Окончание -е за множествено число при съществителните и при прилагателните имена от

женски род: жèне, сèстре, рѝбе, рỳке; белè, жлътè, църнè .
5. Окончание -а в множествено число при прилагателните имена от среден род (добрà децà, големà
селà). Така в преходните говори прилагателните имена имат особени окончания за всички лица в
множествено число: белѝ, белè, белà; добрѝ мỳжйе, добрè жèне, добрà децà . В говорите на някои
села, които се намират на изток, обаче в множествено число има две форми — едната за мъжки и
среден род, a другата за женски род: àрни мỳжйе, àрни децà — àрне жèне. В Белоградчишко пък
има само една форма за множествено число: добрѝ мỳжйе, добрѝ жèне, добрѝ децà .
165
6. Глаголно окончание -мо за 1 л. мн. ч. сег. вр.: нòсимо, òдимо, пѝйемо, четѝмо.
7. Частица за бъдеще време че, като в 1 л. ед. ч. се среща и чу: йà чу пийèм, чу му дадèм и йà
чепийèм, че му дàм, тѝ че пийèш, он че òре, че нòсимо, онѝ че нòсу, че òру.
8. Окончание -сте за 2 л. мн. ч. мин. св. време (плèтосте, брàсте, носѝсте, минỳсте, направѝсте) и -
ше за 3 л. мн. ч. (плèтоше, брàше, минỳше, варѝше, направѝше).
9. Форми н’èга и га вместо „него” и „го” за гломеративен падеж при третоличното местоимение
мъжки род: нèг’а га въ̀рл’и кòн’ът, мръ̀зи га н’èга, дàл га у сỳт.
10. Представка у вместо в: уведèм (въведа), удèвам (вдявам), улàзим (влизам) унỳтре (вътре).
Преходните говори независимо от значителното си териториално разпространение са твърде

единни. Само по дребни и до голяма степен ограничени особености в тях могат да се очертаят три
говора, които по своята същина са подговори — трънски, брезнишки и белоградчишки.
Ц o н е в, Б. Граници на българската реч и народност. — B: Ц o н е в, Б. История на бълтарский

език. Т. 1. С., 1940, 274—296, с библиографски допълнения от К. Мирчев на с. 463—464;
Ц о н е в, Б. Кратко известие за научното ми пътуване по Западна България през летните ваканции
1903 г. — Известия за командировките на Министерството на народното просвещение, 1, 1904,
138—145 [ = История на бълг. език. Т. 3. С., 1937, 315—331];
М л а д е н о в, Ст. За пограничните говори в Източна Сърбия. — Изв. на Семинара по слав.
филология, 1, 1905, 101—116;
М a r g u l i é s , A. Historische Grundlagen der südslawischen Sprachgliederung. — Arch. slav. Philol,
40, 1926, 197—222 (вж. рецeнзия от Ст. Романски — Македонски преглед, 1926, № 4, 129—134);
И в и ћ, П. Диалектологија српскохрватског језика. Нови Сад, 1956, 12—18, 108 —129;
И в и ћ, П. Значај лингвистичке географије за успоредно и историско проучвање јyжнocлoвeнcкиx
језика и њиховог односа према осталим словенским језицама. — Јужнословенски филолог, 22,
1958, 179—195.
[ Б о ж к о в, Р. Към въпроса за морфологичните особености на северозападните гранични говори.

— В: Съвременна България. Т. 5. Развой на българския език и българската литература. С., 1984,
161—164;
Б о я д ж и е в, Т. Пограничните български говори. — Съпост. езикознание, 1981, № 3—5, 223—
227;
В и д е н о в, М. Доуточняване на границата между софийския и белоградчишко-трънския говор. —
Бълг. ез., 1971, № 2—3, 228—232;
Д и н и ћ, J. Речник тимочког говора. — Српски дијалектолошки зборник (Београд), 34, 1988, 7—
335;
Д и н и ћ, J. Додатак речнику тимочког говора. — Српски дијалектолошки зборник, 36, 1990, 381—
442;
И л и е в а, Л. Архаични и нови черти на пограничните български говори. — В: Втори
М л а д е н о в, М. Сл. По някои актуални въпроси на южнославянската диалектология
(предварителни наблюдения). — Съпост. езикознание, 1989, № 1, 39—46;
М л а д е н о в и ћ, A. O вокалском систему пиротског говора друге половине XVIII века. — В:
Пирот 1877—1977. Пиротски зборник. Пирот, 1979, № 8—9, 271—278.] М. Сл. М.
1. Трънски говор
Тръ̀нският говор обхваща Тръ̀нско. Той се отличава със следните особености:
1. Сричкотворни р, л, a понякога и групи ър, лъ: кр̥с, кр̥в, бр̥̀чка, гр̥м, но и къ̀рстът, тъ̀рнът, затъ̀рни,
̥ а, но и жлът, длъбòко, слъ̀ба. След устнена съгласна обаче
пригъ̀рчам, къ̀ршим; жл̥т, дл̥бòко, сл̀б
вместо група ъл има у: буà (бълха), вỳна, йàбука, мучѝм (мълча), пун (пълен).
2. Ерова гласна вместо стб. ъ и ь: дъж, лъжем, мъ (мъх), дън (ден), лъ̀сън (лесен), овъ̀с, стàръц.
Срещат се обаче и случаи с гласна o вместо стб. ъ и стб. ь: ложѝца, рожъ̀н’ (ръжен), собòр,
соблàчим, чорàпок, моглà .
3. Троен член, т. е. покрай членната форма -ът, -та, -та, -та, -та, с която се изразява обща
определеност, има още две други членни форми: -ъв, -ва, -во, -ве, -ва за близка определеност, за
означаване на определени предмети, които са близко до говорещото лице, и -ън, -на, -но, -не, -на за
далечна определеност, за означаване на неща, които са далеч от говорещото лице:
мỳжът, женàта, детèто, мужйèте, женèте, децàта;

мỳжъв, женàва, детèво, мужйèве, женèве, децàва;
мỳжън, женàна, детèно, мужйèне, женèне, децàна;
кòн’ът побèже, женàта отидè, испѝл водỳту; донèси винò у шишèво, кòн’ъв ме въ̀рл’и, опѝнъкъв ме
стèга, женàва йе бòлна, женỳву вòдете на дòктор; мужèне су билѝ на дървà, ѝжана със църнèте
черемѝде йе нàша, селòно тèше да отнесè водà. Днес членните форми -ъв и -ън се употребяват по-
рядко.
4. Двойно членуване на съществителните имена от женски род, които завършват на съгласна

(кос—костỳту, сол—солтỳту, пàмет—паметỳту), развило се по аналогия на думи като рàбота—
работỳту. Подобно двойно членуване е характерно и за габровския говор.
Г о с п о д и н к и н, Д. Трънчаните и трънският говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 4,

1921, 148—211;
П е т р и ч е в, Д. Принос към изучаване на трънския говор. — Пак там, 7, 1931, 35—75;
Б о ж к о в, Р. Имена, наследници на i-основи от женски род в трънския говор. — Бълг. ез., 1964, №
1—2, 143—148;
Б o ж к o в, Р. Двойната членна форма в трънския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 423—426.
[ А т a н a c o в, Сл. Говор [на с. Насалевци, Трънско]. — В: Атанасов, Сл. Село Насалевци,

Трънско. История, етнография, говор. С., 1987, 225—375;
Б о ж к о в, Р. Основни субстантивни суфиксни словообразувателни разреди в трънския говор (I.).
— Год. СУ. Фак. слав. филол., 66, 1972, № 1,103—176;
Б o ж к o в, Р. Словообразуване на съществителни имена в трънския говор. Дял I. — Год. СУ. Фак.
слав. филол., 65, 1972, №1, 373—442;
Б о ж к о в, Р. Словообразувателната структура на сложните съществителни имена в трънския
говор. — В: В
167
памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 327—330;
Б o ж к o в, Р. Към общата характеристика на царибродския (димитровградския) говор. — Бълг. ез.,
1981, № 6, 496—506;
Б о ж к о в, Р. Димитровградският (царибродският) говор. (Трудове по бълг. диалектология. Т. 12).
С., 1984, 193 с.;
Б о ж к о в, Р. Български диалектен атлас. Северозападни български говори в Царибродско и
Босилиградско. Ч. I. Карти. Ч. 2. Коментари. Показалци. С., 1986;
Б o ж к o в, Р. Континуатите на праславянските съчетания tj, dj в босилиградския говор. — Бълг.
ез., 1987, № 1—2, 123—127;
Б о ж к о в, Р. Босилиградският говор. В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади.
Т. 5. С., 1988, 135—141;
В и д е н о в, М. Г. Годечкият говор. Автореферат на дисертация. С., 1969, 23 с.;
В и д е н о в, М. Падежни форми на съществителни имена в годечкия говор. — Бълг. ез., 1969. № 2,
143—148;
В и д е н о в, М. Значение и употреба на изявителните глаголни форми в годечкия говор. — Изв.
Инст. бълг. ез., 19, 1970, 735—742;
В и д е н о в, М. Към българския диалектен синтаксис. Изразяване на сказуемото в годечкия говор.
— Ез. и лит., 1969, № 5, 48—56;
В и д е н о в, М. Към словообразуването на годечкия говор. — Год. СУ. Фак. слав. филол., 65, 1971,
№ 1, 83—145;
В и д е н о в, М. Годечкият говор. (Трудове по бълг. диалектология. Т. 10), С., 1978. 213 с.;
М а н ч е в, А. Материјал за фонетику говора села Петерлаш у општини Димитровград. — Прилози
за проучавању језика (Нови Сад), 3, 1968, 177—188;
М л а д е н о в, М. Засилена фреквентност на еровата гласна в димитровградския (царибродския)
говор. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 142—149;
Щ е р е в а, Ж. Съвременното състояние на показателната система в трънския говор в СФРЮ. —
Бълг. ез., 1987, № 6, 476—480;
Щ е р е в а, Ж. Образуване иа минало несвършено време в трънския говор. (Върху материал от
трънските села в СФРЮ). — Бълг. ез., 1988, № 2, 134—139;
S c a l l o n, E. To mark it, to mark it... person-number in Western Bulgarian (Godec). — Folia Slavica
(Columbus, Ohio), 4, 1981, No 2—3, 365—370;
V i d e n o v, M. Über einige interessante temporale Adverbialbildungen im Bulgarischen. — Slavia
(Praga), 44, 1975, No 4, 360—363.] М. Сл. М.
2. Б р е з н и ш к и г о в о р
Брезнишкият говор обхваща областта Грàово на запад и северозапад от Софийско. Той се

характеризира със следните особености:
1. Сонорни р, л: бр̥з, вр̥бà, др̥̀во, зр̥̀на, цр̥̀вик, цр̥н, гл̥̀там, дл̥бòк, жл̥т, сл̥̀нце, стл̥̀ба. След лабиална
съгласна обаче вместо лъ има у: буà, вук, вỳна (вълна).
2. Съчетание шч вместо шт независимо от неговия произход (башчà, гỳшчер, клèшчи, крàишче,
пèшчо, òшче, огн’ѝшче, пỳшчам, шчо), но има и случаи с ч (гàче, срèча, ноч). A вместо
съчетанието жд редовно се среща џ: вèџа, меџà, прèџа, ръџà .
3. Една членна форма, която при имената от мъжки род е -ът: брèгът, крàйът, мỳжът, пỳтът, стòлът,
кòн’ът, учѝтел’ът.
4. Гласна е вместо х във формите за минало несвършено време: бѝее (биех), гледàе (гледах), търпèе
(търпях), бѝеемо, бѝеесте, бѝеейу.
Д р о н ч и л о в, К. Бурел, антропогеографски проучвания. — Год. СУ. Истор.-филол. фак., 19,

1923, 138—142;
С и м е о н о в, Б. Една фонетико-морфологична особеност на нишавския говор [съдба на
съгласната х]. — Бълг. ез., 1958, № 3, 258—263;
М л а д е н о в, Ц. Някои значения на формите за сегашно време в брезнишкия говор. — Бълг. ез.,
1955, № 3, 265—269;
М л а д е н о в, Ц. Миналите времена в брезнишкия говор. — В: Статьи и материалы по болгарской
диалектологии. Вып. 9, 1959, 7—50;
168
М а р т и н о в, Ал. П. Брезнишки речник. — СбНУ, 49, 1958, 773—789;

М и л е в, Ал. Няколко гръцки думи в говора на Годеч. — B: Езиковедски изследвания в чест на
акад. Ст. Младенов. С., 1957, 163—166.
[ Н и к о л о в, Б. Характерни особености на фонетиката и фонологията на брезнишкия говор. — B:

Брезник и Брезнишко. Краеведски изследвания. С., с. 198] М. Сл. М.
3. Б е л о г р а д ч и ш к и г о в о р
Белоградчѝшкият говор обхваща територията на север, запад и югозапад от гр. Белоградчѝк.

Отделни преселници от областта на тоя говор са се заселили между Видин и Лом и са разкъсали
видинско-ломския говор. Освен това белоградчишкият говор подобно на балканските говори е
оказал влияние върху говорите в западната част на Дунавската равнина.
По-характерните особености на белоградчишкия говор са следните:
1. Сонантни съгласни р и л: вр̥бà, гр̥̀не, гр̥̀нци, др̥̀во, кр̥в, ср̥п, ср̥̀це, гл̥̀там, гл̥̀тна, дл̥̀га, сл̥̀ба, вл̥к,
вл̥̀на, мл̥зèм, пл̥ (плъх), пл̥̀на.
2. Една членна форма, която при имената от мъжки род единствено число е -ът: комѝнът, носъ̀т,
студъ̀т, мỳжът искочѝл нà двор.
3. Местоименна форма за 3 л. ед. ч. ж. р. гломеративен падеж г’у, н’у вместо „я” и за 3 л. мн. ч.
дателен падеж г’им, г’ум вместо „им”: òн г’у нèче, погл̥чàмо с н’у вечертỳ; йà г’ỳм купѝ; онѝ едỳ, a
òн г’ѝм гл̥чѝ .
4. Образуване на минало несвършено време с основа на -ше, получена чрез генерализиране на

формите за 2 и 3 лице ед. ч.: йà плетèше, тѝ плетèше, òн плетèше, мѝ плетèшемо, вѝ плетèшете, онѝ
плетèшео (плетèшеу).
преглед, 1929, № 2, 230—243;
Б е р б е р с к а, А. Говорът на с. Ошане, Белоградчишко. — Изв. на Семинара по слав. филология,
7, 1931, 79—119;
М л a д е н o в, Ст. Към въпроса за езика и националната принадлежност на Ново село (Видинско).
— СбНУ, 28, 1901, 471—506;
Г е о р г и е в, Г. Т. Думи от говора на с. Долна Рикса, Михайловградско. — Ез. и лит., 1957, № 1,
56—59;
Н и к о л ч и н, И. Някои речникови особености на с. Стакевци, Белоградчишко. — Ез. и лит., 1958,
№ 1, 59—61.
[ В и д е н о в, М. За някои архаични форми в белоградчишкия подговор. — Ез. и лит., 1971, № 2,

56—58;
Д и м и т р о в а – Т о д о р о в а, Л. Относно произхода на няколко особени форми в говора на Ново
село, Видинско. — Бълг. ез., 1986, № 3, 241—242;
И в и ћ, П. Неколико гласовних појава у говору Новог Села, Видинског. — В: В памет на проф. д-р
Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 167—173;
М и х а й л о в а, С. Западнобългарският преглас а > е (По материали от говора на с. Рабиша,
Белоградчишко). — Бълг. ез., 1986, № 1, 69—71;
М л а д е н о в, М. Сл. Числителните òбъйца (обèйца), òбъдвъ в говора на с. Ново село, Видинско.
— Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 293—297;
169
М л а д е н о в, М. Сл. Вероятностно наклонение в говора на с. Ново село, Видинско. — Бълг. ез.,

1968, № 6, 526—531;
М л а д е н о в, М. Сл. Говорът на Ново село, Видинско. Принос към проблема за смесените говори.
(Трудове по бълг. диалектология. Т. 6.). С., 1969, 311 с.;
L u n t, Н. G. On accent and verbal paradigmes: the case of Novo Selo (Vidin). — Зборник за
филологију и лингвистику (Нови Сад), 17, 1974, 37—50.] М. Cл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ ВЪВ ВАРДАРСКА И ЕГЕЙСКА МАКЕДОНИЯ [*]
Северни говори
Тетовски говор
Малашевски говор
Велешки говор
Прилепско-мариовски говор
Битолски говор
Дебърски говор
Охридско-стружки говор (градски охридски, стружки, Радожда и Вевчани)
Преспански говор (горнопреспански, долнопреспански)
Корчански говор
Костурски говор
Дойрански говор
Лерински говор
Кукушко-воденски говор
Западнорупски говори (солунски, драмско-серски)
Очертаното диалектно членение на българските диалекти в пределите на днешната българска

държава има своите сстествени продължения в българските земи, останали извън нея в резултат на
политически събития, разиграли се на Балканите в последните стотина години. Тук се представят
схематично няколко диалектни формации, които запълват българското диалектно пространство в
югозападна посока. Подбрани са характерни техни черти, които позволяват да се съпоставят с
останалите български диалекти.
СЕВЕРНИ ГОВОРИ
В тази диалектна група се включват говорите в Горни Полог, Скопска Църна гора и районите на
Куманово, Овче поле, Кратово, Крива Паланка. Te ca непосредствено продължение в западна
посока на говорите от районите на Белоградчик, Годеч, Брезник, Трън, Цариброд, Босилеград. Те
образуват южната полоса на пограничните говори при прехода към сърбо-хърватския език.
Характеризират се със следните особености:
1. Гласна ъ е застъпник и на двете ерови гласни (стб. ъ, ь ): въ̀шка, бъ̀чва, дъш, пèтък; дън (ден),
лън, котъ̀л, конъ̀ц, оцъ̀т; жèдън.
2. Застъпник у < стб. ѫ: грỳди, мỳка, рỳка, òбруч, зỳби, дуп, йỳже (въже), мỳтън, гусенѝца и др.
3. Старият префикс въ-, вь- се застъпва от префикс у-: унèсе (внесе), улèзе (влезе), унỳк (внук).
4. Гласна у вм. съчетания ъл, лъ: вỳк, вỳна, йàбука, пỳно, жỳто, но също така съчетания лу, лъ след
предноезични съгласни: длỳго, слỳза — длъ̀го, слъ̀за, слъ̀нце.
5. Липса на съгласна х: лàдна, гра, сиромà, соà, дуунà, леп, рàна, илà’до, снàа, мỳа, йàне (яхне),
видòте (видохте), вр̥, вла (влах), орà (орех), гре, ме, глу, кожỳ и др.
*. Автор на главата е Максим Сл. Младенов. Включването ѝ в книгата е в отговор на нуждите на

университетското обучение и цели да се даде по-цялостна историческа представа на студентите за
българската езикова територия.
170
6. Съгласни к’, г’ < *tj, *dj: лèк’а, мàк’а, свèк’а, гàк’е, мук’енѝца — вèг’а, мèг’а, прег’а, говèг’и.
7. Съществителните и прилагателните образуват форми за мн. ч. с окончание -е: голèме кỳке, бèле
кошỳл’е, цр̥̀не слѝве.
8. При одушевени от м. р. се различават две форми за ед. ч.: именителна — дòбар човèк —
агломеративна — дòброга човèка.
9. Кратка винителна местоименна форма за ж. р.: гу (по-рядко га).
10. Окончание -мо за 1 л. мн. ч. сег. вр.: сечèмо, нòсимо, ѝмамо.

11. Лично местоимение за 1 л. мн. ч. имен. пад.: мѝе, мѝйа, мѝ (ние).
12. Окончания -смо (-мо), -сте (-те) за 1 и 2 л.мн. ч. мин. несв. и мин. св. вр.: вѝкасмо (вѝкамо),
вѝкасте (вѝкате).
13. Бъдеще време се образува с частица ке: ке ѝмам, ке сечèм.
14. Една форма за 1,2, 3 л. ед. ч. мин. несв. вр.: йà ѝмаше, тѝ ѝмаше, òн ѝмаше.
По някои белези на обширната територия на северните говори се очертават по-ограничени

диалектни формации:
Район Куманово- Район Скопска Црна

Кратово Гора
Окончание -т: вѝкат Окончание -в: нòсив
Окончания за 3 л. мн.
обèсет, сèдат, прàват, (носят), сèчев (секат),
ч. сег. вр.
пѝйат ѝмав (имат)
тèше да пàднем кеш да пàд’ну
Бъдеще време в
тèше да пàднеш кеш да пàднеш
миналото
тèше да пàдне кèш да пàдне
В и д о е с к и, Б. За вокалната система на кривопаланечкиот говор. — Мак. jазик, 1953, № 5—6,

112—121; № 7, 156—165; № 8, 173—182; № 9, 206—209;
В и д о е с к и, Б. Северните македонски говори. — Мак. jaзик, 1954, № 1, 1—30; № 2, 109—198;
В и д о е с к и, Б. Кон разграничувањето на полошките говори. — Зборник за филологjу и
лингвистику (Нови Сад), 1961—1962, № 4—5, 343—356;
В и д о е с к и, Б. Кумановскиот говор. Скопjе, 1962, 349 с.;
В и д о е с к и, Б. Говорът на полошките села Урвич и Jеловjане. — В: Кирил Пеjчиновиќ и
неговото време. Тетово, 1973, 21—32;
В и д о е с к и, Б. Кон разграничувањето на говорите во Скопско (Прилог кон македонскиот
диjалектен атлас). — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука (Скопjе), 10,
1985, № 1, 7—35;
И в a н o в, Й. Северозападните македонски говори — Тетовско, Скопско и Кратовско. — Минало,
1909, № 1, 61—66;
М а н е в и ќ, Т. Забелешки за овчеполскиот говор. — Мак. jaзил, 1952, № 8—9, 188—199;
С е л и щ е в, А. М. Говоры области Скопья. — Мак. преглед, 1931, № 1, 33—82;
У г р и н o в a, P. Говорите во Скопско, Скопjе, 1951, 40 с.
ТЕТОВСКИ ГОВОР
Разпространен е в областта Полог, обкръжена отвсякъде с планински вериги. Тя е оформена от

Долни Полог с главно селище гр. Гостивар и Горни Полог с център гр. Тетово. В областта
размесено живеят българи, албанци и турци. Тетовският говор се отнася към групата на северните
говори, но притежава и някои свои белези.
171
1. Главен застъпник на стб. ѫ е гласна у: гòлуп, гỳска, дуп, зуп, йỳже (въжè), йỳток (вътък), се кỳпе,
муш, мỳка, òбруч, пỳдар, пỳпка, прỳт, пут, рỳка, стрỳк, сỳбота. Среща се в отделни думи и гласна
ъ: гнъс, къ̀са, гъ̀рди, лъ̀чи.
2. Стб. ъ се застъпва предимно от гласна o в коренна или суфиксна сричка: бòчва, вòшка, дош,
вòсок, мòзок, мòмок, крòток, пèсок, пèток, тèжок, пèкоў (пекъл), рèкоў (рекъл). С гласна ъ се
застъпва в коренна сричка: бъ̀дник, лъ̀жа, мъ̀кне, лъ̀йца (лъжица), сън. Вторичен ъ пред съгласна р
се застъпва от гласна е: бѝстер, вèтер, ѝтер, йèдер, òстер.
3. Двояко застъпване на стб. ь: в коренна сричка от гласна ъ: дън, лън, лъ̀сно, тъ̀мно, цъ̀фти; в
крайна затворена сричка от гласна е: глàден, жèден, йàрем, òвес, òстен, òцет.
4. Наличие на сричкотворно р̥: бр̥̀го, вр̥̀ба, др̥̀во, гр̥̀ло, зр̥̀но, кр̥ф, кр̥̀па, ср̥п, ср̥̀це, тр̥н, цр̥̀вен.
5. Съчетàние ъл, лъ има разнообразно застъпване: с оў — вòўк, вòўна, гòўта, жòўт, жòўчка, пòўно;
с лъ — длъ̀бок, длък, слъ̀бица, слъ̀за, слъ̀нце; с у — бỳа (бълха), йàбука.
6. Съгласни к’, г’ < *tj, *dj: гàке, кỳк’а, лèк’а, мàк’а, нок’, плàк’а, плèки, прàк’а, свèка, кèрка; вèг’а,
мèг’а, мèг’у, прèг’а.
7. Изпадане на съгласна в предимно в средисловие: бѝол, гòу̀до (говедо), йàор, кòач, пòлойна,
тр̥̀гоец, чòек.
8. Липсва съгласна х — или изпада (йл’ада, ѝтер, лàден, леп, òди, òро, грèота, снàа), или се
преглася в съгласна в, ф — йàвна (яхна), врàтифмо (върнахме), чỳфмо; греф, зàдуф, кòжуф, òраф
(орех), праф, сѝромаф, пàднаф, сèднаф.
9. Преглас на твърда съгласна л > ў в краесловие или в края на сричка: дòшоў, рàсоў, кòтеў, дèўник,
дòўно, сèўце, жòўт, дòўго.
10. Ударение върху третата сричка: воденѝца, лубенѝца дори в рамките на синтагмата, срв.
киселò млеко, вашитè деца.
11. Окончание -ой за мн. ч. на едносрични съществителни от м. р.: лèбой, дòлой, дъ̀ной, кл’ỳчой,
зèтой.
12. Окончание -е за ж. р. мн. ч.: глàве, дỳпке, жèне, крàве.
13. Тройно членуване: снòпов, жèнава, дèтево; рѝдон, плàнинана, др̥̀воно; òџакот, кỳк’ата,
кỳчето.
14. Лично местоимение мѝе (ние).
15. Глаголно окончание -м за 1 л. ед. ч. при трите спрежения: трèсем, нòсим, чèкам.
16. Глаголно окончание -мо за 1 л. мн. ч.: трèсемо, нòсимо, чèкамо.
17. Липсва т в глаголното окончание за 3 л. мн. ч. сег. вр.: трèса, нòса, чèкаа.
П о п о в с к и, Ар. Македонскиот говор во Гостиварскиот краj. Гостивар, 1970, 210 с. + 16 карти;

С е л и щ е в, А. М. Полог и ero болгарское население. Исторические, этнографические и
диалектологические очерки северозападной Македонии. С., 1929, VIII + 440 с.;
С т а м а т o с к и, Тр. Градскиот тетовски говор. — Мак. јaзик, 1956, № 2, 21—242; 1957, № 1, 91—
115;
Т а с е в с к и, J. Зборови од тетовскиот говор (с. Jедоарце). — Мак. јaзик, 1952, № 7, 169—172; №
8—9, 214—220; № 10, 244—246.
172
МАЛАШЕВСКИ ГОВОР
Разположен е непосредствено на запад от благоевградския и петричкия говор в районите на

Делчево, Пехчево, Берово, Радовиш, Струмица, Щип.
1. Гласна a < стб. ѫ: вàже, гàска, гàба, дàга, кàшча.
2. Гласна o < стб. ъ: бòчва, вòшка, дош, зòлва, зол, мох, сон; свèкор, излегòл, пасòл, пекòл, рекòл.
Пред съгласна р в крайна сричка обаче гласна е: бѝстер, вèтер, дòбер, èдер. В слаба позиция
гласна а: лàжа.
3. Гласна е < стб. ь: ден, лèсно, тèвен, тèнка.
4. Гласна ъ < ъл, лъ: бъ̀а (бълха), вък, въ̀на, гъ̀там, жът, жъ̀чка, съ̀за.
5. Сричкотворно p̥: врòх, гр̥̀ло, др̥̀во, пр̥̀стен, ср̥п.
6. Съчетания шч, жџ < *tj, *dj: гàшчи, кàшча, лèшча, ношчèска, плèшчи; вèжџа, мèжџа, нỳжџа,
прèжџа, сàжџи. Срещат се обаче и съчетания шт, жд (кàшти, плàшта, вèжда, прèжда, сàжди,
рàжда), а в по-западните райони преобладават случаите със съгласни к’, г’: гàки, врàк’а, мàк’а,
нок’, свèк’а; вèги, мèг’а, сàги.
7. Членно окончание -о за м. р.: вòло, говедàро, кòно, човèко; мажò .
8. Окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. вр., I и II спрежение: вòда, òда, тр̥̀ча; òра, сèча, сèа, пèча.
9. Ударение върху окончанието за 1 л. ед. ч. мин. св. вр. при глаголи на -ох: влекòх, дотекòх, пекòх,
рекòх.
10. Бъдеще в миналото се образува с частица ке и мин. несв. вр.: ке нòсех, ке плетèх (щях да плета).
К у ш е в с к и, М. Делчевски градски говор. — Мак. jазик, 1958, № 1—2, 67—108;

П е е в, К. Белешки за лексиката и фразеологиjата од Струмичко. — Мак. jaзик, 1968, № 19, 201—
25;
П е е в, К. Топонимискиот систем во Радовишко и неговата диjалектна основа. — Годишен
зборник. Филолошки факултет на Универзитетот — Скопjе. Кн. 15. Скопjе, 1989, 137—156;
П о п о в а, Т. Зборови од Малашево. — Мак. jaзик, 1951, № 3—4, 95—96; № 5. 117 с.;
Ш а н д а р о в, М. А. Бележки по фонетиката на щипския говор. — СбНУ, 11, 1894, 586—590.
ВЕЛЕШКИ ГОВОР
Обхваща говора в гр. Велес и околните села. Неговите по-характерни особености са:
1. Гласна a < стб. ѫ: гàба, дàга, дап, зàби, йàглен (въглен), йàток (вътък), рàка, сàчка; гасèница,
òбрач. Гласна a ce среща и на мястото на стб. ѧ в началото на думата: йàзик, йàчмен, йàдер, йàтр̥ва
(етърва). В отделни думи се среща и гласна у: гỳска, сут.
2. Гласна o < стб. ъ: бòчва, дош, пèток, рèкол, пèкол. Пред съгласна м застъпникът е гласна у: òсум,
сèдум.
3. Гласна ъ или съчетание ъл: жът, жъ̀чка, съ̀за, съ̀нце; бъ̀лва (бълха), вълк, въ̀лна, гъ̀лта, йàбълко,
къ̀лне, мъ̀лчи, мъ̀лзе (дои).
4. Липса на съгласна ф: вес (фес), вỳрна, вѝлџан.
5. Съгласни к’, г’ < *tj, *dj: свèк’а, плèки, сѝнок’а (снощи), кèрка, ке (ще), носèйки; вèги, мèг’а,
прèг’а, сàги, рàг’а (ражда).
173
6. Липсва съгласна х: лàдно, рàна, бъ̀а (бълха), гра, стра, òра, дòйдо и др. Среща се и преглас х >
ф: граф, страф, беф, дòйдоф, меф (мях).
7. Тройно членуване: дèтето, дèтево, дèтено; жèната, жèнава, жàнана.
8. Окончание -м наред с окончание -а при глаголи от I и II спрежение сег. вр. 1 л. ед. ч.: сèдам и
сèда, прèдам и прèда, прàвам и права, пийам и пийа.
В и д о е с к и, Б. Белешки за говорот на селата Мелница и Горна Врановица во Велешко. — Мак.

jазик, 1951, № 9—10, 201—209;
М и л o ш е в, Г. Титов-Велешкиот говор. — Нов ден, 1947, № 3, 3—15;
R e i t e r, N. Der Dialekt von Titov-Vеles. Berlin, 1964, 297 p.
ПРИЛЕПСКО-МАРИОВСКИ ГОВОР
Обхваща говора в селищата на областта Тиквеш (с главни селища Неготино и Кавадарци),

Мариово и района на Прилеп. От битолския и велешкия говор го отделят преди всичко липсата на
тройно членуване и липсата на окончание -т за 3 л. ед. ч. сег. вр. В него се набелязват следните
1. Гласна a < стб. ѫ: гàба, грàди, зàби, йàток (вътък), пат.
2. Гласна o < стб. ъ: бòчва, вòшка, дош, сон, пèток, тèжок, рèкол, сèкол, вòсок, мòзок, дòбиток,
мòмок, тèжок, вòзрас.
3. Гласна ъ на мястото на съчетания ъл, лъ: вък, въ̀на, гъ̀та, дък, жът, йабъ̀ка, мъ̀чи (мълчи). В
Прилепско ол: волк, вòлна, гòлтам, дòлга, жòлта, зòлва, сòлзи.
4. Сонантно р: вр̥̀ба, вр̥̀шник, др̥̀во, зр̥̀но, пр̥̀во, пр̥̀стен, четвр̥̀ток.
5. Съчетание ца < стб. цѣ: цал, цàдам, прòцап, цадѝло.
6. Липса на смесване на предната и задната носова гласна в началото на думата: èзик, èчмен, èдро.
7. Съгласни к’, г’ < *tj, *dj: гàки, мàк’а, нок’, плèки, свèк’а, врàк’ам, плàк’ам, вèг’а, мèг’а, прèг’а,
сàги, зàграг’ам, дòсаг’ам.
8. Тенденция ударението да се стабилизира върху предпоследната сричка: èзик—езѝци, кàмен—

камèне, лебòви, стỳден—студèна.
9. Членно окончание -от за м. р.: грàдот, дèнот, жèтварот, пàтот, рàзбоот, чòвекот. В
Прилепско — тройно членуване: грàдот, грàдо, двòрот, двòро, пòпот, пòпо, чòекот, чòеко—
грàдоф, двòроф, чòекоф — грàдон, двòрон, чòекон. Срв. Крàвата йа прòдадоф. Дèтето си òтиде.
Кошỳлава се искѝнала. Кòйнон нè паси. Дèтето ке пàдне.
10. Смесване в парадигмата на сег. вр. при глаголите от I и II спрежение.
11. Окончание -м за 1 л. ед. ч. cer. вр. при глаголи от I и II спрежение: бèрам, брòам, гòрам, йàдам,
лèжам, òдам, сèдам, стòам, пèчам, плèтам.
12. В Прилепско има глаголно окончание -т за 3 л. ед. ч. сег. вр.: бèрит, мèлит, пèчит, плèтит,
кòлит, нòсит.
13. Предлог у, уф вм. в, во.
174
К о н е с к а, М. Мариовскиот говор. Cкопjе, 1951, 40 с.;

К о н е с к и, Б. Прилепскиот говор. Cкопjе, 1949, 247—301 (Отделен отпечатък);
М и р ч е в, Д. Бележки по прилепския говор. — СбНУ, 20, 1904, 1—40;
Ф и л и п о с к и, Ил. Неготинскиот говор. Скопjе, 1952, 55 с.
БИТОЛСКИ ГОВОР
Разпространен е в селища от горното течение на р. Црна. Граничи на изток с мариовския говор, на

юг — с леринския, на запад с охридско-стружкия и на север с говорите в Кичевско и Прилепско.
Характеризира се със следните особености:
1. Основен застъпник гласна a < стб. ѫ: гàба, грàди, дàга, зàби, йàже (въже), йàглен (въглен),
йàдица (въдица), кàтник, лàчит, мàка, мàжи, пат, рàка, сàбота, скàпо. В някои случаи има гласна
у < стб. ѫ: кỳ’а (къща), гỳсто, пỳпка, сут.
2. Разнообразие при застъпването на съчетания ъл, лъ в средисловие: ол — бòлва (бълха), волк,

сòлѕа, гòлта, жолт; o — бòва (бълха), дòго, йабòко; ъ — бъа (бълха), вък, гъ̀там, жъ̀то, дъ̀го, къ̀ве
(кълве), мъ̀члиф (мълчалив); ъл — въ̀лна, пъ̀лно, жъ̀лтница и др.
3. Преобладават застъпници к’, г’ < *tj, *dj: плàк’а, фàк’а, срèк’а, нòкеска, кèрка, ке (ще), лèк’а,
свèк’а — вѝг’а (вижда), рàг’а, мèг’у, вèг’а, мèг’а, сàги, прèг’а. В южните райони обаче се срещат
шт, шч, шк’ — жд, жџ, жг’: гàшти, лèшта, плèшчи, лèш’ка, свèшка — мèжда, прèжда, мèжџа,
прèжџа, вèжг’а.
4. Говорът не е единен по застъпниците на стб. ѧ: в източните райони застъпник е гласна е — èзик,

èдер, èчменоф, зàек, пàек. Гласна а (< ѭ < ѩ ): йàтрва, йàдер, йàзик, йàчмен и др.
5. Гласна a < стб. ъ, ь: бàдник, лàжи (лъже), мàгла, тàнко и др., обаче в крайна сричка има
разнообразие в представянето на секундарния ъ: гласна у пред съгласна м — òсум, сèдум; гласна е
в едни селища и гласна a в други пред съгласна р — вèтер, бѝстер, òстер, дòбер, ѝтер; бѝстар,
дòбар и др.
6. Съчетания чере-, цере-, цре-: чèреша, цèрево (черво), церèпна, црèво, црèша.
7. Постоянно ударение на предпоследната сричка с тенденция да се закрепи в парадигмата: òбрас

— обрàзи — òбразо — обрàзите, брадавѝца — брадавѝцата.
8. Лично местоимение за 1 л. ед. ч. йа, йас, йàска; той за 3 л. ед. ч. м. р., тѝе, тѝйа (те) за 3 л. мн.
ч.
9. Тройна показателна система: òвай (òвой, вой), òнай (òной, ной), той.
10. Тройно членуване: дèтево, годѝнава, дèтено, годѝнана, дèтето, годѝната.
11. Глаголно окончание -м за 1 л. ед. ч. сег. вр. при глаголи от I и II спрежение: мèтам, сèчам,
ѝдам, вòзам, нòсам, чỳйам в северната част на говора, a в южната част — окончание -а: брòйа,
нòса, мèса, пèра и т. н.
12. Окончание -т за 3 л. ед. ч. cer. вр.: бèрит (бере), сèчит, йàдит, мèтит. To e разпространено в
северната част на говора.
175
13. Бъдеще време се образува с частица ке: ке бèрит, ке сèчит.
14. Бъдеще време в миналото с частица ке и мин. несв. вр.: ке нòсеф, ке нòсеше, ке нòсевме.
15. Деепричастия от типа бèгайки, йàдейки, нòсейки.
В и д о е с к и, Б. Битолскиот говор. — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна

наука (Скопjе), 10, 1985, № 2, 11—44;
G r o e n, B. M. A Structural Description of the Macedonian Dialect of Dihovo. The Peter de Ridder Press,
1977, 307 p.
ДЕБЪРСКИ ГОВОР
Обхваща говора на българите християни и българите мохамедани в областите Пòле, Джỳпа, Голò
Брдо, Дрѝмкол, Горнà река, Долнà река. Населението на този район е известно с името мѝйаци (от
личното местоимение мѝйе „ние”) или рèканци. Най-известни селища са Гàличник, Лàзарополе,
Трèсонче.
1. Най-характерна черта на говора е широката дистрибуция на гласна o (в някои случаи със свой
вариант уо). Тя е застъпник на старобългарските гласни:
а) Стб. ѫ : грòди, доп, зоп, кòдел’а, мòдор, мош, пот, рòка, сòбота, йòглен, йòток (вътък), йòже и
др.
б) Стб. ѧ: йòзик (език), йòчмен (стб. ).
в) Стб. ъ: бòчва, вòшка, дош, лòжеш, пèток, тèжок, дòбиток, тèнок, вòсок, мòзок, пèкол, рèкол,
ѝтор, свèкор, òсом и др.
г) Стб. ь: звòнец, мòгла, мòска (мъска), сèдом.
Гласна o под ударение е разширила дистрибуцията си на мястото на гласна a след назални

съгласни: знòет (знае), мòшчеа (мащеха), снòа (снаха), снòга (снага) и др.
2. Сонантни р и л: др̥̀во, кр̥ф, пр̥ф, тр̥н, цр̥н, гр̥̀не, ср̥̀на, мр̥̀да; вл̥̀к, вл̥̀на, бл̥̀ва (бълха), жл̥̀то, зл̥̀ва,
сл̥̀зи, жл̥̀чка, сл̥̀нце.
3. Застъпници шч, к’, жд, г’ < *tj, *dj: лèшча, мòшчеа, гòрешчо, плèшчи, свèшчалник; гàки, кèрка,
нòкеска, плèки, свèк’а, врàк’ат, плàк’а, фàк’а; — говеждò, нỳжда, вèг’а, мèг’а, прèг’а, сàги,
ѝзваг’ат, рàг’ат.
4. Преглас х > ф: вр̥ф, влаф, граф, греф, праф, сѝромаф, страф, òреф, кòжуф, рèкоф, рèкофме.
5. Окончание -ови/-еви за мн. ч.: брѝчови, смòкови, дòбови, лèбови; зèтеви, сòневи, стỳдеви.
6. Тройно членуване: чòвекоф шо стòит дò мене; жèнава ми йе пòзната; дèтево ми зàспало како
йàгне; жѝтото го дôнесоф òт Прилеп; пèтелон цр̥̀вен к’а го кòлем; чи йе кòнот шо го вòдиш?
пỳшчи йа крàвата да пàсет.
7. Лично местоимение за 3 л. имен. пад.: той, тàйа, тèйе.
8. Лично местоимение за 1 л. имен. пад. мн. ч.: мѝйе (ние).
9. Окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. вр. за глаголите от трите спрежения: лѝжа, мàжа, мèта, стрѝжа,
пѝша, сèйа; — вѝйа, пѝйа; — пàг’а (падам), рàг’а (раждам), прàша (питам).
10. Глаголно окончание -т за 3 л. ед. ч. сег. вр.: вѝйет, мàжет, мèтет, пѝшит.
176
А н д о н о в с к и, А. Зборови од Дебарско. — Мак. jaзик, 1950, № 9—10, 240—241; 1951 № 3—4,

93—95; 1952, № 5, 119—120; 1953, № 3, 71—72; № 4, 94—96; № 5—6, 143—144; № 7, 166—168;
В и д о е с к и, Б. Дебарските говори (Co посебен осврт на нивното разграничување) — Maк. jазик,
1968, № 19, 59—96 + 30 карти;
Г р и г о р о в, М. Говорът на малореканците (мияците) в Дебърско. — Изв. на Семинара no слав.
филол., 1907, № 2, 201—304;
Д и м и т р о в, Л. Кратки етнографски бележки за Дебърско с оглед към говора в тоя край. — Изв.
на Семинара по слав. филол., 1905, № 1, 263—274;
М и х а j л о в, П. Градскиот дебарски говор. Cкопjе, 1954, 33 с.;
П е т р у ш е в с к и, М. Д. Неколку црти на говорот од Жировница. — Мак. јaзик, 1951, № 3—4,
56—66;
П о п о в с к и, Ар. Реканскиот говор — уводни белешки. — Мак. јaзик, 1959, № 1—2, 107—154.
ОХРИДСКО-СТРУЖКИ ГОВОР
Разположен е в котловините около Охридското езеро. На югоизток граничи с преспанския, на

север — с дебърския, на запад опира до Албания, на изток — с битолския говор. Общи черти
свързват говорите в очертания регион в една цялост.
1. Установено третосрично ударение.

2. Контракция на две съседни гласни в една дълга гласна: снā < снàа, змӣ < змѝи, глā < глàа
(глава).
3. Протетично й: йъ̀же (въже), йъ̀глен (въглен), йъ̀ток (вътък).
4. Съчетание чер-: чèрен, черèша, чèрево.
5. Наличие на агломеративна форма при лични и роднински имена от м. р.: Го вѝде Стойàна.
6. Окончание -ови (-ои) за мн. ч. при едносрични съществителни от м. р.: лèбови (лèбои), рѝдови
(рѝдои).
7. Троен член: лèбот, лèбов, лèбон.
8. Тройно показателно местоимение: овой, оной, той.
9. Окончание -т за 3 л. ед. ч. сег. вр.: нòсит, ѝмат.
10. Суфикс -в- при глаголи от типа: кỳпвит (купува), кàжвит (казва).
11. Конструкции на ѝма и сум с минало страдателно причастие: ѝмам пѝсано, сум дòйден.
В този регион се обособяват по-ограничени диалектни формации:
Градски охридски говор
1. Гласна ъ на мястото на стб. ѫ: гъ̀ба, гнъс, дъп, зъ̀би, йъ̀же (въже), крък, къ̀клица и др. Гласна ъ е
с разширена дистрибуция и се явява в резултат на смесване на носовите гласни (йъ̀зик, йъ̀чмен,
йъ̀търва) и в съседство с назален консонант: мъ̀шчеа (мащеха), снъ̀га (снага).
2. Съчетание ол вм. съчетание ъл, лъ: бòлфа (бълха), вòлна, сòлѕа, жолт и др.
3. Съчетания шч, жџ на мястото на *tj, *dj: гàшчи, лèшча, плèшчи, снòшчи, прежџа, сàжџи,
вѝжџат.
4. Третолично местоимение той, то.
5. Окончания -ф, -фме, -фте за минало свършено и минало несвършено време: нòсеф, нòсефме,
нòсефте, рèкоф, рèкофме, рèкофте; пѝф, пѝфме, пѝфте.
177
В и д о е с к и, Б. Охридско-струшките говори. Обид за класификациjа.— Прилози МАНУ.

Одделение за лингвистика и литературна наука (Скопjе), 7, 1982, № 2, 5—10;
М и р ч е в, К. Най-характернитс особености в охридския говор. — Охрид, 8 дек. 1943, с. 5;
С и л я н о в, Н. Редукция на звука a в охридския и тетовския говор. — СбНУ, 9, 1894, 582—585;
С п р о с т р а н о в, Е. По говора на град Охрид. — СбНУ, 18, 1901, 534—544;
Я к и м о в а, М. Охридският говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 3, 1911, 223—256.
Стружки говор
Обхваща града Струга и околните села: Вранища, Октиси, Вишни, Лабунища, Подгорци, Боровец
(западно от р. Дрин) и Присовяни, Глобочица, Брчево, Боговица, Ташморунища, Ложани (източно
от р. Дрин).
1. Гласна ъ на мястото на стб. ѫ: зъ̀би, йъ̀глен (въглен), път, ръ̀ка, скъп, пръ̀чка и др.
2. Съчетание ъл: вълк, въ̀лна, гъ̀лтат, дъ̀лгъ, жълт, пъ̀лно.
3. Съчетания оа, ое ( < ова, ове) се трансформират в съчетания ва, ве: квач (ковач) ← кòач ←
кòвач; твàрено (товарено) ← тоàрено ← товàрено; бỳква (букова); чвек (човек) ← чоèк ← чòвек;
йàзвец, тъ̀ргвец (търговец) и др.
4. Съчетания шт, жд (и шч, жџ): гàшти—гàшчи, сфèшта—сфèшча, вèжòа—вèжџа, сàжди—

сàжџи.
5. Вмъкване на съгласна т, д в съчетания ср, зр: стрèда, стрàмота, стрèбро, здрел, здрак.
6. Глаголно окончание -м е присъщо само на глаголите от III спрежение: ѝмам, тèрам, но бèра,
кòл’а, чỳйа, нòса, сèча.
7. Бъдеще време се образува с частиците ке и че.
8. Третолично местоимение: той, тòйа, то, тèйа.
9. Предлог на се употребява и в конструкции за означаване на пряко допълнение при одушевени:

Го фàти на Кузèта за ръ̀ка. Го вѝкна на мòмчета.
10. Предлог од има посесивно значение: Му рèче на брàт му от Стойàна. Се жèнит от Пèтрета
мнук.
Т о ш е в, К. Диjалектолошки материjали од Струга од XIX век. — Мак. jaзик, 1960— 1961, № 11—
12, 1—11;
Т о ш е в, К. Струшкиот говор. (Според некои материjали од ХIХ век.) Скопjе, 1979, 115 с.
Говорът на Радожда и Вевчани
Разпространен е в стружките села Радожда, Вевчани, Мали Влай и намиращото се на албанска

територия село Лин.
1. Най-характерна черта на говора е наличието на гласна ê и а̊ в коренна сричка, под ударение на

мястото на стб. ѫ , ъ и на съчетания лъ, ръ. Гласна ê не се среща след лабиална съгласна: гềжва,
гнêс, грềди, внềтре, дềга, йềже (въже), йềдица (въдица), кềтник, рềка, скềпо, дêп, зềби, сềбота;
сềнце (слънце), гềлтат; гềрне, кêрф, зềрно, сêрп, сềрце, тêрн и др. Гласна а̊ cе среща предимно
след лабиална (по-рядко след нелабиална) съгласна: ма̊ш, па̊т, ла̊ка, да̊п, за̊би, пра̊т, ба̊рго, па̊рво,
ва̊рба,
178
ма̊ртоф, ва̊лк, па̊лно, ва̊лна, ма̊лчит, жа̊лчка, га̊лтат и др. Тази черта напомня състоянието в
далечните говори в Тетевенско и Поморийско.
2. Съчетания шт, жд < *tj, *dj: гàшти, лèшта, прàшта, вèжди, сàжди.
3. Деепричастия от типа: носèешти, игрèешти.
4. Частица за бъдеще време к’а.
5. Липса на глаголно окончание -м за 1 л. ед. ч. cer. вр. и при глаголи от III спрежение: ѝма, вѝка,
както и при останалите спрежения — бèра, сèча, нòса, йàда.
М и л е т и ч, Л. Важна фонетична особеност на един западномакедонски говор. — СпБАН, 16,

1918, № 9, 35—42;
H e n d r i k s, P. The Radožda-Vevčani Dialect of Macedonian. Cisse, 1976, 303 p.
ПРЕСПАНСКИ ГОВОР
Разположен е в селища от долините около Преспанското езеро, отграничен е от съседните говори с

планински възвишения.
По застъпването на стб. ѫ и на съчетания ръ, лъ не е единен.
Най-обширен е г о р н о п р е с п а н с к и я т подговор, към който се отнася говорът на селищата

около гр. Ресен и от крайбрежието на Преспанското езеро.
Характеризира се със следните черти:

1. Гласна ъ < стб. ѫ и в съчетание ър: гъ̀ска, зъ̀би, йъ̀же (въже), йъ̀глен (въглен), лъ̀чит, мъ̀жи,
мъ̀тно, ръ̀ка, пърт; бъ̀ргу, въ̀рба, гъ̀рло, дъ̀рво, сърп, пъ̀рсти и др.; йъ̀зик, йъ̀чмен (чрез смесване на
носовите гласни: ѭ < ѩ).
2. Липсват съгласните ф и х: вàбрика, вàнела, въ̀ртуна, вỳрна, кàве, Стèво, сòвра; мỳва (муха), ỳво,
сỳво, чèвли, тỳла, чèли; глуф, суф.
3. Преобладават съчетания шт, жд < *tj, *dj: гàшти, лèшта, плèшти, снòшти, врàшташ; вèжда,
мèжда, прèжда, рòждат, но също така — кèрка, срèк’а, ке (ще), мèг’у, ориг’àнец (охридчанин).
4. Тройно членуване: лèбоф, лèбот, лèбон; дèтево, дèтето, дèтено.
5. Основите на глаголите от I спрежение са се изравнили с основите на глаголите от II спрежение:

сèча—сèчиш, сèчит, сèчиме, сèчите, както нòса—нòсиш, нòсит, нòсиме, нòсите.
6. Окончание -т за 3 л. ед. ч. cer. вр.: пèат, пѝшит, вèрват.
Пò на юг се намира д о л н о п р е с п а н с к и я т подговор, присъщ на десетина села от западния

бряг на Преспанското езеро, които се намират на албанска територия, и десетина села около
Малкото Преспанско езеро, разположени на гръцка територия. Характерни негови особености са:
1. Гласна ъ на мястото на стб. ѫ и в съчетания ръ, лъ: път, ръ̀ка; вълк, въ̀лна, гъ̀лта, мъ̀лчи, жълт,
пъ̀рсти, но в най-югоизточните райони съчетание ъл > ъ: гъ̀тат, дъ̀го, жът, жъ̀чка, съ̀за.
2. Значителен е броят на случаите с ън, ъм < стб. ѫ: гръ̀нди, кръ̀нго (кръгът), пъ̀ндар, йъ̀ндица
(въдица), зъ̀мби, тръ̀мба.
179
3. В някои случаи се среща ен < стб. ѧ: грèнда, пèнда, пèндесе.
4. Преобладават случаите с шт, жд < *tj, *dj: гàшти, лèшта, свèшта — вèжда, сàжди, прèжда,
но в някои селища се срещат съчетания шч, жџ: лèшча, свèшча, вèжџа, мèжџа.
5. В южните селища вм. съгласна х в краесловие се среща съгласна к: бек (бях), ѝмак (имах), нòсек
(носех).
6. Наличие на съгласна ф: фỳрка, фỳрна, Стèфо, сòфра.
7. Тройно членуване, но в м. р. се губи -т от членното окончание -от: кòно, кръ̀нго, въ̀лко, чòйако.
Отслабена е употребата на членни окончания ов, -он в южните райони.
8. В някои селища се отбелязва тенденция ударението да се стабилизира на началната сричка

(включ. и при думи с повече от три срички): мòзоци—мòзоците, лèндина—лèндината, йàрамбица,
йъ̀чмениште.
9. Липсва окончание -т за 3 л. ед. ч. сег. вр.: пèе, пѝши, вèрва.
В и д о е с к и, Б. Преспанските говори. (Класификациjа и основна характеристика.) — Прилози

МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука (Cкопjе), 9, 1984, № 1, 5—38;
К и т а н ч е в, Тр. 3а ударението върху думите в ресенския говор от западномакедонския говор. —
B: Съчинения на Трайко Китанчев. С., 1898, 163— 217;
Ш к л и ф о в, Б Долнопреспанският говор в системата на крайните западни говори. — Бълг. ез.,
1973, № 1—2, 103—105;
Ш к л и ф о в, Б. Долнопреспанският говор (Трудове по българска диалектология. Т. 11). С., 1979,
239 с.;
V a i l l a n t, A. Les pariere de Nivica et de Turija. — Revue des études slaves (Paris), 4, 1924, 53 — 66.
КОРЧАНСКИ ГОВОР
Обхваща говора на няколко селища в района на гр. Корча (Южна Албания) и главно в селата
Бобощица, Дреновяне. Характеризира се със следните черти:
1. Гласна a и съчетания ам, ан < стб. ѫ: кàшча, мàка, маш, рàка, вàглен; гàмба, дàмбо, зàмби,
самбòта, голàмби; грàнди, кандèла, мàндар, пàнда, сàнди, крàнго.
2. Широка гласна ê (отбелязвана с ä ) под ударение и предходна мека съгласна на мястото на стб. ъ
и стб. ѧ (заедно с назална съгласна): б’äл, в ра, л’ то, н’ шчо, р’ ка, дв’ä, вид’ йте, дв’ сте,
им’ ше; гр’ нда, з’äнт, й ндро, п’ нда, р’ нт.
3. Гласна ä след мека съгласна и след съгласна ж: й гне, й йце, йäс, ж’ ба, ж’ лба, ж’äр.
4. Съчетания шч, жџ < *tj, *dj: кàшча, машчèйа, плàшча, плèшчи, св’ шча, шчèрка; в’ жџа,
мèжџа, сàжџа, дòжџо и др.
5. Членно окончание -о за м. р. (което често се употребява и склонявано): вѝро, глàсо, двòро,
мàжо, л’äбо, остèно, тòваро, тòпо и др. Срв. Помина прет порти царотому. Царо го чу и му
арекса много. Дет’ато токо шчо отиде у царатого.
6. За 3 л. като лични местоимения се употребяват показателните местоимения той; тас, тàзи; този,
тос; тѝйа, т’ зи.
7. С частица за се образуват формите за бъдеще време: за бàнди, и за òда да и вида; за дòй.
180
8. Глаголно окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. вр. при глаголи от I и II спрежение: брàна, гàза, дрòба,
кỳпа, мàча, нòса; бèра, грèба, грѝза, пèра, пèча и др.
C o u r t h i a d e, M. Les derniers vestiges du parler slave de Boboščica et Drenovene (Albania). — In: X-

e Congrès international des slavistes. Sofia, 14—22 septembre 1988. Communications de la delegation
française. Paris, 1988, 139—157;
D j a m o – D i a c o n i t a, L. Contribution à l’étude du lexique d’un patois slave d’Albanie (Boboščica et
Drenovjäne). — Romanoslavica (Bucureşti), 16, 1968, 175—192;
M a z o n, A. Documents, contes et chansons slaves de l’Albanie du sud. Paris, 1936, 462 p.;
M a z o n, A., M. F i l i p o v a – B a j r o v a. Documents slaves de l’Albanie du sud. II. Pièces
complementaires. Paris, 1965, 181 p.
КОСТУРСКИ ГОВОР
Разположен е в най-югозападните краища на българското езиково землище в краищата Корешчата,

Пополе, Нестрамско и Костенария, в които има около стотина селища с българско население.
Целият район сега се намира в Гърция. Говорът се характеризира със следните по-особени черти:
1. Наличие на множество случаи с разложен назализъм, т. с. съчетания -ън, -ъм, -ен, -ем на мястото
на стб. ѫ, ѧ: пъ̀нда, бъ̀нда, кръ̀нго, сънт, гръ̀нди, гъ̀мба, гъ̀лъмп, съмбòта, зъмп, ръмп; èндар,
говèндо, грèнда, глèндам, пèнда, прèнда, èнзик, свèнтец, чèндо, ерембѝца. Срещат се и случаи без
назален компонент и с разнообразие на гласната: мъ̀ка, къ̀па, път, ръ̀ка, мầка, пâт, мồка, пôт,
рồка, мàка, пат, рàка и др.
2. Преобладават съчетание шч и съгласна ж (по-рядко жџ) на мястото на *tj, *dj: лèшча, свèшча,
вèжа, мèжа, вèжџа, мèжџа. В отделни думи се среща съгласна к’, г’: кỳк’а (къща), кèрка, ке (ще),
гàки, мѝг’у.
3. Гласна o < стб. ъ: вòшка, дош, соп; мòзок, вòсок, пèток, слàдок, четвъ̀рток и др.
4. Съчетания цър, чер, чàр, чôр на мястото на стб. чрѣ-, чрь-: цъ̀рно, чèрно, чъ̀рно, чầрно, чôрно.
5. Преобладава ударение върху предпоследната сричка: нàрот—нарòди, чòвек—човèци, говèндар—

говендàри, калèсник—калеснѝци. Членуването не влияе върху ударението: човèци—човèците,
говендàри—говендàрите.
6. Членно окончание за м. р. -о: грàдо, крàйо, òфчаро, пъ̀то, чòвеко и др.
7. Третоличното местоимение е той, тàйа, то, тѝйа.

8. Окончание -нишча за образуване на форма за мн. ч. при съществителни от среден род,
завършващи на -е: кỳче—кученѝшча, бѝше (прасе) — бишенѝшча, пòлйе—полйенѝшча.
9. Глаголни конструкции на глагол ѝмам и страдателно причастие: Тòй ѝма пѝсано. Йàс ѝм
прàвено. Гу ѝме нъпѝсано пѝсмото.
10. Териториално разнообразие при частиците за образуване на бъдеще време: в северните части
ке, в южните — за.
181
11. Окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. вр. при глаголи от I и II спрежение: мѝйа, сèйа, нòса, прèнда,
крèпа, плèта, мèта, òда.
В и д о е с к и, Б. Фонолошки опис на говорот на селото Гратче (Костурско). — Годишен зборник.

Филолошки факултет на Универзитетот (Скопjе), 1977, № 3, 23—31;
В и д о е с к и, Б. Фонолошки опис на говорот на селото Тиолишта (Костурско). — Прилози
MAНУ, 4, 1979, № 2, 5—16;
В и д о е с к и, Б. Фонолошкиот систем на говорот на селото Езерец (Костурско). — Мак. јaзик,
1984, № 35, 79—98;
Д р в о ш а н о в, В. Кон разграничувањето на каjларско-костурските говори. — В: Jазичните пojави
во Битола и Битолско денеска и во минатото. Скопjе, 1988, 253—259;
К о л е в а, Кр. Балканские заимствования в нескольких костурских говорах. — Балканско
езикознание, 1989, № 3—4, 233—235;
К у з о в, А. Костурският говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 4, 1921, 86—125;
М а т о в, Д. Остатъци от звуковете ън, ъм, ен, ем в Костурския говор. — Книжици, 1889, № 1, 17—
26;
Н и ч е в, А. Костурският българо-гръцки речник ог XVI век. С., 1987, 82 с.;
Ш к л и ф о в, Б. Глаголната система на костурския говор. — Ез. и лит., 1967, № 3, 82—91;
Ш к л и ф о в, Б. Някои фонетични промени в костурския говор. — Ез. и лит., 1968, № 3, 92—93;
Ш к л и ф о в, Б. Костурският говор. С., 1968, 20 с.;
Ш к л и ф o в, Б. Общността на говора на село Бобощица с костурския говор. Принос към
проучването на югозападните българскиговори (Трудове по българска диалектология. Т. 8). С.,
1973, 170 с.;
Ш к л и ф о в, Б. Речник на костурския говор. — Българска диалектология, 8, 1977, 201—327;
M a ł e c k i, M. Drobiazgi z Macedonji. 4. O rozwoju samoglosek nosowych w Kosturskiem. 5. O
„polskim” przycisku w gwarach kostursko-lerinskich. — Lud Słowiański, 3, 1934, No 2, 66—287;
M a ł e c k i, M. Tekst gwarowy Kosturskiego (Macedonja). — Пак там, 323—325.
ДОЙРАНСКИ ГОВОР
Разпространен е в района на Дойранското езеро с център гр. Дойран и околните селища. Граничи
на запад с гевгелийския говор, на юг с кукушкия и на север с говорите в Струмишко.
Характеризира се със следните черти:
1. Гласна ъ на мястото на стб. ѫ : гъ̀̀ба, мъш, мъ̀ка, път, ръ̀ка, съ̀бота, скъп и др.
2. Гласна o < стб. ъ: бòчва, вòнка, вòшка, дош (дъжд), зòлва, сон. В суфиксна сричка (в неударена
позиция с редукция o > у): къкòф, тъкòф, четвъртòк; дубѝтук, вòсук, плѝтук, сèкъкуф. В слаба
позиция в отделни думи се среща гласна ъ <стб. ъ: дъ̀ска, къ̀сно, съ̀не (съхне), измъ̀кне.
3. Средисловна редукция на широките гласни: бòчвъта, òблък, ръзбòй, глъвѝна; думузèт, вуйнѝк,
крòснуто, пътèл, пърдỳх, съднàл, свътèц; дибèл, нидèл’а, нивèста, питèла, тимèл’ .
4. Съчетание ъл: бъ̀лха, въ̀лк, въ̀лна, гъ̀лта, жълт, пъ̀лна, жъ̀лчка, гъ̀лтка.
5. Запазена съгласна х: грех, зàдих, мех, урèх, страх, сухàр, ỳхо, мỳхла, тахтàба, вѝкъха, ѝмъха. В
началото на думата често съгласна х изпада: абèр, àлва, àпе, ѝтър, леп, лàдно, òро, ỳбуф.
6. Съчетания шч, йџ < *tj, *dj: къ̀шча, лèшча, нòшчуви, плàшче, вèйџа (вежда), мèйџа, сàйџи. Среща
се и съгласна к’ < *tj: ки (ще), викàйки, нусèйки.
7. Членно окончание -о: вòло, кòйно (конят), чувèко.
8. Членно окончание -то за мн. ч.: кàмънто, вулòвито, кòйнто.
9. Лични местоимения он, òна, òни за 3 л.
182
10. Глаголите от всички спрежения в 1 л. ед. ч. сег. вр. имат основна гласна -у- и глаголно
окончание -м: пèчум, сèчум, нòсум, кòсум, вѝкум, сàкум.
11. Заповедни форми за 2 л. мн. ч. при глаголи от всички спрежения се образуват с окончание -
йте: пръдèйте, мътèйте, кусèйте, нусèйте, стрижèйте, бъгàйте, чъкàйте.
12. Деепричастия: кусèйки, нусèйки, пръвèйки, съйàйки, имàйки.
13. С частица ки и сег. вр. или мин. несв. вр. се образуват форми за бъдеще или бъдеще в миналото:
ки кàжум, ки нòсум; дъ путрайше ки нъвѝкнише; дъ сàкише ки си нàйше ръбòта.
А н д о н о в с к и, Хр. Зборови од Доjран. — Мак. jaзик, 1953, № 2, 47—48; № 3, 70— 71;

П е е в, К. Дojpaнcкиoт говор. — Македонистика, 1970, № 2, 3—191;
Х р и с т о в, Г. По-забележителни особености на кукушко-дойранския говор. — Мак. преглед,
1936, № 1—2, 103—118;
X р и с т о в, Г. Народописни материали по говора в Кукушко и Дойранско. — Мак. преглед, 1935,
№ 3—4, 167—176.
ЛЕРИНСКИ ГОВОР
Разположен е между костурския, кукушко-воденския и битолския говор. Това може да го определи

като преходен между кукушко-воденския и битолския говор.
1. Говорът не е единен по застъпването на стб. ѫ. В северния дял се срсща гласна а: гàба, дап, зàби,
кàтник, пат, рàка, сàбота. В южния дял има гласна ъ: въ̀глен, гъ̀ска, гъ̀сто, зъ̀би, къ̀тник, мъш,
път, ръ̀ка, скъ̀по.
2. Същото се отнася и за застъпниците на съчетание лъ, ъл: в северния дял гласна ъ — бъ̀а (бълха),
вък, гъ̀та, жъ̀то, мъ̀чи, съ̀за, a в южния дял има съчетание ъл — вълк, въ̀лна, гъ̀лтаме.
3. И по застъпването на *tj, *dj говорът не е единен. Срещат се съчетания шт, шч, к’, йк’: гàшти,
мàштеа, плèшти — гàшчи, лèшча, мàшчеа, плèшчи — кỳк’а, кèрка, кỳйк’а; жд, жџ, ж — вèжда,
мèжда, сàжди—вèжџа—вèжа, сàжи.
4. Ударението е свободно с ясно изразена тенденция да се задържи върху предпоследната или
третата сричка: чòвек, òфчар, воденѝчар, девèри, лебòви; девèдесе, седỳмдесе, сèдете, рèчите.
Срещат се редица отклонения, регулирани от множество правила.
5. Членно окончание -о за м. р.: брèго, нòжо, чòвеко.
6. Лично местоимение за 3 л. имен. пад.: той и он, тàа и òна, тѝйе и они.
7. Говорът не е единен и по окончанието за 1 л. ед. ч. сег. вр. при глаголи от I и II спрежение.

Срещат се окончания -а и -ам: бèра—бèрам, сèйа—сèйам, нòса—нòсам.
8. Конструкции на ѝмам / нèмам и сум със страдателно причастие: ѝмам одèно, ѝмам орàно; сум
дòйден, бèше дòйден.
В и д о е с к и, Б. Леринскиот говор. — Мак. јaзик, 1983, № 34, 23—49;

X и л, П. Говорът на Каленик [Леринско]. — Die slavischen Sprachen (Salzburg), 1982, No 1, 33—38;
183
Х и л, П. Фонологични проблеми на описанието на леринския диалект. — Ез. и лит., 1986, № 4,

34—41;
H i l l, Р. Phonological Problems in the Description of the Lerin Dialect — B: Втори международен
конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С. 1988, 36—46;
Н i l l, Р. The Dialect of Gorno Kalenik. Slavica Publishers. Columbus, Ohio, 1991, 255 p.
КУКУШКО-ВОДЕНСКИ ГОВОР
Разпространен е в източната и западната част на долното течение на р. Вардар и южно от Беласица.

Обхваща селищата с българско население около гр. Кукуш (обезбългарен и опожарен през 1913 г.),
Енидже Вардар и Воден.
1.Гласна ъ < стб. ѫ: въ̀жа, въ̀тук, гъ̀ска, дъ̀га, зъ̀би, мъ̀ка, мъш, пърт, път, пръ̀чки, съ̀бута, гъсòк,
гъсенѝца, мътенѝца. В отделни думи се среща гласна у: кỳк’а, кỳса (къса), пỳпка.
2. Гласна o < стб. ъ: бòчва, вòпка, вòшка, дош, зòлва, сон, такòф, въ̀ток, вòсок (въ̀тук, вòсук).
3. Извънредно важна и характерна черта е редукцията на широките гласни: най-често в

средисловие и в началото на думата: удинѝца, мутувѝлка, тучѝло, уснòва, уфчàр, устèн, уцèт;
зилèн, питèл, нèбито, дèвир, жèнин, мòлиц; пъзàрчин, пъспàл, кòмър, кòкъл, чъ̀ргъта, мàндръта. В
определени морфологически категории редукцията води до изпадане на неударените широки
гласни: òкто (окото), лѝцто (лицето), дувѝцта (вдовицата), гръдѝнта, тувàрме (товариме),
тувàрте (товарите), кàчме (качиме).
4. Общо взето, съгласна х се пази: влах, грах, урèх, страх, сух, върнàх, къжàх, нусѝх; мухлèсину,
тъхтъбѝта, бòхча, сèдеха, бѝха, търчàха. В началото на думата често изпада: àрно, армàн, ил’àда,
ич, òро, леп.
5. Преобладават застъпници к’, йк’, г’, йг’ < *tj, *dj: нок’ (нощ), кèрка, прифàк’ум, нèйк’ум (не ща),
лèйк’а, сфèйк’а, плàйк’аше; вèги, мèг’а, сàг’а, миг’у, мèйг’а, сàйги. Срещат се обаче и случаи с шт,
жд: гàшти, лèшта, гувèждо, прèжда.
6. Членно окончание -ут, -у за м. р.: врàтут, дèпут, зèтут, сòнут, сѝнут, крумѝдут, нърòдут,
убрàзут; òгину, гỳштъру, вèтеру.
7. Членно окончание -то за мн. ч.: бỳгърето, кàмънето, цѝгайнето, вулòвето, кòйнето.
8. При глаголите от трите спрежения се е обобщила една основа за сег. вр. на -у-: òрум, цèпум,
пàсум, вѝкум, глèдум, брòйум.
9. Глаголно окончание -м за 1 л. ед. ч. cer. вр.: пѝйум, стòйум, йàдум, òдум.
10. Енклитика в начало на изречение: Му го клàва печàтут. Си йа гòреше фỳрната.
11. Кратка местоименна форма му за м., ср., ж. р. и мн. ч.: На бàба ке му нòсум да йъдè. На
стàрите му е мъ̀чно. На нѝх му дàвум йадèйне.
В и д о е с к и, Б. Фонолошкиот систем на говорот на селото Чеган, Воденско. — Мак. jaзик, 1978,

№ 29, 61—73;
Д у м е в, В. Водсеският говор. — Мак. преглед, 1943, № 3, 8—42; № 4, 26—88; Към българския
диалектен речник. Думи от говора на с. Лесково, Воденско. — Ез. и лит., 1985, № 3, 103—111;
М и р ч е в, Д. Бележки по кукушко-воденския говор. — СбНУ, 18, 1901, 426—470;
184
М л а д е н о в, К. Важна фонетична особеност в българския говор по Долния Вардар. — Бълг. ез.,

1970, № 2—3, 204—206;
М л а д е н о в, М. Сл. Бележки по говора на с. Куфалово, Солунско. (По данни от преселници в с.
Равда, Поморийско.) — Бълг. ез., 1977, № 6, 471—485;
П е е в, К. Кукушкиот говор. Кн. I, 1987, 351 с.; кн. II, 1988, 363 с.;
Р о м а н с к и, Ст. Долновардарският говор. — Мак. преглед, 1932, № 1, 99—140;
C a к ъ о в, Д. Н. Прииос към речника на кукушкия говор. — Българска диалектология, 3, 1967,
317—341;
Х р и с т о в, Г. Народописни материали по говора в Кукушко и Дойранско. — Мак. преглед, 1935,
№ 3—4, 167—176;
Х р и с т о в, Г. П. По-забележителни особености на кукушко-донранския говор. — Мак. преглед,
1936, № 1—2, 103—118;
V a i l l a n t, A., A. M a z o n. L’evangeliaire de Kulakia. Un parler slave du Bas-Vardar. Paris, 1938, 359
p.
ЗАПАДНОРУПСКИ ГОВОРИ
Ha юг от българско-гръцката граница между долните течения на Струма и Места и на изток от

ятовата граница се оформя югозападната част на големия рупски диалектен масив. В него се
очертават по-ограничени диалектни формации.
Солунски говор
Несъмнено най-голям интерес представя говорът в околностите на Солун, представен най-добре в

селата Висòка и Сухò, разположени в Лъгадинско, северно от Солун. Освен тези селища с подобен
говор са селата Неговàн, Градобòр, Айвàтово, Ново село, Бàлевиц, Кирèчкьой, Клиселѝ.
Общоприето е схващането, че солунският говор е запазил най-добре чертите на Кирило-
Методиевия език. Всъщност тъкмо данните от солунския говор, системно разкрити първоначално
от В. Облак, отхвърлят окончателно и по безспорен начин панонската теория за старобългарския
език и утвърждават неговия български генезис.
1. Многобройни следи от стария назализъм на носовите гласни: гъ̀мба, дъмп, ръмп, скъмп,
съ̀мбута; въ̀нзил, въ̀нжи, кàнду, кънт, мънч (мъж), мъ̀ндру, мъ̀нка, съ мъ̀нчиш, прънт, пръ̀нчка,
ръ̀нка; грèнда, клèнтфа, пент’, пèнтук, èндру, жèнтфа, чèнду.
2. Гласна ê на мястото на стб. ѣ вместо гласна a след шушкава съгласна и в някои случаи на
мястото на стб. ѧ, което е несъмнена архаична черта на говора, срв. бр’êк, в*êк, д’ềду, д’ềта,
зв’ềзда, л’êп, л’ềту, с’ềнка, чув’ềк; чềша, чềйут (чаят), шềрка, шềйка; куч’ềнта (кучета), м’ềсу, съ
ус’ềкнувам.
3. Застъпник ъ < стб. ы: бъл (бил), въм’а (виме), къ̀тка, мъ̀шка (мишка), пъ̀тъм, плъ̀тку, сън (син).
4. Меки съгласни в краесловие: сол’, ден’, кàмен’, зент’, пент’, пънт’, дèсит’ .
5. Съчетания шт, жд < *tj, *dj: къ̀шта, плàштъм, нуштà, в’èжди, миждỳ, сàжди.
6. Двойно ударение: цàрицàта, кòшницàта, лòбудàта, нèгувъ̀йут, глàсувèту, бàран’èту,

брѝчин’èту, кàжувàха.
7. Членно окончание -о (-у) в говора на Сухо и -от (-ут) в говора на Висока: м’ềсницу, кръ̀сту,
чардàку, кòн’у, канàп’у, казàн’у, капàйк’у,
185
т’ут’ун’у, дин’ò, курин’ò; врахòт, вит’арòт, казан’ут, òгнут, самàp’ут, л’ềбут, каѝшут.
8. Членно окончание -ту за м. р. мн. ч.: бр’ềгувèту, бỳтувèт̂у, глàсувèту, д’èвир’èту, кòжувèту,
кòкалèту, òблац’èту, пòйасèту, сфàтувèту.
9. Лично местоимение за 3 л., имен. пад.: той, т’а, тузѝ, тус, т’е.
10. Въпросително местоимение кутрѝ, кутрà, кутрò, кутрè (Сухо); кутръ̀й (Висока).
11. С частица за се образуват форми за бъдеще време: за кàжа, за стàни, за ти дам òште парѝ; за
йàм и йàс л’ềп.
12. Окончание -м за 1 л. ед. ч. сег. вр. при глаголи от I и II спрежение: бàйам, кфàс’ам, п’èрам,
п’èчам и п’èкам, хòд’ам, хрàн’ам, ц’ềп’ам и др. Среща се обаче и употреба на окончание -а: гòст’а,
дèр’а, къ̀лн’а, кòс’а, крòйа, м’èт’а, пр’èнд’а, с’èча, хòд’а.
Г о л о м б, Зб. Два македонски говора (на Cуxo и Висока во Солунско). Jазична обработка. — Мак.
jазик, 1960—1961, № 1—2, 113—182; 1962—1963, № 1—2, 173—276;
К о ч е в, Ив. Старобългарските диалектни явления и понятието солунски говор. — Бълг. ез., 1987,
№ 3, 167—178;
М и л е т и ч, Л. Една особено забележителна форма в македонските говори около Солун. — Мак.
преглед, 1936, № 1 и 2, 1—8;
М и л е т и ч, Л. Към речника на говора в селата Сухо и Висока (Солунско). — Мак. преглед, 1936,
№ 3 и 4, 133—140;
М и н ч е в а, Анг. Диалектът на Кирил и Методий и балканизмите в старобългарския език. — Бълг.
ез., 1987, № 1—2, 23—30;
М л а д е н о в, Ст. Българската реч в Солун и Солунско. — B: Сборник Солун. С., 1934, 44—63;
П о п с т о и л о в, А. Село Зарово, Солунско. Историко-фолклорно и езиковедско изследване. С.,
1979, 152 с.;
Р о м а н с к и, Ст. Две приказки от Солунско из неиздадената сбирка на Ст. Веркович. — Мак.
преглед, 1928, № 1, 139—148;
С т о и л о в, А. П. Остатъци от назализъм в солунските села Зарово и Висока.— ПСп., 1901, № 61,
703—712;
С т о и л о в, А. П. Изговор на ѣ в Заровско-висошкия говор (Лъгадинско). — СпБАН, 1914, № 8,
159—164;
Т е о д о р о в, А. Един принос към висошкия говор. — ПСп., 1885, № 15, 401—410;
I v a n o v, J. Un parler bulgare archaique. — Revue des études slaves, 2, 1922, 86—103;
M a ł e c k i, M. Drobjazgi z Macedonji. — Lud Słowiański. 2, 1933, 106—109;
M a ł e c k i, M. Oroznicowaniu gwar Bogdanskia w pd.-wschodnijej Macedonji. — Пак там, 5, 1936, №
1, 90—106;
M a ł e c k i, M. Dwie gwary macedońskie. Sucho i Wysoka w Solùnskiem. Częśé I: Texty. Krakow.
1934, 90 p.; Część II. Słownik. Kraków, 1936, 135 p.;
O b l ak, V. Macedonische Studien. Die slavischen Dialekte des südlicnen und nordwestlichen
Macedoniens. Wien, 1896, 156 p.;
U r b a ń c z y k, St. Uwagi o słowntstwie Suchego i Wysokiej. (Na podstawie Słownika M. Małeckiego).
— Studia linguistica Polono-Jugoslavica (Скопjе), 2, 1982, 87—94.
Драмско–серски говор
Ha север от солунския говор са разположени говорите в Драмско, Валовищко и Сярско, които са

преход към гоцеделчевския (неврокопския) говор.
1. Най-съществената черта, която го отнася към рупската група, е гласна ъ < стб. ъ, ѫ: бъ̀чва, дъш,
мъх, сън, гъ̀ба, гъ̀ска, къ̀шта, пръ̀чка.
2. Полупрегласен ятов изговор: р’àка, п’àсък, зв’àзда, м’àсто, с’àно, пл’àва; излèзе, слèзе, рекàта,
песъклѝва. В някои селища пред мека сричка се среща и гласна ê: бềше, врềме, мрềжа, срềштам.
3. Наличие на редукция: гул’àм, д’àду, дèнуви, зилèн, житвàр, ѝзвур, сèлу, пундèлник.
4. Меки краесловни съгласни: зет’, пет’, път’, цар’, ден’, кàмен’, рèмен’, изѝк’, сол’ .
186
5. Съчетания шт, жд < *tj, *dj: къ̀шта, плèшти, в’àжда, мèжда, грàждъне.
6. Членно окончание -ъ (а в някои райони и -ът) за м. р.: брегъ̀, градъ̀, синъ̀; брегъ̀т, градъ̀т,
синъ̀т. След мека съгласна -е, -ет: кòн’е, пъ̀т’е, кòн’ет, пъ̀т’ет.
7. Лично местоимение за 3 л. имен. пад.: той, т’а.
8. Кратки форми на личното местоимение за дат. пад. 3 л. мн. ч.: хми, хни, хим.
9. Глаголно окончание -а за 1 л. ед. ч. сег. вр., I и II спрежение: бèра, сèд’а, мèта, пèра, нòс’а.
10. Повторителни глаголи от типа испѝцам, насѝцам.

11. Повторителни глаголи от типа купòвам, пладнòвам.
12. Относителни прилагателни от названия на животни с наставка -шти: кỳчешти, кòзешти,

йàгнешти.
А н т о н о в а, Л. Някои поправки на данните за говора на с. Волак, Драмско. Според т. I на

Български диалектен атлас. Български говори от Егейска Македония. — Бълг. ез., 1982, № 5, 436—
439;
А н т о н о в а, Л. Форми за минало несвършено време в говора на с. Волак, Драмско — Бълг.ез.,
1985, № 5, 485—490;
А н т о н о в а, Л. Форми за 1 лице сегашно време в говора на с. Волак, Драмско. — Бълг. ез., 1985,
№ 2, 110—114;
В и д о е с к и, Б. Фонолошки опис на говорот на селото Плевна (Серско). — Годишен зборник.
Филолошки факултет на Универзитетот — Скопjе, 4, 1978, 37—46;
И в а н о в, Й. Н. Български диалектен атлас. Български говори от Егейска Македония. Т. 1. Сярско,
Драмско, Валовишко и Зиляховско. С., 1972;
в ạ в говора на с. Лехоно, Димирхисарско). — Бълг. ез., 1969, № 2, 138—142;
И в а н о в, Й. Н. Български преселнически говори. Говорите от Драмско и Сярско. Част първа.
Типологическа характеристика и описание на говорите. (Трудове по българска диалектология. Т.
9). С., 1977, 253 с.;
Ф р е н г о в, А. Речникови материали от с. Плевня, Драмско. — Ез. и лит., 1957, № 4, 297—298.
М. Сл. Младенов
[Previous] [Next]
[Back to Index]

През дългия и променлив исторически живот, който българският народ е водил на Балканския
полуостров, много пъти значителни етнически маси доброволно или насила са напущали родните
си земи и са се заселвали в далечни области. Едни от тях са се запазили и до днес, a други са се
претопили и изчезнали. Компактни групи българи-преселници днес има в пределите на Съветския
съюз и в Румъния [*]. Значително българско население е
*. Названията на териториите извън България, в които има заселени българи, оставяме

непроменени в текста.
187
имало още в Мала Азия, преселено в България след 1914 г., и в Седмоградско (Трансилвация), вече
изчезнало, защото напълно е порумънчено.
БЪЛГАРСКИ ГОВОРИ В СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ

Българските говори в пределите на Съветския съюз обхващат редица селища с чисто българско или
смесено население в Бесарабия, Приазовието (Таврия) и Одеската и Кировградската област на
Украйна. Най-много те са в Бесарабия и в Приазовието, a по-малко в Одеската и Кировградската
област.
Днешните българи в пределите на Съветския съюз са потомци на българи, преселили се в Русия в

продължение на един век — от средата на XVIII до средата на XIX в. Първите не особено големи
преселвания са станали през 1752 г. След това с по-малки или по-големи прекъсвания следват
редица масови преселвания. Така през 1773 г. около 400 семейства от Силистренско, a през 1790 г.
около 500 семейства от Североизточна България се преселват в Херсонска губерния. Най-силно е
преселническото движение около 1801—1812 г., когато големи маси българи от Североизточна и
Югоизточна България се заселват в Бесарабия и Русия. Последните големи преселвания стават
през 1830—1837 г. Например през април 1830 г. се преселват в Бесарабия 1661 семейства от Ямбол
и околните села, 734 семейства от Сливен и 234 семейства от Сливенско и Одринско. След
откъсването на Бесарабия от Русия и присъединяването ѝ към Молдова, което става след
Кримската война, част от българите в Бесарабия отиват в Бердянски уезд на Таврическа губерния
по брега на Азовско море, т. е. Приазовието. През 1861—1862 г. в Мелитополски уезд на
Таврическа губерния се преселват българи от Видинско. Така през шестдесетте години на миналия
век в трите губернии — Бесарабска, Таврическа и Херсопска — броят на българите става около
100 000. През 1915 г. по сведения на проф. Н. С. Державин в Бесарабия е имало 65 чисто български
селища, в Таврия (Приазовието) — 45, a в Херсонска губерния — 7 с общ брой население около
200 000 души, като в тяхното число не влизат ония селища, в които българското население е само
една част. Днешният брой на българите в пределите на Съветския съюз не е известен, но се
допуща, че те са над 300 000 души.
В диалектно отношение българските говори в пределите на Съветския съюз представят голям

интерес, защото българското население живее на групи, колонии, запазило своето етническо и
188
диалектно единство. Тия българи не са случайно обединена маса емигранти из области с разни
диалекти, a отделни цялости със свой единен диалект. Това обстоятелство дава право да се говори
за отделни български диалекти в Съветския съюз. Тия диалекти обаче не се различават съществено
от диалектите в България, a споделят най-съществените им черти.
По езиковите особености на българските говори в Съветския съюз, на първо място по ятовия

изговор, по гласните, заместници на стб. ѫ, ъ, ь, по редукцията на неударените гласни, по члена за
мъжки род и пр., ясно личи, че грамадното мнозинство от тия колонисти произхожда от областта
на източните български говори, и то по-специално от Сливенско, Търновско, Шуменско, Одринско
и пр., a само много малка, незначителна част е от областта на западните говори — от Видинско и
Ломско.
Българските говори в Съветския съюз са изучени добре. За тях дори излезе специален диалектен
(лингвистичен) атлас — „Атлас болгарских говоров в СССР” (М., 1958), съставен от проф. С. Б.
Бернщейн, Е. В. Чешко и Е. И. Зеленина. Както изтъкват съставителите на атласа в специална
статия — „Групировка болгарских говоров Советского Союза”, поместена в приложението към
атласа (Атлас болгарских говоров в СССР. Вступительные статьи, комментарии к картам. М., 1958,
32—41), — съставена въз основа на целия събран материал, a не само въз основа на дадения на
картите, в Съветския съюз се срещат всички по-важни източно-български диалекти. Те могат да се
разпределят на 6 групи: 1) мизийски говори с о-членна форма за мъжки род един. число
(чушмелийски тип), 2) мизийски говори с ъ-членна форма (чийшийски тип), 3) олшански говори, 4)
балкански говори, 5) тракийски говори и 6) източнородопски говори. Западните говори са само
два. Единият — видински, е добре запазен и се среща в с. Терновка, a другият — шопски — е на
изчезване и се среща в с. Шоп Тараклия.
С е в е р о и з т о ч н и т е г о в о р и са три типа: чушмелийски, чийшийски и олшански. Те се

очертават ясно и се характеризират с полупрегласен ятов изговор (б’ал—бèли), с ерова гласна при
съществителните от женски род и при глаголното окончание за 1 л. ед. ч. сег. време (удъ̀, перъ̀ ).
Чушмелийският и олшанският тип имат общи черти, на първо място, о-членна форма за мъжки род
ед. число, и според съставителите на атласа не са коренни североизточни говори. Единствен
коренен североизточен говор следователно остава чийшийският с членна форма -ъ за мъжки род
ед. число.
189
Б а л к а н с к и т е говори ca от подбалкански тип с полупрегласен ятов изговор (б’ал—бèли) и с

гласна a при съществителните имена от женски род и при глаголите в 1 л. ед. ч. сег. време (главà,
читà). Тия говори са два вида: с о-членна форма и с ъ-членна форма. Първите от тях са
„необикновено разнородни по своя състав и нямат каквото и да е вътрешно единство”. Te ca нови,
смесени говори.
И т р а к и й с к и т е говори не представят пълно единство. Те се характеризират с членна форма

за мъжки род -o, a по ятовия си изговор се делят на две подгрупи: одеска с прегласен якав ятов
изговор (б’ал—б’àли) и с частица за бъдеще време к’e и измаилска с ненапълно прегласен ятов
изговор (б’ал—бèли) и с частица за бъдеще време же, ше.
Източнородопският говор е един с член -ъ и с ерова гласна при съществителните от женски род и
глаголите в 1 л. ед. ч. сег. време (кузъ̀, спъ̀ ).
Западнобългарските говори не представят особен интерес.
Д е р ж а в и н, Н. С. Болгарские колонии в России. Т. 2. Петроград, 1915, 523 + 94 с.;

Б е р н ш т е й н, С. Б., Е. В. Ч е ш к о, З. И. З е л е н и н а. Атлас болгарских говоров в СССР. М.,
1958;
Б е р н ш т е й н, С. Б. Болгарские говоры Южного Буджака. — Статьи и материалы по болгарской
диалектологии, вып. 2, 1952, 5—20;
Б у н и н а, И. К. Звуковой состав и грамматический строй говора ольшанских болгар. — Пак там,
вып. 4, 1953, 5—123;
Б у н и н а, И. К. Заметки по морфологии глагола ольшанского говора. — Пак там, вып. 7, 1955, 3—
17;
Б у н и н а, И. К. Лексический состав говора ольшанских болгар. — Пак там, вып. 3, 1953, 3—84;
Б у н и н a, И. К. Словарь говора ольшанских болгар. — Пак там, вып. 5, 1954, 9—63;
К о т о в а, Н. Говор села Твардицы Молдавской ССР. — Ученые записки Института
славяноведения, 2, 1950, 270—308;
Ш в е ц о в а, Т. В. Словарь говора села Твардицы. — Статьи и материалы по болгарской
диалектологии, вып. 2, 1952, 84—98;
С т о й к о в, Ст. Говор села Твардицы (Сливенской околии в Болгарии) и села Твардицы
(Молдавской ССР). — Пак там, вып. 8, 1958, 3—63;
Б е р н ш т е й н, С. Б., В. К. Ж у р а в л е в, М. Г. С е н к е в и ч, Н. И. Т о л с т о й. Отчет o
диалектологической экспедиции в болгарское село Суворово летом 1951. — Пак там, вып. 3, 1953,
110—149;
Б у н и н а, И. К. Значение и употребление прошедших времен в говоре села Суворово
Измаильской области УССР. — Пак там, вып. 6, 1954, 71—135;
Ч е ш к о, Е. В. Предлоги локального и временного значения в болгарском говоре села Суворова.
— Пак там, 3—43;
М у х и н а, Д. С. Функции предлога от в суворовском говоре. — Пак там, 44—70;
З е л е н и н а, З. И. Словарный состав суворовского говора. — Пак там, вып. 7, 1955, 63—114; вып.
8, 1958, 86—105;
П о л т о р а д н е в а – З е л е н и н а, З. И. Словарь говора болгарского села Суворово Одесской
области. — Пак там, вып. 5, 1955, 64—134;
Ж у р а в л е в, В. К. Говор села Криничное (Чешма-Варуита). — Пак там, вып. 7, 1955, 18—62;
вып. 8, 1958, 64—84;
Ж у р а в л е в, В. К. Говор села Криничное. Автореф. канд. дис. М., 1957, 19 с.;
Ж у р а в л е в, В. К. Фонетика говора села Криничное (бывш. Чешма-Варуита). — Статьи и
материалы по болгарской диалектологии, вып. 10, 1962, 3—44;
Ж у р а в л е в, В. К. Ташбунарский говор. — Пак там, вып. 4, 1953, 124—166;
Б е р н ш т е й н, С. Б. O языке города Болграда. — Ученые записки Института славяноведения, 2,
1950, 225—231;
190
П о л т о р а д н е в а [З е л е н и н а], З. И. Заметки o языке болгарского села Кирсова Комратского

района МССР. — Статьи и материалы по болгарской диалектологии, вып. 3, 1953, 85—109;
П о л о т н и к о в а, Л. С. O некоторых особенностях говора села Кирютня Конгазского района
Молдавской ССР. — Ученые записки Института славяноведения, 2, 1950, 260—269;
З е л е н и н а, З. И. Отчет o диалектологической поездке в болгарское село Терновку Николаевской
области в июне 1954 г. — Статьи и материалы по болгарской диалектологии, вып. 7, 1957, 115—
131;
Ч е ш к о, E. B. Из истории кайраклийского говора (Болгарский говор села Лощиновки
Болградского района Измаильской области УССР). — Пак там, вып. 2, 1952, 21—75;
Б у н и н а, И. К. Из истории вайсальских говоров. — Ученые записки Института славяноведения,
2, 1950, 242—259;
Б у н и н а, И. К. К истории говора с. Дермендере. — Вопросы славянского языкознания, 7,1963,
119—147;
Б е р н ш т е й н, С. Б. Из истории конъюнктных местоимений в болгарских говорах. — Вестник
Московского университета, 4, 1949, 84—87;
Б е р н ш т е й н, С. Б. Заметки по болгарской диалектологии. — Славянская филология, 2, 1954,
68—75;
М у з ы ч е н к о, A. T. История поселения и фонетические особенности говора крымских болгар.
СПб., 1907, 63 с.;
Б у л а х о в с к и й, Л. А. Ударение старокрымского болгарского говора. — В: Сборник в чест на А.
Теодоров-Балан. С., 1955, 131—143;
С т о й к о в, Ст. Нови проучвания на българските говори в Съветския съюз. — Изв. Инст. бълг. ез.,
4, 1955, 430—452.
[ Б а р а н н и к, Л. Ф. К вопросу o русско-болгарских языковых взаимосвязях (на материале

лексики русских переселенческих говоров Одесской области УССР). — B: Совещание по
Общеславянскому лиигвистическому атласу (Ленинград, 26—30 сентября 1972). М., 1972, 47—49;
Б а р а н н и к, Л. Ф. Болгаризмы в русских говорах Одесской областм, Украинской ССР. —
Съпост. езикознание, 1984, № 6, 10—20;
В а с и л е в, В. Говорите на българските преселници в Съветския съюз. — В: Българските народни
говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 66—69;
В а щ е н к о, В. С. O русско-украинско-болгарских языковых контактах (По материалам
переселенческих говоров.) — В: Всесоюзная конференция по славянской филологии. Л., 1962, 61—
63;
В а щ е н к о, B. C. Про вивченния міжслов’янських мовних контаків. — В: Велика Жовтнева
соціалістична революція i культура слов’янськсих народів. Тези доповідей сьомой украïнськоï
славістічноï конференцïï 30 вер. — 3 жовт. Дніпропетровськ, 1966, 7—11;
Д р i н о в, Д. Про мову болгарських колгоспників УССР. — Мовознавство, 1936, № 8;
Д р о з д о в с ь к и й, В. П. Болгаризми в украïнських говірках південно-бесарабського Примор’я.
— В: IV Міжвузівська республіканська славістична конференція. Тези доповідей. Одесса, 1961,
59—62;
З е л е н и н а, Э. И. Шелководческая терминология в трех болгарских говорах Бессарабии. — В:
З е л е н и н а, Э. И. Термины пчеловодства бессарабских болгар. — В: В памет на проф. д-р Ст.
З е л е н и н а, Э. И. Термины ткачества в балканских болгарских говорах Молдавии. — Советское
славяноведение,1976, № 4, 76—87;
З е л е н и н а, Э. И. Болгарская ткаческая терминология. Автореф. дис. М., 1978, 21 с.;
З е л е н и н а, Э. И. Болгарская ткаческая терминология. — Балканско езикознание, 1979, № 4,
29—51;
З е л е н и н а, Э. И. Сравнительный тематический словарь трех болгарских сел Молдавии
[Кирютня, Твардица, Кирсово]. — Българска диалектология, 10, 1981, 179 с.;
З е л е н и н а, Э. И. Из болгарской пчеловодческой терминологии. I. — В: Славянское и
балканское языкознание. Язык в этнокультурном аспекте. М., 1984, 98—109;
К о л е с н и к, В. О. Форми іменувания чоловіків у болгарських roвіpкax Півдня Украïни. —
Проблеми Слов’янознавства (Львів), 1984, вип. 23, 122—127;
К о л е с н и к, В. А. Говорите по болгарски правильно. Болгарско-русско-украинский диалектный
словарь. Одесса, 1991, 173 с.;
К о с е к, Н. Лексикалната интерференция в българските говори върху територията на Украинската
ССР. — Ез. и лит., 1973, № 1, 67—72;
К о с е к, Н. В., Т. А. Т у л и н а. Изменения в структуре семантических микрополей в результате
лексической интерференции (на материале болгарских говоров на территории УССР). — В:
Совещание по общим вопросам диалектологии, истории, языка. Тезисы докладов и сообщений. М.,
1973, 103—105;
Н е д я л к о в а, Л. С. Названия дома и приусадебных построек в болгарском говоре с. Ровное,
Одесской области. — В: Тезисы докладов студенческой межреспубликанской научной
конференции „Сравнительно-сопоставительное изучение славянских языков и литератур”, 26—28
октября 1982 года. Л., 1982;
191
Н и к о л а е в с к а я, Т. В. O русско-болгарских и украинско-болгарских языковых контактах (на

материале лексики восточнофракийских говоров болгарского языка, расположенных на
территории УССР). — В: Вопросы лексикологии. Днепропетровск, 1969, 192—196;
Н и к о л а е в с к а я, Т. В. Система прошедших времен в болгарском говоре села Свердлово,
Одесской области УССР. (К вопросу o взаимовлиянии близкородственных языков и их говоров.)
— В: Исследования по русскому языку. Днепропетровск, 1970, 145—148;
Н и к о л а е в с к а я, Т. В. Формообразование имен существительных в говоре села Свердлово,
Одесской области УССР. — Пак там, вып. 3, 1973, 152—157;
С т o я н o в, I. А. Назви сортів винограду у болгарських говірках Одещини. — Мовознавство
(Киев), 1979, № 6, 40—48;
С т о я н о в, Ив. Българските говори на територията на Съветския съюз. — Съпост. езикознание,
1981, № 3—5, 237—247;
С т о я н о в, Ив. Лексическое взаимодействие болгарских говоров с русскими, украинскими и
молдавскими говорами. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади.
Исторически развой на българския език. Т. 3. С., 1983, 249— 254;
С т о я н о в, I. А. Із спостержень над системою числівника в болгарських говірках півдня Украïни.
— Мовознавство (Киев), 1983, № 4, 27—33;
С т о я н о в, I. А. Діалекти як джерело розвитку сучасноï болгарськоï мови. — Пак там, 1986, № 5,
27—32;
Т е р е ш к о, Л. С. Лексика говоров Южной Подолии и межъязыковые контакты [между украински
и български говори в района на Олшанк]. — В: Совещание по Общеславянскому
лингвистическому атласу. Тезисы докладов. М., 1972, 40—43;
Т и м о н и н а, Е. В. Болгарские говоры в Молдавии. — Вестник Московского университета.
Филология, 1977, № 4, 69—72;
Т о д о р о в, Н. Езикът на буджакските българи. — Родна реч, 1989, № 5, 12—14;
Ч е ш к о, Е. В. Функции предлога за в суворовском говоре. — В: В памет на проф. д-р Ст.
Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 235—241.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

Банатски говор
Говори във Влашко
БЪЛГАРСКИ ГОВОРИ В РУМЪНИЯ
В миналото в Румъния е имало значителен брой българи — едни заселени в села само с българско
население, други в села с преобладаващо българско население, a трети в села с преобладаващо
румънско население. По-голямата част от тия българи са се претопили и изчезнали, но на няколко
места все още са се запазили като компактна маса — на първо място в Банат и в околностите на
Букурещ.
Р о м а н с к и, Ст. Българите във Влашко и Молдова. С., 1930, 685 с.;

Р о м а н с к и, Ст. Българското население около града Каракал, Румъния. — Македонски преглед,
1935, № 3—4, 77—92.
[ Б о я д ж и е в, Т. Диалектът на Седмоградските българи. — В: Българските народни говори.

Знания за езика. Т.6. С.,1986, 72—73;
М и л е т и ч, Л. Седмиградските българи. — В: М и л е т и ч, Л. Изследвания за българите в
Седмиградско и Банат. С., 1987, 65—181.] М. Сл. М.
1. Б а н а т с к и г о в о р
Банатският говор, т. е. говорът на българите в областта Банат, наричани обикновено „банатски

българи”, днес е добре запазен. Тия българи представят компактно население в няколко села в
Банат, по-голямата част от който сега е в границите на Румъния, a една малка част е в границите на
Югославия и в границите на Унгария.
В румънски Банат — област в югозападна Румъния, днес има около 17 500 българи, главно в селата
Бèшенов, Вѝнга, Брèшкя, Дèнта, Колòниа Булгàра (Бòлгар Тèлеп) и пр. В югославски Банат
българите са около 5000 души в селата Ивàново, Гю̀ргево, Мòдош и др., но югославските власти
както в миналото, така и сега не дават никакви сведения за тях, не ги признават за малцинство и те
са обречени на пълно изчезване.
Банатските българи са дали много изселници в редица села в южен Банат, но смесени с румънци,
унгарци, немци и сърби, те са се претопили и са изчезнали.
Известна част от банатските българи след Освобождението са се преселили в България и днес

банатчани има в селата Бърдàрски герàн (Белослатинско), Гостѝля (Оряховско), Асèново
(Никополско), Драгомирово (Свищовско) и др.
Днешните банатски българи са потомци на ония българи — католици и православни, на брой

около 15 000 души, които след неуспеха на Чипровското въстание през 1688 г. са били принудени
да се преселят във Влашко, за да избягнат яростта на турските власти. След дълги и мъчителни
скитания, които продължили около 40 години, те получили разрешение от австрийското
правителство да се установят в опустошената от турците област Банат в Австро-Унгария, където в
продължение на три години (1738—1741 г.) основали редица селища. Към тях още във Влашко се
присъединили много други българи-католици от Свищовско и Никополско, наричани павликяни,
които също така били подложени на гонения от страна на турските власти след Чипровското
въстание. По този начин в Банат се събрали българи, преселници от западната диалектна област
(Чипровско) и от източната диалектна област (Свищовско и Никополско), т.е. чипровци и
павликяни. В говорно отношение обаче като по-многобройни надделели павликяните и постепенно
техният източен диалект се наложил, измествайки напълно западния чипровски говор.
Говорът на банатските българи много прилича на павликянския говор, който се отнася към
родопските говори, и от него правим извода, че банатските павликяни, павликяните в Свищовско и
Никополско и павликяните в Пловдивско имат общ произход, и то от областта на Родопите.
В продължение на повече от два века и половина, т. е. от своето изселване отвъд Дунав до

последните години преди Втората световна война, банатските българи, или, както те сами се
наричат, „палк’èне”, са живели отделени и откъснати от българския народ и от България, но винаги
са пазели своето българско народностно
193
съзнание. Заобиколени от много други народности, като унгарци, румънци, немци и сърби, в
многонационалния Банат, те се обособили, затворили се в себе си и се запазили.
В културно отношение до 1866 г. банатските българи са били под хърватско влияние, понеже
свещениците им били хървати и в училищата обучението се водело на хърватски език. През
шейсетте години на миналия век у банатските българи се започва възраждане, което се изразява в
реакция срещу хърватското влияние. У учителите се появява стремеж да се въведе българският
език в училищата, т. е да се замести хърватският език с български и да се създаде необходимата
книжнина на тоя език. По това време се създава и особен правопис, изграден върху хърватската и
унгарската латиница. Ентусиазираните учители — немци и местни българи — превеждат книги,
съставят учебници и издават вестник на местния диалект.
Тоя развой на българската просвета и на българската книжнина на местен диалект продължава до

1894—1899 г., когато унгарските власти въвеждат като общозадължителен в училищата само
унгарския език. С това престава и издаването на книжнина на местен диалект. По това време
започва и частично поунгарчване на банатските българи, което засяга главно интелигенцията.
Унгарското влияние продължава до края на Първата световна война. След това започва румънско и
сръбско влияние.
През трийсетте години на тоя век група млади ентусиазирани патриоти направиха нов опит за
създаване на банатска книжнина като реакция срещу опитите на румънската администрация да
унищожи всички малцинства, в това число и българското. Те издават вестник „Банатски български
гласник”, превеждат художествена и научнопопулярна литература, пишат оригинални стихове и
разкази, и то все на местен диалект, a не на българския литературен език.
След Втората световна войиа банатските българи за пръв път получиха право свободно да се
обучават на свой роден език. След 1947 г. румънските власти дадоха възможност да се основат
български училища във всички селища с българско малцинство, в които учители-българи обучават
младежите, но не на местен диалект, a на литературен български език.
Говорът на банатските българи, или банатският говор, представя голям интерес. На първо място,
това е диалект, който в продължение на повече от два века и половина се е развивал отделно от
българския език сред чуждоезично обкръжение и при чуждо господство. На второ място, той е
български диалект, на
194
който са правени опити да се създаде книжнина, т. е. да се издигне до отделен, самостоятелен

литературен език. На трето място, тоя диалект ясно показва огромната съпротивителна сила на
езика срещу всички опити за насилствена асимилация.
Банатският говор има следните по-важни ф о н е т и ч н и особености:
1. Ерова гласна ъ вместо стб. ѫ, ъ, ѧ, ь без оглед на ударението: зъп—зъбъ̀, път—пътèка, лъжъ̀та;
дъш—дъждъ̀, къ̀рпа; чъ̀до, тъ̀шка (тежка), чъ̀сту, гл’ъ̀даш, зък’ (зет), жъ̀на (жъна), зъ̀ма, тъ̀нък.
2. Особено широко е вместо стб. ѣ под ударение независимо от характера на следващата сричка:
бêл—бềли, желềзу, черềслу, белềшка, мềсец, лềту, челềк, врềме, тềсту. Без ударение обаче има
обикновено гласна е, a понякога ерова гласна с предходна мека съгласна или гласна и: пр’ъдàва
(предава), пр’ъс, нид’ềле.
3. Редукция на o в у: имàлу, плàтиу.
4. Следи от ы (сы̀н, ры̀за, жины̀ ), преход на и в ы и ъ (пы̀сму, уты̀ва, гудъ̀на, бъ̀л съм) и на ы в у
(ву „вие”, мỳйạ „мия”).
5. Меки крайни съгласни (пън’, ден’, гердàн’, сол’, жал’ ) и преход на т’, д’ в к’, г’: глак’ (глад),
зък’ (зет), пузнàк’ (познат), прòлек’, смрък’.
По-важните м о р ф о л о г и ч н и особености са следните:
1. Запазена агломеративна падежна форма при имената от мъжки род: зъ убàдъ на ỳйча, седны̀ до
чѝча Пèтра, на Ивàна.
2. Окончание -ве за множествено число при едносричните съществителни от мъжки род: чỳкве,
врêйве (орехи), нàште дêдве.
3. Членна форма за мъжки род под ударение -ъ, a без ударение -а: зъбъ̀, дъждъ̀, на òдърạ .
4. Пълна липса на минало несвършено и минало свършено време (имперфект и аорист). Преди 50
години, както изтъква Л. Милетич, тези форми още не били изчезнали, но били на път да изчезнат.
Днес обаче напълно са изчезнали: съм блà (бях), сте напѝсали всѝчки? сạ блѝ нòгу хòра; тòс кòн
съм пурдàл, па съм имàл хазнà (продадох този кон и имах печалба).
5. Употреба на изкуствено, създадено по книжовен път деепричастие на -ич: съм бы̀л съднѝч у
òдъра (бях, седейки на одъра), сме блѝ клекнѝч в чъ̀рквата.
Банатският говор има най-значителни особености в областта на р е ч н и к a и те се дължат не

само на общото развитие, но и на опитите да се издигне диалектът до книжовен език. Защото,
както вече се подчерта в увода, преминаването на един диалект в книжо-
195
вен език преди всичко е свързано с промени в речника по пътя на неговото обогатяване.
Банатските българи са обогатили речника си по два пътя — по пътя на заемането и по пътя на
собственото словотворчество. При това повече са заетите думи, и то от различни езици, в
зависимост от характера на назовавания предмет и от културните влияния. Например от у н г а р с
к и са бѝроф (кмет), фел (вид), мàрва (добитък), мòзи (кино), вѝлан’ (електричество), рèплог’еп
(самолет), пèрна (пухена възглавница), дỳн’а (пухена завивка), пàйа (спортно игрище) и пр. От х ъ
р в а т с к и са ствар (вещ, предмет), рачỳн (сметка), срèк ’а (щастие), нòсце (пари) и пр. От н е м с
к и са дрот (тел), ганк (коридор), фурт (винаги, постоянно), àйзенбан (влак) и пр. От р у м ъ н с к
и са шедѝнца (заседание), господарѝе (стопанство), еконòм (домакин), витикòл (лозар), прешдѝн
(председател), пèртле (връзки за обувки) и пр. Банатските българи са си създали и много нови свои
думи — едни по пътя на променяне значението, a други чрез словотворчество въз основа на
наличния езиков материал, но обикновено по чужд образец, т. е. чрез калкиране. Например чрез
променяне на значението са създадени думи като сфетѝца (картина, портрет — преди „икона”),
зърно (куршум), рабаџѝйа (работник), рабаџѝйска партѝйа (работническа партия) и пр. A по пътя
на собственото словотворчество главно чрез калкиране от унгарски и немски език са създадени
думи като брòйница (сметало), укачѝло (закачалка), стъпѝло (под), огън’гàсник (пожарникар),
огън’бълвàч (вулкан), прèдхурта (предговор), думàн (реч), испревàрван’ (съревнование), удàрен’
(ударение) и пр.
С т o й к o в, Ст. Банатският говор. С., 1967, 490 с.;

С т o й к o в, Ст. Лексиката на банатския говор. С., 1968, 280 с.;
B i d w e l l, Ch. Е. Neke beleške o bugarskom narečju banatskog sela Belo blato. — Зборник за
филологиjу и лингвистику (Нови Сад), 4—5, 1961—1962, 29—33;
М и л е т и ч, Л. Книжнината и езикът на банатските българи. — СбНУ, 16—17, 1900, 405—481;
С т о й к о в, Ст. Говорът на с. Бешенов в Банат. — Бълг. ез., 1960, № 2—3, 188—217; № 4, 320—
331; № 5, 385—401;
С т о й к о в, Ст. Едно ново явление в българския вокализъм (Изпадане на гласната и в края на
думата в говора на с. Бешенов, Банат). — Бълг. ез., 1959, № 1, 12—19;
С т o й к o в, Ст. Палатальные смычные шумные согласные в банатском болгарском говоре. —
Cercetǎri de lingvisticǎ, III, 1958, Supliment, 471—476;
С т о й к о в, Ст. Изчезване на имперфект и аорист в банатския говор. — В: Славистичен сборник.
Т. 1. С., 1958, 185—207;
С т о й к о в, Ст. Сърбохърватски влияния върху банатския говор. — Бълг. ез., 1958, № 4—5, 357—
370;
С т о й к о в, Ст. Румънски влияния върху лексиката на българския банатски говор. — In: Omagiu
lui Jorgu Jordan. Bucureşti, 1958, 821—830;
C т o й к o в, Ст. Унгарски заемки в банатския говор. — Ез. и лит., 1959, № 3, 176—190;
С т о й к о в, Ст. Немски заемки в банатския говор. — Ез. и лит., 1961, № 6, 19—29.
[ В а с и л е в, В. Говорът на банатските българи. — В: Българските народни говори. Знания за
езика. Т. 6. С., 1986, 69—71;
С т о й к о в, Ст. Банатският езиков съюз. — В: Славянска филология. Т. 10. С., 1968, 97—102.] М.
Сл. М.
2. Г о в о р и в ъ в В л а ш к о
От многобройните български говори в Румъния засега има сведения, че са запазени до голяма

степен само говорите на няколко села във Влашко, главно около Букурещ. В миналото в
околностите на румънската столица Букурещ е имало редица български села, но днес българско
население се среща само в Бранèщ, Дудèщ, Кя̀жна, Попèщ-Леордèн, Чòпля, Вàля Дрàгулуй, Въръ̀щ
и др. Но и тия българи постепенно губят националния си облик. Старите все още пазят родния си
диалект, но младежите слабо знаят български и повечето от тях съзнателно се порумънчват.
Говорите на българските села около Букурещ и на други места във Влашко все още не са проучени
напълно. От публикуваните досега изследвания на отделни техни особености се вижда, че те се
отнасят към различни източни говори в пределите на България — родопски, мизийски и балкански.
Например сравнително по-добре проученият говор на с. Попещ-Леорден може да се отнесе към
павликянския говор и донякъде към банатския. Той обаче има и някои свои черти, между които е и
напълно проведеният преглас на широките гласни о и е в ударено положение в съответните тесни у
и и: бỳп (боб), кỳн (кон), зỳр (зор), усỳк (висок), уфỳту (ухото) и др.; мѝт (мед), сѝлу (село), вѝчер
(вечер), пѝпел (пепел), дудѝ (дойде), нѝгу (него) и др.
П е т р о в и ч, Е., П. В р а б и е. Българският говор в с. Попещ-Леорден (Букурещка област) [Увод

и фонетика]. — Бълг. ез., 1963, № 2, 110—122;
П е т р о в и ч, Е., П. В р а б и е. Бележки върху граматичния строй и лексиката на българския
говор в с. Попещ-Леорден (Букурещка област). — Бълг. ез., 1965, № 2, 110— 126;
I u f f u, Z. In legǎtura cu sistemul al graiului bulgar din comuna Chiajna (Regiunea Bucureşti). —
Romanoslavica Bucureşti), 7, 1963, 147—158;
Г у ц у, О. Болгарский говор села Чопля. — Revue roumaine de linguistique, 10, 1965, № 5, 527—536;
11, 1966, № 5, 491—520;
B o l o c a n, Gh. Cu privire la corelaţia de sonoritate în graiul bulgar din comuna Brǎneşti. — Studii şi
cercetǎri lingvistice, 9, 1958, № 1, 491—495;
B o l o c a n, Gh. Observaţii asupra grupurilor consonantice în graiul bulgar din comuna Brǎneşti—In:
Foneticǎ şi dialectologie. Vol. 2,1960, 105—120.
[ Б о л о к а н, Г. Явление румыно-болгарского двуязычия. — В: Actes du premier congrès

international des études balkaniques et sud-est européennes. VI. Sofia, 1968, 473—479;
Б о л о к а н, Г. Болгарский говор села Брэнешть. Вокализм. — Revue roumaine de linguistique, 13,
1968, No 2, 147—164;
B o l o c a n, Gh. Graiul bulgarilor din Brǎneşti (jud. Ilfov). (Consonantismul). — Studii de slavisticǎ
(Bucureşti), 2, 1969, 163—223;
Б о л о к а н, Г. Одна морфологическая калька в некоторых болгарских говорах. — В: Actes du Хе
congres international des linguistes. IV, Bucurest, 1970, 783—786;
B o l o c a n, Gh. Observaţii cu privire la viitor în limba romînǎ şi în bulgarǎ. — Romanoslavica, 14, 1967,
199—207;
G u ţ u, Ol. Graiul bulgar din comuna Cioplea. Observaţii asupra sistemului vocalic. — Studii şi cercetǎri
lingvistice, 17, 1966, No 2, 225—234;
G u ţ u, Ol. Obsevaţii asupra sistemului vocalic în cîteva graiuri bulgare din România. — Studii de
slavisticǎ (Bucureşti), 1, 1969, 225—235;
G u ţ u, Ol. Elemente romaneşti intr-un grai bulgaresc din România. — In: Actele celui de-al ХII-lea
congres international de lingvisticǎ şi filologiǎ romanicǎ. t. 2. Bucureşti, 1971, 1003—1007;
197
Г у ц у, Ол. Болгарский говор сeла Чопля (Бухарест). III. Краткоe описание морфологической
системы. — Revue roumaine de linguistique, 13, 1968, No 4, 313—330;
Д и м ч е в, К. Двуфонемни консонантни съчетания в начален сегмент. (Върху материал от говора
на с. Валя Драгулуй). — Изв. Инст. бълг. ез., 16, 1968, 451—458;
Д и м ч е в, К. Възможности за проява на езиковата интерференция на морфологично равнище. —
Пак там, 19, 1970, 751—755;
Д и м ч ев, К. Говорът на българите от с. Валя Драгулуй, СР Румъния. Фонемна система. — Год.
СУ. Фак. слав. филол., 63, 1969, № 1, 183—288;
Д и м ч е в, К. Морфологично-синтактични модели, установени под румънско влияние в
българския говор на с. Валя Драгулуй (Румъния). — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков.
Езиковедски изследвания. С., 1974, 255—259;
Ж е ч е в, Н. Към историята на изучаването на българските емигрантски заселища в Румъния през
Възраждансто. (По случай 100 години от рождението на акад. Стоян Романски.) — Бълг.
етнография, 1983, № 3, 51—60;
М л a д е н о в, М. Сл. Българските говори в СР Румъния. — Съпост. езикознание, 1981, № 3—5,
228—236;
М л a д е нo в, М. Сл. За етнонима сърби (sîrbi) ‘българи’ в румънския език и румънската
топонимия. — Бълг. етнография, 1985, № 3, 3—10;
М л a д е н o в, М. Сл. Българските говори в СР Румъния. Автореферат на докторска дисертация.
С., 1988, 42 с.;
С т o й к o в, Ст. Българският говор в с. Бълен-Сърб (СР Румъния). — Бълг. ез., 1970, № 2—3,
138—146;
Ю ф у, Зл. Български народни песни от селата Кяжна и Валя Драгулуй — Румъния. С., 1991, 352 с.]
М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
ЕДИНСТВО НА ГРАМАТИЧНИЯ СТРОЕЖ И НА ОСНОВНИЯ РЕЧНИКОВ ФОНД НА

БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ
Характер на диалектните различия
Както вече се изтъкна, диалектите са разновидности на общонародния език. Te ca резултат от

историческия развой на езика и обществото. Диалектите се оформят като езикови единици и се
отделят един от друг на първо място по фонетични и речникови особености, a след това по
морфологични и синтактични особености, но винаги имат в общи черти еднакъв граматичен
строеж и основен речников фонд. Следователно диалектите на един език са именно диалекти на
тоя език поради еднаквия си граматичен строеж и основния си речников фонд.
Всички български диалекти притежават най-характерните особености в г р а м а т и ч н и я с т р о

е ж на общонародния български език, развили се по вътрешните му закони, като задпоставна
членна форма, изчезнало склонение, аналитично изразяване на бъдеще време, аналитично
образуване на формите за сравнителна и превъзходна степен, изчезнал инфинитив, удвояване на
обекта и пр.
198
Всички български диалекти имат, общо взето, и еднакъв о с н о в е н р е ч н и к о в ф о н д,

характерен за български език. В него влизат общонародни, жизненоважни названия, свързани с
човека и родствените отношения (мъж, женà, детè, син, брат, сестрà, главà, ръкà, окò, ухò ), с
обработването на земята и земеделието (косà, сърп, нѝва, полè, жѝто, ечемѝк), с лова и
скотовъдството (лес, вълк, мèчка, кон, вол, овцà, прасè ), с някои процеси и действия (рабòтя, ям,
спя, пèя, пѝя, хòдя), с разни качества (добъ̀р, бял, зелèн, висòк, мàлък) и пр. Покрай тия названия в
основния речников фонд влизат още служебните думи — предлозите (от, до, на, към, за), съюзите
(а, и, да, но) и частиците (по, най, ще, ли).
И тъй единството на българските диалекти се пази и се проявява в граматичния строеж и в

основния им речников фонд.
М и л е т и ч, Л. Единството на българския език в неговите наречия. — Български преглед, 1929, №

1, 3—22;
М л а д е н о в, Ст. Единството на българските говори. — Златорог, 23, 1942, 153—162.
[ Б о я д ж и е в, Т. Диалектите на българския език. — B: Българският език — език на 13-вековна

държава. С., 1981, 52—70;
Б o я д ж и е в, Т. За единството на българските диалекти. — В: Българистични изследвания. Първи
българо-скандинавски симпозиум. С., 1981, 20—28;
Е д и н с т в о т о на българския език в миналото и днес. — Бълг. ез., 1978, № 1, 3—43;
К o ч е в, Ив. Основното диалектно деление на българския език. — Бълг. ез., 1980, № 4, 295—304;
М и р ч е в, К. Единството на българските диалекти в миналото и днес. — В: Свобода и Отечество.
Статии, документи, очерци и литературни материали за Пиринския край. С., 1972, 75—91;
Ц ъ р н у ш а н о в, К. Българските народни говори и единството на българския език. С., 1968, 18 с.;
М I a d e n o v, St. La langue bulgare et ses dialectes. — In: La Bulgarie devant le IV-e congrès des
geographes et ethnographes slaves. Sofia, 1936, 174—182] M. Cл. M.
XAPAKTEP HA ДИАЛЕКТНИТЕ РАЗЛИЧИЯ
Поради особените исторически съдбини на българския народ в продължение на многовековното му

съществуване на Балканския полуостров диалектното деление на българския език е доста
голямо.Като се вземе предвид сравнително не особено големият брой на българите и неголямата
им територия, може да се каже, че българският език в диалектно отношение е един от най-
разчленените славянски езици.
Диалектната разчлененост на българския език най-ярко се проявява в областта на ф о н е т и к а т

а. Във фонетичната система на отделните български диалекти се срещат такива различия, каквито
обикновено не съществуват в останалите славянски езици. Например, докато останалите славянски
езици са сравнително единни, що се отнася до развоя на типичните общославянски гласни —
носовките, еровете и ята, то в диалектите на български език тия гласни имат различни застъпници.
Задната (твърдата) носова
199
гласна има 6 застъпника (ъ, а, о, ô, ê у: ръкà, рàка, рòка, рồка, рềка, рỳка — стб. ). Твърдата
ерова гласна има 5 застъпника (ъ, а, о, ô, ê: сън, сан, сон, сôн, сêн — стб. ). A ятовата гласна
има 3 застъпника (бел, б’ал, б’êл — стб. ).
Доста значителни са диалектните различия и в областта на р е ч н и к а, и то по-специално в

областта на речниковия състав. Както ще видим по-нататък, тия различия обхващат думи, свързани
с различни страни на живота.
Поради затвореността и откъснатостта на диалектите много от постоянно извършващите се

промени в речника по едни или други причини не са могли да се разпространят по цялата
територия на езика, a ca останали ограничени в пределите на отделен диалект или на група
диалекти. С течение на времето тия случаи са се увеличили и диалектите са се отдалечили
значително помежду си. Така се е дошло до днешните доста значителни различия в областта на
речника. Например срещу книжовната дума к л а д е н е ц в отделните диалекти се срещат думи
като герàн, бунàр, въ̀бел, ѝзлак, студèнец, срещу с е к и р a — брàдва, топòр, манàра, наџàк,
балтѝйа, срещу к а р т о ф и — барабòй, кòмпир, патàти, срещу в а л и — летѝ, ѝде, дъждѝ,
срещу п р и — въс, кот и др.
Най-малки са диалектните различия в областта на граматичния строеж, т.е. в м о р ф о л о г и я т а,

с и н т а к с и с а и словообразуването. Те обхващат само второстепенни особености, като
например окончанието за множествено число при многосричните имена от мъжки род (другàри и
другàре, чорàпи и чорàпе), окончанието за 1 л. ед. ч. сег. време (четъ̀, четà и четèм; върв’ъ̀, вървà
и вървѝм), окончанието за 1 л. мн. ч. cer. време (вървѝм, вървѝме и вървѝмо; четèм, четèме и
четèмо), употребата на стари агломеративни форми при личните имена (вид’ах Ивàна и вид’àх
Ивàн, дàдох на Пèнча и дàдох на Пèнчо) и пр. И това е напълно естествено, защото, както е
известно, промените в граматичниия строеж се извършват много бавно.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
РАЗЛИЧИЯ ПРИ ГЛАСНИТЕ

Ерове
Носовки
Ятова гласна
Гласна ы
Прегласи
Редукция на неударените гласни
Диалектните различия при гласните са най-важните и най-съществените фонетични различия. До

голяма степен те оформят и отделните диалекти.
200
На първо място, диалектите се различават помежду си по б р o й на гласните. Има диалекти с пет,
с шест, със седем, с осем и с повече гласни. Само с 5 гласни (и, е, а, о, у) са пирдопският говор,
елинпелинският, самоковският, кюстендилският и пр.; с 6 гласни (и, е, а, о, у, ) са повечето от
източните диалекти, северозападните и преходните говори и пр.; с 6 гласни (и, е, а, о, у, ê) са
тетевенският, еркечкият и други говори; със 7 гласни (и, е, а, о, у, ê, ô) са смолянският и
чепинският говор; с 9 гласни (и, е, а, о, у, ъ, , ы, ê) е шуменският говор, с 9 гласни (и, е̇, е, ê, ъ, ы,
а, о, у) е банатският говор и пр.
На второ място, диалектите се различават по х а р а к т е р на гласните. Има диалекти, в които се

срещат особени гласни, непознати на литературния език и на повечето диалекти. Такива са
например широкото o (ô) в смолянския говор, широкото е (ê) в тетевенския говор, особеното задно
( ) в шуменския говор, ы в павликянския говор, ê в банатския говор и пр.
На трето място, диалектите се различават по у п о т р е б а (дистрибуция) на гласните в отделните

думи и в различните граматични категории и тия различия са най-съществени. Има много
диалекти, които са напълно еднакви по брой и вид на гласните, но които се различават само по
тяхната употреба. Например габровският и подбалканският говор имат по 6 еднакви гласни (и, е, ъ,
о, а, у), но в габровския говор глаголите в 1 л. ед. ч. cer. време окончават на -ъ (читъ̀, митъ̀, сп’ъ̀ ),
a в подбалканския на -а (читà, митà, сп’à ). Същите 6 гласни имат и северозападните говори, но в
тях глаголите окоичават на -м (четèм, метèм, спим). Пирдопският и ботевградският говор имат по
5 гласни (и, е, а, о, у), но в пирдопския има форми мл’àко, б’àл, вид’àл, а в ботевградския — млèко,
бèл, видèл. По 5 гласни имат и ботевградският и дупнишкият говор, но в ботевградския говор се
срещат форми сан, бàчва, дàнак, жèжак, a в дупнишкия — сон, бòчва, дàнок, жèжок.
Обща особеност в развоя на българската фонетична система е намаляване броя на гласните. Докато
старобългарският език е имал 11 гласни ( ), в днешните
български диалекти техният брой е, както се изтъкна, от 9 до 5.
Важна характерна особеност на гласните в българските диалекти е различният им гласеж в

зависимост от ударението. Поначало в българските диалекти, както в българския книжовен език,
има разлика между гласни в ударено положение и гласни в неударено положение. Тая разлика
обаче не е еднаква в отделните диалекти. В балканските говори в ударено положение се срещат 6
гласни (и, е, о, а, у, ъ), a в неударено само 3 (и, у, ъ), т. е. в тия говори
201
не се срещат неударени широки гласни. Само под ударение се срещат и особените гласни като
широкото o и широкото е (зôп—зạбôт, зèп—зạбê ).
Гласежът на гласните в българските диалекти до голяма степен зависи и от фонетичното им

обкръжение, на първо място от твърдия или мекия характер на предходната им съгласна. В едни
диалекти, предимно източни, след твърда съгласна се среща гласна a, a след мека съгласна —
гласна е; в други диалекти, предимно западни, след твърда съгласна има гласна o, a след мека
съгласна — гласна е и пр.
K l a g s t a d, H. L. A Phonemic Analysis of Some Bulgarian Dialects. — In: American Contributions to

the Fourth International Congress of Slavicists. Moscow, 1958. 12 p.;
М л а д е н о в, М. Дълги гласни в българския език. — Ез. и лит., 1963, № 6, 23—28.
[ Б o ж к o в, Р. Интересно фонетично явление в говора на с. Кадиево, Пловдивско. — Бълг. ез.,
1970, № 2—3, 196—199;
Ж о б о в, Вл. Л. Акустично-фонетичен анализ на особени гласни и съгласни в българските
диалекти. Автореферат на дисертация. С., 1991, 25 с.;
К a p a в a c и л е в а, С. О. Дълга гласна и в говора на с. Върбица, Преславско. — Българска
К о ч е в, Ив. За преразпределението на фонемите в българските говори. — B: Славистичен
сборник. С., 1968, 245—260;
К о ч е в, Ив. Уникални особености на българската фонологична система. Бълг. ез., 1981, № 6,
507—511;
B o l o c a n, Gh. Opoziţia de cantitate în limba bulgara [в говора на павликяните]. — In: Omagiu lui
Alexandru Rosetti la 70 dе ani. Bucureşti, 1965, 73—77;
B o l o c a n, Gh. Sistemul vocalic în graiurile bulgarilor catolic. — Studii de slavisticǎ (Bucureşti), 3,
1971, 149—178;
S t o j k o v, St. Quantität der Vocale in einer bis Heute unbekannten bulgarischen Mundart. — Зборник
за филологиjу и лингвистику (Нови Сад), 11, 1968, 267—270.] М. Сл. М.
1. Е р о в е
За старобългарската звукова система са характерни двете ерови гласни — задната (твърдата)

гласна ъ и предната (меката) гласна ь. В развоя на българския език з a д н a т a ерова гласна в
повечето диалекти е запазила своя първичен гласеж (сън — стб. , дъш — стб. )и
дори го е разширила в т. нар. вторичен ер, който се явява заместник и на няколко други
старобългарски гласни, като ѫ, ь и дори ѧ.
По отношение на еровата гласна днешните български диалекти се делят на две групи:
1. Диалекти със запазена ерова гласна (сън, дъш) в Източна и Северозападна България.
2. Диалекти, в които не се среща ерова гласна. В едни от тях, като ботевградския, пирдопския и др.,
на мястото на старата ерова гласна има a (сан, даш), в други, като смолянския — широко o (сôн,
дôш), a в трети, като тетевенския — широко е (сêн, дêш).
202
В някои югозападни говори и в пирдопския говор се срещат отделни случаи с преглас на еровата
гласна в гласна o в представки и наставки (возглàвница, вовèде, воз нèго, песòк), a в дупнишкия,
кюстендилския, благоевградския и други говори и в затворени срички в средисловието (сон, дош,
бòчва, зòлва, тòкмо). Доста широко е разпространен прегласът на еровата гласна в o в членната
форма за мъжки род (гърбò, кракò, носò, стòло); той се среща в мизийските говори в
Североизточна България и в повечето от западните говори.
П р е д н а т а (меката) ерова гласна има по-сложен исторически развой и затова броят на

застъпниците ѝ е по-голям. По отношение на нея българските диалекти се делят на три групи:
1. Диалекти, в които предната (меката) ерова гласна е съвпаднала напълно със задната ерова гласна
в т. нар. вторичен ер. Този вторичен ер в едни говори, като преходните и хвойненския, се пази
(мъ̀гла — стб. , тъ̀нък — стб. , дън — стб. , стàръц— стб.
), a в други е преминал в различни гласни като ô в смолянския говор (мồгла, т’ồнак, дôн), като ê в
тетевенския и еркечкия говор (мềгла, тềнак, дềн, пềт, пềстар).
2. Диалекти, в които частично, т. е. в отделни случаи, предната (меката) ерова гласна е съвпаднала
със задната ерова гласна, както това е в балканските говори: мъглъ̀, тъ̀нък, дèн, стàрец.
3. Диалекти, в които предната (меката) ерова гласна не е съвпаднала със задната ерова гласна, т. е.
в които има самостоятелен развой и е преминала в гласна е във всички случаи, както това е в
източните рупски говори: пèстър — стб. , тèмен — стб. , тèнък — стб.
.
Към случаите с гласна е вместо стб. ь трябва да се отнесе и членната форма за м. р. -е, което се
среща след мека съгласна в ред говори, като мизийските, разложкия, благоевградския и др.: кòне,
крàйе, мъжè. В тях има стб. ь в суфиксна затворена сричка, който се е прегласил в е: стб.
> кòнет > кòне.
К o ч е в, Ив. Застъпници на меката ерова гласна в българския език. — Статьи и материалы по

болгарской диалектологии, вып. 9, 1956, 51—90;
D é c s y, Gy. La vocalisation des jers en bulgare. — In: Studia slavica. T. 1. Budapest, 1955, 381—402;
Г ъ л ъ б о в, Ив. Еровите застъпници и българското диалектно членение. — Изв. Инст. бълг. ез.,
11, 1964, 377—390;
S t o j k o v, St. Zum Vokalismus in den Rhodopcmundarten (Die Entsprechungen der altbulgarischen
Nasal- und Halbvokale in einer bis jetzt unbekannten Rhodopemundart. — In: Studia slavica. T. 12.
Budapest, 1966, 383—387.
[ В и д о е с к и, Б. Фонемата |а| во македонскиот диjалектен јaзик. — Македонски јaзик, (Cкопjе),

32—33, 1982, 95—110;
Г е р д ж и к о в, Г. Развитието на предната ерова гласна в
203
българските говори. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979,
1—106;
Г ъ л ъ б о в, Ив. Българският ê-диалект. — Тр. ВПИ „Братя Кирил и Методий”, 1, 1964, 3—15
(Същото в: Г ъ л ъ б о в, Ив. Избрани трудове по езикознание. С., 1986, 253—265);
Д о б р е в, Ив. Старинна черта на един южен български говор. — В: В памет на проф. д-р Ст.
К е р е м и д ч и е в а, Сл. Определена фонема ь в говора на Ропката. — В: Втори международен
М л а д е н о в, Map. Засилена фреквентност на еровата гласна в димитровградския (царибродския)
говор. — Пак там, 142—149;
С т о й к о в, Ст. Към вокалната типология на родопските говори. (Застъпници на старобългарските
носови и ерови гласни.) — В: Славистичен сборник. С., 1968, 229—243;
D u m a, J. Wokalizacja jero’w słabych w sylabie nagłosowej w dialektach bułgarskich. — Studia z
filologii polskiej i słowiańskiej (Warszawa), 14, 1974, 167—174;
D u m a, J, Wokalizacja jero’w słabych w radzennej sylabie nagłosowej w południowo-wschodnej
słowiańszczyźnie. Wroclaw—Warszawa—Krakow—Gdansk, 1979, 71 p.;
D u m a, J. Rozwój sekundarnego vokalizmu typu ѕъm, ogъn, v’atъr ≤ *jesmь, *ognь, *větrь w
wschodniej grupie dialektów południowosłowiańskich. — Językowe studia balkanisticzne. II. Wrocław—
Warszawa—Kraków, 1990, 27—54;
Š a u r, V. Protobulharsko-slavanský bilingvismus ve fonologickém systému bulharštiny.— B: Studia
balkanica bohemoslovaca. T. 2. Brno, 1976, 304—324.] M. Cл. M.
2. Н о с о в к и
Носовите гласни — задната (твърдата) носова гласна ѫ (он) и предната (меката) носова гласна ѧ
(ен) — са характерни за звуковата система на старобългарски език. В развоя на български език те са
загубили носовия си призвук и са минали в устни гласни. Задната носова гласна е преминала в
ерова гласна — т. нар. вторичен ер, който в повечето диалекти, както и в литературния език, е
запазил еровия си гласеж (ръка — стб. , зъп — стб. ). В някои диалекти обаче
вторичният ер се е прегласил в a (рàка, зап — в пирдопския, ботевградския, самоковския и др.), в ô
(рôка, зôп — в смолянския и отчасти в чепинския говор), в ê (рêка, зêп — в тетевенския говор). В
някои говори обаче задната носова гласна направо е преминала в друга гласна. В еркечкия и
мугленския говор в гласна ê, a в преходните говори в гласна у. Предната носова гласна в повечето
диалекти е преминала в гласна е (месò — стб. , зет — стб. ). В някои говори, като
родопските, обаче предната носова гласна се е изравнила с вторичната ерова гласна, като се е
запазила мекостта на предходната съгласна (м’ъ̀со, з’ът и м’ồсо, з’ồт).
В историческия развой на българския език в известни случаи се среща смесване на задната и

предната носовка — явление, нознато на повечето от българските диалекти, В едни диалекти, като
родопските, смесването на носовките е проведено най-последователно, като предната носова
гласна е преминала в задна, a след това тя се е сляла с вторичния ер и има неговата съдба: зъп,
ръ̀ка; зôп, рồка — стб. , ; з’ът, кл’ъ̀тва; з’ồт, кл’ồтва — стб. , .
В други диалекти, като еркечкия, смес-
204
ването на носовките също е проведено последователно; но в тях задната носова гласна е преминала
в предна: зêп, рềка, зêт, клềтва. В трети диалекти, като балканските и някои западни диалекти, се
среща само частично преминаване на предната носова гласна в задна след съгласните ш, ж, ч:
шъ̀па, жъ̀тва, чъ̀до; шàпа, жàтва, чàдо — среднобълг. < стб.
. Има обаче диалекти, като тракийските, преходните, шуменския,
сливенския и др., в които няма никакви случаи на смесване на носовки (шèпа, жèтва, чèдо).
Както се изтъкна, във всички български говори носовите гласни са загубили своя носов призвук и
са минали в устнени гласни. Изнесените от Ст. К а б а с а н о в данни (Един старинен български
говор, Тихомирският говор. София, 1968, 28—33) за наличие на носова гласна o в глаголното
окончание за 3 л. мн. число на аорист и имперфект (умрềõ ‘умряха’, учѝхõ са, з’òõ ‘взеха’) и на
носова гласна е в глаголните окончания за 1 и 2 л. мн. число на сег. време, аорист и имперфект и за
2 л. мн. число на повелително наклонение (печèме̃ ‘печеме’, раздàваме̃ ‘раздаваме’, мòжете̃ ‘
можете’ и др.) не отговарят на фактическото положение. В тези случаи има гласни o и e със
следходна съгласна н, както се установи при специални контролни проучвания.
К а б а с а н о в, Ст. Стар и нов назализъм в непроучен досега български говор. — В: Славистични

студии. С., 1963, 173—184;
S t o j k o v, St. Zum Vokalismus in den Rhodopemundarten (Die Entsprechungen der altbulgarischen
Nasal- und Halbvokale im einer bis jetzt unbekannten Rhodopemundart) In: Studia Slavica. T. 12.
Budapest, 1966, 383—387;
S t o j k o v, St. Zwei phonetische Dubletten im Bulgarischen (гнус : гнъс und бъ̀брек : бỳбрек). — Die
Welt der Slaven, 11, 1966, No 1—2, 77—81.
[ В е л ч е в а, Б. Праславянски и старобългарски фонологични изменения. С., 1980, 139—159;

В е л ч е в а, Б. Назализмът в българските говори на Сухо и Висока, Солунско. — В: Изследвания
върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 78—82;
В и д о е с к и, Б. Прилози за македонската диалектологиjа. — Мак. jaзик, 1955, № 2, 113—151;
И л л и ч – С в и т и ч, В. М. О стадиях утраты ринезма в юго-западных македонских говорах. —
Вопросы славянского языкознания, 1962, № 6, 76—88;
И в а н о в, Й. Н. Няколко случая на назални рефлекси на старобългарскиге гласни ѫ и ѧ в крайния
запад на югоизточната българска диалекгна област. Бълг. ез., 1968, № 2—3, 167—175;
К а б а с а н о в, Ст. За зарактера и произхода на родопского широко о (ô ). — Изв. Инст. бълг. ез.,
16, 1968, 431—435;
К о ч е в, Ив. Особености на назалната вокална корелация в историческия развой на българския
език. — Бълг. ез., 1982, № 3, 177—183;
М a р и н с к а, Р. Назалност в девисилския говор. — Бълг. ез., 1990, № 1, 50—53;
М и т р и н o в, Г. Още данни за употреба на съчетание от гласна а, е + назална съгласна н в говори
от Момчилградско. — Ез. и лит., 1991, № 1, 115—119;
Л и н ц а, Е. Опит за обяснение на развоя на носовите гласни в българския език. — В: В памет на
М л а д е н о в, К. Важна фонетична особеност в българските говори по Долния Вардар. — Бълг.
ез., 1970, № 2—3, 204—206;
П е н е в, П. Диалектни различия в развоя на голямата носовка през среднобългарския период. —
Ез. и лит., 1975, № 6, 30—33;
П е н е в, П. По въпроса за среднобългарското смесване на носовите гласни. — В: Доклади на XII
научна сесия [на ПУ „Паисий Хилендарски”], 4—6 май 1976. Пловдив, 1976, 303—304;
С л а в с к и й, Ф. Болгарское въбел : убел (к развитии первичного начального Q). — В:
205
С т о й к о в, Ст. Към вокалната типология на родопските говори (Застъпници на старобългарските

носови и ерови гласни). — В: Славистичен сборник. С., 1968, 229—243;
Ч о м о н е в, М. Застъпник ā < ѧ в говора на с. Аврен, Цариградско. — Бълг. ез., 1986, № 1, 71—73;
L i n d s t e d t, J. Nasal vowels in the Cyrillo-Methodian language and in dialects of Southeast
Macedonia. — Studia Slavia Finlandensia. 1988, No 5. 69—86.] M. Сл. M.
3. Я т о в а г л а с н а
За старобългарския език е характерна и ятовата гласна (ѣ), изговаряна като особено широко е (ê ).
Тоя старинен изговор на ѣ се пази само в някои говори, като шуменския, смолянския, тракийските
говори и др., и то предимно под ударение (б’êл, гол’ềма, б’ề, вр’ềме).
В останалите български говори вместо стб. ѣ се изговаря гласна е или гласна a с предходна мека
съгласна (врèме — стб. , б’àл — стб. ).
По ятовия си изговор българските говори се делят на четири основни групи:
I. Говори с н е п р е г л а с е н ятов изговор. В тях вместо стб. ѣ във всяко положение има широко
е: бềл, бềла, бềли, млềко, млềчен, млêкàр, трêвѝца. Такива са малка част от родопските говори.
II. Говори с д в у ф о н е м е н п о л у п р е г л а с е н ятов изговор. Te ca 4 вида:

1. Говори под ударение с гласна е, a без удареиие с гласна е: бêл, бềла, бềли, млềко, млềчен, врềме
— млекàр, стенà, тревѝца. Такива са по-голямата част от родопските говори.
2. Говори под ударение с гласна a и предходна мека съгласна, a без ударение с гласна е: б’àл,
б’àла, б’àли, млàко, мл’àчен, вр’àме — млекàр, стенà, тревѝца. Такива са някои източни рупски
говори в Хасковско и Свиленградско.
3. Говори под ударение пред твърда сричка с гласна a и предходна мека съгласна, пред мека сричка
с гласна е: б’àл, б’àла, мл’àку — бèли, млèчен, врèме, млекàр, стенъ̀, тревѝцъ. Такива са
балканските говори.
в едни случаи с гласна a и предходна мека съгласна, в други случаи с гласна е, a без ударение с
гласна е: б’àл, б’àла, мл’àку — б’àли, мл’àчен — врèме, мèсец, сèнк’е — млекàр, тревѝца.
Различията в застъпниците пред мека сричка са във връзка с наличието или отсъствието на форми с
якав ятов изговор пред твърда сричка. Ако има форми с якав изговор
206
пред твърда сричка, този изговор се запазва и пред мека сричка (б’àла — б’àли, мл’àку — млàчен).
A ако няма такива форми, изговорът е екав (врèме, мèсец, сèнк’е). Такъв е говорът на с. Настан,
Девинско.
III. Говори с т р и ф о н е м е н п о л у п р е г л а с е н ятов изговор. Te ca 3 вида:

с гласна ê, a без ударениес гласна е: б’àл, б’àла, мл’àко — бềли, млềчен, врềме — млекàр, стенà,
тревѝца. Такива са мизийските говори и странджанският говор.
в едни случаи с гласна a и предходна мека съгласна, в други с гласна ê, a без ударение с гласна е:
б’àл, б’àла, мл’àко — б’àли, мл’àчен — врềме, недềл’а, сềме — млекàр, стенà, тревѝца. Различията
в застъпниците пред мека сричка са във връзка с наличието или отсъствието на якав ятов изговор
пред твърда сричка. Ако има форми с якав ятов изговор пред твърда сричка, този изговор се
запазва и пред мека сричка (б’àла — б’àли, мл’àко — мл’àчен). A ако няма такива форми, гласната е
ê (врềме, недềл’а, сềме). Такива говори засега са установени само в Съветския съюз
(териториалните граници на бившия вече СССР — бел. ред.).
с гласна ė, a без ударение с гласна е: б’àл, б’àла, мл’àко — б ли, мл чен, вр е — млекàр,
тревѝца. Такива са някои северни тракийски говори.
IV. Говори с п р е г л а с е н ятов изговор. В тях във всяко положение има гласна е: бèл, бèла, бèли,
млèко, млекàр, млèчен, врèме, тревѝца. Такива са западните говори.
В повечето от балканските говори пред съгласните ж, ч, ш, които в миналото са били меки, вместо
стб. ѣ се изговаря гласна е (мрèжа — стб. , нèшто — стб. ). В тетевенския,
пирдопския и други говори обаче се среща якав изговор: мр’àжа, в’àжда, н’àшто, ср’àштам,
ус’àштам и пр. Няма единство още в изговора на гласната вместо стб. ѣ в едносричните думи и в
краесловието. В едни говори се среща изговор м’ах, м’ат, ц’аф, б’ак; вид’à, изгр’à, умр’à; дв’а,
къд’à, добр’à, зл’а, a в други мех, мет, цеф, бек; видè, изгрè, умрè; две, къдè, добрè, зле и др. При
разглеждане на ятовия изговор в края на думата интересно е да се изтъкне, че в повечето диалекти
той не се влияе от характера на началната сричка в следващата дума: дубрè душлѝ —
207
дубрè ли си? ; къдè òди? — къдè йе? или дубр’à душлѝ — дубр’à ли си? ; къд’а òди — къд’а йе. В
някои източни рупски говори обаче във фонетична дума или в синтагма началната сричка на
следващата дума влияе и се получават дублетни форми: дубр’à дòхте — дубрề ли си? ; дв’а гудѝни
— двề-три гудѝни; дв’à съ̀шти сèстри — двê сèстри; къд’à òди? — къдề йе?
При разглеждане на ятовия изговор в българските говори може още да се изтъкне, че в западните
говори с напълно прегласен екав изговор се пазят следи от стария изговор на стб. ѣ като ê след
съгласна ц в думи като цал, цàла (цял, цяла), цалѝва (целува), прòцап (процеп) и др.
С т о й к о в, Ст. Ятовият преглас в български език. — Бълг. ез., 1963, № 4—5, 313—332;
М л а д е н ов, М. Сл. Архаичен ятов изговор край ятовата граница. — В: Славистичен сборник. С.,
1963, 297—306;
С т о я н о в, Ст. „Якави” глаголни форми в един западен български говор. — В: Славистични
студии. С., 1963, 165—172;
П o п o в а, Т. B. O границе „южного типа произношения ě ”. — Статьи и материалы по болгарской
диалектологии, вып. 10, 1962, 91—94.
[ Б o я д ж и е в, Т. Екави имперфектни форми на съм в югоизточните говори. — Бълг. ез., 1977, №

3, 221—224;
Г а р и б о в а, Н. Ятовият преглас и Средногорската диалектна област. — В: Втори международен
И в а н о в, Й. За йекавизма в Гоцеделчевско. — Бълг. ез., 1968, № 1, 47—52;
И в а н о в, Й. Н. Екави говорни огнища в крайния запад на югоизточната българска диалектна
област. (Преглас ѣ > е на изток от ятовата граница). — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 717—727;
И в а н о в, Й. Н. Ятовият преглас в драмско-серските говори (с оглед на уточняване на ятовата
граница в българските говори). — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския
език. С., 1979, 172—176;
Й о л о в, Н. Архаичен ятов изговор в още един северозападен български говор. — Изв. Инст. бълг.
ез., 19, 1970, 713—716;
К o ч е в, Ив. Фонетични и фонологични промени на ê < ѣ в говори около ятовата граница. — Пак
там, 16, 1968, 437—445;
М л а д е н о в, М. Сл. Ятовата граница в светлината на нови данни. (Към въпроса за диалектното
разчленение на българския език). — В: Славистичен сборник. С., 1973, 241—256;
М л а д е н о в, М. Сл. Ятов изоглосен пояс!? — Съпост. езикознание, 1990, № 4—5, 223—227;
С к а т ъ н, Ър., Д. Б а р т ъ н Д ж о н с ъ н. Генеративна интерпретация иа ятовия преглас в
българските диалекти. — Изв. Инст. бълг. ез., 20, 1970, 91—105;
Т o л с т o й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 2. Рефлекс ѣ и ’а в говоре с. Кондолово (Мързево). —
В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 179—182;
Ш а у р, В. За произхода на ятовата граница в българския език. — В: Първи международен конгрес
по българистика. Доклади. Исторически развой на българския език. Т. 3. С., 1983, 255—271;
Ш а у р, В. O взаимосвязи восточно-болгарских рефлексов ѣ с протоболгарском суперстратом. —
Sborník prаcí Filozofické Faculty Brněnské University. Studia Minora facultatis Philosophicae
Universitatis Brunensis, A 22/23, 1974/1975, 147—157;
K o s e s k a, V. Uwagi o wymowie psi. ě w gwarach zachodnibulgarskich (na tle
południowosłowiańskim). — Rocznik sławistyczny, 34, cz. I, 1973, 55—60;
S c a t t o n, E. Forms such as [cál] / [cáli] in Dialects of East Balkan slavic. — Slavic Linguistics and
Language Teaching, Thomas F. Magner (ed.). Columbus OH: Slavica, 1976, 249—258;
T r u m e r, M. Zum Jakavismus im Bulgarischen und Slawischen. — Die slawischen Sprachen
(Salzburg), 1, 1982, 119—124.] M. Cл. М.
4. Г л а с н а ы
Общо взето, в историческия развой на българските говори старобългарската гласна ы е преминала
в гласна и и е отпаднала от фонемните им системи. В малък брой говори обаче тя се е
208
запазила. По отношение на гласната ы българските говори са 3 вида.
1. Говори, в които гласната ы е фонема. В тях тя има много широка дистрибуция и се среща както
на мястото на първична гласна ы, така и на мястото на първичната гласна и: кы̀тка (стб.
), крàвы (стб. ), мы̀слạ, мы̀шка, пы̀там, ты̀ква, ры̀бы, бèлы, стàры и др.; грады̀на (стб.
), ны̀ва (стб. ), ды̀ра, слы̀ва, пы̀па и др. Такива са някои родопски говори.
2. Говори, в които гласната ы е позиционен вариант на гласната и. И тук тя има много широка
дистрибуция, като се среща след твърда съгласна, и то на мястото както на първична гласна ,
така и на мястото на първична гласна и: сын (стб. ), выр (стб. ), дыф, вы̀ну, жы̀ту,
пы̀сму, ры̀ба, слы̀ва, шы̀лу, грады̀на, зъбы̀, тры и др. Такъв е банатският говор.
3. Говори, в които гласната ы е факултативен вариант, т. е. в които има равноправни варианти като
бы̀стър—бѝстър, высòк—висòк, ры̀ба—рѝба, сы̀н—сѝн, ты̀ква—тѝква и др. Такива са говорите на
отделни села, като Певец, Търговищко, който е от мизийски тип, на с. Гостилица, Дряновско, който
е от балкански тип, и др.
Т и л к о в, Д. Гласна ы в говора на с. Тихомир, Кърджалийско. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962,

237—240;
И в а н о в, Й. Гласна ы в говора на селата Годешево и Слащен, Гоцеделчевско. — Бълг. ез., 1966,
№ 5, 503—505.
[ В е л ч е в а, Б. Праславянски и старобългарски фонологични изменения. С., 1980, 92—93;

Г ъ л ъ б о в, Ив. Глаголическото ы, началната история на глаголическата азбука и една особеност
на диалектната микроструктура на южните български говорни области. — В: В памет на проф. д-р
Н е д е л ч е в, Н. Гласна ы в северния павликянски говор. — Бълг. ез., 1988, № 3, 214—216;
S t o j k o v, St. The Vowel [ы] in Bulgarian.— In: To Honor Roman Jakobson. Essays on the occasion of
his seventieth birthday. The Hague-Paris, 1967, 1941—1946.] М. Cл. M.
5. П р е г л а с и
B източните говори след мека съгласна и след съгласните ч, ж, ш, џ се среща преглас на

етимологично a в е пред мека сричка: пол’àна—полèни, йàсла—йèсли, йал—йèли, стуйàл—стуйèли,
чàша—чèши, жàба—жèби, шàпка—шèпки, дамаџàна—дамаџèни и др. В българския литературен
език прегласът на етимологичното a в е пред мека сричка не е възприет, макар че е характерна
особеност на централния балкански говор, легнал в неговата основа. Въпреки това обаче в него се
срещат отделни думи с такъв преглас като èжби, печèля, èздя, виèлица и др., минали от централния
балкански говор.
209
По прегласа на a след мека (палатална) съгласна и след съгласните ж, ч, ш, џ, които в миналото са

били меки, българските говори образуват три групи:
1. Говори б е з преглас на ’а (пол’àна—пол’àни, пийàн—пийàни, чàша—чàши, жàба—жàби,
шàпка—шàпки) — главно в Западна България.
2. Говори с н е п ъ л е н (частичен) преглас на ’а в зависимост от характера на следващата сричка

или съгласна, и то:
а) след мека съгласна и ч, ж, ш (пол’àна —полèни, пийàн—пии̃èни, чàша—чèши, уфчàр—уфчèри,
жàба—жèби, шàпка—шèпки) — в повечето мизийски и балкански говори;
б) след мека съгласна и ч (пол’àна—полèни, пийàн —пийèни, чàша—чèши, офчàр—офчèри), но не и

след ж, ш (жàби, шàпки) — в тетевенския говор.
3. Говори с п ъ л е н преглас на ’а независимо от характера на следващата сричка или съгласна

(йê, йềсну—йềсни, пийềн—пийềни, чềша—чềши, жềба —жềби) — в родопските говори и по-
специално в смолянския говор.
Българските диалекти показват значителни различия и по настъпилия в миналото преглас на

гласната o след палатална съгласна в е. В западните и отчасти в югоизточните рупски говори, общо
взето, се пазят старите прегласени форми с е: кошèве, ножèве, нàше, вàше, мòйе, твòйе, чийè,
въ̀лче, кòзе, крàве, òфче, Дàнчеф, Пèнчеф, Гèшеф и др., a в източните говори и по-специално в
балканските има нови форми с гласна о: кошòве, ножòве, нàшо, вàшо, мòйо, твòйо, чийò, въ̀лчо,
кòз’о, крàв’о, òфчо, Дàнчоф, Пèнчоф, Гèшоф и др.
В българските диалекти се срещат и други прегласи на гласни, но те са значително по-ограничени.

Например в панагюрския и павликянския говор се среща преглас на ’у в и: лѝбе (л’ỳбе), клич
(к’лỳч), литѝф (л’утѝв), блѝткаф (бл’ỳткаф), исплѝ (изпл’ỳ), a в родопските, тракийските и други
говори се срещат случаи с преглас на и в у: йỳме (йиме), чурèша (чиреша), чушмà (чишма), ичумѝк
(ичимик), жуф (жив), жувàк (живак), ут’ỳвам (отивам), чул’àк (чиляк), с’урмàх (сиромах), хòд’уф
(ходиф), нòс’уф (носиф), прàв’уф (правиф) и пр.
С т о й к о в, Ст. Към диалектния вокализъм на български език (Преглас на гласна a в гласна е). —
B: Славистичен сборник. С., 1963, 285—296;
С т o й к o в, Ст. Към вокализма на смолянския говор (Преглас на гласна а в ê, е в говора на с.
Триград, Девинско.) — Ез. и лит., 1962, № 1, 19—24;
Г е о р г и е в, Вл. Праславянски jе > o или a > ja > je ? — B: Славистични студии. С., 1963, 9—16;
М л а д е н о в, М. Особености в говора на с. Корово, Велинградско. — Ез. и лит., 1965, № 3, 39—
42.
210
[ В и т а н о в а, М. За лабиализацията на гласните и, е и а, ъ в говора на с. Еникьой (Кръсто поле),

Ксантийско. — Бълг. ез., 1985, № 2, 138—139;
Ж о б о в, Вл. Гласна тясно е ( е̇ ) в българските диалекти. — Ез. и лит., 1991, № 4;
И в a н o в, Й. Н. Лабиализация на гласна о в уо, у в някои западнорупски говори. — Бълг. ез., 1970,
№ 2—3, 200—204;
И в a н o в, Й. Н. Преглас на гласна у > o в българските говори. — В: B памет на проф. д-р Ст.
М и х а й л о в а, С. Западнобългарският преглас a > е. (По материали от говора на с. Рабиша,
Белоградчишко.) — Бълг. ез., 1986, № 1, 69—71;
Н е д е л ч е в, Н. П. За прегласа на è > > ѝ в северния павликянски говор. — Бълг. ез., 1988, № 2,
124—127;
С е л и м с к и, Л. Българската диалектна фонемна промяна è > ѝ . — В: В памет на проф. д-р Ст.
Т о л с т о й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 3. Контракция гласных в с. Горска поляна, Елховско.
— В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 353—358;
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. 3а лабиализацията в мизийските говори. — Бълг. ез., 1971, №
2—3, 232—234;
V i d o e s k i, B. Ślady pregłosu a w ä / e w dialektach języka macedońskiego. — In: Opuscula Polono-
Slavica. (Munera linguistica Stanislao Urbańczyka dedicata.) Wrocław, 1979, 397—403] М. Сл. М.
6. Р е д у к ц и я н а н е у д а р е н и т е г л а с н и
Както вече се изтъкна, в българския език има разлика в изговора на ударените и неударените
широки гласни, като неударените широки гласни a, e, о, се приближават към съответните тесни
гласни ъ, и, y или преминават напълно в тях. По отношение на редукцията българските диалекти се
разпределят на 4 групи:
1. Говори без редукция (зелèно, дàрове, баштà) — западните говори и източните говори около
ятовата граница.
2. Говори с полуредукция (зẹлèнọ, дàрọвẹ, бạштà ) — рупските говори.
3. Говори с частична пълна редукция, т. е. редукция, която не обхваща всички гласни, a само някои
от тях, обикновено o и a (зелèну, дàруве, бъштà ) — някои родопски и тракийски говори.
4. Говори с пълна редукция (зилèну, дърувè, бъштà ) — балканските говори.
Гласната е в повечето случаи се редуцира в и, но в някои говори край сонорна съгласна р, л, м, н тя

се редуцира в ’ъ: пèп’ъл, кòр’ън, дèв’ър, зѝм’ъ, гн’ъздò и пр.
При разглеждане редукцията на неударените гласни в българските диалекти трябва да се има

предвид, че тя не е съвременно звуково явление, свързано с учленителната база, a историческо
явление, проведено в миналото, последиците от което cera ca налице. Затова редукцията не засяга
еднакво една и съща широка гласна във всичките ѝ фонетични и морфологични положения, a само
в определени положения. Обикновено морфемите, когато са отделни широки гласни, не се
редуцират изобщо или не се редуцират така, както се редуцират същите гласни в други положения.
Например в много източни диалекти не се редуцират окончанието
211
за мн. ч. при съществителните от мъжки род -е (мъ̀же, купàче, сèл’ъне, чурàпе) и агломеративното
падежно окончание при одушевените съществителни имена от мъжки род -а (нъ Пèтка, при Ивàна,
ду сѝна си, ут брàта му). Редукция не се среща почти редовно и в звателните форми: Ивàне,
Мърѝне, сѝне, Пèтко, брàтко, Ивàнк’е, Мърѝйк’е, Стàно, Рàдо, жèно, гòро. Свидетелство, че
редукцията на широките неударени гласни в тесни не е съвременно фонетично явление, е и фактът,
че в много говори се срещат случаи с преход на неударена тясна гласна и в широка гласна е:
ѝстена (истина), керпѝч (кирпич), лесѝца (лисица), мерѝша (мириша), чèтери (четири), еденѝца
(единица). Преходът и > е може да се обясни като дисимилационно явление, защото се среща
винаги край друга гласна и, е, но в случая е важно обстоятелството, че е възможно тясна гласна в
неударено положение да премине в съответната ѝ широка.
Покрай редукцията на широките гласни о в у, a в ъ, е в и или ’ъ в отделните диалекти се срещат и

други случаи на редукции на гласни. Например в ловешкия и сливенския говор има случаи, при
които неударено и минава в ’ъ: ѝст’ънъ (истина), сỳтр’ънъ (сутрина), тỳрч’ън (турчин), бъ̀лгар’ън
(българин), бàб’ън (бабин), мàм’ън (мамин), хòд’ъх (ходих) и пр.
[ А л е к с а н д р о в, А. Изпадане на гласни в мизийските говори. — Ез. и лит., 1979, № 3, 77—82;
Д з и д з и л и с, Хр. Паралелни явлення в областта на гръцкия и българския вокализъм:
„антиредукция”. — B: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 4. С., 1989,
347—356;
в a в говора на с. Лехово, Демирхисарско.) — Бълг. ез., 1969, № 2, 137—144;
Й о с и ф о в а, Р. Фонетичното явление количествена редукция в книжовно-разговорната реч. —
Бълг. ез., 1986, № 2, 158—164;
К а р а б е л о в а, Г. Някои наблюдения във връзка с редукцията на неударените широки гласни в
централния балкански говор. — Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски”, 19, 1981, № 5, 101—106;
К а р а б е л о в а, Г. Към въпроса за редукцията на широките неудареми гласни в централния
балкански говор. — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-годишнината на българската
държава и 10-годишнината на ВПИ, 20—22 окт. 1981 г. Сборник доклади. Шумен, 1982, 15—22;
К о н е с к и, Б. 3а редукциjата на неакцентираните вокали — Прилози, 1, 1976, № 1—2, 57—60;
К o ч е в, Ив. Темброва характеристика на източнобългарската редукция. — Бълг. ез., 1983, № 4,
296—300;
М л а д е н о в, Ц. Неакцентированные вокальные системы в болгарском языке. — Studia Slavica
(Budapest), 1967, No 3—4, 285—299;
П е е в, К. Редукциjата како фактор во разграничувањето на jугоисточните македонски говори.
Скопjе, 1987, 341—358;
Р а й н о в, В. Редукция при вокативните форми в говора на с. Черноморец, Бургаско. — Бълг. ез.,
1970, № 2—3, 206—207;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Особености в реализацията на звука ẹ в говора на с. Равногор,
Пещерско. — Бълг. ез., 1975, № 4, 244—246;
Х о л и о л ч е в, Хр. Към въпроса за изпадането па краесловните и и у в българските говори. —
Бълг. ез., 1969, № 1, 27—37.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
РАЗЛИЧИЯ ПРИ СЪГЛАСНИТЕ
Палатални съгласни
Съгласна х
Съгласна ф
Съгласни ш, ж, ч, џ
Промени на съгласни
Диалектните различия при съгласните също така са значителни, макар и не толкова, колкото при
гласните. Те засягат повече употребата на отделните съгласни, отколкото техния брой и техните
качества.
В българските диалекти днес се срещат всички съгласни, присъщи на старобългарския език. Само
някои западни говори, преходните говори и мизийските говори имат две съгласни по-малко, т. е. в
тях напълно липсват съгласните х и ф. В родопските говори пък напълно липсват съгласните ѕ и џ,
a в тракийските—съгласната џ.
Особени съгласни в българските диалекти са билабиалното в (w) и консонантното у, които се

срещат в някои източни говори (б’aw, вѝд’аw, б’àў, в’ѝд’аў ), билабиалното ф, което се среща в
Хасковско (φитѝл, φъ̀рл’ъм), и средното л, характерно за западните преходни говори (мàlка, lỳдо).
И при съгласните, както вече се изтъкна, най-значителни са разликите в употребата

(дистрибуцията) на отделните съгласни — последица от различни фонетични промени.
1. П а л а т а л н и с ъ г л а с н и
Палаталните (меките) съгласни са характерна особеност на българската звукова система и при тях
се срещат доста значителни разлики между отделните български диалекти. В източните говори
почти всички съгласни имат по две разновидности — твърда и мека, но мекостта на палаталните
съгласни е средна, т. е. обикновена, a в западните говори се срещат само 4 палатални съгласни (л’,
н’, к’, г’ ), но мекостта им е много силна.
Меките (палаталните) съгласни в българските диалекти, като всички останали съгласни, са само
кратки. Обаче в един източен рупски говор — странджанския — има дълги меки съгласни като
фонеми. Te ca 5 на брой (л̄’, н̄’, к̄’, г̄’, х̄’ ): бѝл̄’е (билка), фил̄’è (филия), гѝл̄’ен (люляк), х’ил̄’àда
(хиляда), бỳхал̄’е (бухали), кòкъл̄’е (кокали), кòл̄’е (колове), царул̄’à (цървули), бềл̄’ет (белият),
гòл̄’ет (голият); имàн̄’е (имане), сирен̄’е (сирене), кàмен̄’е (камъни), пръ̀стен̄’e (пръстени), йàден̄’е
(йадене), зѝман̄’е (вземане), зелèн̄’ет (зеленият), рàн̄’ет (ранен); цвềк̄’е (цвете), брàк̄’е (братя),
лѝск̄’е (листа), пръ̀к̄’е (пръти), кỳчек̄’а (кучета), момчек̄’а (момчета); òг̄’е (водя), ливàг̄’е (ливади),
млàг̄’ет (младият); сỳх̄’ет (сухият) и др.
213
Тия палатални дълги съгласни не са удвоени, защото не се намират на границата между морфеми, a
вътре в морфемите и морфемната граница минава извън тях: бѝл̄’-е, лѝл̄’-ен, кòл̄’-е, царул̄’-а, имàн̄’-
е, пръ̀стен̄’-е, цвềк̄’-е, брак̄’-е, момче-к̄’à, млàг̄’-ет и пр.
Между диалектите има разлики и в употребата на палаталните съгласни. В едни диалекти, както в
литературния български език, палатални съгласни се срещат само в средата на думата пред задна
гласна: сп’ъ̀, мòл’ът, т’ут’ỳн, пол’àна, Кòл’о, но път, кон, сол, бòлка. В други диалекти обаче се
срещат палатални съгласни още в края на думата и в средата пред съгласна: път’, кон’, сол’,
учѝтел’, зет’, кръф’, òгън’; мъл’чѝ, йàбъл’ки, тър’чѝ, пъ̀т’ка (пътека), пун’дèл’ник (понеделник),
цàр’ца (царевица) и пр. Говорите, които различават в края на думата твърди и меки съгласни, са
по-архаични от говорите, които имат само твърди съгласни. В миналото твърдостта или мекостта
на крайните съгласни е зависела от крайните ерове и след тяхното изпадане, т. е. след като е била
отстранена причината за тяхната поява и тяхното задържане, меките съгласни в края на думата
започват да се затвърдяват. В едни диалекти са затвърдели всички съгласни в края на думата. В
други диалекти са затвърдели и съгласните в окончанията на глаголите и съществителните: ходъ
вм. хòд’ъ, мòлъ вм. мòл’ъ, нòсъ вм. нòс’ъ, вѝдъ вм. вѝд’ъ, хòдът вм. хòд’ът, мòлът вм. мòл’ът,
учѝтелът вм. учѝтел’ът, офчàрът вм. офчàр’ът, кòнът вм. кòн’ът. В трети диалекти са запазили
мекостта си само 4—5 съгласни в края на думата: т’, к’, н’, л’, p’ . A в четвърти диалекти броят на
меките съгласни в края на думата се е увеличил и е обхванал всички съгласни.
Българските диалекти се различават и по характера на мекостта на съгласните пред предните
гласни е и и. B балканските диалекти всички съгласни пред е и и обикновено имат полумек
изговор, но особено е изразителна тая полумекост при т и д: д’ит’è, хòд’и. B рупските говори пък
всички съгласни пред гласните е и и са само меки (палатални). В западните говори пред гласни е и
и ce срещат само две меки съгласни л’ и н’ , но мекостта им е много силна: кòл’e, мèл’е, л’ивàда,
н’èго, н’ѝва.
П o п o в а, Т. В. Корреляция твердых и мягких согласных фонем в болгарском языхе. Автореферат

диссертации. М., 1963. 17 с.;
S t o j k o v, St. Die langen palatalen Konsonante einer bulgarischen Mundart — Die Welt der Slaven, 6,
1961, No 2, 125—128;
К а л н ы н, Л. З. Развитие корреляции твердых и мягких согласных фонем в славянских языках.
М., 1961, 136 с.
214
[ Б о я д ж и е в, Т. За квантитета на меките съгласни в странджанския говор. — В: B чест на

академик Владимир Георгиев. Езиковедски проучвания. С., 1980, 398—401;
Г е о р г и е в, В. И. 3а така нареченото „затвърдяване” на меките съгласни в западните български
говори. — Бълг. ез., 1974, № 2, 170—172;
И в а н о в, Й. Н. Към въпроса за палаталните съгласни в българските диалекти. Мекост на ж, ч, ш
и шт, жд. — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 235—240;
К о ч е в, Ив. O балканском характере мягких согласных в позиции конца слова в болгарском
языке. — В: Actes du Premier Congrès International des études balkaniques et sud-est européennеs. VI.
Sofia, 1968, 447—461;
К о ч е в, Ив. Специфични особености на консонантната корелация твърдост— мекост в
българския сзик. — В: Zbornik radova povodom 70. godišnjice života akademika Jovana Vukovića.
Sarajevo, 1977, 149—156;
К о ч е в, Ив. Сонантната мекостна корелация в старобългарския език. — Бълг. ез., 1983, № 2, 96—
100;
К о ч е в, Ив. Вокално-консонантно взаимодействие и основното диалектно членение на
българския език. — Бълг. ез., 1986, № 3, 217—226;
П о п о в а, Т. В. Системы твердых и мягких согласных фонем в современных болгарских
диалектах. — В: Материалы и исследования по Общеславянскому лингвистическому атласу. М.,
1968, 180—210;
П o п o в а, Т. В. Отражение на позиционната полумекост във фонетичната транскрипция и
фонологичната и интерпретация. По материали от българските диалекти. — Бълг. ез., 1984, № 3,
206—211;
Х р и с т о в а, Е. Палаталният ред във фонологичната система на благоевградския говор. — Бълг.
ез., 1991, № 1, 50—54;
Ш к л и ф о в, Б. Меката консонантна система на костурския говор. — Ез. и лит., 1971, № 6, 70—
72;
S c a l l o n, E. Palatalization and [j] in Bulgarian. — Folia Slavica, 3, 1979, 317—321.] M. Сл. М.
2. С ъ г л а с н а х
Съгласната х е една от малкото съгласни, които не се срещат във всички български диалекти. В
повечето диалекти тя отпада в началото на думата и в средисловието между две гласни: òди (ходи),
лàп (хл’ап), игрàа (играха), можàа (можаха). В някои случаи тя отпада в средисловието и пред
съгласна, но тогава предходната гласна се удължава: м ни (махни), чḕли (чехли), бḕме (бехме). В
някои западни говори, като преходните, изобщо не се среща съгласна х: мъ (мъх), гре (грех), дъ
(дъх), плèто (плетох), орà (орах). Такива случаи има и в отделни източни говори. В някои източни
говори съгласната х в краесловието преминава в други съгласни, като ф, ў, й: т’аф (т’ах), б’аф
(б’ах), страф (страх); т’аў, б’аў, страў; т’ай, б’ай, страй.
Има обаче диалекти, като родопските, в които съгласната х се пази във всички положения, и
диалекти като сливенския, в които съгласната х се пази в началото на думата.
3. С ъ г л а с н а ф
В някои западни говори, в преходните и отчасти в мизийските не се среща съгласна ф. Вместо нея
се употребява звучното ѝ съответствие — съгласната в: венèр (фенер), кòва (кофа), вỳрна (фурна).
Липсата на съгласна ф е архаична черта в тия говори, защото първоначално тя е била чужда на
цялата българска звукова система, както и изобщо на славянската звукова система. Съгласната ф ce
e
215
появила в българския език доста късно, и то под чуждо влияние, та затова се среща предимно в
думи, които имат чужд или късен произход.
4. С ъ г л а с н и ш, ж, ч, џ
Между отделните български диалекти доста значителни са и разликите при съгласните ж, ш, ч, џ,

първите три от които в старобългарски език са били меки (палатални). В повечето днешни
български диалекти те са минали в твърди съгласни, които в сравнение с руските ш, ж са средно
твърди. В рупските говори обаче е запазен старият мек характер на тия съгласни и затова в тях
редовно се чува: ж’ѝту, ж’àба, куш’àра, ш’арòку, ч’ас, ч’улуàк.
Съгласните ш, ж, ч, џ, макар че са затвърдели доста отдавна, в повечето български диалекти пазят

следи от старата си палаталност и по отношение на някои фонетични явления се държат като меки.
Например пред тях има екав ятов изговор като пред всички други меки съгласни: срèшта — стб.
, пеш — стб. , мрèжа — стб. , прèчка — стб. . След тях
се среща преглас a > е пред мека сричка: шèпки (шапки), жèби (жаби), чèши (чаши). Също се
среща и преглас и > у: шубèк (от „шебек” пряко „шибек”), шупàр (шипар), шурòк (широк), жуф
(жив), чуф (чифт), ичумѝк (от „ечемик” пряко „ичимик”). В някои балкански говори около ятовата
граница, като пирдопския и тетевенския, обаче тия съгласни са минали напълно към категорията на
твърдите съгласни и затова пред тях има якав ятов изговор: ср’àшта (среща), мр’àжа (мрежа),
пр’àчка (пречка). По отношение на прегласа a > е в тетевенския говор съгласните ш, ж се държат
като твърди, a съгласната ч като мека: шàпк’и, жàби, но чèши, чèска.
М л а д е н о в, М. Сл. Съгласна џ в говора на с. Триград, Девинско. — Бълг. ез., 1961, № 5—6,

458—463.
5. П р о м е н и н а с ъ г л а с н и
В българските диалекти се срещат значителен брой разнообразни промени на отделни съгласни,

които водят до съществени различия между отделните говори. Тия промени имат сравнително по-
ограничено териториално разпространение и тук се привеждат някои от тях като свидетелство за
диалектното разнообразие на българския език.
216
1. П р е г л а с л’ > й. В значителна част от западните говори в Белослатинско, Оряховско,
Врачанско, Софийско, Дупнишко и др. широко е разпространен прегласът на меката съгласна л в
съгласна й: йèйа (леля), йỳйа (люля), йỳспа (люспа), йут (лют), зèйе (зеле), кàйа (каля), кйуч (ключ),
къдèйа (къделя), недèйа (неделя), пойàна (поляна) и др.
2. П р е г л а с й > в. В доста източни говори, главно рупски, съгласната й след задни гласни о, у се
е прегласила в съгласни в, в’ : брòвạ (броя), дòвạ (доя), крувѝ (крои), пọвѝ (пои), стọвѝ (стои), ков’à
(коя), кọвè (кое), ковѝ (кои), Стọв’àн (Стоян), тọв’àга (тояга) и пр.
3. П р е г л а с т’, д’ > к’, г’ . В някои източни говори, като котелския, странджанския,

широколъшкия, велинградския и др., съгласните т’ и д’ пред стб. ѣ, ь и и са минали в съответните
палатални съгласни: г’àца (деца), г’àдо (д’адо), пък’ (път), хòг’ъла (ходила), вѝг’ъла (видела).
Подобни случаи с т’ > к’, д’ > г’ има и в западните говори: цвèк’е (цвете), гòск’е (госте), брàк’а
(братя), грòзг’е (грозде), ливàг’е (ливаде), лỳг’e (луде < люде).
4. П р е г л a с к’, г’, х’ > ч’, џ’, ш’ . В разложкия говор и по-специално в говора на гр. Банско
меките веларни съгласни к’, г’, х’ се прегласят в меки алвеолни съгласни ч’, џ’, ш’: зеч’ (зек’ от
зеть), пач’ (път), комàч’ (комат), лàкоч’ (лакът), ч’ѝно (кино), ч’ѝфла (кифла), ч’ич’ỳн (тютюн),
џ’еврèк (геврек), џ’àци (гяци), грêш’ (грях), смêш’ (смях), страш’ (страх), одѝш’ (ходих), питàш’
(питах), рèкош’ (рекох) и др.
5. А с и м и л а ц и о н н и я в л е н и я. В българските говори се срещат доста асимилационни

явления при съгласните, свързани с характера на следващата съгласна. Такива са:
а) преход д > н пред съгласна н, т. е. дн > нн: веннъ̀ш (веднъж), еннà (една), глàнна (гладна),
прèнна, пàнна (падна), сèнна (седна), поглèнна, роннѝна (роднина), планнѝна, пòнник (подник) и др.
Тоя преход е характерен за мизийските и за повечето рупски говори.
б) преход б > м пред съгласна н, т. е. бн > мн: Връ̀мница (Връбница), грàмна (грабна), дрèмни
(дребни), сръ̀мне (сръбне) и пр. Тоя преход е характерен за странджанския говор, тракийските и
други говори.
в) преход в > м пред съгласна н, т. е. вн > мн: грѝмна (гривна), дръмнѝк (дръвник), зглàмница
(възглавница), плèмн’а (плевня) и др. Тоя преход се среща в говори на отделни села в Югоизточна
България.
6. Д и с и м и л а ц и о н н и я в л е н и я. И дисимилационните явления в българските говори са

доста на брой. Тук ще се даде като
217
пример само преходът м > в пред съгласна н, т. е. мн > вн, който е точно обратен на прехода вн >
мн: зевнѝк (зимник), зевнà („земя” пряко земн’à), пѝтовна (питомна), плàвна (пламна), пòвни
(помни), стòвна (стомна), тъ̀вно (тъмно) и др. Тоя преход се среща в отделни села в рупските
говори.
7. В м ъ к в а н е и и з п а д а н е н а с ъ г л а с н и. В българските говори се срещат много и най-

разнообразни случаи с изпадане на съгласни, особено в неударени срички, и сравнително по-малко
случаи с вмъкване на съгласни. Тук ще бъдат приведени два примера — един за изпадане, a друг за
вмъкване, които са напълно противоположни.
В някои рупски говори в съчетанията стр, здр изпадат съгласните т и д, т. е. стр > ср, здр > зр:
сèсра (сестра), срàна (страна), срах (страх), ср’àха (стреха), срѝжба (стрижба), срѝко (стрико),
срѝна (стрина), бѝсра (бистра), зраф (здрав) и пр.
В други говори в Софийско, Дупнишко, Харманлийско и др. пък се среща обратното явление, при
което в групите ср, зр се вмъкват съгласни т, д, т. е. ср > стр, зр > здр: страм (срам), стрèда
(среда), стрèбро (сребро), стрèшту (срещу), строк (срок) и дори с тръкàви (с ръкави), без
дрàбота (без работа).
8. И з р а в н я в а н и я п о а н а л о г и я. Поради връзката, която съществува между различните

форми на една и съща дума, в отделни говори доста често се срещат промени, които са последица
от изравняване по аналогия. Такива са например тèшък (тежък) по тèшка (тежка), р’àтък (рядък)
по р’àтка, слàтък (сладък) по слàтка, блѝсък по блѝска, пѝтовен по пѝтовна от пѝтомна, тъ̀вен
по тъ̀вна от тъ̀мна, ушò по ушѝ, вèжг’а по вèжг’и от вèжди и др.
9. М е т а т е з а. В говорите се срещат и доста случаи с метатеза: г’ендàр (гердан), бръшнàл

(бръшлян), прèшнел (прешлен), думѝш (между) и др.
Р а л к о в, Л. Говорни различия между млади и стари (Към диалекти на възрастите в Троянско:

преход х—в). — Родна реч, 1933, 215—217;
Стойков, Ст. Едно фонетично явление в западните български говори (замяна на палатално л’ с й ).
— Изв. Инст. бълг. ез., 1, 1952, 146—168;
С т o й к o в, Ст. Една нова промяна на съгласната л в български език. — Бълг. ез., 1956, № 3, 239—
244;
Г е о р г и е в, Вл. Румънско влияние върху някои български говори. — B: Zbornik u čast St. Ivšića.
Zagreb, 1963, 85—90;
C т о й к о в, Ст. Българско-румънски езикови успоредици (Две фонетични явления в български и
румънски език). — Ез. и лит., 1966, № 6, 43—52;
С т о й к о в, Ст. Към диалектния консонантизъм на български език ( Промени на съгласната л в
говора на с. Петърница, Плевенско). — Бълг. ез., 1962, № 1—2, 13—19;
S t o j k o v, St. Z zagadnień spółgłoskowej typologii języka bułgarskiego (Mikrodialektalne zmiany
spółgłosowego fonemu [l]. — In: Studia z filologii polskiej i słowiańskiej, 5. Warszawa, 1965, 189—194;
С т о й к о в, Ст. Един особен случай на палатализация в български език. — Изв. Инст. бълг. ез., 8,
1962, 243—246;
218
И в a н ч е в, Св. Следи от словашко влияние върху някои плевенски и никополски говори [случаи
със замени м > н и н > м]. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст.
Романски. С., 1960, 91—101;
В ъ г л е н о в, М. Още за промяната м > н, н > м в български. — Ез. и лит., 1963, № 3, 77—79;
Е л е н с к и, Й. Към въпроса за нестабилността на носовите съгласни в българските говори. — В:
Костов, К. Източнобългарското фъ̀тре и книжовното въ̀тре. — Бълг. ез., 1956, № 1, 64—65.
[ А л е к с а н д р о в, А., Д. Д а с к а л о в а. Типове съчетания с консонантно у в мизийските

говори. — Бълг. ез., 1978, № 2, 145—148;
Б a й ч е в, Б. Промяна на съгласна [ф] в [х] в говора на с. Голица, Поморийско. — В: В памет на
Б o ж к o в, Р. Континуатите на праславянските съчетания tj, dj в босилиградския говор. — Бълг.
ез., 1987, № 1—2, 123—127;
Б о т е в а – В л а д и к о в а, И. Към типологията на замяната на ф с х в българските диалекти. —
Бълг. ез., 1986, № 4, 356—357;
Б о я д ж и е в, Т. Промяната т’, д’ > к’, г’ в странджанския говор.— Ез. и лит., 1973, № 4, 34—44;
Б о я д ж и е в, Т. Образуване на африкати от проходни съгласни в българските говори. — В:
Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 58—60;
В е л ч е в а, Б. Девокализацията в троянския говор. — Бълг. ез., 1976, № 1—2, 141—143;
В и д о е с к и, Б. Последици от губењето на консонантите во интервокална позициjа во
македонските диjалекти. — В: Предавања на XI семинар за македонски јaзик, литература и
култура. Скопjе, 1979, 13—20;
В и д о е с к и, Б. Фонемата |х| во диjалектите на македонскиот јaзик. — Прилози, 6, 1981, № 2, 5—
22;
В и т а н о в а, М. Дълга съгласна ш в говора на село Еникьой, Ксантийско. — Бълг. ез., 1985, № 1,
35—36;
Г е о р г и е в, В. И. Възникване на палаталните съгласни к’ и г’ от ш’т’, ж’д’ в югозападните
български говори. — Бълг. ез., 1982, № 5, 398—404;
Д о б р е в а, Д. Сонорът w в един тулчански говор в Северна Добруджа. (Съпоставителна
характеристика с други източнобългарски диалекти.) — Бълг. ез., 1985, № 6, 545—547;
Е л е н с к и, Й. Исторически сведения за взаимната замяна на носовите гласни в българския език.
— Ез. и лит., 1975, № 3, 23—30;
И в a н ч е в, Св. Развоят на *tj, *dj в шт, жд и етногенетичният процес на Балканите. —
Старобългаристика, 1981, № 1, 27—47;
К о с т о в, К. Един случай на преход гл’ > зл’ в българските диалекти. — Изв. Инст. бълг. ез., 16,
1968, 447—450;
К о ч е в, Ив. Съдбата на невключените в корелацията звучност—беззвучност съгласни в някои
източни български говори. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език.
С., 1979, 250—254;
К о ч е в, Ив. Съчетанията ш’т, жд в солунския диалект. — Бълг. ез., 1986, № 5, 426—428;
М и т р и н о в, Г. Фонетична промяна на ш > с в говора на с. Петково, Смолянско. — Ез. и лит.,
1988, № 3, 103—106;
М л а д е н о в, М. Сл. Из диалектния консонантизъм на българския език. (Преглас н’ > й в говора
нас. Гиген и с. Брест, Никополско). — Бълг. ез., 1973, № 1—2, 83—89;
М л а д е н о в, М. Сл. Об одном типе повторений в болгарском языке, имеющим параллель в
румынском языке. — Revue roumaine de linguistique, 1975, No 4, 385—388;
С и м е о н о в а, Хр. Разпространение на групи стр, здр и ср, зр в българските говори. — В:
С т а н к о в, В. Промени на латералните съгласни в говора на с. Горна Бешовица, Врачанско. — В:
В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 189— 193;
С т о й к о в, Ст. Новая первая палатализация в болгарском языке. (Изменение согласных [к’], [г’] в
[ч’], [џ’] в разложском говоре.) — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 375—
380;
Т о т о м а н о в а, А. М.Още веднъж за меките к и г на мястото на праславянските tj и dj в
югозападните български говори. — Старобългаристика, 1990, № 3, 57—59;
Ц а н о в а, С. Преходът св > сф в българските диалекти. — Бълг. ез., 1985, № 2, 131—134;
Ш к л и ф о в, Б. Развойният процес на шт, жд в българския език. — В: Първа национална
младежка школа по езикознание. С., 1981, 24—26;
K o n e s k i, B. Za *tj (*kt’) > št, *dj > žd. — Studia z filologii polskiej i słowiańskiej (Warszawa), 1981,
No 20, 103—105;
Š a u r, V. Bulharské št, žd < *tj, *dj. — Slavia (Praha), 1985, No 2, 128—140.] M. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ДИАЛЕКТИ
ГРУПИ ЪР, ЪЛ И РЪ, ЛЪ
Между българските диалекти има значителни различия в изговора на групите ър, ъл — ръ, лъ
между две съгласни. По тях диалектите се разделят на 4 групи.
219
1. Най-голяма е групата говори, в които съчетанията ър, ъл — ръ, лъ се изговарят като в днешния
литературен език, т. е. в тия говори в едносричните думи обикновено се срещат групите ръ, лъ
(връх, гръп, пръф, плъх, длък), a в многосричните думи мястото на еровата гласна край р, л се
определя от броя на следващите съгласни; пред една съгласна се срещат групите ър, ъл, a пред две
ръ, лъ: къ̀рпа, дървò, гърнè, грънчàр, зъ̀лва, жълтѝца, гъ̀лтам, глъ̀тка.
2. Доста голяма е и групата говори, като софийския, краешкия, пирдопския и др., в които се срещат
само съчетанията ръ, лъ независимо от броя на сричките в думата и от броя на следващите
съгласни (сръп, кръф, влък, плъх, кръ̀па, дръ̀во, гръ̀не, грънчàр, злъ̀ва, жлътѝца, глъ̀там, глъ̀тна), т.
е. в тия диалекти съществува положение, което много напомня старобългарски език, в който
еровата гласна се пише винаги след р, л.
3. В панагюрския говор пък се срещат само съчетанията ър, ъл също така независимо от броя на
сричките в думата и от броя на следващите съгласни: сърп, кърф, вълк, пълх, гъ̀рне, гърнчàр,
гъ̀лтам, гъ̀лтна. Подобно е положението и в смолянския говор, в който еровата гласна е преминала
в широко о: бồрс (бръз), вồрф (връв), вồрба (върба), мồркнало (мръкнало), бồлха (бълха).
4. В някои източни говори, като тетевенския, и в някои западни, като ботевградския,

елинпелинския и пр., се срещат сонантни (сричкообразуващи) р, л: ср̥п, кр̥ф, гр̥нè, гр̥нчàр, вл̥к, пл̥х,
гл̥̀там, гл̥̀тна и пр.
5. В самоковския, дупнишкия, кюстендилския и други говори съчетанието ъл, лъ след устнена

(лабиална) съгласна е минало в у: вук (вълк), вỳна (вълна), мучѝ (мълчи), пун (пълен), йàбука
(ябълка), бỳгарин (българин). A в петричкия говор това е станало само след преградните лабиални
съгласни п, б, м, но не и след проходната в: пух (плъх), пун (пълен), буà (бълха), йàбука (ябълка),
мучѝ (мълчи), музè (мълзе). В дупнишкия говор съчетанието ъл, лъ между две съгласни след
неустнена съгласна под ударение е минало в ъ, a без ударение в ạ: гъ̀там (гълтам), дъ̀го (дълго),
жът (жълт), съ̀ба (стълба), съ̀нце (слънце), дạбòк (дълбок), жạтѝца (жълтица). В разложкия,
благоевградския и други говори пък то е минало в ъ във всяко положение: вък (вълк), въ̀на (вълна),
пън (пълен), пъзѝ (пълзи), гъ̀там (гълтам), съ̀нце (слънце), жътѝца (жълтица) и др.
Л е к o в, Ив. Структурни и типологични промени на праславянските силабични р и л в полския и

българския език. — Ез. и лит., 1961, № 3, 1—8;
К о с т о в, К. Един случай на вторично съчетание трът—търт от първоначална сричка ра в някои
български диалекти. — Бълг. ез., 1960, № 1, 51—54.
220
[ В е л ч е в а, Б. Правила, пораждащи измененията на [р̥], [л̥] в три български говора. — B:
В и д о е с к и, Б. Континуатите на вокалите р и л во диjалектите на македонскиот јaзик. —
Годишен зборник. Филозовски факултет на Универзитетот Скопjе, 22, 1970, 525—545;
В и д о е с к и, Б. Судьба слогового р в говорах македонского языка. — В: Исследования по
славянскому языкознанию. М., 1971, 305—313;
Д у м а, Й. Фонетични процеси на сонантизация и десонантизация в историята и диалектите на
българския език. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 47—
55;
П о п о в с к и, Ар. Изменување на групата р + вокал меѓу согласни. — Мак. jазик. 1972, № 23,
237—248;
Р а д е в а, В. Наблюдения върху метатезата в българските говори. — В: Славистични изследвания.
Т. 5. С., 1984, 78—83;
С к а т ъ н, Ър. Последователност на силабичното [p̥] и на [ъ] — [р] в северозападните български
диалекти. — Ез. и лит., 1987, № 1, 35—47;
D u m a, J. Rozwój sonantów zgłoskowórczycli r̥, ł̥ w dialektach bułgarskich. — In:
Studia linguistica memoriae Zdislai Steiber dedicata. Materiały sesji naukowej. Warszawa, 1983, 57—66;
D u m a, J. Rozwój sonantów zgłoskowórczych w bułgarskim języku literackim i w dialektach. (W
wyrazach jednosylabowych zakończonych jedną spółgłoską). — Z polskich studiów sławistycznych. Seria
VII. Warszawa, 1988, 111—115;
D u m a, J. Rozwój sonantów zgłoskotwórczych w gwarach południowowschoniej słowiańszczyzny. Prace
sławistyczne 83. Wrocław—Warszawa—Kraków, 1990. 222 p.] М. Cл. M.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
РАЗЛИЧИЯ B УДАРЕНИЕТО
Българските диалекти ca напълно еднакви по х а р а к т е р на ударението. Във всички то е силово

(динамично), поради което съществуват известни по-големи или по-малки разлики между ударени
и неударени срички. Освен това във всички диалекти ударението е свободно (разносрично) и в
отделните думи може да бъде на различна по място сричка — на първата, на втората, на третата, на
четвъртата и пр. Най-сетне във всички диалекти ударението е подвижно и се мести в отделните
форми на някои думи или в производните от някои корени: грат — градъ̀т, грàда, гратчè .
В акцентно отношение българските диалекти се различават само по място на ударението в

различните категории думи, но тия разлики са значителни и са много по-големи от разликите в
ударението между диалектите на който и да е друг славянски език. Почти всеки диалект има по
някоя акцентна особеност и тия особености са така преплетени помежду си, че е доста трудно да се
очертаят отделни диалектни групи по ударение и да се даде ясна представа за диалектните
различия между основните диалектни групи в българския език. Освен това и сведенията за
акцентните системи на отделните диалекти и диалектни групи са доста непълни. Поради всички
тия причини тук ще се спрем само на някои по-важни разлики, като посочим в най-общи линии и
географското им разпределение.
При с ъ щ е с т в и т е л н и т е между българските диалекти има следните разлики:
1. По ударението в е д н о с р и ч н и т е съществителни от м ъ ж к и р о д диалектите образуват

три групи:
221
а) c отметнато ударение в членуваната форма и във формата за множествено число (грат—

градъ̀т—градовè, глас—гласъ̀т—гласовè, срам — срамъ̀т—срамовè, зъп—зъбъ̀т—зъбѝ ) —
балканските говори;
б) с полуотметнато ударение (грат—градъ̀(т)—грàдове, глас—гласъ̀(т)—глàсове, срам—

срамъ̀(т)—срàмове, зъп—зъбъ̀(т)—зъ̀би) — западните и рупските говори;
в) със запазено коренно ударение (грат—грàдът—грàдове, глас—глàсът—глàсове, срам —

срàмът—срàмове, зуб—зỳбът—зỳби) — западните преходни говори.
2. По ударението в д в у с р и ч н и т е имена от ж е н с к и род на -а в единствено и множествено

число диалектите образуват две групи:
а) с ударение върху последната сричка (водà, върбà, главà, иглà, метлà, ръкà, сестрà, тревà; водѝ,
върбѝ, главѝ, иглѝ, метлѝ, ръцè, сестрй, тревѝ) — балканските говори;
б) с ударение върху първата сричка (вòда, въ̀рба, глàва, ѝгла, мèтла, ръ̀ка, сèстра, трèва; вòди,
въ̀рби, глàви, ѝгли, мèтли, ръ̀це, сèстри, трèви) — западните, рупските и мизийските говори.
3. По ударението в съществителните имена от с р е д е н р о д диалектите също образуват две

групи:
а) с ударение върху последната сричка (окò, ухò, сърцè, винò, челò, селò) — някои от балканските
говори;
б) с ударение върху първата сричка (òко, ỳхо, сърце, вѝно, чèло, сèло) — повечето западни и рупски
говори.
При съществителните от среден род в диалектите има голямо разнообразие. Каза се, че в
балканските говори те са изобщо с ударение върху последната сричка, но има и ред изключения.
Например в централния балкански говор покрай силò, чилò, мъслò се срещат вѝну, млàку, м’àсту.
Общо взето обаче, в западните и рупските говори много повече са случаите с ударение върху
първата сричка, особено в множествено число (йайцè —йàйца).
При п р и л а г а т е л н и т е имена разликите са по-малки и, общо взето, според ударението в

някои прилагателни има две групи диалекти:
а) с ударение върху първата сричка (млàда, млàдо, млàди, стàра, глỳха) — в мизийските и в
балканските говори, без говорите в Средногорието и централния балкански говор;
б) с ударение върху последната сричка (младà, младò, младѝ, старà, глухà) — западните и някои
балкански говори.
При г л а г о л и т е между българските диалекти има следните различия:
222
1. По ударението във формите за 1 л. ед. ч. с е г. в р е м е на някои основни и производни глаголи

диалектите образуват две групи:
а) с ударение върху последната сричка (четъ̀, метъ̀, държъ̀, стойъ̀, прочетъ̀, изметъ̀, задържъ̀,
престойъ̀ ) — балканските говори; (четѝм, метèм, стоѝм, държѝм, прочетèм, изметèм,
задържѝм, престоѝм) — северозападните говори;
б) с отметнато ударение (чèта, мèта, дъ̀ржа, стòйа; прòчета, ѝзмета, прèстойа; прèспа, нè вида,
нè могà ) — югозападните и рупските говори.
2. По ударението на някои форми на м и н а л о с в ъ р ш е н о в р е м е (аорист) от прости и

производни глаголи диалектите образуват три групи:
а) с ударение върху последната сричка (молѝх, молѝ, молѝхме, молѝхте, молѝха; дигнàх, дигнà,
дигнàхме, дигнàхте, дигнàха; помолѝх, помолѝ, задигнàх, задигнà; направѝх) — югозападните и
рупските говори;
б) с ударение върху последната сричка в основните глаголи и с отметнато ударение в производните

глаголи (молѝх, молѝ, дигнàх, дигнà, помòлих, помòли, задѝгнах, напрàвих) — северозападните
говори;
в) с отметнато ударение във всички случаи (мòлих, мòли, дѝгнах, дѝгна; помòлих, задѝгнах,
напрàвих) — балканските говори изобщо.
3. По ударението в п о в е л и т е л н и т е форми диалектите са две групи:

а) с ударение върху окончанията -и, -ете (молѝ, платѝ, дигнѝ, станѝ, лежѝ, мислѝ, пиши;̀ молèте,
платèте, дигнèте, станèте, лежèте; помолѝ, издигнѝ, направѝ, запалѝ — издигнèте, направèте,
запалèте) — балканските говори;
б) с отметнато ударение върху първата сричка (мòли, плàти, дѝгни, стàни, лèжи, мѝсли — мòлете,
плàтете, дѝгнете, стàнете, лèжете, мѝслете; пòмоли, ѝздигни, нàправи, зàпали — ѝздигнете,
нàправете, зàпалете) — западните говори и (мòлите, плàтите, дѝгните, стàните, лèжите,
ѝздигните, нàправите, зàпалитè) —рупските говори.
в) с отметнато ударение върху първата сричка във формата за ед. число и с ударение върху
окончанието във формата за мн. число (бèри, вàрди, зèми, крèпи, нòси, сèдни, свàли, свàри —
берèте, вардèте, земèте, крепèте, носèте, седнèте, свалèте, сварèте) — ихтиманския,
благоевградския и други говори.
От казаното дотук се вижда, че с оглед на ударението в български език се очертават две основни
групи говори. В първата
223
група са главно балканските говори, по които в общи черти се води и книжовният ни език. Тия
говори имат по-ново ударение. Във втората група са главно западните и рупските говори, които са
по-архаични по отношение на ударението.
Многосричните думи в повечето български говори имат само по едно ударение: йàребица,
крàставица, цàревица, цàревичен, бàницата, лèдовете, кỳчетата, мàйчините, зàтворете и пр. В
някои родопски говори, като чепинския, и в някои западни рупски говори, като разложкия, обаче
тоя вид думи ca c по две главни ударения, които придават особена ритмичност на речта: йàребѝца,
кàтерѝца, крàставѝца, цàревѝца, цàревѝчен, лèдовèту, мрàзовèту, бàницàта, рàлицàта,
брàтовàта, мàйчинàта, мòминѝте, зàтворèте, òдметнèте, рàботèте и пр.
Ц о н е в, Б. За ударението в българския език, сравнено с ударението в другите югоизточни

славянски езици (руски, сърбохърватски и словенски). — СбНУ, 6, 1891, 3—82 [ = История на
бълг. език. Т. 3. С., 1937, 3—84];
Б у л а х о в с к и й, Л. А. Сравнительно-исторические коментарии к болгарскому ударению. —
Ученые записки Института славяноведения АН СССР, 17, 1959, 3—72;
М о л е р о в, Д. Вторично ударение в разложкия говор. — Изв. на Семинара по слав. филология, 1,
1905, 173—182;
С т о и л о в, Хр. П. Ударението в горноджумайския говор. — Пак там, 183—216;
Т о д о р о в, Цв. Двойно акцентуване в българския език. — СпБАН, 58, 1939, 107—202;
И в а н о в, Й. Вторично ударение в говора на с. Добротино, Гоцеделчевско. — Бълг. ез., 1966, № 1,
51—53;
К o т o в а, Н. В. Система ударения в говоре района Горно поле. — В: Статьи и материалы по
болгарской диалектологии. Вып. 10. М., 1962, 45—90;
Б у л а х о в с к и й, Л. А. Ударение старокрымского болгарского говора. — В: Сборник в чест на
акад. А. Теодоров-Балан. С., 1955, 131—134.
[ Б а й ч е в, Б. Вторично ударение в говора на с. Голица, Поморийско. — Бълг. ез., 1971, № 2—3,

240—242;
Б у л а х о в с к и й, Л. А. Сравнительно-исторические заметки к македонскому ударению. — В: Б
у л а х о в с к и й, Л. А. Вибрані праці в п’яти томах. Т. 4. Слов’анська акцентологія. Киïв, 1980,
496—504;
В и д о е с к и, Б. Местото на акцентот во кратовскиот говор. — Мак. јaзик, 1952, № 3, 58—63; № 4,
84—86; № 5, 105—108; № 6, 134—146;
В и д о е с к и, Б. Акцентските системи во македонските диjалекти. — Лит. збор, 1970, № 3, 1—11;
В о д е н и ч a рo в, П. Вторичното акцентуване. — Ез. и лит., 1989, № 5, 99—103;
Г a р и б o в а, Н. Акцентни особености в именната и глаголната система на панагюрския говор. —
В: Известия на Дружеството на филолозите българисти. Езикознание. Методика. Т. 2. С., 1987,
80—93;
Г у д ш м и д т, К. Наблюдение върху ударението на глаголите в един гръцко-български
разговорник от 1831 г. [самоковски говор]. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски
изследвания. С., 1974, 537—542;
Г у с т а в с с о н, С. Акцентуация императива в балкано-славянских диалектах. — В:
Българистични изследвания. Първи българо-скандинавски симпозиум. С., 1981, 71—82;
И в а н о в, Й. Н. Двойно ударение в българския език. — Изв. Инст. бълг. ез., 1971, 20, 187—225;
К и т а н о в а, М. Някои акцентни особености в тракийските говори. — В: Трети
интердисциплинарен симпозиум „Странджа— Сакар”. Малко Търново, 1982, 130—131;
К о л е в а, Кр. Към характеристиката на мизийските говори. (Подвижното ударение в
словоизменението на едносричните съществителни имена от мъжки род.) — В: Юбилейна научна
сесия, посветена на 1300-годишнината на българската държава и на 10-годишнината на ВПИ.
Сборник доклади. Шумен, 1982, 23—28;
К о л е в а, Кр. Подвижното ударение в словоизменението на имената в мизийските говори. — Год.
ВПИ — Шумен. Филол. фак., 8, А, 1984, 49—55;
К о ч е в, Ив. За ударения квантитет в българския език. — В: Славистичен сборник. С., 1988, 159—
164;
К ъ р л о в а, Р., П. В о д е н и ч а р о в, В. Н и к о л о в а, И. Х р и с т о в с к а. Психолингвистично
изследване на речевия ритъм на един народен говор. — Ез. и лит., 1990, № 1, 60—68;
224
П е е в, К. Реликти во прозоискиот систем на jyгоисточните македонски говори од кукушко-

доjранското подрачjе. — Studia linguistica Polono-Jugoslavica (Скопjе), 1987, № 5, 101—108;
Т о м ч е в а, М. Д. Ударението във воденско-мъгленския говор. — Македонска мисъл, 1945, № 9—
10, 404—411;
Ш к л и ф о в, Б. Акцентната система в долнопреспанския говор. — Бълг. ез., 1975, № 1, 34—38;
A l e x a n d e r, R. Transitional West Bulgarian Dialects, a Structural Approach. — In: Bulgaria Past and
Present. Studies in History, Literature, Economics, Music, Sociology, Folklore and Linguistics. Columbus,
Ohio, 1976, 310—316;
A l e x a n d e r, R. Pravci morfonoložke promene u balkanskoslovenskim dijalektima: akcentuacija
imperativa. — In: American Contributions to the Eighth International Congress of Slavists. Zagreb and
Ljubljana, September 3—9, 1978. V. 1. Linguistics and Poetics. Columbus, Ohio, 1978, 26—42;
G u s t a v s s o n, S. Accent Paradigms of the Present Tense in South Slavonic, East and Central South
Slavonic. — Acta Universitatis Stockholmiensis. Stockholm Slavic Studies 3. Stockholm, 1969;
H i l l, P. On Stress in South Balkan Slavonic. — In: Slavistische Linguistik, 1980. München, 1981, 27—
37;
L u n t, H. G. On Accent and Verbal Paradigms. The Case of Novo Selo (Vidin). — Зборник за
филологиjу и лингвистику (Нови Сад), 16, 1974, № 1, 37—50.
V a s i l e v, Ch. Vorstufen zur gebundenen Betonung in südslavischen Mundarten. — Zeitschrift für
slavische Philologie, 34, 1969, No 2, 277—333;
V o d e n i č a r o v, P. Accentualion secondaire dans un contexte balkanique. — In: Sixième Congrès
International d’Etudes du Sud-Est Européen. Resumés [III]. Sofia, 1989, p. 171.] M. Cл. M.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ

Различия при съществителните имена:
Граматичен род
Остатъци от падежни форми
Звателна форма
Форми за множествено число
Определени форми
Диалектните различия в областта на морфологията обхващат предимно вторични особености,

защото, както вече се изтъкна, всички български диалекти споделят най-характерните особености
на българската морфологична система.
На пръв поглед морфологичните разлики между отделните български диалекти са много по-
големи, отколкото са в действителност, защото в доста случаи отделните морфеми имат различен
звуков облик поради фонетични причини. Например всички български диалекти образуват бъдеще
време по един и същ начин — със спомагателна частица и сегашно време на съответния глагол.
Спомагателната частица обаче, въпреки че произлиза от една обща форма, която в старобългарския
език гласи , по фонетични причини в отделните диалекти има доста различен вид. В
едни тя е ште, в други ше, в трети жъ, в четвърти зъ, в пети че, в шести ке, в седми к’у и пр.
Кратката гломеративна форма на личното местоимение за ж. р. ед. ч. в едни говори е йа, в други
йъ, в трети г’а, в четвърти га, в пети йу и пр., a те всички са фонетични изменения на
старобългарската форма ѭ. Окончанието за множествено число -ове при едносричните
съществителни имена от мъжки род в едни говори се пази -ове, a в други е променено на -ови, -уви,
-ве, -ои, -уй и пр.
По своя структурен характер диалектните различия в морфологията са два вида. Едните засягат
морфологичните категории и се проявяват в наличието или отсъствието на някои от тях,
225
например на гломеративна падежна форма на -а при личните и роднинските имена от мъжки род
единствено число, на дателни форми при имената от мъжки и женски род единствено число, на
минало несвършено причастие на -л и др. A другите диалектни различия засягат употребата
(дистрибуцията) на морфологичните средства, например разпространение на окончанията -ъ, -а, -м
за 1 л. ед. ч. cer. време при глаголите от I и II спрежение, разпространение на окончанията -е и -и за
множествено число при многосричните съществителни от мъжки род и др.
РАЗЛИЧИЯ ПРИ СЪЩЕСТВИТЕЛНИТЕ ИМЕНА
1. Г р а м а т и ч е н р о д
В българските говори има различия в граматичния род на съществителни, обикновено едносрични

и двусрични, които завършват на съгласна. От една страна, стари съществителни от мъжки род,
като стб. и др., са се
повели по съществителните от женски род на съгласна и са минали в тяхната категория: вартà,
калтà, поттà, прахтà, гнойтà, лойтà, вечертà, пепелтà. От друга страна, съществителни от
женски род, завършващи на съгласна, като стб.
и други, пък са се повели по
съществителните от мъжки род и са минали в тяхната категория: дланъ̀т, кръвтъ̀т, ноштъ̀т,
речтъ̀т, пакостъ̀т, паметъ̀т. Преминаването на отделни съществителни от мъжки род в женски и
от женски род в мъжки в различните говори не е ставало по един и същ път и не е обхванало
равномерно всички случаи, затова има голямо разнообразие главно във връзка с характера на
крайната съгласна — дали е твърда, или мека. При твърда съгласна съществителните минават към
категорията мъжки род, a при мека съгласна — към категорията женски род: стб. > длан
(мъжки род), стб. > лой (женски род). Интересно е да се изтъкне, че при някои съществителни
още в старобългарско време е имало колебание в родовата им принадлежност, например стб.
> глат (мъжки род), стб. > глат’ > глак’ (женски род); стб. > стут
(мъжки род), стб. > стут’ > стук’ (женски род).
В някои родопски говори, като например смолянския, всички съществителни, които завършват на
съгласна, са от мъжки род: бềл сòл, червèн кồрф, адѝн бòлес, карàф пồрс (пръст земя), цàл нòш и др.
При някои съществителни, които са сменили родовата си при-
226
надлежност, съгласуването по род в отделните говори не върви с членуването. Например в
Хасковско думи като вар, пепел, тел и др. имат членна форма за мъжки род (варъ̀, пепелъ̀, тел’ъ̀ ),
но прилагателното край тях е във форма за женски род: б’àла вàр, парлѝва пèпел, бодлѝва тèл’ .
При включването на отделни съществителни в граматичната категория род, т. е. при

причисляването им към мъжки, женски или среден род, в диалектите се излиза от две начала —
формално и семантично. При ф о р м а л н о т о начало към мъжки род се отнасят имената, които
завършват на твърда съгласна; към женски род — имената, които завършват на гласна -а или на
мека съгласна; a към среден род — имената, които завършват на гласни -о, -е. Затова думи като
слугà, владѝка в някои рупски говори се отнасят по окончанието им -а към съществителните от
женски род (инà слугà, слугàта кàзала, владѝката душлà ), a думи като д’àду, чѝчу по окончанието
им -у — към среден род (мòйту д’àду, д’àдуту кàзълу, нàшту чѝчу). При с е м а н т и ч н о т о
начало граматичният род е във връзка с пола, затова в повечето говори думи като слугà, владѝка,
д’àдо, чѝчо са от мъжки род: идѝн слугà, владѝката душъ̀л, добъ̀р д’àдо, мòйạт чйчо.
Между диалектите има разлики и в граматичния род на заети думи, главно от турски език. При тях
граматичният род се определя формално според характера на звука, на който завършва името,
затова от мъжки род са думи, които завършват на съгласна, от женски род — думи, които
завършват на гласна -a, a от среден род — думи, които завършват на гласна -е. Поради фонетични
промени някои от тия заети думи в едни говори са в среден род, a други в женски. Например думи
като г’убрè, кафè, дерè, к’ушè, пердè, шишè и др. в повечето говори са от среден род. В
подбалканския говор и в родопските говори тия съществителни са от женски род, защото крайната
им гласна е -а (г’убр’à, каф’à, дер’à, к’иш’à, перд’à, шиш’à ) или -ô (г’ибр’ồ, дер’ồ, каф’ồ, к’иш’ồ,
перд’ồ, шиш’ồ ). При тях обаче няма замяна на среден род с женски род, както неправилно твърдят
някои български диалектолози, като Ас. Марков (вж. Две особености на ахъчелебийския говор —
женски вместо среден род. — Родна реч, 1935, № 5, 226—227), a включване към два различни рода
във връзка с фонетичния облик на окончанието — гласна -е или гласна -ô.
М л а д е н о в, Ст. Промените в граматическия род в славянските езици. — Изв. на Семинара по

слав. филология, 2, 1907, 65—14;
М и л е т и ч, Л. Промяна на граматическия род. — СпБАН, 56, 1937, с. 37.
227
[ Б о т е в а – В л а д и к о в а, И. За колебанието на рода при имената от женски род на съгласна в

тракийските говори. — Бълг. ез., 1987, № 6, 474—476;
К е р е м и д ч и е в а, Сл. Г. Смесване на граматическите родове в хвойненския говор. — Бълг. ез.,
1982, № 5, 439—442;
П е е в, К. Измени во категориjата род како резултат от меѓуjазичните контакти— врз материjали
од jyroисточните македонски говори. — В: Реферати на македонските слависти. Скопjе, 1988, 63—
73.] М. Cл. M.
2. О с т а т ъ ц и о т п а д е ж н и ф о р м и
Една от основните закономерности в развоя на българския език е постепенното му преминаване от

синтетизъм към аналитизъм при имената. Тъй като тоя процес не е протичал равномерно и с
еднаква скорост във всички диалекти, едни диалекти са отишли по-напред в своя аналитизъм и
имат много малко запазени стари падежни форми, a други диалекти пазят по-стари състояния и
имат повече падежни форми.
От старите падежни форми в диалектите най-широко е запазена общата агломеративна падежна

форма при имената от мъжки род единствено число на -а, която представя стара родително-
винителна форма. Тя се среща при имена, означаващи лица, и е присъща на повечето от източните
говори, като се почне от гр. Пирдоп и се върви на изток: да се над’àва на синà си, кажѝ на брàта
си, дàй на зèт’а си, повѝкай Пèнча, снòшти згодѝли Ивàнча, вземѝ от Пèтра, на бàй Ивàна сѝн,
кòлкото Кòл’а бèше, на д’àда Кръ̀ст’а систрà билà, пу нàш Мѝт’a прувòдил, Хрѝста гу н’àма. В
някои източни говори, като подбалканския, и в повечето от западните говори тая особеност обаче
не се среща. Тя постепенно изчезва и от литературния език, въпреки че е напълно жива в
централния балкански говор, легнал в неговата основа.
Някои диалекти пазят и старата винителна форма при имената от женски род, завършваща на -ѫ в
старобългарски език. Например в западните преходни говори се различават две форми при имената
от женски род: именителна на -а и винителна на -у (женà-та дошлà, òкай женỳту). При тях
винителната форма е поела службата и на всички други зависими (косвени) падежи и е станала
агломеративна (дàй на женỳту, отѝде на косѝдбу). Отделни случаи на различаване именителни и
агломеративни форми при имената от женски род се срещат също в централния балкански говор и
в мизийските говори, но само при малка част имена, означаващи лица от женски пол, като жинà,
мумà, дъштир’à, систрà, a по тях и башта: жинà му си душлà — пувѝкъл жинъ̀ си, систрà му гу
дàде — т’à сạ й удбѝла у систръ̀ си, устàна баштà ми дувèц — зè уд бъштъ̀ ми мирàс. При
останалите съществителни от женски род не се среща такова различаване, защото при тях се е
228
генерализирала винителната форма и е поела службата на всички падежи, в това число и на

именителната: вудъ̀ — стб. , гуръ̀тъ — стб. ; вудъ̀ тичè, пѝйъ вудъ̀, сѝпъл във
вудъ̀тъ.
В отделните български диалекти има доста остатъци и от други падежи. Така в пирдопския,
тракийския и родопските говори са напълно живи някои форми за дателен падеж при имена на
лица: сѝну, брàту, Ивàну, Стуйèну, бàби, мàйци, сèстри; йà вѝкам мòему сѝну; сèтне кàза мàми, че
сам брàла грàх.
В някои западпи говори, като дупнишкия, кюстендилския и др., собствените имена на -о и -е,
мъжки род, имат особена форма за гломеративен падеж на -те и за дателен падеж на -ти: Минчò
дойдè, вишèл Минчòте, дàде Минчòти; Зарè, Зарèте, Зарèти. В пиянешкия говор и в
благоевградския обаче има само една форма за агломеративен падеж на -те: Гошò казà, викàл
Гошòте, казàл на Гошòте, одѝл с Гошòте.
М и л е т и ч, Л. Старото склонение в днешните български наречия. — СбНУ, 2, 1890, 226—268;

К л е п и к о в а, Г. П. Противопоставление именительного падежа (casus rectus) и общего
косвенного падежа (casus generalis obliquus) [в говора на с. Тихомир, Кърджалийско]. B: Краткие
сообщения Института славяноведения АН СССР. Вып. 38. М., 1963, 46—49.
[ Б а й ч е в, Б. Падежни остатъци в говора на с. Голица, Поморийско. — B: Филологически

изследвания. С., 1971, 211—215;
В и д е н о в, М. Падежни форми на съществителни имена в годечкия говор. — Бълг. ез., 1969, № 2,
143—148;
Х о л и о л ч е в, Хр. Падежни форми в българските диалекти. — B: Българските народни говори.
Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 76—80;
В и д о е с к и, Б. Дативната форма каj именките во македонските диjалекти. — In: Symbole
philologicae in honorem Vitoldi Taszycki. Prace Komisji językoznawstwa. PAN. Warszawa, 1968, 396—
404 + 5 kap.;
К о л е в а, Кр. Остатъци от падежи в един югозападен български говор. Говорът на с. Гари,
Дебърско. — Ез. и лит., 1987, № 3, 99—101;
K o n e s k i, B. Les formes de type popata, kon’ata. — Revue des Etudes Slaves, 40, 1964, 119—121;
S t o j k o v, St. Nominale Kasusformen in der bulgarischen Sprache. — Die Welt der Slaven
(Wiesbaden), 12, 1968, No 1, 28—46;
S t o j k o v, St. Formele cazuale nominale in limba bulgarǎ. — Romanoslavica (Bucureşti), 17, 1970,
129—153.] M. Сл. М.
3. З в а т е л н а ф о р м а
Във всички български говори, без каквото и да е изключение, редовно се среща звателна форма
при собствени и нарицателни имена от мъжки и женски род, завършваща на -е, -у, -о. В едни
диалекти се пазят старите окончания -е и -у при имената от мъжки род: Ивàне, Пèтре, брàте, кỳме,
свàте, сѝне, мъ̀жу, кòн’у, офчàр’у и др., a в други окончанието -у се е смесило с окончанието за
женски род. -о, та са се получили нови форми като свàто, вълчо, йунàко, мъ̀жо и др.
Имената от женски род имат окончание -о: Вèло, Мàро, Стàно, лèл’о, стрѝно, глàво, дỳшо и др.
229
Между диалектите има различия в звателната форма при имената от женски род на -ка. В
западните и рупските говори тя завършва на -о: Àнка—Àнко, Васѝлка—Васѝлко, Ивàнко, Йордàнко,
Пèнко, другàрко, дрỳшко, комшѝйко, учѝтелко и др., a в балканските и мизийските говори
завършва на -е: Àнка—Àнк’e, Васѝлка—Васѝлк’е, Ивàнк’е, Йордàнк’е, Пèнк’е, другàрк’е, дрỳшк’е,
комшѝйк’е, учѝтел’к’е и др.
Интересна диалектна особеност, характерна предимно за източните говори и особено за рупските,

е употребата на звателни форми в изрази като звъ̀т го Мàрко баштà ми, дỳмат ми Стойàне,
пъ̀рвийạ мѝ мъш сạ звèше Ивàне, мèне ме вѝкат Рàдо, мàйка ми га вѝкат Лèно.
Г е о р г и е в, Вл. Дъще, брате — старинни преживелици в български език. — Бълг. ез., 1961, № 2,
97—101.
[ В и д о е с к и, Б. Образување на вокативната форма кaj именките. — Мак. јaзик, 1950, № 8, 191—

192; № 9—10, 231—235.] М. Сл. М.
4. Ф о р м и з а м н о ж е с т в е н о ч и с л о
Между българските диалекти има известни различия при образуване на формите за множествено
число. По-съществените от тях са следните:
В повечето балкански говори, както и в литературния ни език, многосричните думи от мъжки род
пазят старото си окончание -и: учѝтели, прийàтели, косàчи, чувàли, кòкали, чорàпи. Но в запад-
ните, мизийските и рупските говори се среща по-ново окончание -е (учѝтеле, прийàтеле, косàче,
чувàле, кòкале, чорàпе), което не обхваща само думите, завършващи в единствено число на веларна
съгласна (йунàк—йунàци, сиромàх—сиромàси, бèлек—бèлези), a и думите, имащи две съгласни пред
окончанието (чèхли, петлѝ, овнѝ, стàрци, вèнци).
За повечето български диалекти е характерна бройната форма за множествено число при

съществителните от мъжки род: пèт войнѝка, трѝ йунàка, дèсет кòн’а, двà стòла, двàйсет вòла.
По произход тя е стара форма за двойствено число. Има обаче западни диалекти, като например
белослатинския, в които тази форма не се среща, a ce употребява само обикновената множествена
форма: пèт войнѝци, дèсет конè, двà столòве.
В повечето говори думи като р ъ к а, н о г а, к р а к, о к о, у х о, р а м о, к о л я н о и др. имат
особена форма за множ. число, която представя стара двойствена форма: ръцè (стб. ), нозè
(стб.
230
), кракà, очѝ, ушѝ, раменè, коленè . В рупските говори обаче се срещат форми за мн. ч.
ръ̀к’и, нòг’и, които представят стари именителни форми (стб. ), форма рамà
(рамене), a в чепинския говор — крàце (крака), образувана по аналогия на рòце (ръце).
В диалектите много съществителни покрай обикновената си форма за множествено число имат и

втора — събирателна. В източните говори събирателната форма завършва обикновено на -’а, -а
(ерген’à, циган’à, волов’à, къшт’à, телц’à, хайдучà, турчà ), на -ур’à (женур’à, мъжур’à ), a в
западните говори на -тѝа (волетѝа, сърцетѝа, девочетѝа — в Софийско и на запад), на -ѝа
(копачѝа, офчарѝа, воловѝа, колѝа — в Ботевградско) и пр.
М и л е т и ч, Л. По-редки именни форми за множествено число. — СпБАН, 56, 1937, 38—41;

К o ч е в, Ив. Бройни форми при съществителни имена от женски род в някои източни български
говори. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 411—416.
[ Б о я д ж и е в, Т. Окончание за множествено число -ища в българския език. — B: Славистични

изследвания. Т. 3. С., 1973, 173—178;
Б o я д ж и е в, Т. Окончание за мн. число -е при едносрични съществителни имена от мъжки род.
— В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 225—228;
К и т а н о в а, М. Съществителни имена с окончание -ища (-иштъ) за множествено число в
одринския говор. — Бълг. ез., 1981, № 5, 460—462;
П у л е в а, М. Окончание за множествено число на съществителното виме в съвременния
български книжовен език и в българските диалекти. — Бълг. ез., 1977, № 6, 503—504.] М. Сл. М.
5. О п р е д е л е н и ф о р м и
Една от характерните особености на българския език е членното окончание (задпоставната членна

форма), развило се от показателното местоимение . В мъжки род членната форма
показва значително диалектно разнообразие, дължащо се на фонетични причини. Местоимението
тъ, свързано с името, дава форма -ът : > > вòлът — вòл-ът. Членът -ът в
пълната си форма днес се пази само в ограничен брой диалекти, като напр. габровския, трънския,
странджанския и др. (вòлът, стòлът) и родопските говори (вòлат, стòлат, мạжồт, носồт). В
останалите диалекти съгласната т е отпаднала и членна форма е само еровата гласна -ъ ; в едни
говори, предимно североизточни и северозападни, тази ерова гласна се пази (вòлъ, стòлъ, мъжъ̀,
носъ̀ ), a в други, предимно югозападни и мизийски, ce e прегласила в а, о, ê и пр. заедно с
развитието на еровата гласна: вòла, стòла, мажà, носà; вòло, стòло, мъжò, носò; мажề, носề .
В повечето източни и западни говори членната форма за мъжки род е една и не зависи от характера
на предходната съгласна: брегъ̀,
231
гърбъ̀, снегъ̀, редъ̀, ден’ъ̀, сън’ъ̀, зèт’ạ, кòн’ạ, крàйạ, път’ạ или брегò, гърбò, снегò, редò, ден’ò,
сън’ò, зèт’о, кòн’о, крàйо, път’о и пр. В някои мизийски, тракийски, западнорупски и югозападни
говори обаче има две членни форми в зависимост от характера на предходната съгласна — след
твърда съгласна член -o, a след мека — член -е или е̥: брегò, гърбò, снегò, редò, капàко, песòко, но
денè, сънè, зèте, кòне, крàйе, пъ̀те, ветерè, даждè, говедàре, сапỳне; денè̥, сънè̥, зèте̥ и др. Две
членни форми за мъжки род има и в някои говори, като смолянския, тетевенския и др., в които
различието е във връзка с ударението. В тях под ударение има член -ồ или -ề, a без ударение —
член -ạ: брегồт, гарбồт, снегồт, редồт, ден’ồт или брегề, гарбề, снегề, редề, денề, но зèт’ạт,
кòн’ạ, крàйạ, пồтạт или зèт’ạ, кòн’ạ, крàйạ, пềтạ .
Между говорите има разлики и в членуването на съществителните имена от мъжки род, които в
множ. число ca c окончание -е: бъ̀лгаре, орàче, гъ̀лъбе, кòкъле, столòве, чорàпе и др. В мизийските
и родопските говори те имат член -те: бъ̀лгарете, орàчете, гъ̀лъбете, кòкълете, стòловете,
чорàпете и др. A в югозападните и източните рупски говори имат член -то, защото са се повели по
събирателните имена на -е: бъ̀лгарето, орàчето, гъ̀лъбето, кòкълето, стòловето, чорàпето и др.
Покрай членната форма -ът, която означава обща определеност, в родопските говори и в трънския
говор има още две членни форми — едната за близка определеност с определително и показателно
значение за означаване на предмети, които се намират в пространството близо до говорещото лице
-ъс, -ôс (в родопските говори) и -ъв (в трънския говор), и другата за по-далечна определеност с
определително и показателно значение за означаване на предмети, които се намират в
пространството далеч от говор-щото лице -ън, -ôн: мажồс, женàса, дềтесо, жèнисе; мỳжъв,
женàва, детèво, женèве; мажồн, женàна, дềтено, жèнине; мỳжън, женàна, детèно, женèне. И
тия членни форми са се развили от показателни местоимения, които в старобългарски гласят
.
Понеже членната форма се е развила от показателното место-имение тъ, то в някои говори,

предимно рупските, и сега се употребява склоняван член, главно в родителен и дателен падеж:
рỳкни челềкаток, зàнеси челềкутому лềп, дàй вòлутòму сềну, пол’ỳбил рồка л’ỳдемтêм, дàдох
кокòшкêмнем, òтнеси децàмнем (Смолянско); дèте, носй обèд на косàчатога, дай на Ивàнатога
ракѝйу, изгòни вỳкатога, срèто мỳжатога, кàжи на твòйатога мỳжа, купѝ голèматога кòн’а
(Трънско) и др.
232
Г ъ л ъ б о в, Ив. Проблемът за члена в български и румънски език. С, 1962, 150 с.;

Б е р н ш т е й н, С. Б. Заметки по болгарской диалектологии. — В: Славянская филология. Вып. 2.
М., 1954, 68—73;
Т о п а л о в а, Хр. Развоят на членната форма при имената от мъжки род в мизийските говори (по
Б о ж к о в, Р. Двойната членна форма в трънския говор. — Изв. Инст.бълг.ез., 11, 1964, 423—426;
С и м е о н о в, Б. Членна форма -со, -се в Западна България. — Бълг. ез., 1962, № 5, 437—439;
К а б а с а н о в, Ст. Особености на показателните местоимения и на тройното членуване в някои
родопски говори. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 417—422.
[ А л е к с а н д р о в, А. Членната форма за мъжки род при пълните притежателни местоимения в

говора на с. Езерче, Разградско. — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-годишнината на
българската държава и 10-годишнината на ВПИ. Сборник доклади. Шумен, 1982, 105—109;
Б о б е в, Б. Конкуренцията между членни формм на -о и -ъ в говора на село Хлебарово,
Разградско, от социолингвистична гледна точка. — В: Втори международен конгрес по
И в а н о в, Й. Н. Има ли в българския език двойно членуване? — Бълг. ез., 1990, № 4, 363—365;
И л и е в с к и, П. X. Членот во македонскиот превод на Дамаскинот. — Мак. jaзик, 21, 1970, 57—
74;
К o л е в a, Kp. Устойчиви архаични морфологични черти в един югозападен български говор.
(Говорът на село Гари, Дебърско) [тройното членуване]. — В: Втори международен конгрес по
българистика. Доклади. Т. 5, С., 1988, 202—209;
К o н ес к и, Б. Троjниот член. — Мак. јaзик, 1957, № 1, 26—28;
М л a д е н o в, М. Сл. Има ли в българския език двойно членуване? — Бълг. ез., 1990, № 3, 229—
231;
П o п o в a, T. В. Още веднъж за членуваните форми за множествено число на съществителните от
среден род от типа пѝле, момчè в българските диалекти. — Бълг. ез. 1991, № 4, 311—319;
С a л a м б a ш е в, А. Тройният член в родопските говори. — Родопска правда (Смолян), № 23, 19
ноемв. 1960;
С у б а ш и е в, Е. За някои особености на тройното членуване в смолянския градски говор. — Бълг.
ез., 1988, № 2, 128—133;
Т о л с т о й, Н. И. Из наблюдений над членом-артиклем и указательным местоимением в
южнославянских диалектах. — В: Симпозиум по грамматической типологии современных
балканских языков. Предварительные материалы. М., 1973, 56—57;
У г р и н о в а – С к а л о в с к а, Р. Историски поглед врз развитокот и употребата на членот во
македонскиот jaзик. — Лит. збор (Скопие), 1970, №1, 1—5;
Х о л и о л ч е в, Хр. Членные формы множественного числа на — VфтV /тV/ существительных
среднего рода типа пѝле, момчè в болгарских говорах. — В: Исследования по славянскому
языкознанию. М., 1971, 388—395;
B o j a d ž i e v.T. Inflected form with the article in the Bulgarian dialects. — In: Proceedings of the
Second Bulgaro-Scandinavian Symposium held at Kungäalv, 9—15 August 1982. Uppsala, 1986, 23—31;
M a r e š, Fr. V. Die Struktur des Artikels im Makedonischen. — In: Les études balkaniques
tschécoslovaques, 5. Praha, 1974, 73—79;
S t o j k o v, St. Trois formes pour la détermination en bulgare. — Revue des Études slaves (1969, Paris),
48, 1972, 92— 108.] M. Сл. M.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
РАЗЛИЧИЯ ПРИ ГЛАГОЛИТЕ
Сегашно време
Бъдеще време
Минало несвършено време
Описателна форма за забрана
Причастия
1. С е г а ш н о в р е м е
B сегашно време диалектните различия засягат глаголните окончания за 1 л. ед. ч., 1 л. мн. ч. и 3 л.
мн. ч.
В 1 лице един. число в I и II спрежение повечето от източните и част от западните говори имат
окончание гласна, която според застъпниците на стб. ѫ е -ъ, -а, -о, -ô, -ê: беръ̀, метъ̀, четъ̀, върв’ъ̀,
сп’ъ̀, търп’ъ̀, пѝшạ, нòс’ạ в повечето балкански говори; бирà, митà, читà, върв’à, сп’à, търп’à,
пѝша, нòс’à в подбалканския говор; бèра, мèта, чèта, въ̀рва, спà, тъ̀рпа, пѝша, нòса в повечето
югозападни говори; берồ, метồ,четồ, върв’ồ, сп’ồ, тарп’ồ, пѝшạ,
233
нòсạ в някои родопски говори; берề, метề, четề, вървề, спề, търпề, пѝшạ, нòсạ в тетевенския говор
и пр. В северозападните, отчасти югозападните, преходните и някои родопски говори обаче има
окончание -м. В западните говори то се прибавя към глаголната основа на -е или -и (берèм, метèм,
четèм, пѝшем, вървѝм, спѝм, търпѝм, нòсим), a в родопските говори се прибавя към основа на
гласна -а, т. е. има пълно изравняване с глаголите от III спрежение: бèрạм, мèтạм, чèтạм, пѝшạм,
вồрв’ạм, пòвн’ạм, сềдạм, хòдạм и др.
Окончанието -м за 1 л. ед. ч. в западните говори е обхванало всички глаголи от I и II спрежение

независимо от техния вид: брѝшем—избрѝшем, брàним—одбрàним, забрàним; крадèм—крàднем—
открàднем; нòсим—донесèм, занесèм; прàвим—запрàвим, напрàвим и пр. В някои родопски
говори, като смолянския, в някои балкански говори, като панагюрския, и в някои югозападни
говори, като кюстендилския, обаче то се среща само при глаголи от несвършен вид. A при глаголи
от свършен вид се пазят старите окончания на гласна -ô, -ъ, -а: брѝшạм—ѝзбришạ, крàдạм—
òткраднạ, рỳкạм—рỳкнạ, брàнạм—òдбрạнạ—ọдбрàн’ạм в смолянския говор; вòдим—дòведа,
нòсим—зàнеса, дòнеса; прàвим—нàправа в панагюрския говор; влечèм—дòвлеча, мòлим—пòмола,
четèм—прòчета в кюстендилския говор.
В 1 л. мн. ч. в североизточните говори окончанието е -м (четèм, метèм, вървѝм, спѝм, пѝшем,

нòсим), в западните и югоизточните е -ме (четèме, метèме, вървѝме, спѝме, пѝшеме, нòсимè ), a в
западните преходни е -мо (четèмо, метèмо, връвѝмо, спѝмо, пѝшемо, нòсимо). Интересно е да се
изтъкне, че изоглосата ъ / м за 1 л. ед. ч. не съвпада с изоглосата м / ме за 1 л. мн. ч., защото
говорите около ятовата граница и част от родопските говори в 1 л. ед. ч. имат -ъ, -а, a в мн. ч. само
-ме. Затова в литературния ни език, и то по-специално в поезията, покрай формите на -м се
допускат и форми на -ме, т. е. срещат се не само нѝе четèм, метèм, вървѝм, но и нѝе четèме,
метèме, вървѝме.
В почти всички източни и в повечето западни говори в 3 л. мн. ч. се пази съгласната т в

окончанието: беръ̀т, йадъ̀т, стойъ̀т, кол’ъ̣т, гòн’ъ̣т; берàт, йадàт, стойàт, кòл’ат, гòн’ат и др.
В някои югозападни говори, като софийския говор, в някои западни рупски говори, като разложкия
и др., обаче тя е изпаднала, като в известни случаи предходната гласна се е удължила: йадà,
накладà, вàда, кòла, гòна, стойà, бер , дад и др.
При разглеждане на диалектните различия в окончанията за 1 л.
234
ед. ч. и 3 л. мн. ч. трябва още да се изтъкне, че в някои мизийски говори, в някои западни рупски
говори, като разложкия, и в други говори има по две окончания в зависимост от характера на
предходната съгласна: -ъ, -ът или -а, -ат след твърда съгласна и -е, -ет или -е̥, -е̥т след мека
съгласна в миналото: беръ̀, кувъ̀, метъ̀, перъ̀, предъ̀, спъ̀, берà, ковà, беръ̀т, кувъ̀т, метъ̀т, предъ̀т,
спъ̀т, берàт, кувàт, но лижè, сушè, дуйè, вйд’е, кỳп’е, чèрп’е, търпè, цедè, гълчè; лижèт, сушèт,
дуйèт, вѝд’ет, кỳп’ет, чèрп’ет, търпèт, цедèт, гълчèт. A в шуменския говор след съгласна, която
в миналото е била мека, окончанията ca -и, -ит, но само под ударение: годѝ (годя), дарѝ, ловѝ,
пълзѝ, вървѝ, редѝ, гъл’чѝ, лежѝ, сушѝ; годѝт (годят), дарѝт, ловѝт, пълзѝт, вървѝт, редѝт,
гъл’чѝт, лежѝт, сушѝт.
К о т о в а, Н. В. Морфология западноболгарского глагола по данным говора Горно поле (простые

глагольные времена). — Ученые записки Института славяноведения АН СССР, 23, 1962, 149—178;
С т о й к о в, Ст. Глаголното окончание -ме в българския книжовен език. — В: Сборник в чест на
акад. А. Теодоров-Балан. С., 1955, 365—374;
Б е р н ш т е й н, С. Б. Об одной особенности глагольной флексии 1 л., ед. ч. настоящего времени в
юговосточных говорах Болгарии. — Slavica Pragensia, 4, Praha, 1962, 241—245;
М л а д е н о в, М. Особености в говора на с. Корово, Велинградско. — Ез. и лит., 1965, № 3, 35—
39.
[ Б a й ч е в, Б. Видовата корелация в говора на с. Голица, Поморийско. — Тр. ВТУ „Кирил и

Методий”. Филол. фак., 10, 1974, № 1, 171—180;
Б о я д ж и е в, Т. Диалектни форми за 1 л. ед. ч. на глаголите от трето спрежение. — Бълг. ез.,
1971, № 2—3, 217—220;
В е н е д и к т o в, Г. К. Из наблюдений над морфологией глагола в болгарских диалектах. — В:
Славянская филология. Л., 1969, 75—84;
В е н е д и к т о в, Г. К. К характеристике основ настоящего врсмеии в современных болгарских
говорах. — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 299—305;
В е н е д и к т o в, Г. К. Из наблюдений над морфологией глагола в говорах Юго-восточной
Болгарии. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1970. М.,
1972, 133—176;
В е н е д и к т о в, Г. К. Об одной южноболгарской изоглоссе. — Пак там, 1976, 137—158;
В и д е н о в, М. Значение и употреба на изявителните глаголни форми в годечкия говор. — Изв.
Инст. бълг.сз., 19, 1970, 735—742;
В и д о е с к и, Б. Формите на глаголот сум во парадигмата на сегашното време во македонскиот
диjалектен јaзик. — В: Зборник во чест на Крум Тошев. Cкопjе, 1988, 141—150;
И в a н ч е в, Св. Глаголният тип клекнувам в български език. — В: В чест на академик Владимир
Георгиев. Езиковедски проучвания. С., 1980, 446—448;
К а б а с а н о в, Ст. Съкратени и контрахирани форми в родопските говори. — В: В памет на проф.
д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 175—177;
К о с е с к а – Т о ш е в а, В. За темпоралните системи в българския език и някои от неговите
диалекти. — Ез. и лит., 1978, № 4, 326—333;
М л а д е н о в, М. Сл. Вероятностно наклонение в говора на с. Ново село, Видинско. — Бълг. ез.,
1969, № 6, 526—531;
М л а д е н о в, М. Сл. Из българската диалектна морфология (I). 1. Повторителни глаголи от типа
намиргам; 2. Един рядък случай на униморфемизация. — Бълг. ез., 1972, № 3, 239—243;
М л а д е н о в, М. Сл. Из българската диалектна морфология (II). 3. Повторителни глаголи от типа
опѝнам ‘опъвам’. — Зборник за филологиjу и лингвистику, 17, 1974, № 1, 173—180;
П а в л о в а, Н. Още веднъж за контрахираните глаголни форми и окончанието -м за първо лице,
единствено число, сегашно време. — Бълг. ез., 1991, № 3, 252—255;
П о п о в а, Г. В. Морфонологические классификационные признаки глагольного словоизменения
как одно из оснований для типологической характеристики болгарских диалектов. — В:
Совещание по Общеславянскому лингвистическому атласу. Тезисы докладов. М., 1973, 17—19;
П о п о в а, Т. В. Морфонологические чередования в одном из западно-болгарских говоров. — В:
Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1972. М., 1974, 49—90;
235
П о п о в а, Т. В. Глагольное словоизменение в болгарском языке. Морфонологический аспект. М.,
1975, 256 с.;
П o п o в a, T В. Морфонологическая характеристика глагольного словоизменения в юго-восточном
болгарском говоре [Широка лъка, Девинско]. — В: Славянское и балканское языкознание.
Проблемы морфологии современных славянских и балканских языков. М.. 1976, 231—282;
П о п о в а, Т. В. Об одном малоизвестном типе глагольного словоизменения в болгарских
диалектах. [Преселници от с. Куфалово, Солунско, в с. Равда, Поморийско]. — В: Общеславянский
лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1976, М., 1978, 153—185;
П о п о в а, Т. В. К вопросу o значении морфонологических признаков для диалектного членення
болгарского языка. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования,
1977. М., 1979, 108—124;
П о п о в а, Т. В. Морфонологическая характеристика слова как основания для установления
диалектных соотвественных явлений. — В: Проблемы морфонологии. М., 1981, № 6, 212—224;
П о п о в а, Т. В., Б. В е л ч е в а. Морфонологичното акцентно редуване в глаголите от II
спрежение като един от признаците на диалектната типологическа характеристика. — В: В памет
на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 203—216;
С п а с о в, Љ. Категориjата преодност во jугозападните македонски говори. — В: Jазичните поjави
во Битола и Битолско денеска и во минатото. Скопjе, 1988, 135—141;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Контаминирани форми на префигираните глаголи от I и II спрежение
в говора на с. Равногор, Пещерско. — Бълг. ез., 1972, № 1—2, 93—97;
Ч о м о н е в, М. Североизточното глаголно окончание -м в 1 лице, единствено число, сегашно
време. — Бълг. ез., 1989, № 6, 495—500;
Ш к л и ф о в, Б. Глаголната система на костурския говор. — Ез. и лит., 1967, № 3, 82—91;
A l e x a n d e r, R. Directions of Morphonemic Change in Bulgarian Dialects. — In: Bulgaria. Past &
Present. Studies on History, Literature, Economics, Sociology, Folklore, Music & Lingustics. Proceedings
of the Second International Conference on Bulgarian Studies Held at Druzhba, Varna. June 13—17, 1978,
Sofia, 1982, 217—220;
F e l e s z k o, K. Dystrybucja macedońskich czasowników e ‘być’ i ima ‘mieć’. — Studia z filologii
polskiej i słowiańskiej, 13, 1974, 125—140;
K e m p g e n, S. Die Formenbildung des Präsens im Makedonischen. — Die Welt der Slaven (München),
24, 1979, 55—65;
K o s e s k a, V. System temporalny pólnocnozachodniej gwary bułgarskiej na tle języka literackiego. —
Studia z filologii polskiej i słowiańskiej, 12, 1972, 233—245;
K o s e s k a – T o s z e w a, V. O pewnych formach imperceptywnych w gwarach bułgarskich. —
Rocznik slawistyczny, 36, 1975, No 1, 35—39;
K o s e s k a – T o s z e w a, V. System temporalny gwar bułgarskich na tle języka literackiego.
(Monografie Slawistycne, 38). Wrocław—Warszawa—Kraków—Gdańsk, 1977, 154 c.;
P o p o v a, T. V. Morphonologische Alternation in der Gegenüberstellung „Präsens ~ Aorist” in den
Bulgarischen Dialekten der Gegenwart. — Zeitschrift für Slavistik, 21, 1976, No 6, 730—737;
T o p o l i ń s k a, Z. Miejsce konstrukcje ǩe + Praesens w systemje form predykatywnych czasownika
macedońskiego. — Studia z filologii polskiej i słowiańskiej, 14, 1974, 275—286.] M. Сл. M.
2. Б ъ д е щ е в р е м е
При формите за бъдеще време между диалектите има различия преди всичко във фонетичния
облик на частицата, която показва голямо разнообразие и гласи ште, ше, же, че, к’е, к’у, за и пр.
Ч а с т и ц а т а ште е доста разпространена. Тя се среща главно от двете страни на ятовата

граница в Оряховско, Плевенско, Ловешко, Троянско, Луковитско, Тетевенско, Пирдопско,
Панагюрско, Елинпелинско и пр. Доста е разпространена и в Горнооряховско, a в единични селища
се среща по цялата територия на български език на изток от Софийско.
Частицата ште представя генерализирана форма на 3 л. ед. ч. на от стб. глагол
.
Ч а с т и ц а т а ше е втората по разпространение частица за образуване на бъдеще време в

българските говори. Тя се среща главно в
236
Оряховско, Белослатинско, Михайловградско, Врачанско, източно Софийско, Бургаско,

Ивайловградско, Търновско, Провадийско и Разградско.
Частицата ше по произход е фонетична разновидност на ште, получена след изпадане на

съгласната т, което е станало поради честата ѝ употреба и пълното ѝ десемантизиране. Тя се е
появила в говори, които доста рано са загубили вътрешния съюз да в конструкциите за бъдеще
време поради превръщането на неизменяемата глаголна форма ште в частица — показател за
бъдеще време. Затова няма говори, в които ше да се свързва със съюз да, напр. ше да пѝйа, ше да
четà .
Фонетична разновидност на частицата ше е частицата ши, която е получена при редукцията на

неудареното е в и. Тя е доста ограничена и се среща в Елховско, Ямболско, Новозагорско,
Карнобатско, Айтоско, Бургаско, Варненско, Добричко, Генералтошевско и пр.
В говора на единични села се среща и частица ш, получена от ше, ши след пълна редукция на
крайната гласна (ш чèта, ш мèта, ш вѝда, ш глèдам, ш йàм и пр.). Подобно изпадане на крайната
гласна се среща и в други говори при трите частици ше, шъ, ши, но само пред глагол, започващ с
гласнà: ш ѝда, ш òра, ш ỳча.
Най-разпространена частица за бъдеще време в българските говори е шъ. Тя се среща в

Белослатинско, Плевенско, Пазарджишко, Старозагорско, Горнооряховско, Шуменско, Смолянско,
Гоцеделчевско и пр., но основното ѝ ядро е в балканската област — Казанлъшко, Габровско,
Севлиевско, Търновско, Дряновско, Еленско, Котелско. Тая частица представя генерализирана
форма за 1 лице един. число шъ от штъ — .
Ч а с т и ц а т а жа (жъ) се среща главно на две места — в Ю ж н а Б ъ л г а р и я в Пловдивско,

Първомайско, Чирпанско, Старозагорско, Новозагорско, Ямболско, Тополовградско и
Харманлийско и в С е в е р н а Б ъ л г а р и я в Плевенско, Никополско и Свищовско.
Тая частица е произлязла от сливането на частицата ше със съюза да (ше да > ш да > ж да > жда
> жа), като по аналогия на шъ от штъ се е получило и жъ или пък чрез редукция на a в ъ.
Следователно частицата жа се е появила в говори, в които ше, ште по-дълго време са пазили
своята глаголност, та край тях се е употребявал и вътрешният съюз да. В подкрепа на това
схващане е частицата жда, която е най-важният етап от прехода на ше да в жа, жъ. Днес частицата
жда не се среща в никой говор, но тя е зарегистрирана в миналото. За нея споменават и повечето
от авторите
237
на български граматики през първата половина на XIX в., като Неофит Р и л с к и, братя Ц а н к о
в и и др. Второ указание за произхода на частицата жа от съчетанието ше да e липсата на
вътрешен съюз край нея, т. е. на случаи като жа да пѝйа, жа да чèта.
В говора на някои села се среща частица же. Тя е получена от жа (жъ) по аналогия на ше, ште.
Фонетична разновидност на же е частицата жи, която е получена при редукцията на неудареното е

в и. Тя е по-широко разпространена от же.
Ч а с т и ц а т а че е доста разпространена. Тя се среща напълно компактно, и то само в западни

говори, по-точно казано, в преходните говори и в съседните им говори във Видинско, Ломско,
Белоградчишко, западно Софийско, Самоковско, Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско и
Трънско.
Частицата че е характерна за преходните ч—џ-говори, в които на мястото на съчетанията шт от tj и

жд от dj редовно се срещат ч—џ. Етимологически тя е напълно равна на частицата ште. От
преходните говори тая частица се е разпространила доста на север, изток и юг в областта на шт—
жд-говори и е изместила по-старата частица ште (ше). Това схващане за произхода и
разпространението на частицата че споделят всички езиковеди. Единствен проф. Б. Ц о н е в, като
излиза от широкото ѝ разпространение в областта на шт—жд-говори, допуска, че е възможно „да
си е самостоятелно развита от глагола , 3 л. ед. ч. > > > > че,
защото същият глагол се употребява още в старобългарски за образуване на бъдно време:
” (История на бълг. език. Т. 2, С., 1934, с. 435). Това предположение
обаче е неприемливо. Географското разпространение на частицата че без каквото и да е съмнение
показва, че тя се е разширила на изток в областта на шт—жд-говори, идвайки от преходните
говори. Разпространението на частицата че е последица от тесните връзки на западните български
земи с областта на преходните говори през епохата на турското робство и преди нея. Теоретически
разпространението на тая частица може да се свърже с преселнически движения от областта на
преходните говори, но липсата на други характерни фонетични и морфологични особености от тия
говори показва ясно, че е заета самостоятелно, отделно.
Заемане на частици за бъдеще време е явление, което се среща и в последно време. Например в
говора на с. Симеоново (Софийско) през последните няколко години частицата че измества по-
старата частица к’e; в речта на по-старите сега се срещат частица к’е, a в
238
речта на по-младите — че. Подобно явление се наблюдава и в говорите на други села в Софийско,
близо до софийския говор — Неговàн, Кубрàтово и др., в които частицата че измества частиците
к’у и ште.
В говора на някои села в Западна България се среща частица чъ (ча), която се е получила от че по
аналогия на шъ или представя генерализирана форма за 1 л. ед. ч. A в говорите на села в Трънско
около българско-югославската граница се среща частица чу, която е също генерализирана форма за
1 л. ед. ч., но с у вместо ъ от ѫ.
Ч а с т и ц а т а к’е е сравнително доста ограничена. Тя се среща на две места в българската

езикова територия — в ю г о з а п а д н и т е говори в източно Софийско, Самоковско, Разложко,
Гоцеделчевско, Петричко и Благоевградско и в и з т о ч н и т е рупски говори, без да има някаква
непосредна териториална връзка между тия две области.
Частицата к’е в югозападните говори е заемка от сръбски език. Тя се е разпространила на изток

направо или посредством северните македонски говори успоредно с разпространението на
сръбското владичество в югозападните български земи през XIV в. He e напълно ясен произходът
на частицата к’е в югоизточните говори. Повечето от езиковедите са склонни да приемат, че и тя е
пренесена от запад. Б. Ц о н е в и особено Л. М и л е т и ч обаче се опитаха да докажат, че тая
частица не е заемка от запад, a e самостойно явление, появило се на местна почва, защото не може
да се обясни как е пренесена толкова далеч. Според Б. Цонев „пред вид на туй, че това ке се среща
и в такива говори, дето щ си се употребява според българския фонетичен закон, бих рекъл, че ке
ще е образувано от , сиреч от 3 л. ед. ч. или хтиет (както спиет, вриет),
от което хк’ет, к’ет, к’e (както цветие — цвек’e, братиа — брак’а” (История на бълг. език. Т. 2.
С., 1934, с. 435). Л. М и л е т и ч и Вл. Г е о р г и е в напълно независимо от Б. Цонев допускат,
че частицата к’e се е образувала по аналогия на миналите форми кем, кеш, ке, 3 л. мн. ч. кят или
кя, получени след палатализацията на т в к в миналите форми
(М и л е т и ч, Л. Спомагателният глагол ке вместо ште
в рупското ке-наречие, СпБАН, 54, 1937, 143—146).
В говора на отделни села в областта на рупските говори се срещат частица к’и, получена чрез
редукция на неударената гласна е в и, и частица ка (къ), която по произход трябва да се свърже с
к’е.
Няколко села в Софийско (Чèпинци, Неговàн, Локòрско, Войнèговци, Световрàчане, Подгумèр,

Гнѝляне), Пазарджишко (Сестримо) и др. имат частица за бъдеще време к’у. Според Б.
239
Ц о н е в тя произлиза от по-старо к’ум, в което е изпаднала крайната съгласна м, a пък то от своя

страна било образувано по аналогия на спомагателния глагол сум „съм” (История на бълг. език. Т.
2. С., 1934, с. 435). По-вероятно е обаче предположението на А. М. С е л и ш ч е в, че е от
сръбската форма ћy, заета направо или пренесена посредством Северна Македония (Очерки по
македонской диалектологии. Казань, 1915, с. 48).
Частицата к’y се употребява само в 1 л. ед. ч. В другите лица на ед. ч. и в мн. ч. в говора на едни
села, като Сèстримо (Пазарджишко), тя се редува с к’е: йà к’у му плàта, òн к’е дадè; йà к’у те
òправа, тѝ к’е вѝдиш. Подобна употреба на частиците к’у и к’е в миналото се е срещала и в говора
на с. Дòлни Лòзен, Софийско (йàзе к’у свàдба да прàва, к’у жèна сѝна Никòла, за нàзе к’е да
попѝта), но днес във всички случаи се употребява само частица к’е, т. е. тя е изместила к’у от 1 л.
ед. ч. В говора на селата Чèпинци, Неговàн, Локòрско, Войнèговци, Световрàчане, Подгумèр,
Гнѝляне (Софийско) частицата к’у обаче се редува с ше: йà к’у дòйда, йà к’у нàклада ог’ѝно, такà
к’у си мрà — тѝ ше навàждаш, ше д’ѝде да го òка, ше мàчиме нèкакво, онѝ ше ме кòрат (с.
Чепинци); такà ли к’у го дàм, йà к’у ѝда — òн ше четè, онѝ ше г’и излàжат (с. Негован).
Ограничеността на частицата к’у само за 1 л. ед. ч., липсата на други случаи с к’—г’ вместо шт—
жд с изключение на думата р̥г’à (ръжда), географското разположение на селата, в които се среща
— всичко това показва, че тя е ново явление, при това внесено отвън, от сърбохърватски език.
Трудно е обаче да се каже кога се е настанила. Трябва да се допусне, че е много стара, защото
покрай нея се среща и глагол к’y със значение „искам”, и то пак само в 1 л. ед. ч. Формите за
останалите лица в ед. ч. и за мн. ч. са от глагола шта: йà к’у, тѝ штèш, òн штè, нѝе штèме, вѝе
штèте, онѝ штàт.
Ч а с т и ц а т а за е сравнително доста ограничена. Тя се среща в рупските говори в Хасковско,

Първомайско, Асеновградско, Тополовградско, Харманлийско, Свиленградско и Ивайловградско и
в някои мизийски говори в Тутраканско, Русенско, Беленско и др.
Частицата за е най-неясната по произход частица за образуване на бъдеще време в българските
говори. За нея досега са изказвани най-много и най-различни схващания, които по същина се
свеждат до две основни положения. Според едното тя е домашно, българско явление и е последица
от фонетични промени, станали с частицата ште (ше, ша, же). A според другото е заемка от
гръцки.
На частицата за в български език пръв спря вниманието си видният славист Фр. Миклошич, който
допусна, че е от глагола
240
. След него в продължение на много години с произхода на тая частица се занимава Л.

Милетич. Отначало той допусна, че се е развила от „финалното за да, както жда от ша да”. По-
късно предложи, че се е получила от съкращението зем да, но сам виждаше неубедителността на
това обяснение и дълго време я смяташе за „тъмна”, неясна. Най-сетне в специална статия „За и са
вместо глагола ште в описателната форма за бъдеще време” (СпБАН, 54, 1973, 139—141) той
обяснява появата на съгласната з в частицата за като последица от асимилационно влияние на
съгласната з (с) от личното местоимение за 1 л. ед. ч. аз върху началната съгласна на частиците
ште, ше, ша, жа. „Поради прогресивното асимилационно въздействие на спиранта з (с) върху
следващото ж в аз жда ида или аз жа ида, ас ша ида или ас шта ида постепенно ж и ш се
изменили в з, с: аз за ида или аз зда ида, респек. ас са ида или ас ста ида.” Като излиза от факта,
че в ред говори частицата за се среща едновременно с други частици, Милетич смята, че тя „не е
можела съвсем да измести ште, жда, жа и пр., защото за се е развила спорадично, сир.
първоначално само в изречения, които в първо лице ед. число са почвали с аз, та успоредно със за
продължавали да съществуват и други форми на глагола ште, колкото и по аналогия да е
преминавало това за и в изречения за второ и трето лице бъдеще време. Обобщението на за е
ставало според общите форми с ште, ше, же и пр. за трите лица единствено и множествено
число.” Но сам той привежда примери като àс же ти платъ̀, àс ж ѝда, кво за кàжеш (павликянски
говор), àс ш убàда, кòй ше йàде, аз жа гу бѝя (банатски говор), които са в пълно противоречие с
общите теоретически изводи.
Б. Ц o н е в още през 1904 г. изказа предположение, че частицата за е заемка от гръцки. Според

него „и тук ще трябва да прибегнем към чуждо влияние, както често в балканските езици, за да
обясним нашето са (па и за), именно към новогръцката частица θα (от θέλω), която служи тъкмо за
съща служба: θα λύω, θα λύσω. Основа за предположението си намирам първо в звуковата прилика
на двете частици и второ в това обстоятелство, че са (както и за) се употребява, или поне иде, от
нашите южни говори, непосредствени съседи на гръцко население” (Диалектни студии. СбНУ, 20,
1904, 86—87; История на българский език. Т. 3. С., 1937, с. 290). Това схващане е по-приемливо.
От казаното вече за частиците че, к’е и к’у е ясно, че е възможно заемане на частици за бъдеще
време, които ca напълно чужди на говора по фонетичните си особености. A географското
разпространение на частицата за отчасти в мизийските говори и
241
особено в областта на рупските говори, където е имало доста силно гръцко влияние, прави това
предположение напълно допустимо. Трябва да се има предвид още, че в български език има и
други случаи на заемане на глаголни форми от гръцки език. В повечето български говори се среща
гръцката повелителна форма елà, a в някои югоизточни говори се среща повелителната глаголна
форма за забрана ми, която също е заемка от гръцки (мѝ такà правѝ „недей така прави”, мѝ такà
„недей тъй!”) В рупските говори има и множество лексикални гръцки заемки, които говорят за по-
тесни връзки на тия говори с гръцки език. Интересно е съобщението на П. Семерджиев, че в
„Асèновград (Станѝмака), Бàчково, Арбанàси, Чèрвен и др. (под недавнашно гръцко влияние) и
днес говорят: зъ ги вѝдим, зъ ма зèмат (Граматични особености на родопския говор. — Родопски
преглед, 1933, № 5, с. 164).
В подкрепа на схващането за чуждия произход на частицата за може да се приведе и фактът, че в

някои говори, като например банатския, тя се среща само в положително бъдеще време, a в
отрицателното частицата е ште (за ѝда — не штè ѝда). Следователно заета е само частицата за
положително бъдеще време, a в отрицателното е запазена старата частица ште.
Най-сетне в подкрепа на схващането, че частицата за е заета, a не е последица от самостоен

фонетичен развой, може да се изтъкне обстоятелството, че не се среща частица зе, която е напълно
възможна, ако се допусне влияние от страна на личното местоимение аз: аз ше, аз же > аз зе.
Частицата за в рупските говори може да се разглежда и не като пряка заемка от гръцки език, a като
последица от гръцко влияние, което е довело до замяна на съгласната ж със з в частицата жа. Тая
частица трябва да се е появила доста отдавна, защото се среща в говора на банатските българи,
които са напуснали българските земи към началото на XVIII в.
В говорите на някои южнотракийски села се среща и частица са. Според Л. Милетич през първата
половина на XIX в. тя се е срещала и в Габрово, a към края на XIX в. — в говорите на някои села в
Източна България, като Пòпина, Силистренско — са ѝдъ, са дòдъ, Ормàн (Горѝца), Поморийско —
са ѝдем, са хòд’ạ, са стòр’ạ и др. Днес обаче тя не се среща в никой говор в пределите на
България. Частицата са в миналото сигурно е била доста ограничена, защото за нея не споменават
нищо авторите на български граматики през първата половина на XIX в. И тая частица се е
появила под гръцко влияние.
242
В повечето от българските говори се употребява само една частица за бъдеще време. Има обаче
говори, сравнително малко на брой, в които се срещат две частици. Тяхното наличие се дължи на
различни причини.
Две частици в един говор могат да се появят поради д и ф е р е н ц и а ц и я на формите на

помощния глагол с оглед към глаголното лице. В едни говори едната частица се е обособила за 1 л.
ед. ч. и 3 л. мн. ч., a другата частица — за останалите лица в ед. и мн. ч. Например в говора на с.
Момчѝловци (Смолянско) в 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. частицата е штạ, a в останалите лица — ште:
штạ òрạ, штạ рèкạ, штạ орồт, шта рекồт — ште орèш, ште ọрè, ште ọрèм, ште ọрèте; ште
речèш, ште речè, ште речèм, ште речèте. Същото е и в говора на с. Българèне (Ловешко), в който
частицата за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. е штъ, a за останалите лица — ште: штъ дòйдъ, штъ ти гу
кàжъ, штъ ми дъдъ̀т, штъ минàвът — ште върѝш, кòй ште ме глèдạ, ште тòчим, ште речèте.
В други говори едната частица е само за 1 л. ед. ч., a другата за всички други лица в единствено и
множествено число. Например в говора на с. Трỳдовец (Лъ̀жане, Ботевградско) частицата за 1 л. ед.
ч. е шта, a във всички други случаи — ште: шта чèта, шта глèдам, шта спà — ште четèш, ште
четè, ште четèм, ште четèте, ште четàт; ште глèдат, ште спàт. В говорите на някои села в
Трънско, като Главàновци, Докьòвци, Рàни лỳк, Слишòвци, Тỳроковци, Цергѝловци и др., пък
частицата за 1 л. ед. ч. е чу, a за всички останали лица — че: чу ви покàжем, чу си седѝм — че те
волѝ, че вѝдиш, че вѝди, че гу тỳримо у вỳрн’у, че рỳчате, че рỳча.
Говорите, които имат две различни частици за бъдеще време с оглед към глаголното лице, са
сравнително най-архаични. Частиците в тях са отделни десемантизирани форми на глагола шта
(шта, штъ и пр. за 1 л. ед. ч., ште за 3 л. ед. ч.) и представят последен етап от пълното изчезване
на глаголността му, т. е. от пълното му преминаване в частица. Това личи и от факултативната
употреба на вътрешния съюз да край тях. В говора на с. Момчѝловци (Смолянско) и с. Трỳдовец
(Ботевградско) еднакво се употребяват форми с да и без да, без да има някаква разлика в
значението им: шта òра, ште орèш и пр. — шта да òра, ште да орèш и пр.
Две частици могат да се появят и вследствие на р a з в o й, който става сега вътре в самия говор. В
тоя случай едната частица е по-стара и се среща предимно в речта на по-възрастните, a другата е
по-нова и се среща предимно в речта на по-младите. Например в говора на с. Чекàнчево
(Елинпелинско) и донякъде в говора на с. Макòцево (Елинпелинско) в 1 л. ед. ч. по-възрастните
упот-
243
ребяват частица шта, a по-младите — частица ште (йà шта му кàжа, сегà шта ѝда на орàне, кадè
шта òда — ште сèда, ште си мл̥̀ча, ште фр̥̀ла), т. е. докато по-възрастните все още пазят
различието в употребата на частицата за 1 л. ед. ч. и частицата за останалите форми, у по-младите
ce e наложила като обща частицата ште, както това е станало и в много други български говори.
В говора на с. Негушèво и Голèма Рàковица (Елинпелинско) и др. старите употребяват частица

ште, a младите — частица ше (ште тàча, ште рàбота, ште вѝда — шеe тàча, ше рàбота, ше
вѝда), следователно в тях частицата ше постепенно измества частицата ште, както това е станало
вече в много други говори. Например Л. М и л е т и ч съобщава, че към края на XIX в. в
централния балкански говор ce e употребявала почти изключително частицата ште. Днес обаче в
него се среща само частицата ше. Следователно за около половин век време ce e извършила
замяната на ште с ше.
На фонетичен развой вътре в самия говор се дължи и едновременната употреба на частиците ште
и ше, която се среща в говорите на селата Рòман (Врачанско), Сàдовец и Голя̀ма Брестнѝца
(Луковитско), Бàня (Панагюрско), Сòпот (Ловешко) и др., на частиците шта и ште в говорите на
селата Белопòпци, Гайтанèво, Осòица и Сарàнци (Елинпелинско), на частиците чу и че в говорите
на с. Бỳсинци (Трънско), Режàнци и Стàньовци (Брезнишко), Кѝселица (Кюстендилско), на
частиците ча и че в говора на с. Винàрово (Видинско) и пр.
Две частици в говора могат да се появят и вследствие на з а е м а н е, т. е. вследствие на външно

влияние. Вече се споменава, че в говора на с. Симеòново (Софийско) старите употребяват частица
к’е, a младите — частица че, заета от съседните че-говори. В говорите на селата Въ̀лча поля̀на и
Лèсово (Елховско) по-старите употребяват предимно частица зъ, a по-младите — частица жъ, пак
заета от съседните говори. В говора на с. Дòлна Рѝкса (Михайловградско) пък старите употребяват
предимно частица чъ, a младите — предимно частица шъ (чъ зèмем, чъ стрòшим, чъ зèме — шъ
зèмем, шъ стрòшим, шъ зèме), заета от съседните ше-говори.
На заемане се дължи и наличието на две частици к’у и ше в говора на някои софийски села, в
които, както вече се изтъкна, к’y се среща само в 1 л. ед. ч., а ше — в останалите форми на ед. ч. и
във всички форми на множествено число.
Най-сетне наличието на две частици за бъдеще време в говора на едно село може да се дължи и на
с м е с в а н е на населението. В тоя случай различните частици се срещат в речта на представите-
244
лите на всички поколения и дори в речта на едно и също лице. Например в говора на с. Градѝна
(Първомайско) се срещат частиците шъ и жъ, защото селото е ново и е заселено с преселници от
Първомайско с шъ-говор и от Чирпанско с жъ-говор.
Покрай бъдеще време, образувано с частица и с формите за сегашно време на спрегаемия глагол, в
диалектите има и друго бъдеще време, което се образува от глагола штъ (шта) и съкратената
инфинитивна форма, поставена пред глагола или след него: съмнà ште, вид’à штем; стрàх мъ,
сѝнко, из’à штът мъ тѝй въ̀лци; легнà штѝш, заспà штѝш; àс шта ти дà еднò момчè; ако ште бѝ
и до живòт; йà шта ти кàза ỳтре. Това бъдеще време, наричано от някои езиковеди „бъдеще
неопределено”, е характерно само за източните говори. В западните, общо взето, то не се среща.
М и л е т и ч, Л. Два любопитни въпроса от българската фонетика: 1. За и са вместо глагола ште в

описателната форма за бъдеще време; 2. Спомагателният глагол ке вместо ште в рупското ке-
наречие. — СпБАН, 54, 1937, 139—146;
С т o й к o в, Ст. Образуване на бъдеще време (футурум) в съвременния български език. — В:
Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, 239—258;
Г е o р г и е в, Вл. Възникване на частицата за бъдеще време ке—ще. — Изв. Инст. бълг. ез., 8,
1962, 247—256.
[ Б о я д ж и е в, Т. Образуване на бъдеще време в тракийските говори. — Год. СУ. Фак. слав

филол., 61, 1967, № 2, 343—356;
В а к а р е л с к а – Н е м о в а, Д. Старинна глаголна диалектна особеност. — Бълг. ез., 1972, № 6,
557—558;
В и т а н о в а, М. Форми за бъдеще време в миналото в един южен тракийски преселнически
говор. — Бълг. ез., 1990, № 2, 152—154;
К о н е с к и, К. За употребата на формите ке бидам, ке сум во македовскиот jазик. — В: Предавања
14. Семинар за македонски јaзик, литература и култура. Скопjе, 1981, 77—86;
П а в л о в а, Н. Разширена употреба на бъдеще време в миналото в един тракийски говор — Бълг.
ез., 1982, № 1, 69—70;
Ч a л ъ к o в, М. Частиците за бъдеще време за и са в българските говори. — В: В памет на проф. д-
р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С. 1974, 220—223;
Orzechowska, H. Pod jakim vzględem bułgarski i macedoński czas przyszły z partykułą šte i ќe jest
balkanismem? — Studia z filologii polskiej i słowiańskiej, 3. Językoznawstwo, 1979, 77—84.] М. Сл. М.
3. М и н а л о н е с в ъ р ш е н о в р е м е
При м и н а л о н е с в ъ р ш е н о в р е м е е интересно да се изтъкне, че в някои западни говори

във Видинско, Белоградчишко, Михайловградско, Плевенско, Кюстендилско и др. формата за 2 и 3
л. ед. ч. ce e превърнала в основа, към която се прибавят окончания.
В говорите в Михайловградско явлението се среща само в единствено число: йà пòвнеше, тѝ

пòвнеше, он пòвнеше; òдеше, òдеше, òдеше; глèдаше, глèдаше, глèдаше. A в множествено число
формите са: пòвнēме, пòвнēте, пòвнеа; òдēме, òдēте, òдеа. В Крумовградско явлението се среща и
във формата за 3 л. мн. число:
245
ề берềшон, ты̀ берềшон, тòй берềшон, тê берềшон; нѝжошон, нѝжошон, нѝжошон; нѝжошон. В
останалите говори явлението е обхванало и формите за множествено число. Във Видинско те
гласят: йà ѝмашем, тѝ ѝмаше, òн ѝмаше, нѝе ѝмашеме, вѝе ѝмашете, они имàшеа; йà ѝграешем, йà
сечèшем, a в Плевенско, Пиянец и др. — йà ѝмаше, йà плетèше, йà вѝдеше, йà знàеше.
В някои източни говори и говори в Съветския съюз помощният глагол съм в 1 л. ед. ч. мин.
несвършено време има форма б’àхши (стрàх ма б’àхши, Котелско) и б’ềших (гàту б’ềших ф
Смаѝл, Съветски съюз — говори на преселници на територията на бившия вече СССР, бел. ред.).
К о т о в а, Н. В. Морфология западноболгарского глагола по данным говора Горно поле (простые

глагольные времена). — Ученые записки Института славяноведения АН СССР, 23, 1962, 149—178;
К л е п и к о в а, Г. П. Некоторые особенности морфологии глагола (в говора на с. Тихомир,
Кърджалийско). — В: Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР. Вып. 38. М., 1963,
51—54;
Се д л а ч е к, Я. Об особых диалектных формах южнославянского имперфекта. — В: Балканское
языкознание. Т. 5. С., 1962, 49—55.
[ Б о я д ж и е в, Т. Брах—берах. — Зборник Матице српске за филологиjу и лингвистику (Нови

Сад), 33, 1990, 37—33;
B a к a р е л с к a – Н е м o в a, Д. Към въпроса за миналите времена в някои северозападни
български говори. — В: В памет на проф. д-р. Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974,
217—219;
К о ч е в, Ив. Особени форми за изразяване на повторителен имперфект в някои български говори.
— Бълг. ез., 1980, № 5, 419—420;
Н е д е л ч е в, Н. П. Неописани форми за имперфект в един български говор [на с. Ореш,
Свищовско]. — Бълг. ез., 1989, № 3, 224—226;
П а н т е л е е в а, Хр. За futurum praeteriti (бъдеще в миналото), т. нар. „кондиционал от балкански
тип” в българския език. — Ез. и лит.,1990, №4, 54—67;
Ф р и д м a н, В. Ф. За сложените минати времиња во диховскиот говор во споредба со
македонскиот литературен jaзик и со другите диjалекти. — В: Jaзичните поjави во Битола и
Битолско денеска и во минатото. Скопjе, 1988, 193—199;
Щ е р е в а, Ж. Образуване на минало несвършено време в трънския говор. (Върху материал от
трънските села в СФРЮ.) — Бълг. ез., 1988, № 2, 134—139.] М. Сл. М
4. О п и с а т е л н а ф о р м а з а з а б р а н а
В българския книжовен език има две отрицателни повелителни форми, различни по строеж и
значение. Едната от тях е п р о с т а. Тя се образува с частицата не и специални повелителни
форми за 2 т. ед. ч. и 2 л. мн. ч. на съответния глагол: не четѝ—не четèте, не мислѝ—не мислèте,
не дàвай—не дàвайте. С нея се изразява пряка, категорична заповед. Другата форма е о п и с а т е
л н а. Тя се образува с помощните (спомагателните) глаголни форми за 2 л. ед. ч. и 2 л. мн. ч.:
недèй, недèйте и скъсен инфинитив от съответния глàгол: недèй пѝса—недèйте пѝса, недèй
мислѝ—недèйте мислѝ, недèй давà—недèйте давà. С нея се изразява по-слаба заповед, забрана,
съветване, увещание.
Тия две отрицателни повелителни форми се срещат във всички
246
български говори, но показват значително диалектно разнообразие. Особено голямо е

разнообразието при описателната форма, и то по-специално в първата ѝ съставна част —
помощната глаголна форма за 2 л. ед. ч., от която с окончание -те се образува и формата за 2 л. мн.
ч.
Описателната повелителна форма за забрана в българските говори се образува с няколко основни

помощни глаголни форми: недèй, немòй, н’àлай, мѝ и некàй.
Ф о р м а т а недèй, мн. ч. недèйте, е най-широко разпространена. Тя е присъща на източните
български говори и се среща главно в Североизточна, Югоизточна и Северозападна България, в
Добричко, Варненско, Силистренско, Русенско, Шуменско, Търновско, Габровско, Сливенско,
Старозагорско, Ямболско, Пловдивско, Пазарджишко, Пирдопско, Плевенско, Врачанско, Ломско,
Видинско и пр. Формата недèй произхожда от отрицателната повелителна форма на глагола
„правя, върша” — > недèи > недèй. Тя е сравнително по-
нова, защото конструкции с нея, и то в единични случаи, са отбелязани едва през XIII в.
Покрай недèй в говори на отделни села се срещат няколко нейни фонетични разновидности:
нед’àй, недềй, нидèй, нид’àй, недè, недề, н’д’èй и др.
Ф o р м a т a немòй, множествено число немòйте, е втората по разпространение помощна глаголна

форма за образуване на описателно повелително наклонение за забрана. Тя е присъща главно на
югозападните и на част от югоизточните говори и се среща във Врачанско, Софийско, Дупнишко,
Кюстендилско, Благоевградско, Петричко, Гоцеделчевско, Разложко, Девинско, Смолянско,
Хасковско и пр. Формата немòй произхожда от отрицателната повелителна форма на
старобългарския глагол — > немòи > немòй. Тя е
много стара, защото конструкции като се срещат още в
старобългарски език.
Покрай немòй в говори на отделни селища се срещат няколко нейни фонетични разновидности:
нимòй, намòй, нъмòй, нимъ̀й, немò, нимò, намò, нъмò, нèм и др.
Ф о р м а т а н’àлай, множествено число н’àлайте, е доста ограничена. Тя се среща в няколко села

в Югоизточна България в Тополовградско и Харманлийско. Формата н’àлай произхожда от
отрицателната повелителна форма на глагола „работя” —
> недѣ̀лаи > нед’àлаи > нед’àлай > нид’àлай > нд’àлай > н’д’àлай >
н’àлай: н’àлай бъ̀рза, н’àлай ревà, н’àлай го къ̀на, н’àлайте се връ̀шта, н’àлайте нѝза и пр.
247
Разновидност на н’àлай е формата нàлъй (нàлъй плàка, нàлъй пръ̀ска), отбелязана в говора на с.
Главàн, Харманлийско.
Ф o р м a т a ми, множествено число мѝте, също е доста ограничена. Тя се среща само в крайна
Югоизточна България в Бургаско и Малкотърновско и в тракийските говори. Формата ми е заемка
от гръцки език и представя отрицателната частица μη (не), която в българските говори се е
превърнала в помощна глаголна форма и изисква след себе си инфинитив: мѝ бỳта, мѝ плàка, мѝ
йạ къ̀па, мѝте г’и глèда, мѝте хòди и пр. В говорите на някои села в Грудовско, като Дòлно
̀Ябълково, Голя̀мо Бỳково и др., се среща и форма мѝца: мѝца бàра нòже „недей бара ножа”.
Формата ми е сравнително нова заемка и по всяка вероятност е изместила по-старата немòй.
Ф o р м a т a некàй, множествено число некàйте, е най-ограничена. Тя се среща само в крайна

Северозападна България в няколко села в Белоградчишко и Видинско: некàй ревà, некàй писà,
некàйте доодѝ и пр. Произходът на некàй не е напълно ясен. Най-вероятно е тя да е получена от
отрицателната повелителна форма на глагола кажа: не кàжи > некàи > некàй. В говора на с. Нòво
сèло, Видинско, се среща нейна разновидност нъкàй.
Описателната форма за забрана показва различия и във формата на самия глагол.

В североизточните говори и в голяма част от рупските и западните тя е скъсена инфинитивна:
недèй ревà, недèй плàка, недèйте хòди, недèйте п’à, немòй отѝва, немòй лъ̀га, мѝ бỳта, мѝте глèда
и др. В говора на с. Церòво, Благоевградско, има пълна инфинитивна форма: немòй копàти, немòй
давàти, немòйте карàти, немòйте носѝти и др.
В част от рупските говори в Грудовско, Ивайловградско, Хасковско, Първомайско, Девинско и др.

тя е повелителна форма: немòй слỳшай, немòй глèдай, немòй плàчи, немòйте вѝкайте идр.
В западни говори в Софийско, Годечко, Пернишко и Трънско тя е формата за 2 л. сег. време: немòй
да ѝдеш, немòй да вѝкаш, немòй да мѝслиш лòшо, немòйте да мѝслите, немòйте да си ѝдете и др.
S t o j k o v, St. Rozkaznikove formy zapreczone w języku bułgarskim.— In: Prace filologiczne. T. 18, cz.
2. Warszawa, 1964, 435—438.
[ И в а н ч е в, Св. Към въпроса за остатъчния съкратен инфинитив (супин) в съвременния

български език. — Бълг. eз, 1976, № 1—2, 72—75;
М л a д е н o в, М. Сл. Инфинитивни форми в говора на село Церово, Благоевградско. — Rocznik
Slawistyczny, 34, 1973, No 1, 61—64;
G u ţ u, Ol. Construcţii cu infinitivul în dialectele limbii bulgare. — Analele Universitaţü Bucureşti. Limbi
şi literaturi straine, 28, 1979, No 2, 37—39.] М. Сл. М.
5. П р и ч а с т и я
Днешният български език в сравнение със старобългарския е претърпял известни промени и в

причастните си форми. Той е загубил сегашните си действителни и страдателни причастия,
миналото причастие на -въ или -ъ, a e запазил минало действително причастие на -л и минало
страдателно причастие на -н или -т.
Сегашните действителни причастия на -ащ (-ещ), които се срещат в литературния български език,
са ново явление, появило се под влияние на руски език. От старите действителни причастия са
останали само остатъци в някои диалекти, употребявани като наречия, т. е. минали в категорията
на деепричастията. Такива са формите на -штиц и -штим в източните български говори
(ходештѝц, седештѝц в Шуменско; играштѝм, тạрчиштѝм, пеештѝм, ходештѝм вạртѝ
врạтèноно, дềтесо дòйде плạчештѝм, в родопските говори), формите на -ешкàта в повечето
западни говори (ходешкàта, седешкàта, лежешкàта, търчешкàта), формите на -ешкỳм, -
ешкỳмата в източните рупски говори (лежешкỳм, лежешкỳмата, хọдешкỳм, хọдешкỳмата; пòди
нàлей òда от врѝсет ма търчешкỳмата, че млòго ми се пѝе) и формите на -èечи, -èйк’и, -àйк’и и -
èк’и в западните говори (стойèечи, пресѝпну пойèечи, притужнè ми седейèчи — в трънския говор,
ручàх одèечи, уморѝ се тр̥чàечи, Сѝвчо бодèечи си исчукà рогòвете — в Радомирско, òрейк’и,
сàдейки, пèрейки — в южната част на дупнишкия говор, в благоевградския говор и др.).
Миналите действителни причастия на -л са се увеличили. Покрай старото свършено причастие се е

развило и ново — несвършено, образувано от основата на минало несвършено време (чел и чет’àл,
игрàл и игрàел, писàл и пѝшел). В източните говори то се среща редовно, a в западните не се среща.
В някои родопски говори миналото действително причастие на -л, когато е с ударение върху
крайната сричка, във формите за женски и среден род единствено число и във формите за
множествено число е с удвоено окончание на -ла, - ло, -ли: бил — билàла, билòло, билѝли; душèл —
душлàла, душлòло, душлѝли; рекъ̀л —реклàла, реклòло, реклѝли; Тà билàла тàм и им реклàла:
„Дубрề душлѝли!” Пък тề ѝ реклѝли: „Дубрề ви нашлѝли!”
При миналите страдателни причастия трябва да се изтъкне, че едни говори показват

предпочитание към окончанието -т, a други към окончанието -н. Например в шуменския и
смолянския говор се предпочитат формите на -т — жèнет (женен), игрàт (игран), копàт (копан),
развалèт (развален), рудèт (роден), засм’àт (зас-
249
мян), п’ат, с’ат, убл’àт и др. В югозападните и в източните рупски говори обаче се предпочитат
формите на -н: бѝен (бит), зèмен (взет), крѝен (крит), шѝен (шит), завѝен (завит), зарѝен (зарит),
испѝен (изпит), омѝен (омит), покрѝен (покрит), обỳен (обут), чỳен (чут), кàнен, жèнен и др.
К а б а с а н о в, Ст. По-особени причастни и деепричастни форми в родопските говори. — Изв.

Инст. бълг. ез., 8, 1962, 285—288;
В е н е д и к т о в, Г. К. Причастия прошедшего времени с удвоенном суфиксом в родопских
говорах. — В: Статьи и материалы по болгарской диалектологии. Вып. 10. М., 1962, 103—124;
М л а д е н о в, Ст. Западнобългарски вишел—вишъл вместо видел. — В: Zbornik u slavu Vatroslava
Jagića. Berlin, 1908, 220—222;
К у е в, К. Миналото действително причастие душол и неговото обяснение. — Родна реч, 1936, №
4, 228—229;
П о п – и в a н o в, Г. Диалектните причастни форми душòл и мужòл. — Изв. Инст. бълг. ез., 8,
1962, 241—242;
М л а д е н о в, М. Особени причастни форми от производните на глагола ида. — Бълг. ез., 1962, №
4, 324—326;
Б е р н ш т е й н, С. Б. Заметки по болгарской диалектологии [причастни форми донел—донесъл].
— В: Славянская филология. Вып. 2. М., 1954, с. 75;
К и се в a, H. Ст. Остатъци от старобългарското сегашно действително причастие в българските
народни говори. — Изв. на Семинара по слав. филология, 7, 1931, 502—523;
П o п o в а, Ев. Употреба на сегашното действително причастие. — Пак там, 524—539.
[ B ъ г л е н o в, М. Диалектни форми на минали страдателни причастия. — Бълг. ез., 1974, № 4,

380—381;
И в а н ч е в, Св. Опит за изясняване на българските деепричастни форми на -щец/-щиц/-щимица.
— В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 197—198.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
РАЗЛИЧИЯ ПРИ МЕСТОИМЕНИЯТА
Лични местоимения
Възвратни местоимения
Други местоимения
Българските диалекти в общи линии имат еднаква местоименна система. Във всички говори при
местоименията се пазят отделни самостоятелни форми за именителен, гломеративен и дателен
падеж, a при личните местоимения в косвен падеж по две форми — едната пълна, a другата кратка.
Налице е обаче обща тенденция към намаляване, към ограничаване на падежните форми, на първо
място на дателната.
Въпреки структурното си единство българските диалекти при местоименията имат значителни

различия, които са последица от различни изравнителни процеси.
1. Л и ч н и м е с т о и м е н и я
При личните местоимения диалектни различия се срещат във всички лица, но по-съществени те са
в 3 лице.
За 1 л. ед. ч. именителен падеж има две форми: ас (стб. ) в мизийските, балканските и част от
рупските говори и йа (йê) в
250
западните и рупските говори. За гломеративен падеж има две форми — пълна мèне (мèни, мèн’ъ) и
кратка ме (ма, мъ), a за дателен — само кратка ми.
За 2 л. ед. ч. именителен пад. почти във всички говори има форма ти, която гласи в някои
родопски говори ты. Само в говори на отделни села в Панагюрско, Пазарджишко, Тополовградско
и пр. се среща форма тис (тѝс бèше тàм), получена по аналогия на àс. За гломеративен падеж
също има една форма — пълна тèбе (тèби, тèб’ъ) и кратка те (та, тъ), a за дателен падеж —
само кратка ти.
За 1 и 2 л. мн. ч., общо взето, източните говори имат форма нѝе, вѝе, a западните — нѝйа, вѝйа, нѝа,
вѝа. Само в някои мизийски говори се среща старата форма за 1 л. мы. За гломеративен падеж в
повечето говори има една пълна форма нас, вас и кратка ни, ви. В някои тракийски и родопски
говори обаче старата форма за дателен падеж нам е поела функцията на гломеративен: пѝтай нàм,
у нàм н’àма кòзи, и на нàм зèха кòн’а, дàде на нàм, на вàм кàк ви йе ѝмето. В много говори се
срещат особени кратки форми за гломеративен падеж не, ве (на, ва; нъ, въ), образувани по аналогия
на кратките форми за ед. ч. ме, те (ма, та; мъ, тъ): пѝтạ не, вòдạт не нàс, вѝкạт ве вàс. За дателен
падеж в повечето говори няма особена пълна форма. Само в някои западни и рупски говори се
срещат формите нам, вам: дàде нàм, вѝкат вàм. Кратката форма във всички говори е ни, ви.
За 3 л. ед. ч. в източните говори има местоимение той, т’а, то, развило се от старобългарското
показателно местоимение , a в западните он, онà, онò, развило се от
старобългарското показателно местоимение . B мизийските и някои източни
рупски говори формата за м. р. е то, т. е. изравнила се е с формата за среден род: баштà ти и тò
заръ̀ча, и тò мòмъкạ въс т’àў, нàшо стàн и тò разглобèн. A в други източни рупски говори
формата за среден род е той, т. е. изравнила се е с формата за мъжки род: тòй д’àтето спѝ, тòй си
е бъ̀лгарцку сèлу, тòй кỳчето си лежèше, тòй гърнèту сạ шчỳпилу.
В зависимите падежи — дателен и гломеративен — почти всички български говори имат еднакви
форми, които са от друго старобългарско местоимение, без именителни форми (вж. таблицата по-
нататък).
Покрай формите за мъжки и среден род гломеративен падеж нèго и го, които се срещат в повечето
говори, има и форма нèга, н’èга, га в някои тракийски и родопски говори и в преходните говори: на
нèга жи кỳпим, на Кръ̀ст’а; нèга òти ни вѝкахти; н’èга
251
Мъжки и среден род Женски род

Форма
пълна кратка пълна кратка
Дателен падеж нèму му нèи и
Гломеративен
нèго го нèйа йъ
падеж
въ̀рлѝ кòнът, н’èга крушỳм га не вàча. В мизийските говори кратката форма за мъжки и среден род
е и от стб. ѥ: уволнѝа и мòйу сѝн, ша и мàйнем тòс боклỳк; зèли гърнèту, утòрили и; Ам дè да и
мàйна дềтету си! — Заведѝ и у гọръ̀та! A в павликянския говор тя се среща само в среден род: йà
оновà мòнче — дуведѝ и тỳк.
Пълната форма за женски род гломеративен падеж в някои източни рупски и мизийски говори е
нèга: дàли писмàта на нèга, на тъ̀с Нèтка; кàк вѝкат нèга, мàйка ти. A в белослатинско-
плевенския говор е нèг’a: дошлѝ за момàта, нèг’а зèли. Кратката форма йъ в рупски, мизийски и
някои северозападни говори гласи гъ, га, г’ъ (мàйка му гъ н’àма; кàзала Стàна кàк гъ вл’àкъли;
тàзи къ̀рпа упирѝ га з бѝстра удà; измитъ̀ г’ъ пиштъ̀; тàти г’ъ зèл със трѝ дичà мòйта мàйка), в
белослатинско-плевенския — г’и (вудъ̀та г’и испѝхме), a в преходните — н’у (н’у че ỳзнем).
Дателните форми за мъжки и среден род нему и му не показват разнообразие, но в много говори
пълната форма нему е заменена с предложна гломеративна на нèго: дàй нèму и дàй на нèго; нèка си
е нèму бел’àта, нèму му казàх. Пълната дателна форма за женски род в повечето говори е ней. В
източни рупски говори обаче се среща форма нèхи (шъ им кàжạ нèхи àс, дàй нèхи ут л’àбạ ), a в
югозападни говори и в преходните говори — нòй го рèкоа, и нòй че се кàрат).
Кратката дателна форма за женски род в повечето говори е и. Обаче в източни рупски говори се
среща хи (мѝл хи бè светъ̀т, мъ̀чну хи, кàзвам хи), в балкански им (дàвъ им нъ нèйъ тòй, казвъ̀ им
на жинàтъ), в югозападни и преходните ву, йу (нòй ву дàдоа, че ву се кàрат дòма, казỳва йу да
дòйде при мажò си), в някои родопски му (бàлну му на мòмата, дàва му на бàбата) и др.
За 3 л. мн. ч. именителен падеж в повечето говори местоимението е те, a в западните онѝ. Покрай
формата те в панагюрския и разложкия говор се среща форма тѝйа, тѝа (тѝйа нòсат, тѝйа òда),
в източните рупски говори тѝе (тѝе дàват), а в мизийските говори тий (тѝй нòсạт).
252
В косвените падежи — дателен и гломеративен — между източните и западните говори има

различия в пълните форми, a кратките са еднакви:
Пълни форми Кратки форми

Форма
източни говори западни говори
Именителен
те онѝ
падеж
Дателен падеж т’ам ним им
Гломеративен
т’ах них г’и
падеж
Пълните форми за гломеративен падеж т’ах и них почти нямат разновидности по говорите. В
някои говори обаче дателните форми т’ам и ним са поели службата на агломеративни: върѝ пудир
т’àм, дàва на т’àм (Старозагорско), хòдила сạм на гòстие нах тềм (Смолянско), пàзи нѝм, у нѝм
дойдè (Панагюрско).
Териториалното разпространение на гломеративните форми т’ах и них не съвпада с

разпространението на именителните форми те и они. В някои източни и западни говори, особено
около ятовата граница, формата за гломеративен падеж е них, a не т’ах при именителна форма те,
тѝйа: и тòй като нѝх, у нѝх е отишàл (Ботевградско), тѝйа дойдòа, на нѝх ме е фнòго йàт, всè
лòшо од нѝх, к’е се кàра coc нѝх (Разложко), нѝх нèма тỳк (Дряновско).
Кратката гломеративна форма г’и в странджанския говор има разновидност х’и: дàл х’и, фàтил х’и.
Пълните дателни форми т’ам (тêм) и ним имат сравнително по-ограничена употреба и в повечето
говори се изместват от гломеративнитеформи т’ах, них: т’ам държàвата пумòгна, вèк’и т’àм
путр’àбват (Хасковско, Старозагорско), тềм бàлнọ и жềлну, тò флàза ф рàбота тềм
(Смолянско), йà сам дàл нѝм, дрàго нѝм (югозападни говори). Както вече се посочи, в някои говори
обаче те са разширили своята употреба и са изместили гломеративните форми т’ах, них.
Кратката дателна форма показва голямо разнообразие. Покрай най-разпространената в източни и

западни говори форма им се срещат още в източните рупски и родопските говори хим и хми
(пазарлъ̀кът хим бѝл, бỳлката хми вѝка), в Хасковско хни (дàва хни гọ, вѝка хни да йадъ̀т), в
Златоградско ни (ỳйко ни съм йà, мèт ни дàй мàлко), в Разложко и (не к’ỳ и рỳкам век’е, дàде и лềп),
в Старозагорско гми (не гми в’àрвът, прàштạ гми пạрѝ ), в някои северозападни говори мг’и и нг’и
(кàка ше мг’и кàже, нèма мг’и нѝшто, въ̀ржи нг’и, умрè баштà нг’и).
253
С т o й к o в, Ст. Три местоименни изоглоси в български език. — В: Славистични студии, С., 1963,
149—164;
Б о я д ж и е в, Т. Изравняване на формите за мъжки и среден род при третоличното местоимение в
българските говори. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 289—292;
Б е р н ш т е й н, С. Б. Из истории конъюнктных местоимений в болгарских говорах [Кратка форма
на личното местоимение за женски род един. число вин. падеж]. — Вестник Московского
университета, 1949, № 4, 81—88;
Б е р н ш т е й н, С. Б. Заметки по болгарской диалектологии [за кратката форма на личното
местоимение за ж. р. ед. ч. глом. падеж). — В: Славянская филология. Вып. 2. М., 1954, 73—75;
З е л е н и н а, З. И. O краткой форме винительного падежа личного местоимеиия 3-ого лица
единственого числа женского рода га в юго-восточных болгарских говоров. — В: Статьи и
материалы по болгарской диалектологии. Вып. 10. М., 1962, 95—99;
Г а д о л и н а, М. А. История форм личных и возвратного местоимений в славянских языках. М.,
1963. 148 с.
[ В и д о е с к и, Б. Заменските форми во македонските диjалекти. — Мак. јaзик, 1965, № 16, 25—71

+ 57 карти;
Г е о р г и е в, В. Произходът на частиците -з, -зе / и, -е / и при личните местоимения. — Изв. Инст.
бълг. ез., 19, 1970, 647—649;
К и т а н о в а, М. Още веднъж за изравнявансто на формите за мъжки и среден род при
третоличното местоимение. (Върху материал от Одринско.) — Бълг. ез., 1981, № 1, 55—57;
К о л е в а, Кр. Третоличното местоимение в два балкански говора: тетевенски и еркечки (относно
една хипотеза). — Бълг. ез., 1990, № 2, 148—152;
К о с т о в, В. Личните заменки во битолскиот градски говор. — Прилози. Друштво за наука и
уметност (Битола), 16, 1971, 11—19;
К о с т о в а, Т. Системата на личните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. — Бълг. ез.,
1978, № 3, 215—223;
К o с т o в a, T. Особености в развоя на личните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. —
В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 240—243;
М а р ч е в, В. А. Лични, притежателни и въпросителни местоимения в говора на с. Девисилица,
Кърджалийско. — В: Студентски изследвания. Т. 2. В. Търново, 1973, 85—92;
П е е в, К. За заменскиот систем во jужните македонски говори. — В: Jазичните поjави во Битола и
Т o д o р o в, Т. A. Произход на новобългарските форми за ж. р. ед. ч. ѝ, ей, е и на техните варианти.
— Бълг. ез., 1987, № 1—2, 108—111;
Т о д о р о в, Т. А. Произход на новобългарскиес винителни и общи падежни форми за ж. р., ед. ч.
нèя, нèйа, нèйе и на техни варианти. — Ез. и лит., 1987, № 1, 105—109;
Т о д о р о в, Т. Възникване на някои диалектни третолични местоименни форми в български език
(сравнени с форми в други славянски езици). — В: Славистичен сборник, С., 1988, 174—188;
Тo д o р o в, Т. Произход на новобългарските диалектни третолични местоименни форми и, йи, й
‘ги’. — Бълг. ез., 1989, № 6, 524—526;
Т о д о р о в, Т. А. Произход на старобългарските анафорични форми за мн. и двойствено число и
техни преки новобългарски застъпници. — Бълг. ез., 1991, № 5, 455—464;
Т о д о р о в, Т. А. Произход на старобългарските анафорични местоимения за именителен и
винителен падеж м. р. ед. ч. и техни новобългарски застъпници. — Ез. и лит., 1991, № 3, 93—96;
Т о д о р о в, Т. А. Произход на някои новобългарски диалектни третолични местоименни форми.
— Ез. и лит., 1991, № 1, 83—91;
Т о д о р о в, Т. A Стб. ѥго, нєго, ѥга и техните новобългарски застъпници. Произход на формите.
— Бълг. ез, 1991, № 1, 30—38;
Т o д o p o в, Т. А. Третолични местоименни форми в българския език за вин. п. ж. р. ед. ч. и за мн.
ч. с г-, -г- под влияние на го, нèго и на техни варианти. — Бълг. ез., 1991, № 3, 232—238;
Т о ш е в, Кр. Неколку забелешки во врска со употребата на личните заменки. — Мак. jазик, 1,
1950, № 8, 172—175;
Х а р а л а м п и е в, Ив. Бележки за произхода на част от третоличните местоименни форми за
винителен падеж в българския език. — Бълг. ез., 1991, № 1, 38—42.] М. Сл. М.
2. В ъ з в р а т н и м е с т о и м е н и я
Между диалектите има различия в употребата на възвратните местоимения себе си, си, свой.
Личното възвратно местоимение себе си се среща в балкански и мизийски говори: грѝжа са за

сèбе си, направѝ нèшто за сèбе си,
254
сèк’и глèдạ зạ сèбе си, тè рàбọт’ът сàмọ на сèбẹ си. В западните и рупските говори обаче вместо
него се ỳпотребкват пълните форми на личното местоимение и си: грѝжим се за мèне си, тѝ си
прàвиш лòшо на тèбе си, онѝ дàват сàмо на нѝх си; с’àкọй глèда нèгọ си и йà ше глèм мèне си, тòй
рàбути за нèгọ си, грѝжạт се за т’àх си.
Кратката форма на възвратното местоимение си, която има притежателно значение, е присъща на
мизийските, балканските, повечето рупски и западните преходни говори: на мъжò си млòгу пъ̀те
съм кàзạла, снòшти тѝ зè ọт мàйкạ си, з бàбạ си дудè Стàнкạ, скòрọ не съм вѝд’ạла снạхà си;
Ивàне, не го ли стѝгна тàтка си, пòсипи на баштỳ си да си омѝйе рỳк’е, дàл ѝглу на мàйк’у си. В
западните, западните рупски и някои родопски говори, като златоградския, обаче вместо си се
употребяват кратки форми на личното местоимение, които също ca c притежателно значение:
довèдох синò ми, кàжи на баштà ти, òкнете дедà ви, дойдè з бàба му у нàс, испрàтих сестрà ми,
кажàл на мàк’а му, тѝ ш ѝдеш у бàба ти, тò отѝде з баштà му на пазàр.
Възвратното притежателно местоимение свòй, свòйа, свòе, свòи има доста ограничена употреба. То
се среща главно в балкански говори: утишèл си при свòйътъ бỳлкъ, зъвèлъ гу т’à нъ свòйту сèлу,
вàрдът сàл свòити уфцè . В мизийските, западните и голяма част от рупските говори вместо него
се употребяват пълните форми на притежателните местоимения: с’àкуй бъ̀рза за нèговата рàпта,
мунчèту кàни нèгувите рудувè, a унèс кàн’ат тèйните рудувè, дỳмам йу да си глèда нòйната
рàбота. A в странджанския говор се среща особено неизменяемо притежателно местоимение
сòйум: пòди кàжи сòйум мàйци, сòйум баштà .
М и р ч е в, К. Употреба на възвратното притежателно местоимение свой в старо- и новобългарски

език. — Год. СУ. Истор-филол. фак., 42, 1946. 58 с.;
Г а д о л и н а, М. А. История форм личных и возвратного местоимений в славянских языках. М.,
1963, 148 с.
[ Б о я д ж и е в, Т. Притежателни показателни местоимения в тракийските говори. — Бълг. ез.,
1970, № 2—3, 190—192;
Т о п о л и н с к а, З. Статусот на формите свoj, си, т. е. на т. н. повратна заменка во nocвojна
служба во jyжнoмaкeдoнcките говори. — Прилози МАНУ Одделение за лингвистика и литературна
наука, 10, 1987, № 2, 61—67.] М. Cл. М.
3. Д р у г и м е с т о и м е н и я
Между диалектите има различия и при другите видове местоимения, но поради липса на място ще
бъдат споменати само някои от тях.
255
В мизийските говори и в смолянския говор се среща въпросително местоимение кутрѝ, кутрà,

кутрò: кутрѝ чил’àк, кутрà жẹнà, кутрò кỳчи. В говорите на някои мизийски села то има една
форма за мъжки и среден род кутрòй: кутрòй ẹ тòс мъ̀ш, кутрòй ẹ тò дềте. В някои мизийски
говори въпросителното местоимение е кọйà и за трите рода: кọйà ẹ тòс мъ̀ш, кọйà ẹ тàс жẹнà,
кọйà ẹ ўрèмẹ . В странджанския говор пък формата кọйà е обща за женски и за среден род: кọйà
женà; кọ̀йà е твà дềте, дèто плàче.
В говорите на някои села в Крумовградско, като Тихомир, Девисил и др., се среща относително
местоимение ажѝт, ажàта, ажòт, ажѝте, което е остатък от старобългарското местоимение
: Тòзик мồш, ажѝт бê сô напѝл. Тàзи жòна, ажѝта пàннала аф рềконô. Сàзи дềт’а, ажòт
скồршило џềмете. Нềзикне, ажѝте скồршилы кам’òнате и др.
В мизийските и балканските говори пълните форми за гломеративен падеж на личното

местоимение за 3 л. се употребяват със значение на показателни местоимения без оглед на
отдалечеността: нèгọ дèн, кòй сèйе нèйạ грạдѝнạ, у нèгу сèлу, дạ нòс’ạ т’àх дървà, с т’àх парѝ, със
т’àў сòпи чỳкаме.
В мизийските говори се употребява като пълна форма на личното местоимение в гломеративен
падеж тòго (него), което произхожда от родителната форма на показателното местоимение той:
т’à тòгọ не вѝжда, пạмỳк ше кỳпим и тòгọ ше напредèм. От тая гломеративна форма тòгọ е
образувано и притежателно местоимение тòгọф, тòгọва, тòгọвọ (негов, негова, негово): у
тòгọвийạ дòр, на тòгọвạтạ къ̀штạ, мòмчету е тòгọвọ .
М и л е т и ч, Л. Няколко синтактични и морфологични особености в българските народни говори.

— СпБАН, 56, 1937, 21—41;
М и р ч е в, К. Източномакедонското и родопско боедин, словенското (n)obeden и зап. слов. žádny-
žaden. — Македонски преглед, 1932, № 2, 9—22;
П a ш o в, П. Особен тип неопределителни местоимения в североизточни български говори (нà-кòй,
нà-каквò, нà-къдè, нà-кàк и т. н.). — Бълг. ез., 1965, № 4—5, 362—370;
Т и л к о в, Л. Остатъци от старобългарското относително местоимение в говора на с. Тихомир,
Кърджалийско. — В: Славистичен сборник. С., 1963, 307—310;
К л е п и к о в а, Г. П. Относительные местоимения [в говора на с. Тихомир, Кърджалийско]. — В:
Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР. Вып. 38. М., 1963, с. 51;
К а б а с а н о в, Ст. Особености на показателните местоимения и на тройното членуване в някои
родопски говори. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 417—422;
В е л ч е в а – Б о я д ж и е в а, Б. Към въпроса за изчезването на тричленната показателна система в
български език. — В: Славистичен сборник. С., 1963, 129—139;
В е л ч е в а, Б. 3а формите на местоимението такъв. — Изв. Инст. бълг. ез., 11, 1964, 321—326;
С т е ф а н o в, Ст. Лично-местоименни форми във функция на показателни местоимения. — Пак
там, 311—320.
256
[ В е л ч е в а, Б. Показателни местоименни форми в българските говори. (Обща типологическа

характеристика). — Изв. Инст. бълг. ез., 20, 1971, 227—238;
Г а й д а д ж и е в, М. Особени старинни неопределителни местоимения и адвербиални форми в
един тракийски говор. — Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски”, 20, 1982, № 5, 181—186;
К о с т о в а, Т. Отрицателните местоимения в говора на с. Смилян, Смолянско. — B: Славистичен
сборник. С., 1988, 165—173;
К о с т о в а, Т. Системата на тройните показателни местоимения за лица и предмети в родопските
говори. — B: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 169—193;
М и р ч е в, К. Родопско каксо—касо и старобългарско . — B: B памет на проф. д-р Ст.
Т о д о р о в, Т. А. Произход на някои показателни местоименни форми в българския език. — В:
Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 2. С., 1987, 72—81;
Щ е р е в а, Ж. Съвременното състояние на показателната система в трънския говор в СФРЮ. —
Бълг. ез., 1987, № 6, 476—480.] M. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ

Общи синтактични особености:
Словосъчетание
Изречение
Просто изречение (Съгласуване; Пряко допълнение с лично местоимение; Удвояване на части
на изречението;
Повтаряне части на изречението; Словоред)
Сложно изречение
Като езикова проява диалектът има ред характерни особености, които се отразяват и върху неговия
синтаксис. Диалектът съществува като устна реч, която до голяма степен е диалогична, т. е. при
нея обикновено вземат участие две лица — говорещо и слушащо, които са в непосредна връзка.
Освен това диалектната реч по съдържание е доста конкретна, засяга близки, непосредни нужди и
интереси, задоволява по-ограничени изисквания и служи за изразяване на по-прости логически
връзки. Затова синтаксисът на диалектите в сравнение със синтаксиса на литературния език е по-
прост. Литературният език в своята основна проява е език писан. С него се изразяват по-сложни,
по-диференцирани и по-отвлечени логически връзки и отношения. Затова синтаксисът му е
значително по-сложен и по-разнообразен. В диалектите по-широко са застъпени простите и
сложните съчинени изречения, които често са и непълни поради диалогичния характер на речта, a
сложните съставни изречения са по-ограничени и по-слабо развити.
Диалектните различия в областта на синтаксиса са сравнително малки, защото синтактичният

строеж на езика се отличава със своя устойчив характер. Но и сведенията ни за синтактичните
особености на българските диалекти са доста ограничени, защото в нашата диалектоложка
литература синтаксисът на отделните говори все още не е достатъчно разработен. Изследвачите на
отделни говори обикновено не се спират на синтаксиса или му отделят малко място, като се
задоволяват с общи бележки и с изтъкване на някои особености предимно в словореда. Едва в
последно време някои диалектолози насочват вниманието си и към тази страна на народната реч,
но изнесените от тях материали не са достатъчни. По тези причини данните за синтактичните
особе-
257
ности на българските диалекти все още не само са малко, но до голяма степен имат и откъслечен,
случаен характер, не обхващат всички основни говорни групи. Затова при сегашното състояние на
българската диалектология ще се задоволим да се спрем на ограничен брой синтактични диалектни
особености, за които има сравнително по-пълни данни.
По своя характер синтактичните диалектни особености са два основни вида — общи и частични.
О б щ и т е с и н т а к т и ч н и о с о б е н о с т и се срещат във всички български говори и са обща

тяхна черта, но която се отличават от литературния език. Както вече се изтъкна, диалектната реч
има изключително устна проява и по строеж и функции съществено се отличава от книжовния език
в неговата основна представителна форма — писания език. Тя обаче е много близка, дори еднаква
с говоримата форма на книжовния език. Тъй като синтаксисът на говоримата форма на българския
литературен език все още не е изучен и не са ни ясни всички негови особености, не може напълно
точно да се установи по какво той се различава от синтаксиса на диалектната реч. Въпреки това
обаче тук се дават редица общи синтактични особености на българските говори, за които се
приема, че са общи техни черти.
Ч а с т и ч н и т е с и н т а к т и ч н и о с о б е н о с т и не обхващат всички български говори, a се

срещат само в няхои от тях, т. е. те са различителни техни особености. За тях е харахтерно, че
обикновено са присъщи на големи говорни групи и че много малко имат ограничен,
микродиалектен характер. Освен това частичните синтактични особености нямат сложна
диференциация, не показват голямо диалектно разнообразие, както това е при фонетичните,
лексикалните и морфологичните особености. Следователно по структура те са доста елементарни.
Трябва да се има предвид, че делението на синтактичните диалектни особености на две групи —

общи и частични — е условно до известна степен, защото има черти, които като структурна
особеност са характерни за всички диалекти, но които в отделните говори се проявяват различно и
имат вътрешна диференциация, т. е. като цялост са общи, a по конкретното си реализиране в
отделните говори са частични. Такъв е например строежът на подчинените определителни
изречения с относителни съюзи дèту, дèка, што и др.
258
ОБЩИ СИНТАКТИЧНИ ОСОБЕНОСТИ
Общите синтактични особености на българските диалекти са сравнително малко. Те се срещат във

всички части на граматичната структура, но преобладават в строежа на простото и на сложното
изречение.
СЛОВОСЪЧЕТАНИЕ
Общите синтактични диалектни особености в строежа на словосъчетанията са малко. По-

характерни за тях са глаголните словосъчетания с двойна предложна връзка, т. е. при които са
употребени двойни предлози.
В българските диалекти се срещат двойни предлози за изразяване на пространствени, временни,

целеви и др. отношения. Такива са например двойните предлози:
1. За означаване на п р о с т р а н с т в е н и о т н о ш е н и я
от пот — за движение, чието начало е под нещо: Кỳчету пỳснълу пръ̀стенцету ут пут езѝ’ку
(Новопазарско); Зъ̀ме йайцèту ут пут кукòшката (Банат); Докàра снèк от под Рỳен
(Кюстендилско); A девòйче дàва гердàн от под гỳшу (Брезнишко) и др.
от нат — за движение, чието начало е над нещо: Узнàло прỳчката от над вратàта
(Кюстендилско) и др.
от при — за място, откъдето започва, изхожда действието: A т’à сà привикнàла от при козѝте
(Пирдопско); Цàрскийът сѝн излèзъл от при бàбуту (Брезнишко) и др.
на слет и на по — за движение след нещо: деше на след мèне (Пирдопско); На сл’ът сỳшътъ
бèши кѝшътъ (Еленско); Òдил, òдил на по нèго (Велинградско); Кỳчето тѝчаше сè на по мèн
(Пирдопско); Зèл синò и та се затръ̀кнал на по нèго да го стѝгне (Софийско); Зèла онà напрèт, òн
на по н’èе (Видинско) и др.
на прет — за движение от предната страна: На прет сфàдбата вървèхъ (Котелско); На прет

стàдуту върѝ вàкъл йунèц (Силистренско) и др.
от по — за движение по обект: Д’àдо Тѝлко са врàштал от по селàта (Тетевенско);

стинскийът калỳгер се върнỳл от по òфце (Брезнишко) и др.
2. За означаване на ц е л е в и о т н о ш е н и я
за на — за място на действие: Ф нѝх тỳраше за на нѝва (Ихтиманско); Нѝйа звèм сàму за на свàбда
(Банат) и др.
259
на към — за обект на движение: Òбърни се с òчи на към мèне (Тетевенско) и др.
за от — за предпазване: При родѝл’ата се тỳрат за от истравỳшка катранѝца, бр̥̀до, нѝштелки

(Кюстендилско); На тòз дèн’ ни се рàбути за уд грàт (Банат) и др.
за до — за краен предел: Извàдил купòне за до Нòва годѝна (Ихтиманско) и др.
3. За означаване на в р е м е н н и о т н о ш е н и я
до на — за краен предел: Стуйъ̀т ду на вечạръ̀ (Банат) и др.
ИЗРЕЧЕНИЕ
ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ
В строежа на простото изречение се срещат следните по-характерни общи синтактични диалектни

1. С ъ г л а с у в а н е
1. П о д л о г в е д. ч и с л о, с к а з у е м о в м н. ч и с л о. Когато подлогът е име, изразяващо
сборно понятие, сказуемото обикновено е в мн. число, т. е. има логическо съгласуване, a не
граматично: Гол’àма згàн са се насабрàле (Пирдопско); Съ̀та свàбда сạ утишлы̀ на чъ̀рква (Банат);
Млòгу нарòт дувàд’аạ у нàс (Шуменско); Пò-рàно не сà знайàле нарòда (Ихтиманско); Млòгу
нарòт са сабѝрат тàм (Софийско); Цèлата маалà дòйдат да глèдат (Кюстендилско) и др.
2. Д в а и п о в е ч е п о д л о г а п р и с к а з у е м о в е д. ч и с л о. Когато в едно изречение

има повече подлози, обикновено сказуемото се съгласува само с най-близкия подлог, без оглед на
останалите подлози: Плỳгạ и мутѝка светъ̀ рàни (Банат); Мòмъкъ и мумъ̀тъ и душлà у сèлуту
(Габровско) и др.
2. П р я к о д о п ъ л н е н и е с л и ч н о м е с т о и м е н и е
В голяма част от българските говори се срещат случаи с лично местоимение в именителен падеж в
служба на допълнение вместо в гломеративен или в дателен падеж: Àc мъ н’àмъши. Àc н’àмъ дъ ми
плàчи дèтету. Пък тòй гу н’àма Тòша. Тòй тугàс ни му бèши студèну (Търновско); Àc мъ й страў.
Àc мъ н’àмъши у думà. Ас иннъ̀ жинà бèши ми кàзала (Беленско); Àc ми дадъ̀ т л’àп (Шу-
260
менско); Àс ми текнà на акъ̀лъ. Тòй му се чѝни шегà тàа рàбота (Троянско); Àс мъжъ̀ ми кàзъ.
Мѝсл’ът, чи àс мъ н’àма. Тòй н’àма да гу ѝма тàм (Сливенско); Àc ми ѝмету бàба Слàва
(Новозагорско); И тòй не гу вид’àф (Първомайско); Йà зè да ми се спѝ. Тòй му е мѝло да дадè
(Малкотърновско); Йà ме сѝчко заболè. Баштà им тòй гу стрàх (Ихтиманско); Йà ми не е добрè
(Ботевградско); Тòй му е добрè. Т’à a болѝ гърло (Разложко); Йà ми дозимè (Благоевградско); Тѝ
àрно ти текнà (Петричко) и др.
3. У д в о я в а н е н а ч а с т и н а и з р е ч е н и е т о
1. У д в о я в а н е н а п о д л о г а. Много често в диалектната реч подлогът, изразен с име, се
удвоява с местоимение, или, изразен с местоимение, се удвоява с име: Т’à Бòйка бèше у думà. Тòй
Ивàн съ й ужèнил. Тòй умр’àл баштà му (Шуменско); Т’à дòде систрà ми. Т’à умр’à на д’àда
Йордàна бàбата (Русенско); Т’à бàба ти бèши ѝтръ жинъ̀. Тè тỳрцити съ устàали млòгу пърѝ
тугѝъ (Троянско); Т’à мумàта станàла въф клàанца на рѝба (Новозагорско); К’à мàйка перè на
р’àката. Тие конèто ѝска да са жèнни (Малкотърновско); Тề умрềла нàшта Йовèна
(Крумовградско); К’à Гѝнка трèбе да ги остàви. Тòй си излàа димà (Ихтиманско); Стàрецо òн нòгу
ѝска да пѝе ракѝа (Кюстендилско) и др.
2. У д в о я в а н е н а о б е к т а. Във всички български диалекти прекият обект се удвоява, като се

изразява с име и с лично местоимение или с пълна и кратка форма на лично местоимение: Àc нèйа
йà вѝждам. Àc тèби ти кàзъф. Млòгу пъ̀те съ̀м му кàзала на мъжò си (Шуменско); Кòл’а гу
блъ̀снъли у кънàлъ (Търновско); Ивàна гу срèшнъх в гуръ̀тъ. Уфцèти ги видèли на ливàạтъ. И т’àх
ги вѝкаа за вуйнъ̀тъ (Троянско); Жèтвата йа жèнехме на ръ̀ка (Старозагорско); Д’àда Къ̀н’а гу
намèриа на нидèл’ата чàк (Новозагорско); Иà сакà го пòмна д’àда. У пун’д’èл’нъкъ йạ калèсват
калтàтата (Хасковско); Синà му го убѝха (Ямболско); Стòйна го зèли войнѝк. Свин’ềте вèйк’е хи
продàдахме. Нèго го вѝкат Ивàне (Малкотърновско); Затовà му плàштаме на г’àдо Стòйно по
едѝн дèн жàтва (Пирдопско); Кỳма Лѝса нѝкой йа не р’ỳкал (Гоцеделчевско); Сенòто го продàдоа.
Тèбе те òкат на свàдба (Софийско); Офцàта йа заклàхме вчèра. Волòвете ги пуштѝхме на пàша
(Пернишко); Мòсто го направѝйа. Стойанчòте го бѝ мàк’а му (Брезнишко); Йà му казỳем на дèда
Никòла. Збр ме го сенòто. Онѝ трèбе мèне да ме вѝкайа (Кюстендилско) и др.
261
4. П о в т а р я н е ч а с т и н а и з р е ч е н и е т о
1. П о в т а р я н е н а с к а з у е м о т о. За да се изрази продължителност на глаголното действие в
народната реч обикновено сказуемото се повтаря: Кът бѝиш, бѝиш, стàвъ нъ мàслу (Разградско);
Д’àду ти Стòйу съ въ̀рни кàпнъл, пъ̀шкъ, пъ̀шкъ (Троянско); Одил, òдил на по нèго и рèкъл
(Велинградско); дат па купỳва, купỳва, та сѝчко си накỳпи (Пирдопско); Върв’àли, върв’àли,
срèшнали адѝн лъ̀ф (Гоцеделчевско); И тòй чềкал, чềкал съ̀та дèн’ (Банат); И òн одѝл, одѝл та y
градò (Софийско) и др.
2. П о в т а р я н е н а п р е д л о г. Предлог, който се отнася към две и повече еднакви части на

речта, обикновено се повтаря пред всяка една от тях: Àc шъ кàжъ на тàт’а и на д’àда (Русенско);
За Гàнъ и за нàс ше ѝма (Павликенско); Àc съм з д’àда и з бàба (Свищовско); За пумàга на дềда и
на бàба. Мѝтку и дубàвел картèл за лềп и за зàхар (Банат); Че му помòгнат с парѝ и c имòт
(Софийско); Од мàк’а ни и од баштà ни е кàштата (Благоевградско) и др.
5. С л о в о р е д
1. О б ъ р н а т с л о в о р е д. В говорите широко е разпространен обърнатият словоред, при който
частта, върху която пада логическото ударение, е в началото на изречението: На мòйту мумѝчи и
тъ̀с ỳбавата къ̀шта (Търговищко); Със Лàзара шъ ѝдим на прѝкъскъ (Преславско); Сè на Ивàна
дàва пạрѝ (Варненско); Зѝмнọ врèмẹ хòдим нạ учѝлиштẹ (Сливенско); З бàче му и двамѝната си
бèа направѝле кàшта (Ихтиманско); Coc йàбуки рàнат свин’èто (Кюстендилско); Тàм им йе билà
кàштата (Дупнишко); Тỳка ни бèше горàта лèсно (Благоевградско) и др.
2. П о д л о г в к р а я н а и з р е ч е н и е. В говорите доста често при обърнат словоред подлогът

е в края на изречението: С тèп ни штъ̀ ъ се ръзбѝръм àс. Събирèм съ вèч’ър жинѝте (Троянско);
Амъ чàкай да изб’àгна àзе (Тетевенско); Сѝчко му кàзах àс (Панагюрско); При д’àда си утѝде да
живèй т’à (Сливенско); Мѝжа съм гл’ồдала йề (Смолянско); Родà имàх голèма йàзе (Ихтиманско);
Нèго си ткàеме нѝе (Благоевградско) и др.
3. С к а з у е м о в к р а я н а и з р е ч е н и е. В говорите доста често сказуемото е в края на

изречението: Адèт’ето нàши млòгу б’àха. Нѝе ф сàа к̀ъшта като гòстите сме (Зап. Тракия); Тò сạ
Мехмèт кàзва (Девинско); Тѝйа на глàс пèйат (Самоковско); Мèне оѕàрана лèп не дàдоа. Тàм па и
нòго голèм снèк пàда (Ихтиманско); Он го нèкаде загубѝ. Бàба му снòшти тỳа бèше (Софийско);
Товà момчè мàш da и è. На нèйа нек си сà. (Благоевградско) и др.
262
4. О б с т о я т е л с т в е н о п о я с н е н и е в к р а я н а и з р е ч е н и е. В говорите доста често в

края на изречението се поставя и обстоятелствено пояснение: Тòй л’àп нъ клàва фустàта хѝч (Зап.
Тракия); Д’àда Къ̀н’а гу намèриа на нидèл’ата чàк (Новозагорско); Тè тỳрцити съ устàали млòгу
пърѝ тугѝъ (Троянско); Тàте бèше кмèт тугàва. A сам са родѝл тỳк (Пирдопско); Без вòда не мòе
да се помѝне ѝч. Нис полèто е голèм снегà нòго (Ихтиманско); Ойдòа да вѝдат какòф е живòто и
земн’àта тàм (Кюстендилско) и др.
5. З а д п о с т а в н о с ъ г л а с у в а н о о п р е д е л е н и е. В говорите се срещат значителен брой

случаи с постпозиция на съгласувано определение: Мумѝчищиту стàналу на инъ рѝба гул’àма
(Русенско); Орèи млàди наникнàа по полèту (Сливенско); Онѝа са дрèи въ̀лнени (Ихтиманско); Вѝш
каквà си момà дỳндеста (Самоковско); маме нòгу рàботи стàрски (Кюстендилско) и др.
В говорите се срещат случаи със задпоставно определено определение при определено

определяемо, т. е. членувани определение и определяемо: Слет слỳжбата воèнната постàпих на
слỳжба (Пирдопско); Ше тỳри котèла голèмийа срешта кàнтулата. Баштà му ми аризà бичèто
дъ̀ртото. Машкарàк — нѝе сè такà вѝкаме на децàта мàшките (Ихтиманско); Йадèм със сòкạ
слàткийạ. Пукрàй шỳнката варèната ѝма и рềн’. Пъ̀хним вътре стъклèнката прàзната (Банат) и
др.
6. П р е д п о с т а в н о н е с ъ г л а с у в а н о о п р е д е л е н и е. В говорите се срещат много

случаи с предпоставно несъгласувано определение: Вòди на тàт’ъ систръ̀ (Габровско); На д’àда
Мѝха м’àстуту взèли (Еленско); На бръснàр’а, на Кòл’а, мàйка му и душлà. На синò ми дềтиту
бềши тỳка (Търговищко); Шчỳпилу нъ стòвнътъ дръ̀шкътъ (Павликенско); На чѝча ти Гòша
жинà билà (Плевенско); На мъжъ̀ и брàтувата дъштер’à билà пò-млàда (Тетевенско); На Бел’àка
мàйка му дохòжда. На едѝн мàш женàта билà мàлко смèтена (Ботевградско); Он зèл на баштà си
кàштата (Софийско); На едèнио сѝн бàбата живèе при нèго. Прибр ме на стàрецо на сестрà
еднò детè (Кюстендилско); Тѝйа ми са от кèрка сѝнове (Петричко) и др.
СЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ
Общите синтактични диалектни особености в строежа на сложното изречение са сравнително

малко. От тях са по-характерни следните:
1. Б е з с ъ ю з и е. В говорите широко е разпространено безсъю-
263
зието при сложните съчинени изречения: Млòгу òдих, млòгу рàбути сминѝх (Троянско); дът при
кумъ̀, гу пучèрпът. Инà систрà ѝмъф, т’à умр’à (Сливенско); маше лềшта, сềеме, вàдēме от
лềштата (Хасковско); Трудѝла сам са, раг’àла сам за нèго, очувàх го (Пирдопско); Опнат
трапèзата, тỳрат в едѝн шинѝк жѝто, кукурỳс, гр̥̀стено сèме (Ботевградско); Бỳките сечèа,
к’умỳр горèа. Седèле там, седèле, пòсле си направѝле еднà кàштичка (Ихтиманско); И почнàле да
пийàт, да йадàт (Самоковско); Лèте рабòти по кàшти, зѝме шѝе. Ке се чỳе свàдба, к’ ѝдеме
Безсъюзие се среща и при сложни съставни изречения: Нèма да ѝда на рàбота, бòлна сам. Йà
дѝгни вѝлата, ште се набудè н’àкуй (Пирдопско); Пъ̀к’у се пурзềва, нề се йòш испàл. Тъ̀й съм се
уплàшыл, ни съм мòгъл да пубèгнạ (Банат); Он мѝслеше, баштà ми нèма да ме дадè
2. М н о г о с ъ ю з и е. В говорите широко е разпространено и многосъюзието при сложните

съчинени изречения: И пàк зèмът вѝнуту и ут’ỳвът сѝчките и къту ѝдът при кумъ̀ и вѝкът
(Новозагорско); Ама пàк съ трỳд’ах и къ̀шта му напрàв’ах и хунỳчита ми стѝгнаха (Ямболско);
Пàднах та са убѝх та си строшѝх ногồса (Асеновградско); Па го фанàле, па му връзàле ръцèте, па
го закарàле у затвòръ, па го пребѝле од бòй (Панагюрско); Налèло кòжата с вòда, па а прекàчило
на еднò др̥̀во, па зèло еднà тойàга, па пỳа кòжата и варèка (Ботевградско); Сѝчко бèше нàрака —
че мòтаме памỳци, па изòткаме, па бèл’име, па че крòиме кошỳли. Тòве рѝт, па дрỳк, па y
стредàта падѝна (Кюстендилско) и др.
3. П о д ч и н е н и о п р е д е л и т е л н и и з р е ч е н и я, свързани с определителни съюзи дèту,

дèк, штò и др. (за тях вж. тук, с. 271).
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
ЧАСТИЧНИ СИНТАКТИЧНИ ОСОБЕНОСТИ
Словосъчетание
Глаголни словосъчетания (Предложни конструкции; Инфинитивни конструкции)
Адйективни словосъчетания
Изречение
Просто изречение (Въпросителни изречения; Отрицателни изречения; Словоред)
Сложно изречение
Частичните синтактични особености на българските диалекти са доста. Те се срещат във всички

части на граматичната структура, но преобладават в глаголните словосъчетания и в строежа на
простото изречение.
СЛОВОСЪЧЕТАНИЕ
Частични синтактични диалектни особености в строежа на словосъчетанията се срещат предимно

при глаголни и адйективни словосъчетания.
ГЛАГОЛНИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
1. П р е д л о ж н и к о н с т р у к ц и и
Частични синтактични особености при предложните глаголни словосъчетания се проявяват в

различни значения на общонародни предлози. По-характерни такива разлики са:
1. За означаване на ‘движение отвътре навън’ в балканските, мизийските и др. източни говори се

използува предлог от: Тугàй тòй изл’àзъл уд дулàп’ъ (Габровско); Дрỳги изнàс’ет ут къшк’àта
пукъ̀шнина (Котелско); Исфъ̀рлила сѝчката рѝба от кòшъ (Казанлъшко); Искòчил ут чушмъ̀тъ
идѝн д’àул (Павликенско); Извàдам от тòрбаса хлềп (Маданско) и др. В западните говори в този
случай се предпочита предлог из: 3 добрòм и змийà из дỳпка се вàди (Видинско); Он извадѝл
кр̥̀пата ис кòвчаго. Онà се поподигàла ис кàцата (Кюстендилско); Почèл да излàзи ис чешмàта
едѝн стрàшен змèй (Брезнишко); По еднò врèме пòпо излèзе ис к’ушèто (Пернишко); Он излезнàл
ис селòто (Софийско); Вàди мàсло ис качèто (Тетевенско) и др.
2. За означаване на ‘движение отгоре надолу’ в балканските и мизийските говори се използува

предлог от: Мумѝчиту сл’àзлу ут чурèшътъ (Павликенско); И съ фъ̀рлилъ уд дървòту
(Търновско); Пàдне от добòт жèлот (Велинградско) и др. В западните говори се предпочита
предлог из: Момчèто слезнàло из дървòто (Кюстендилско); Орèло се спуштѝл из връò (Софийско)
и др.
3. За означаване ‘цел на движение’ в балканските и рупските говори се употребява предлог ф:

Зъминъл ф Сòфийъ (Габровско); Утѝвът фъв гръдъ̀ (Казанлъшко) и др. В западните и някои
източни говори обаче се употребява предлог на, т. е. в тях предлог на е разширил значението си:
Утѝвът на Влàшку (Разградско); На Сàмокоф шò че прàиш (Самоковско); Одѝл на Совѝйу
(Брезнишко); Ке ѝде на градò. И на Лешкò ке ѝдеш (Благоевградско) и др.
4. За означаване на ‘движение след нещо’ в по-голямата част от българските говори се употребява

предлог слет: Върѝ сл’ът мèни (Габровско); Тѝй ѝдът слет т’àў (Разградско) и др. В
северозападните говори обаче се използува предлог по: Ôн òди no нèго. Йà òдим по стàрецо. Онѝ
бèгат по вòло (Софийско); Ке търчàт по мèне. Тòй минà по тèбе (Ихтиманско) и др.
5. В отделните говори се срещат още много глаголни словосъчетания с по-особени, диалектни

значения на общобългарски предлози, като:
265
на за означаване ‘начин на проява при облекло’, книж. по: Òди на тàнки дрèи. Сабỳл се на къ̀си
гàшти (Ихтиманско); Àнто е на налàне. Сѝте са на чорàпе у одайàта (Софийско); Кренàл на
кошỳл’а (Благоевградско) и др.;
на за означаване ‘цел на действие’, книж. за: ште да са жèни на втòра женà (Смолянско);
Утѝва да сватỳва на мумàта (Сливенско); Мѝка отѝде нà вода с котлѝте (Пирдопско) и др.;
на за означаване на ‘движение към лице, цел’, книж. при: Утѝвъми нъ кръ̀сникъ си с кравàй
(Русенско); Зèт’ъ утѝва на бàбата и на д’àдото. Идѝ на бàба Д’àна (Провадийско); Йàс отѝвам
на свинйèто (Ивайловградско) и др.;
у за означаване ‘положение вътре в нещо’, книж. в: У сандъ̀ко е. У рикъ̀та пàднал (Русенско); У

идѝн пòш и завъ̀зан (Разградско); У удъ̀тъ и путъ̀нъл (Павликенско); Кàрът у кърỳцътъ
(Търновско); Бèла плàтно у рекàта. Ше тỳри едѝн крàшник у торбèто (Ихтиманско); Очèл у
горàта. Седѝ у грàт (Софийско); С колà идè у градò. Лòват кр̥̀сто у рекàта (Кюстендилско) и др.
2. И н ф и н и т и в н и к о н с т р у к ц и и
В балканските и мизийските говори край глаголи, които означават възможност за действие, като м
о г а, с м е я, р а ч а и др., се срещат скъсени инфинитивни форми: Сигà ни мòгъ издържè нъ
тъквъ̀с свàдбъ. Àc ни мòга ти кàзъ. Ни смèйъ прудỳмъ (Габровско); Àс нѝшту ни мòйъ ти кàзъ.
Мòш ли гу чỳ? Ни смèйе продỳма пред баштà си (Троянско); Ни мòйът гу изèде (Сливенско); Не
мòга ти кàза кугà ште си дòе. С нѝшто не мòем ти помòгна (Пирдопско) и др.
АДЙЕКТИВНИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
При адйективните словосъчетания по-съществено е изразяването на сравнителна степен. В

повечето български говори сравнителна степен се изразява с частица по и съответното
прилагателно име, свързано с името с предлог от: Тòй и пò-гул’àм ут мèн’ъ (Габровско); Онà е пò-
стàра от сестрà ми (Софийско) и др. В мизийските, някои балкански, източнорупските и
тракийските говори обаче при прилагателни, означаващи ‘възраст, големина и др.’, сравнителната
степен е без частица по и сравнението, съпоставянето се изразява само с предлога от: Тòй мàлък
от вàс (Преславско); Едѝн брàт ѝмах от мèне мъничък (Новопазарско); В сèлото от
266
мèне стàр ѝма. Тѝ от нàс ỳбави бà, рỳсите (Шуменско); Д’àдо Тòнчо от баштà ми гол’àм бềши
(Търговищко); Од Жел’àска бѝл мàлък (Карнобатско); Тòй е мàлък ут нèхи трѝ гудѝни
(Хасковско); Д’àдо Стамбòл Стàвреф трѝ гудѝни ут мèне гул’àм. Мàлък ут тèб’ạ (Зап. Тракия) и
др.
ИЗРЕЧЕНИЕ
ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ
В строежа на простото изречение се срещат следните по-характерни частични синтактични

особености.
1. В ъ п р о с и т е л н и и з р е ч е н и я
Въпросителните изречения в по-голямата част от българските говори се образуват с въпросителна

частица, въпросително местоимение или въпросително наречие: Шъ дòйът ли нъ свàдбъ
(Габровско); Тѝ обрà ли ги? (Ихтиманско); Кòй че четè? (Софийско); Кугà и бѝл у сèлу?
(Първомайско) и др.
В някои родопски говори обаче покрай този вид изречения се срещат въпросителни изречения и
без въпросителна частица, въпросително местоимение или въпросително наречие. Те се оформят
само със своята мелодика (интонация), която в края на изречението се повишава и придава
въпросителен облик: Рồчен дарàк сте не вѝдвали? (Девинско); Не е дашồл Мехмèт? Нè е хòдил на
Сòф’а? A таквò нèмаш лепѝло? (Крумовградско) и др. Интересно е да се изтъкне, че такива
изречения се срещат по-често в говори вън от пределите на България, например в Банат и в
Съветския съюз: Дубрề читъ̀? Ти й студèну? У шкỳлата и наỳчника? Ву треба мêсу? Cạ дубрề?
(Банат); Тѝ ни двàдала в нàшту сèлу? (Съв. съюз — говори на територията на бившия вече СССР,
бел. ред.) и др.
2. О т р и ц а т е л н и и з р е ч е н и я
При отрицателните изречения по-характерни са изреченията, изразяващи отрицателен отговор с

частица к’и в края. Те се срещат в мизийски, източнорупски говори и в подбалканския говор: Ни
знàм кѝ. Не штъ̀ кѝ, Нèмат кѝ (Шуменско); Ни мòш кѝ. Ни ги знàм кѝ (Сливенско); Чàках го байà,
не дòде кѝ (Асеновградско); Не фàтихме рѝба кѝ. Не сѝ дошèл кѝ (Малкотърновско) и др.
267
3. С л о в о р е д
Частичните синтактични диалектни особености в областта на словореда са много. По-важните от

тях са следните:
1. К р а т к и ф о р м и н а л и ч н о т о м е с т о и м е н и е в н а ч а л о т о н а и з р е ч е н и е. В
някои родопски и тракийски говори кратките форми на личното местоимение са в началото на
изречение: Ма дàде пàк въф съ̀т (Златоградско); Го зèме. Йа клàват ф тòрбата. Ги бèрат зелèнки
(Зап. Тракия) и др. Такъв словоред широко е разпространен в българските говори в Банат и в
Съветския съюз: Ме булѝ крàк. Tи й студèну? Гу прàвạт ут тѝквену сềме. Ву трềба мềсу? Ги
тупъ̀т, г’и менът кунòпете (Банат); Гу удвềхми и утѝдахми на дрỳга рàбота. Ви кàзвам кàк мạ
глèдạхạ. Н’и пуѕвạнѝха ф клàс (Съветски съюз) и др.
2. Ф о р м и н а п о м о щ н и я г л а г о л съм в н а ч а л о т о н а и з р е ч е н и е. В някои
родопски и тракийски говори и формите на помощния глагол съм могат да бъдат в началото на
изречение: Съм ѝскал йà тèбе (Златоградско); Си йа зè напрèш (Асеновградско) и др. Такъв
словоред широко е разпространен в българските говори в Банат и в Съветския съюз: Съм шкулàр у
трèкийạ клàс. И дубъ̀р-челềк’. Сạ палк’ềне съ̀те (Банат); И бъ̀лгарин мòйа д’àду. Сạ дубрѝ òра и др.
3. П о м о щ е н г л а г о л в с л о ж н о м и н а л о в р е м е. Формите на помощния глагол съм и

бях при сказуемо в сложно минало време, когато не е в началото на изречение, в повечето
български говори са непосредно пред причастието и между тях не може да се вмъква друга част на
изречението: Тàм и ѝмалу гул’àму сèлу (Габровско); Тỳрците съ скàрали със нèгу (Шуменско); Нъ
нѝвътъ дицàта съ рàждали (Старозагорско) и др. В западните говори обаче формите на помощния
глагол в сложно минало време са отдалечени от причастието и между тях могат да се вмъкват
други части на изречението: Тòй е днèска ишàл. Нѝм са пòвече дàли. Мèне са забѝте паднàле. Òсем
годѝни сам слугѝна седèла. Тỳк е дàш нòгу имàло. Нòго рàбоши бèа тѝе изнèле (Ихтиманско); Каквà
е кàшта станàла. Он бèше войнѝк ишèл. Онà бе ỳбаво измèла (Кюстендилско) и др.
4. К р а т к и ф о р м и н а л и ч н о т о м е с т о и м е н и е к р а й с к а з у е м о в м и н а л о н е
о п р е д е л е н о в р е м е. Кратките форми на личното местоимение в изречения с минало
неопределено време, когато не е в началото на изречение, в повечето български говори, т. е. в
североизточните, северозападните, източните рупски и др., са между помощния глагол и
причастието (пом. глагол +
268
местоимение + причастие): Млòгу пъ̀ти съм му кàзала на мъжò си (Шуменско); Пърѝ съм му дàл
(Габровско); Тѝ си ме тъ̀рсил (Малкотърновско); Йà сам го искòпал (Ихтиманско); Бѝволица са му
купѝли (Софийско); Онѝ са ни видувàли (Кюстендилско); Такà са ми кажàли (Благоевградско) и др.
Този словоред е по-нов.
В родопските и в западните рупски говори обаче кратките форми на личното местоимение са пред
цялата глаголна форма (мест. + пом. глагол + причастие): Йề ти съм кàзал. Ако мạ си забурѝл. Нѝе
ве сме кàнили (Смолянско); Йà му съм дàл адѝн лềп. Йà го съм искỳтил (Златоградско); Йề ги сồм
гл’ồдала. Дванàйсе гадѝни кàк йе сме градѝли кồштаса (Девинско); По аннà крàва ми са остàвили.
Па го сạ налòжили (Велинградско); Йà го сам дàл. Йà му сам купѝл цървỳле (Банско); Мнуòгọ тъ
сạм х’арèсал. Туòлкọ мъ си заборѝл. Кàк г’и сме п’àли (Гоцеделчевско) и др. Този словоред е по-
старинен. Той е зарегистриран и в старобългарски: (пет
таланта ми си дал — пет таланта си ми дал).
5. О т р и ц а н и е не и к р а т к и ф о р м и н а л и ч н о т о м е с т о и м е н и е к р а й с к а з у
е м о в п р о с т а г л а г о л н а ф о р м а. В балканските и мизийските говори в изречение с
отрицание не, кратка форма на личното местоимение или възвратна местоименна частица се и при
сказуемо в просто време, когато са в средата на изречение, има по-нов словоред, при който
отрицанието е отделено от глагола и между тях е кратката местоименна форма (не + местоимение +
глагол): Тàте ни мъ̀ пỳшта. Т’è ни гу дàват (Беленско); Àc ни тъ чỳвъм. Мàйкъ ни гу пỳштъ. Тòй
ни гу вѝждъ (Габровско); Àc ни тъ̀ слỳшъм. Да нè йъ тъ̀пчити (Сливенско) и др.
В повечето западни и югоизточните говори обаче се пази по-старинен словоред, при който
отрицанието не е непосредно пред глагола (местоимение + не + глагол): Àc тъ ни вѝд’ъ. Тòй гу ни
знàй. Нѝй г’и ни слỳшъми. Нѝкъкъф съ ни вèсна викѝ (Троянско); Àз гу не познàвам. Тòй ми не кàза
нѝшто (Пирдопско); Йà му не кàзвам. Тòй ми не дàва парѝ (Златоградско); Пồрвийạ йề гу не
ѝштех. Йề гу не гàлех йềце (Смолянско); Йà те не пỳштам. Нѝшто ми не дàваа. Да ми не мèни
вèрата (Разложко); Йà го не познàвам. Тòй ми не кàза (Плевенско); Йà му не дàдох. Тòй ми не
трèбе. Сегà вèче ги не закàчат (Ихтиманско); Йà те не òкам за лòшо. Нѝшто ти не купѝх. Тѝ ме
не познà (Софийско); Йà те не вѝда. Òн ми не дàва. Без йàден’е те не остàвл’ат (Кюстендилско) и
др.
Когато отрицанието е в началото на изречение, в балканските и мизийските говори се запазва
словоредът: Ни тъ чỳвъм (Габровско); Ни тъ слỳшъм (Сливенско) и др. В останалите говори обаче
269
местоимението се поставя след глагола: Не платѝа ми нѝшта (Девинско); Не штồ го (Смолянско);

Не познàвам та (Велинградско); Не дàват ми парѝ. Не будѝ г’и (Пирдопско); Не бèше ми добрè.
Не дàва ми йàдове (Ихтиманско); Не кàзвайте му за мèне. Не дàвай му нѝшто (Софийско); Не
дàдоа му да ỳчи. Не дàвам си вèрата. Не приѝмат го (Кюстендилско) и др.
6. О т р и ц а н и е не к р а й с к а з у е м о в с л о ж н а г л а г о л н а ф о р м а. В български
говори — североизточни, западни, източнорупски и др. — в изречение, в което сказуемото е в
минало неопределено време, отрицанието не е пред помощния глагол (не + пом. глагол +
причастие): Àc ни съ̀м душлъ̀ (Търновско); Навъ̀н ни съм излѝзъл (Ловешко); Не сàм игрàла. Бес
прасè не смè седèле (Ихтиманско); Ивàн не е дошàл (Софийско) и др.
В родопските и тракийските говори обаче отрицанието е пред причастието (пом. глагол + не +

причастие): Йề сạм нè пейàла. Йề сạм нè дошồл тèбе да гл’ồдам. Йê му сạм хàлишта нè донèсла. За
нèга сме нè слỳшали. Тề сạ нè хòдили (Смолянско); Йề сạм нè вѝдовала (Маданско); Сегà сạм н’ồ
òдило (Девинско); Дрỳгу съм нè рèкълъ. Гà съм нè кàзъл. Къкò сме нè претеглили. Да гу б’à нè
пуглèднълъ (Тракия) и др.
7. О т р и ц а н и е не и к р а т к а ф о р м а н а л и ч н о м е с т о и м е н и е к р а й с к а з у е м
о в с л о ж н о м и н а л о в р е м е. В много български говори — главно източни и някои западни
— отрицанието не е пред помощния глагол, a кратката местоименна форма е между помощния
глагол и причастието (не + пом. глагол + местоимение + причастие): Àc ни съ̀м гу тъ̀рсилъ
(Ловешко); Тѝ ни сѝ му дàл пърѝте (Сливенско); Нѝй ни сми им въ̀рнъли бръшнòту (Старозагорско)
и др. В 3 лице ед. число обаче словоредът е друг: Тòй ни мỳ й дàл. Т’à ни гỳ й вид’àлъ (Габровско) и
др.
В някои югозападни говори отрицанието е пред кратката местоименна форма, a помощният глагол
е пред причастието (не + местоимение + пом. глагол + причастие): Èс не му сам тỳрила. Не г’и сме
белòсали (Велинградско); Вàс не вè сме рỳкали (Банско); Нѝе вòда не мỳ сме турѝли ѝч (Петричко)
и др.
В говори около северната половина на ятовата граница отрицанието е между кратката местоименна
форма и помощния глагол (местоимение + не + пом. глагол + причастие): Тòй го не е вѝдел. Àс му
не съм пѝпал торбàта (Пирдопско); Йàз го не сàм видèла. Тòй го не è послỳшал. Отпуска му не сà
давàле. И чàсно ми не сà дàле ѝч (Ихтиманско); Он ме не è вишèл оттогàй (Кюстендилско) и др.
270
В родопските говори отрицанието е пред причастието, a кратката местоименна форма е пред

помощния глагол (местоимение + пом. глагол + не + причастие): Ама йề гу сạм нè чỳвала. Йề гу сạм
нè вѝд’ел. Йề тạ сạм нè чỳвал дạ пọпềеш. Йề вạ сạм нè вѝд’вạл дạ влезèте бy ... ồш. Тềх г’и сạ нè
кạлèсвạли на свàдбạ (Смолянско); Кенàно си ...уло, пъг гу си нè вѝдело (Девинско) и др.
СЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ
Частичните синтактични диалектни особености в строежа на сложното изречение са малко.
В строежа на с л о ж н о т о с ъ ч и н е н о и з р е ч е н и е те се проявяват предимно в по-особени,

диалектни значения на някои съюзи, като чи при съединителни връзки (книж. и): Мòйтъ мàйка съ
ръзбул’à, чи умр’à (Габровско); Къту зъвълè зърънтъ̀, чи чàк вич’ъртъ̀ спрè (Троянско) и др.
В строежа на с л о ж н о т о с ъ с т а в н о и з р е ч е н и е те се проявяват също в по-особени,

диалектни значения на някои съюзи и в по-особени връзки при подчинени изречения.
1. В говорите се среща съюз да за означаване на условие (книж. ако) или за означаване на

следствие (книж. че): Онà би ручàла, да ѝмаше штò. Йà бѝ те тепàла, да не бèше мàк’а ти. Онѝ би
го свр̥шѝли да мòжат (Софийско) и др. — Кат cạ привèдох дạ грạбнàх тойàгạта (Разградско);
Натвàрих колà съз дềск’и да г’и отпрàтих (Тетевенско); Изб’àгаа да си отѝдоа (Казанлъшко) и
др.
2. За българските говори, както вече се посочи, са характерни подчинените определителни

изречения, свързани с определителни съюзи. В източните говори съюзът е дèту, дет: Учѝтъл’ът,
дèту мъ ỳчи, и стàр. Гърнè, дèту ъ дърџàлу кътрàн’, мл’àку ни мòъ дърџѝ. ма иднѝ, дèту съ
събѝрът ф чèркоъ да читъ̀т мулѝтви (Троянско); Знàм Стòйка, дèту гу убѝха у уйнъ̀та. Испъ̀ди
кòн’у, дèту прàи пàкус. Прѝкъскътъ, дèту и за вълкъ̀. Чỳшк’ити, дèту г’и печèм (Шуменско) и др.
В западните говори се употребяват съюзите дèка и што: Нòса парѝте, дèк ми г’и дàде
(Пирдопско); Йà имàх бàба, дèк пỳшеше. Тàа офцà е сагмалѝца, дèка прес лèтото се млекỳва
(Ихтиманско); Човèко, дèка го видòх (Самоковско); Къштата, дèка е на крàйо на селòто. Женѝте,
дèка се бèа збрàли на клàденецо, си отидòа (Софийско); Кòй е тòе човèк, дèка го сретн ме? Тòе
ле е, дèка го видṑме снòшти? (Кюстендилско) и др. — Мажò, штò го сретнàме (Самоковско); Да
те удàри у глàвата лèбо, штò го рỳчаш. Пипèро, штò го купѝх чèра, е л’ỳт (Софийско) и др.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
ЛЕКСИКО-СИНТАКТИЧНИ ОСОБЕНОСТИ
Диалектни предлози
Диалектни съюзи
Диалектни словосъчетания (Глаголни словосъчетания; Именни и адйективни словосъчетания)
Към синтактичните особености на българските диалекти могат да се отнесат и други особености,

които по своя характер са на границата между синтаксис и лексика. Такива са диалектните по
форма предлози и съюзи, диалектната рекция на глаголи, диалектните предложни връзки в отделни
словосъчетания и др.
ДИАЛЕКТНИ ПРЕДЛОЗИ
В българските говори се срещат значителен брой диалектни по форма предлози. По-голямата част
от тях се срещат в северозападните, югозападните и югоизточните говори. Такива са например:
кот и въс — за означаване ‘непосредна близост’ (книж. при): Че ѝдем код нèго. Седнàх кот чѝча.
Отидòх код бàба си (Софийско); Отидè кот сестрà си. Код мèне спà (Кюстендилско) — Утѝди
въз д’àда си. Жувèйът въз Димѝтра (Павликенско);
спрèма, спротѝ и нàспорек’ — за означаване ‘срещуположност’ (книж. срещу): Момàта живèе

спрема н’ . Бàш спрема цр̥̀квата треснà гр̥мл’авицата. Спрема тòрник и сàбота годèш се не
прàви (Кюстендилско); — Онѝ седàт спроти нàс. Спроти нèдел’а не рабòтат (Софийско);
Спроти нàс ca и момчèтата (Ихтиманско); У сàбота спроти недèл’а бèше (Кюстендилско) — Ше
дòш ф съ̀бута нàспурек’ недềле (Малкотърновско) и др.;
вр̥с и врес — за означаване ’положение върху нещо’ (книж. върху): Паднàх вр̥з нèго. Фр̥лѝх др̥вòто
вр̥з кỳпо (Софийско); Штèше да пàдне вр̥з главàта му. Кỳчето се спỳшти вр̥з мèне да ме уàпе
(Ломско); Bр̥c тàа пèчка штò ли нèма. Сѝчко е врес мèне (Кюстендилско); Чèрга врез нèго
(Благоевградско) и др.;
кр̥с — за означаване ‘преминаване през нещо’ (кн. през): Кр̥з н’èга да се прòвре (Ломско);
Проòдимо кръз корѝйуту (Трънско) и др.;
прис — за означаване ‘липса’ (кн. без): Тòй òди прис калпàк (Силистренско) и др.;
досъ̀м —за означаване ‘непосредна близост’ (кн. непосредно до): Камиòно минà досъм мèне.
Еднъ̀шке до офцѝте, досъ̀м пармàците лежѝм (Кюстендилско) и др.
В българските говори се срещат много наречия за място, които са преминали в предлози:
272
къдè и накъдè — за означаване ‘посока на движение’ (кн. към): Тръгнал з дръфцàта къдè къ̀шти.
Накъдè сèло ше кàраш снòпе (Белослатинско); Не довàда кадè вàзе. Бèгаме нагòре кадè Ихтимàн
(Ихтиманско); Ч ѝдем кадè нèго. Он ойдè кадè нѝвата (Софийско) и др.
удгòр’е — за означаване ‘положение над нещо’ (кн. над): Гуръ̀тъ и удгòр’е сèлту (Шуменско);
Уры̀сạ излềзва удгòре удъ̀та. Удгòре ры̀зата хѝмам лàйбер (Банат) и др.
уддòлу — за означаване ‘положение под нещо’ (кн. под): Нèйнийъ бъштà уддòлу пъ̀т’ъ живèй
(Сливенско); Тỳй се твàре на памỳка хòма уддòлу бъ̀рдуту (Банат) и др.
ДИАЛЕКТНИ СЪЮЗИ
В българските говори се срещат сравнително малко диалектни по форма съюзи. Повечето от тях се
срещат в западните и югоизточните говори. Такива са например:
та — съчинителен и подчинителен съюз (кн. и, че): Ързỳлнъх съ из ỳрвътъ, тъ чàк в дулъ̀т съ
спр’àх. Фъ̀фли, тъ ни мòъ да му съ ръзбирè нѝшту (Троянско); И тòй зèме та закòле еднà офцà
(Белослатинско); Пуснàле са, та го фанàле. Навèло ca, та ca напѝло (Ботевградско); Идòх при нѝх,
та ги питàх. Извàди кръпата, та г’и обрѝше (Ихтиманско); Зèл синò и, та се затръкнàл на по
нèго. Одѝл, та се уморѝл (Софийско); де, та ме крàдне сàл (Ломско) и др.
па — съчинителен и подчинителен съюз (кн. а, и, за да): Тòлкова стòка, па нèма пàстире. И кòн’а
са запрèл, па г’a чàка (Белослатинско); Ште ѝда да ѝспера, па тогàй ште сèдам. Искат ca, па не
мòже да се зèмат. Сèдни тѝзе, па си глèдай работàта (Ихтиманско); Пỳсни ме да мѝна, па шта
ти кàжа (Ботевградско); Пиè си òн, па си му е добрè н’èму (Ломско) и др.
òти — подчинителен съюз (кн. че): Йàла тỳка, òти лел’à ти додè. Йàт ме е, òти не сам ишлà
(Ихтиманско); Пѝше ни пѝсмо, òти е добрè. Не лѝ те e срàм, òти пипèро изгорè (Кюстендилско) и
др.
дèка — подчинителен съюз (кн. че): Знàм, дèка съм бỳгарин. Видòа ме и тàм, дèка сам добрè
(Самоковско); Òн си не признàва, дèка е àлтаф. Да му кàжеш, дèка йà не сàм напраѝл нѝшто
(Софийско); Децàта вишлè, дèка че г’и стѝгнат (Кюстендилско); Вѝда, дèка е пò-стàр от мèне
(Благоевградско) и др.
273
ДИАЛЕКТНИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
В българските говори се срещат доста отделни словосъчетания, които са диалектни по характера на

връзката между главния и зависимия член.
1. Г л а г о л н и с л о в о с ъ ч е т а н и я
При глаголните словосъчетания по-характерни случаи са:

1. Липса на предложна връзка при някои глаголи, означаващи движение или дейност:
о т и д а : Бàбạта ọтѝде чèрквạтạ ‘бабата отиде на черква’. Пàтките ọтѝдаwа йạзọвѝрạ

(Шуменско) и др.
с в и р я : Свы̀рạ йòргане ‘свиря на орган’ (Банат); Знàйе да свѝри кавàл (Свиленградско) и др.
2. Гломеративно пряко допълнение при някои глаголи, като:
в я р в a м : Бàба Цвèта те не вèрва ‘баба Цвета ти не вярва’; Тѝ мòже да ме не вèрваш
(Ихтиманско); Ни штъ̀ да те вềрвам. Ситийạ ни вềрва глàднийạ (Банат) и др.
3. Диалектни предложни връзки: Ок’оравèхме од òчи (Благоевградско); И йе живейàла от мèсец

врèме (Ломско) и др.
2. И м е н н и и а д й е к т и в н и с л о в о с ъ ч е т а н и я
При именните (субстантивните) и адйективните словосъчетания са характерни случаи като:

1. Л и п с a на предложна връзка при някои прилагателни, като пълен: Кàцата е пỳна вòда. Пỳна
колà слѝви (Ихтиманско); Къ̀штата н’и пъ̀лнạ бълх’ѝ (Гоцеделчевско) и др.
2. Н а л и ч и е на предложна връзка: ма нèшто од говèда (Благоевградско) и др.
3. Диалектни предложни в р ъ з к и: маме нỳжда за воденѝца. Кòй ѝма нỳжда за лèп, òди та си
купỳва (Пирдопско); Пазàре пъ̀л’ан от нарòт (Гоцеделчевско) и др.
С т о й к о в, Ст. Банатският говор. С., 1967, 280—332;

М л а д е н о в, М. Бележки върху синтаксиса на ихтиманския говор. — Бълг. ез., 1965, № 3, 208—
224;
У м л е н с к и, Ив. Някои синтактични особености на кюстендилския говор. — Изв. Инст. бълг. ез.,
8, 1962, 299—308;
У м л е н с к и, Ив. Някои синтактични особености на кюстендилския говор. — Бълг. ез., 1963, №
4—5, 463—468;
У м л е н с к и, Ив. Особености в употребата на някои глаголни времена в един западнобългарски
говор. — В: Славистичен сборник. С., 1963, 319—324;
274
Б о я д ж и е в, Т. Някои синтактични особености на говора на с. Съчанли, Гюмюрджинско. — Ез. и

лит., 1964, № 3, 86—90;
М и л е т и ч, Л. Няколко синтактични и морфологични особености на българските народни говори.
— СпБАН, 56, 1937, 21—41;
М и л е т и ч, Л. Удвояването на обекта в българския език не е „балканизъм”. — Пак там, 1—20;
И л и е в, И. Изчезване на инфинитив и остатъци от него в български език. — Изв. на Семинара по
слав. филология, 4. 1921, 126—147;
А н д р е й ч и н, Л. Мястото на остатъците от инфинитив в българското спрежение. — Бълг. ез.,
1953, № 1, с. 65;
Б о я д ж и е в, Т. Особени форми на удвоен обект в един български говор. — Изв. Инст. бълг. ез.,
11, 1964, 427—431;
З а и м о в, Й. Употреба на предлога „за” в българския език. — Пак там, 6, 1959, 321—372;
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. Предлог на в българските диалекти. — Пак там, 12, 1965, 67—
106;
К о с т о в а, Т. Предлог от в българските диалекти. — Пак там, 107—156;
Т о п а л о в а – С и м е о н o в a, Хр. Една особена употреба на предлог с в говора на с. Вишовград,
Павликенско. — Пак там, 11, 1964, 433—436;
Л и л о в, М. Употреба на съчинителните съюзи в българските диалекти. — Пак там, 12, 1965, 3—
66;
М л а д е н о в, Ст. За реда на някои думи („енклитики”) в българския език. — Родна реч, 1931, №
2, 98—100;
С л a в с к и, Фр. Към въпроса за реда на енклитичните думи в българския език. — Пак там, 1937,
№ 3, 158—163;
S ł a w s k i, Fr. Miejsce enklityki odmiennej w dziejach języka bułgarskiego. Kraków, 1946, 87 p.;
Ц и х у н, Г. Местоименната енклитика и словоредът в българското изречение. — Бълг. ез., 1962, №
4, 283—291;
Ц ы х у н, Г. A. O „сильных” формах в системе местоимений южнославянских языков и их
“слабых” соответствиях. — Вестник Ленинградского университета, № 2. Серия Истории, языка и
литературы. Л., 1962, 119—130;
Ц ы х у н, Г. А. Синтаксис местоименных клитик в болгарском и македонском литературных
языках. Автореферат диссертации. Л., 1966. 18 с.
[ А л е к с а н д р о в, Л. Особени конструкции за изразяване на притежателни отношения в един

български говор. — B: Изследвания в чест на проф. д-р Симеон Русакиев. Шумен, 1982, 171—177;
А с е н о в а, П. Предлогът „от” в балканските езици. — Изв. Инст. бълг. ез., 16, 1968, 157—161;
А с е н о в а, П. Финална употреба на предлога до в българския език и нейните съответствия в
западнославянските и балканските езици. — B: Славистични изследвания. С., 1968, 147—151;
А с е н о в а, П. Общност в употребата на най-характерните граматикализирани предлози в
балканските езици. — Год. СУ. Фак.слав. филол., 66, 1972, № 1, 177—250;
А с е н о в а, П. Българският език — славянски и балкански. (С оглед употребата на най-
характерните граматикализирани предлози). — В: Славистични изследвания. Т. 3. С., 1973, 46—51;
A с е н o в а, П. Предлогът за и неговите съответствия в балканските езици. — Бълг. ез., 1974, № 3,
216—226; № 5, 398—408;
А с е н о в а, П. Относно имам-перфектните форми в българския език. — Бълг. ез., 1987, № 1—2,
149—151;
Б a й ч е в, Б. Синтактична типология на съюзите в говора на с. Голица. Поморийско. — Бълг. ез.,
1977, № 1, 35—42;
Б o я д ж и е в, Т. Аналитични форми с глагола имам в тракийските говори. — Изв. Инст. бълг. ез.,
16, 1968, 459—465;
Б о я д ж и е в, Т. Значение и употреба на числителното един в рупските говори. — Пак там, 19,
1970, 743—750;
В и д е н о в, М. Към българския диалектен синтаксис. Изразяване на сказуемото в годечкия говор.
— Ез. и лит. 1969, № 5, 48—56;
Г е н а д и е в а – М у т а ф ч и е в а, З. Съчинителен съюз да в българските диалекти. — В: В памет
на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 249—254;
Г у д к o в, В. П. Славянские предлоги: болг. към, къде, код, макед. кон, каде, коj, с.-хорв. код, куде
и иноязычные балканские соответствия. — В: Балканское языкознание. М., 1973, 142—148;
Г ъ л ъ б о в, Ив. Пространствени отношения, интензификация и граматично-лексикална
компаративност. — В: В чест на академик Вл. Георгиев. Езиковедски проучвания. С., 1980, 417—
422;
Д о б р е в а, Д. Форми на предлога с (със) в говора на с. Чамурла, Тулчанско. — Бълг. ез., 1965, №
3, 242—244;
И в а н о в, Й. Н. Случаи на разколебаване на синтактичното съгласуване в някои български
говори. — Бълг. ез., 1972, № 6, 537—542;
Й о т о в, Цв. Стабилизирани построения на говоримата диалектна реч и синтактичното описание
на диалекта (върху материал от говора на гр. Троян). — Год. СУ. Фак. слав. филол., 62, 1969, 635—
708;
И л и е в с к и, Хр. П. Прилог кон хронологиjата на еден балканизам во македонскиот jaзик. —
Мак. jaзик, 1962—1963, № 1—2, 67—85;
И л и е в с к и, Хр. П. Кон интерпретациjата на моделот на удвоениот oбjект во македонскиот јaзик.
— Годишен зборник на Филозофскиот факултет (Скопjе), 22, 1973, 205—220;
275
И л и е в с к и, Хр. П. Проклиза на рефлексивот се в македонскиот и во несловенските балкански
jaзици. — Прилози МАНУ. Одделение за лингвистика и литературна наука, 7, 1982, № 1, 45—53;
И л и е вс к и, Хр. П., К. П е е в. Необична иновациjа во долновардарските говори [кратка
местоименна форма като проклитика край императивна форма]. — Maк. jазик, 1983, № 34, 105—
113;
J а ш а р – Н а с т е в а, О. За формалните и функционалните особености на редупликациjата во
македонскиот jaзик. — Мак. јaзик, 1978, № 29, 35—60;
J а ш а р – Н а с т е в а, О. Редупликациjата во македонскиот и другите балкански jaзици. — В:
Предавања на XI Семинар за мак. jaзик, литература и култура. Скопjе, 1979, 41—43;
К а р а б е л о в а, Г. Към въпроса за синтактичната характеристика на популярната реч. — В:
Сборник трудове на младите научни работници и студенти. ПУ „Паисий Хилендарски”, 6, 1978,
181—184;
К е р е м и д ч и е в а, Сл. Още за безпредложните конструкции на мястото на стари падежни
форми в българските диалекти. — Бълг. ез., 1989, № 2, 146—149;
К о р а н ч е в с к и, А. Македонската конструкциjа имам + participium praeteriti како балканизам. —
Мак. јaзик, 1979, № 30, 123—125;
К о с т о в, В. Некои синтаксички одлики на битолскиот градски говор. — В: Jазичните поjави во
Битола и Битолско денеска и во минатото. Скопjе, 1988, 233—251;
К о с т о в, К. Две синтактични особености в старобългарски език и техните съответствия в
днешните български говори. — Бълг. ез., 1983, № 1, 35—39;
К o с т o в а, Т. Обектно-целни конструкции в българските говори. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970,
757—762;
К о с т о в а, Т. Едно старинно значение на предлога по в българските диалекти. — В: В памет на
К о с т о в а, Т. Архаични общославянски предложни конструкции с предлога по в българския език.
— В: Славистичен сборннк. С., 1978, 205—216;
К o с т o в а, Т., Ив. К o ч е в. За ортотоничния модел на отрицанието на предиката в българския
език. — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 159—166;
К о ч е в, Ив. Акцентологична интерпретация на ритмико-интонационните групи в югозападните
български говори. — Бълг. ез., 1970, №2—3, 182—186;
К о ч е в а, Е., Ив. К о ч е в. Особености при диалектната реализация на междусловните диереми —
тактораздели и фразораздели (върху материал от пирдопския и панагюрския говор). — В: В памет
на проф. Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 149—153;
Л и л о в, М. Употреба на подчинителните съюзи в българските диалекти. — Изв. Инст. бълг. ез.,
18, 1969, 95—178;
Л и л о в, М. Към характеристиката на подбудителните изречения в българските диалекти. — В: В
Л и л о в, М., Т. К о с т о в а, Хр. С и м е о н о в а. Модални синтактични връзки в българските
говори. — В: Otázky slovanské syntaxe. 3. Sbornik symposia „Modalni výstavba výpovědi v slovanských
jazycích”. Brno, 1973, 367—369;
М и н д а к, J. Морфосинтаксички западномакедонско-албански паралели. — Мак. jaзик, 1988, №
38—39; 151—163;
М и н ч е в а, A. За турското влияние върху семантичния спектър на българския предлог от. —
Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 885—891;
М и р ч е в, К. За съчетанията на глагола имам + мин. страд. прич. в българския език. — Бълг. ез.,
1973, № 6, 565—567;
М л а д е н о в, М. Сл. Предлози със значение ‘последователност във времето и пространството’ в
българските говори. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979,
266—270;
М л a д е н o в, М. Сл. Още за конструкции от типа (върви) подире ми. — Съпост. езикознание,
1985, № 4, 36—43;
М л а д е н о в, М. Сл. Един малко известен предлог в българските диалекти: брез / през ‘без’ —
Зборник Матице српске за филологиjу и лингвистику (Нови Сад), 33, 1990, 289—292;
М л а д е н о в, Ц. Балканизъм ли е удвояването на обекта в български? — Изв. Ивст. бълг. ез., 16,
1968, 151—156;
Н и ц o л o в а, Р. Обособяване в българските народни говори. — Ез. и лит., 1967, № 3, 53—64;
П a в л o в а, Н. Безпредложни конструкции на мястото на стари падежни форми в някои тракийски
говори. — Бълг. ез., 1981, № 1, 58—59;
П j a н к a, В. Предикатно-аргументна и пространствена интерпретащца на некои префиксални
глаголи во македонскяот jазик. — Мак. јaзик, 1982, № 32—33, 585—590;
С о л е ц к а, К. М. За семантнката и синтаксата на глаголите за движење во македонскиот jазик. —
Мак. jaзик, 1984, № 35, 281—303;
С т о й к о в, Ст. Синтактичните диалектизми в български език. — Бълг. ез., 1968, № 2—3,149 —
167;
Т o л с т o й, Н. И. Из блокнота диалектолога. 1. Странджанский предикатив нèма. — В:
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. За някои особености на диалектния синтаксис. — Изв. Инст.
бълг. ез., 16, 1968, 467—474;
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. Синтаксис на софийския говор. — Пак там, 18, 1969, 19—93;
Т о п о л и њ с к а, З. Перифрастични инхоативни конструкции во jужномажедонските диjалекти.
— Мак. jaзик, 1984, № 35, 29—43;
T o п о л и њ с к а, З. Количествена информациjа во именската синтагма во jужномакедонските
говори. — Мак. jазик, 1988, № 38—39, 27—45;
T o п о л и њ с к а, З. Перифрастични предикатски изрази како средство на jазичната
интерференциjа. — В: Ja-
276
зичните поjави во Битола и Битолско денеска и во минатото. Скопjе, 1988, 99—107;

Ц ы х у н, Г. А. Тыпалогіа сінтаксічных адрозненняў ў балканославянскім арэале. Мінск, 1978. 44
с.;
Ц ы х у н, Г. А. Типологические проблемы балканославянского языкового ареала. Минск, 1981, 229
с.;
Ц ы х у н, Г. А. Паўднёва-славянска-ўсходнеславянскіа моўныя сувязі. Да проблемы славянскага
ўкладу ў балканскі моўны саюз. Mінск, 1983, 39 с.,
G o l ą b, Z. Funkcja syntaktyczna proklityki zaimkowej w gwarach macedońskich. — Lingua
Posnaniensis (Poznań), 1953, No 4, 277—291;
G o l ą b, Z. Funkcja syntaktyczna partykulu da w językach pd.- słowiańskich (bułgarskim, macedońskim
i serbo-chorwackim). — Biuletyn Polskiego Towarzystwa Językoznawczego, 13, 1954;
K o p e č n i, Fr. Bulgarische Präpositionen kǎmto, kǎdeto, deto. —Zeitschrift für slavische Philologie, 35,
1970, 104—108;
K o s t o v, K. Semantische Beobachtungen über die Verbindung von имам mit dem Partizipium Perfecti
Passivi im Bulgarischen. — Zeitschrift für Slawistik, 17, 1972, No 3, 371—379;
K u f n e r o v á, ZI. Studie z bulharské dialektologie. 1. K novotvarům prědlozkových vazeb v přímém
přıdmětu. —Slavica Pragensia XIII Philologica Acta Uníversitatis Carolinae (Praha), 1971, No 2—3,
27—32;
M l a d e n o v, M. S. Verbreitung und Bedeutungen der Präposition низ in den bulgarischen Mundarten.
— Zeitschrift für Slawistik, 1976, No 6, 820—824;
P r a s t e k, M. Stopniowanie rzeczeowników, czasowników i grup wyrazowych w ewnątrz zdenia w
dialektach bułgarskich. —Studia z filologii polskiej i słowiańskiej (Warszawa), 21, 1983, 239—248;
T o p o l i ń s k a, Z. Z zagadnień macedońskij składni dialektalnej. (Antycypacja i repryza w służbie
perspektywy funkcjonalnej tekstu). — Зборник Матице Српске за филологиjу и лингвистику (Нови
Сад), 27—28, 1984—1985, 805—812;
T o p o l i ń s k a, Z. Reduplikacja zaimkowa w macedońskich gwarach Suchego i Wysokiej (na podstawie
tekstów zapisanych przez M. Małeckiego w r. 1933). — Славистични студии (Скопjе), 4—5, 1984—
1985, 137—144;
Š a u r, V. K otázke ovlivněni dialektů jihoslovanských jazyků balkánskými konvergencemi. — In:
Československé prědnášky pro VI mеzinárodni Sjezd slavistů. Praha, 1968, 161—164;
Š a u r, V. O významu zajmenného zakładu ov- a jeho vztahu k bulharskému a macedonskému členu. —
Slavia (Praha), 1975, No 3, 233—239;
Š a u r, V. Zur Bedeutungsentwicklung der bulgarischen Präposition из. — Zeitschrift für Slawistik, 1976,
No 6, 814—819.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
Видове словообразувателни диалектизми
Диалектните различия в словообразуването се проявяват в словообразувателната

структура на отделните лексико-граматични типове думи, които ca c еднакво значение.
Словообразувателните особености на българските диалекти още не са добре проучени,
защото на словообразуването не е отделяно достатъчно внимание. Все пак събраният
досега лексикален диалектен материал дава възможност да се очертаят основните
диалектни различия в тази област. Те обаче са недостатъчни за по-пълно и по-точно
очертаване на географското разпространение на отделните словообразувателни
особености.
Диалектните различия в словообразуването не са значителни и до голяма степен

обхващат вторични особености, защото, както вече се изтъкна, всички български диалекти
споделят най-характерните черти на българската словообразувателна система както в
инвентара на словообразувателните средства, така и в словообразувателните типове и
модели.
Словообразувателните диалектни различия в о с н о в н и я р е ч н и к са сравнително

малко и са присъщи на диалектни групи,
277
a не на отделни единични говори. Такива са например прèжда (балкански и мизийски

говори) — прèло (рупски говори), кàмък (балкански и мизийски говори) — кàмен (рупски
говори) — кàмик (западни говори), пỳшек (балкански и мизийски говори) — пушѝло,
пушѝлка (централен балкански говор) и др. Срещат се обаче думи от основния речник,
при които има значителни словообразувателни различия. Например за гръм в източните
български говори има още 8 словообразувателни варианта: гъ̀рмел (мизийски говори),
гърмèш (Тополовградско), гъ̀рмот (Новозагорско), гъ̀рмуш (Бургаско), гърмèвица
(Ивайловградско), гърмелèшка (Кърджалийско), гръмотèвица (подбалкански говор) и
гърмутèлица (Свищовско).
Словообразувателните диалектни различия в р е ч н и к о в и я с ъ с т а в са

многобройни и доста разнообразни. При това те се срещат обикновено в отделни,
единични говори. Такива са например названия на кръстовище ‘заковани на кръст дъски
за притискане на зеле, сирене и др. в каца’ — кръстàч (Самоковско), кръстàчка
(Врачанско), кръстàтка (Никополско), кръстàш (Свищовско, Врачанско) и др.; названия
на стърчишка на волска кола в източните говори — стъркỳшка, стъртѝшка и
стъртỳшка (Павликенско), стърчѝга (Еленско, Казанлъшко), стърчѝчка (Русенско,
Силистренско, Чирпанско), стърчѝште (Свищовско), стърчỳга (Великотърновско,
Тревненско, Новозагорско), стърчỳка (Дряновско) и стърчỳшка (Севлиевско,
Новозагорско).
При разглеждане на диалектните различия в словообразуването трябва да се изтъкне, че

някои названия се отличават с голямо словообразувателно разнообразие. Срещу
названието кòтка, което е общо за ‘вид домашно животно’ и за ‘женска котка’, мъжкото
име на котката в източните говори има над 10 названия: кот (централен балкански говор),
котàк (мизийски говори), котарàк (Ловешко), кòтор (Котелско), которàк (Омурташко),
кòтър (Търговищко), котобàн и котовàн (Провадийско), котомбàс (балкански говори) и
др. A за мравка в източните говори има над 12 названия, като мраф (Ивайловградско),
мрàва (Карнобатско), мрав’è (Силистренско), мрàфка (мизийски и балкански говори),
мрàфче (Малкотърновско), мравѝна (Ямболско), мравѝнка (Казанлъшко, Новозагорско),
мравỳнка (Старозагорско), мравѝчка (Преславско), мравỳнца (Русенско), мравỳчка
(Дряновско) и др.
278
ВИДОВЕ СЛОВООБРАЗУВАТЕЛНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Данните, които засега имаме за българското диалектно словообразуване, показват, че

словообразувателните диалектизми в българските говори в огромното си количество са
получени чрез конструкция (деривация). Диалектизмите, получени по други
словообразувателни начини, са много малко. A извънредно малко са диалектизмите,
получени чрез композиция, и тази особеност е във връзка с много ограничения брой
сложни думи в българските говори.
Словообразувателните диалектизми в българските говори според отношението им към

словообразувателните типове и модели в българския книжовен език са две основни групи:
частични и пълни. Ч а с т и ч н и са диалектизмите, в които диалектен по форма или по
употреба (дистрибуция) е само афиксът — носителят на лексико-граматичното значение,
a базата (изходната основа) е общонародна. П ъ л н и пък са диалектизмите, в които
диалектни са базата и афиксът — базата по форма или по значение, a афиксът по форма
или по употреба (дистрибуция).
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
КОНСТРУКТИВНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Частични диалектизми:
Инвентарни диалектизми
Дистрибутивни диалектизми
Групни диалектизми
Единични диалектизми (суфиксни, префиксни, суфиксно-префиксни)
Конструктивните (деривационните) словообразувателни диалектизми са образувани с различни

афикси (форманти). Този вид диалектизми са най-много и са най-разнообразни, защото афиксното
словообразуване е основният и най-широко застъпен словообразувателен начин в българските
говори.
ЧАСТИЧНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Частичните конструктивни диалектизми по своя афикс са два вида — инвентарни и

дистрибутивни.
ИНВЕНТАРНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Частичните инвентарни диалектизми са във връзка с особеностите в словообразувателния инвентар

на българските диалекти, т. е. с вида на отделните афикси. В българските говори тези диалектизми
се срещат при суфикси (наставки), които не са общобългарски, a ca ограничени само в отделни
говори.
279
Инвентарните диалектизми не са особено много. За тях е характерно, че се срещат в западните,

рупските и отчасти мизийските говори, т. е. в тези говори, които не са взели активно участие в
изграждането на българския книжовен език и затова техните активни словообразувателни средства
не се срещат в него.
Инвентарните диалектизми в българските говори са образувани със следните наставки:
а) при названия на лица и животни:

-арийа: гледарѝйа (гледачка), готварѝйа (готвачка), копарѝйа (копачка), месарѝйа (месачка),
плетарѝйа (плетачка), предарѝйа (предачка) и др. — Ихтиманско, Радомирско, Разложко и др.;
-ил’а: доѝл’а (дойка), родѝл’а (родилка) и др. — Ихтиманско и др.;
-ул’а: плетỳл’а (плетачка), родỳл’а (родилха) и др. — Софийско и др.;
-ол’: штр̥̀кол’ (щъркел) — Кюстендилско;
-ен’: слàвен’ (славей) — Асеновградско;
-ер: слàвер (славей) — Благоевградско;
-ур: дивỳр (дива свиня) — Петричко.
б) при названия на предмети и места:

-ал’: скрипàл’ (скрипец, Смолянско), бр̥̀зал’ (бързей, Белоградчишко), страмàл’ (стръмнина,
Разложко) и др.;
-ел: бòдел (трън, Смолянско), сѝпел (сипей, Кюстендилско) и др.;
-ич: каменѝч (каменисто място, Петричко) и др.;
-ок: равнòк (равнина, равно място, Велинградско) и др.;
-ол (-ол’): кривòл (завой, Пирдопско), затискòл (запушалка, Белоградчишко), бръчкòл (бръчка,
Самоковско), вàзол’ (възел, Петричко) и др.;
-ор: средòр (ниви между два дола, Ботевградско) и др.;
-ош: капòш (капчук, Пловдивско, Асеновградско) и др.;
-ул (-ул’): кривỳл (път с много завои, Трънско, Ихтиманско; крива пътека, Старозагорско; извивка,
завой, Софийско, Новозагорско), бръчкỳл’ (бръчка, Малкотърновско), гребỳл’ (гребло,
Велинградско) и др.;
-ма: йàзма (язва, Девинско);
-ỳга: барỳга (бара, локва, Асеновградско), дирỳгъ (следа от колело, Еленско, Севлиевско; следа от
порой по хълм, Великотърновско) и др.;
280
-yл’a: гребỳл’а (гребло, Пернишко, Трънско, Белоградчишко), тресỳл’а (тресавище, Софийско) и

др.
в) при названия на прояви, действия и резултати от действия:

-ан: кòсан (коситба, Девинско) и др.;
-ел: гъ̀рмел (гръм, гръмотевица, Шуменско, Варненско, Ямболско и пр.) и др.;
-уш: гъ̀рмуш (гръм, гръмотевица, Бургаско, Новозагорско);
-илба: вършѝлба (вършитба), косѝлба (коситба), сеѝлба (сеитба), кърштѝлба (кръщене) и др. —
Девинско; вършѝлба (вършитба), кусѝлба (коситба), сеѝлба (сеитба) и др. — павликяни в
Пловдивско;
-ма: бèрма (бране) — Видинско;
-на: прѝказна (приказка)—Кюстендилско; смèшна (смешка) — Ихтиманско и др.;
-отèва: гр̥мотèва (гръмотевица), пукотèва (пукотевица), трескотèва (трескавица), шумотèва

(шумотевица), светкотèва (светкавица) и др. — Софийско;
-ушка: преженỳшка (преженване), призетỳшка (отиване зет в дома на съпругата), преметỳшка

(премятане), пригласỳшка (пригласяване), пожалỳшка (съжаление, извинение) и др. — Софийско;
-ево: йàдево (ядене), пѝево (пиене) и др. — Девинско;
-енк’е: йàденке (ядене), пѝенк’е (пиене) и др. — Девинско.
г) при умалителни названия:

-ек: имòтек (имотец), лỳчек (лучец), снềжек (снежец) и др. — Девинско;
-чôк: вирчôк (вирче), домчôк (домче), машчôк (мъжле) и др. — Смолянско;
-чек: урѝсчек (оризец), лềпчек (хлебец) и др. — Девинско;
-инка: женѝнка (женичка), главѝнка (главичка), ръчѝнка (ръчичка), ножѝнка (краче), чержѝнка
(черджица), чушмѝнка (чешмица) и др. — Смолянско, Асеновградско, Девинско, Гоцеделчевско и
др.
д) при увеличителни названия:
-етина: бабèтина (бабище), женетѝна (женище) — Кюстендилско; женетѝна (женище),
момчетѝна (момчище), свинетѝна (голяма свиня) и др. — Смолянско; алèтина (голяма хала) —
Годечко и др.;
-индра: мъжѝндра (мъжище), биулѝндра (биволище), чувалѝндра (голям чувал) и др. —

Малкотърновско;
281
-унда: йуначỳнда (юначище) — Разложко;
-урлега (-урл’ага): женурлèга (женище), момчурлèга (момчище) и др. — Софийско; момчурл’àга

(момчище) и др. — Годечко.
е) при названия на качества:

-ешти: дèтешти (детски), йàгнешти (агнешки), крàвешти (кравешки), магàрешти (магарешки),
мỳлешти (мулешки), пѝлешти (пилешки) и др. — Асеновградско, Ардинско, Хасковско и др.;
-чек: бềлчек (беличък), голềмчек (големичък), вồлненчек (вълненичък), червèнчек (червеничък) и

др. — Смолянско;
-шок: големшòк (големичък), дебелшòк (дебеличък), убафшòк (хубавичък) и др. — Софийско.
ж) при названия на обстоятелства:

-ома: крѝшома (кришом), скрѝтома (скришом), крàдома (крадешком), мỳкома (мълчешком),
рèдома (редом), сѝлома (силом) и др. — Ихтиманско, Пернишко, Асеновградско, Малкотърновско
и др.;
-омàто: кръстомàто (кръстом, кръстосано) — Петричко идр.;
-ъчкѝ: клечъчкѝ (клечешком), крийечкѝ (криешком), шъчъчкѝ (с пълни шепи) и др. — Трънско.
Към инвентарните диалектизми се отнасят и думи, образувани с наставки, които имат

общонародни омоними. Такива наставки са например:
-ок : за образуване на имена на лица, предмети и места: главòк (мъж с голяма глава, Ихтиманско),
самòк (самотен човек, Тракия), светòк (светец, Тракия), врачòк (вражалец, Ихтиманско), истърсòк
(последно дете, изтърсак, Ихтиманско), канчòк (канче за вар, Плевенско), нарàмок (товар, който се
носи на рамо, Елинпелинско), претсèбок (количество, което може да се носи отпред с две ръце,
Софийско), огрѝзок (остатък от ядене, Дупнишко), пиштòк (свирка, Кюстендилско), постилòк
(постилка, Разложко), млечòк (растение млечка, Софийско), шипòк (шипка, Пернишко, Годечко),
белòк (бял бор, Смолянско), чернòк (черен бор, Смолянско) и др. Тази наставка има общобългарска
омонимна -ок, с която се образуват имена на мъжки животни от съответни женски: гъсòк, патòк,
мачòк и др.;
-ан: за образуване на имена на предмети, животни и растения: локвàн (локва, Самоковско), мачкàн
(вид попара, Годечко), дрозàн (дрозд, Ихтиманско), бъз’àн (бъз, Белоградчишко) и др. Тази
наставка има общобългарска омонимна -ан, с която се
282
образуват имена на лица, отличаващи се с отрицателно качество: готовàн, мързелàн, забравàн и

др.;
-алка: за образуване на названия на действия: живàлка (живот), поминàлка (поминък), умирàлка
(смърт, умиране) и др. — Девинско. Тази наставка има общонародна омонимна -алка, с която се
образуват названия на предмети: закачàлка, показàлка, стоя̀лка и др.
ДИСТРИБУТИВНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Дистрибутивните диалектизми са във връзка с различната словообразувателна продуктивност на

общонародните афикси в отделните диалекти. При тях общобългарски афикси — суфикси и
префикси — се свързват с едни и същи изходни основи, но в едни говори се употребяват
(предпочитат) едни от тях, a в други говори се употребяват (предпочитат) втори, синонимни на
първите. При този вид диалектизми следователно словообразувателните типове и модели са
еднакви, a ca различни отделните конкретни словообразувателни единици — думите.
Дистрибутивните диалектизми,които са във връзкас различната дистрибуция (употреба) на

общобългарските афикси, са много съществени за българските говори и са най-широко
разпространени.
По своя обсег дистрибутивните словообразувателни диалектизми са два типа: групни и единични.
1. Г р у п н и д и а л е к т и з м и
Групните дистрибутивни диалектизми са последица от по-широкото застъпване, от

предпочитането на един или друг общонароден афикс при образуване на определена лексико-
граматична група думи в някои диалекти. В българските говори този тип диалектизми са доста
ограничени и се проявяват само при някои наставки. Такива са например следните наставки:
-ач: бегàч (беглец), крадàч (крадец), лажàч (лъжец), убивàч (убиец), ѕидàч (зидар), жнийàч
(жътвар), помнàч (който много помни), работàч (който работи добре), полезвàч (който полязва на 2
януари) и др. — Петричко;
-ица: дèверица (деверка), мàйсторица (майсторка) и др. — Ихтиманско;
-уша: главỳша (жена с голяма глава), майкỳша (дете, което

283
прилича на майка си), пристанỳша (пристанала мома) и др. — Ихтиманско;
-ак: борàк (борова гора), церàк (церова гора), връл’àк (стръмно място) и др. — Ихтиманско,
Самоковско; дребàк (място, обрасло с дребни храсти), равнàк (равно място) и др. — Варненско;
-ец: брàтец (братче), вòлец (волче), дòмец (домче) и др. — Софийско;
-ичка: дỳпкичка (дупчица), кутѝичка (кутийка), шѝичка (шийка) и др. — Петричко;
-е: гълъбè (гълъбче), мостè (мостче), овнè, столè, мостè, грошè, главè (главица), кравè (кравичка),
зълвè, къштè, рибè, стомнè, тиквè и др. — Софийско, Кюстендилско, Годечко и пр.;
-ле: кошлè (кошче), сноплè (снопче) и др. — Елинпелинско.
2. Е д и н и ч н и д и а л е к т и з м и
Единичните (уникалните) дистрибутивни диалектизми са последица от употребата,
предпочитането на известен афикс в единичен случай, т. е. при образуване на отделна конкретна
дума.
Този вид словообразувателни диалектизми в българските говори са особено много. С оглед към
афиксния им елемент те са суфиксни, префиксни и суфиксно-префиксни.
Суфиксни диалектизми
Единичните суфиксни дистрибутивни диалектизми са извънредно много. Те се срещат при

следните наставки:

-ажийа: кòсажийа (косач, Новопазарско);
-ак: шътàк (шетач, Пловдивско);
-нак: връснàк (връстник, Кюстендилско);
-ар: селàр (селянин, Свогенско), десетàр (десетник, Хасковско), свиркàр (свирец, Петричко),
работàр (работник, Смолянско), глуàр (глухчо, Пазарджишко) и др.;
-ичàр: косичàр (косач, Девинско);
-ач: работàч (работник, Велинградско);
-аш: колибàш (колибарин, Велинградско);
-ец: пресèлец (преселник, Разградско);
-ник: кълèсник (калесар, Севлиевско);
-арка: селàрка (селянка, Свогенско), чистàрка, (чистница, Велинградско);

284
-ачица: ткачѝца (тъкачка, Гоцеделчевско);
-илница: рождѝлница (родилка, Смолянско);
-ил’ничка: рождѝл’ничка (родилка; Девинско);
-овница: домòвница (домакиня, Шуменско);
-ек: слàвек (славей, Гоцеделчевско).
б) при названия на предмети, места и растения:

-ак: тресàк (тресавище, Белоградчишко), к’ѝселак (киселец, Белоградчишко), цедàк (цедка,
Девинско);
-н’ак: цèдн’ак (цедка, Белоградчишко);
-ар: лештàр (лещак, Пернишко), вехтàр (вехта дреха, Ботевградско);

-ач: тупàч (топка, Великотърновско);
-ек: кѝслек (киселец, Пирдопско, Панагюрско), здрàвек (здравец, Гоцеделчевско);
-ник: кòшник (кошница, Сливенско, Карнобатско, Бургаско), мѝйник (мивка, умивалник,

Първомайско);
-тник: мѝтник (мивка, умивалник, Девинско);
-òтник: дървòтнил (дръвник, Преславско);
-ей (-ъй): пèдей (педя, Велинградско), гълт’ъй (глътка, Габровско);
-ба: прèжба (прежда, Петричко);
-ка: вềшка (вежда, Смолянско), мềшка (място, Велинградско, Гоцеделчевско), кỳпка (купчина,
Девинско);
-àчка: дувàчка (духало, Пернишко), мигàчка (мигла, Русенско);
-ика: чернѝка (черница, Ботевградско);
-ѝлка: косѝлка (косило, Плевенско);
-ишка: равнѝшка (равнина, Девинско);
-алк’а: стъпàлк’а (стъпало, Кюстендилско);
-на: стъ̀пна (стъпка, следа, Карнобатско), брàзна (бразда, Смолянско, Девинско, Малкотърновско);
-àлнъ: кл’учàлнъ (ключалка, Великотърновско);
-н’а: накòвн’а (наковалня, Софийско, Ихтиманско); касàпн’ъ (касапница, Великотърновско),

месàрнъ (месарница, Великотърновско);
-ỳлк’а: ракỳлк’а (ръкойка, Петричко);
-ỳнка: стъпỳнка (стъпка, следа, Плевенско);
-ло: прèло (прежда, Малкотърновско, Свиленградско, Хасковско, Смолянско, Асеновградско,

Петричко и др.).
в) при названия на действия и резултати от действия:
285
-ут: гъ̀рмут (гърмеж, Новозагорско);
-ък: шèтък (шетане, шетня, Великотърновско);
-ба: мòлба (молене, Асеновградско), жàлба (оплакване, Асеновградско), прàвба (правене, дело,
Банат), надèжба (надежда, Тетевенско, Великотърновско), рàжба (раждане, родитба, Петричко),
рòжба (родитба, Гоцеделчевско);
-ка: срèшка (среща, Велинградско);
-èнка: кръштèнка (кръщене, Ихтиманско);
-èшка: болèшка (болест, Шуменско);
-ѝка: болѝка (болка, Белоградчишко, Петричко, Гоцеделчевско);
-ỳл’ка: венчỳл’ка (венчавка, Петричко);
-ина: прàвина (правда, Софийско);
-дина: прàвдина (правда, Тетевенско);
-ица: свồршица (свършване, Смолянско);
-ница: прѝказница (приказка, Самоковско, Ихтиманско);
-ѝлка: женѝлка (женитба, Смолянско), кадѝлка (кадене, Гоцеделчевско);
-на: смèшна (смешка, Ихтиманско), прѝказна (приказка, Гоцеделчевско);
-чинъ̀: слатчинъ̀ (сладост, Великотърновско);
-н’а: прѝказн’а (приказка, Петричко), одн’à (ходене, Софийско, Трънско);
-лò: беглò (бягане, Ботевградско), куплò (купуване, Ботевградско);
-ѝло: збирѝло (сбирщина, Толбухинско), наказѝло (наказание, Белоградчишко).
г) при названия на действия:

-ам: лопàт’ам (лопатирам, Шуменско);
-òсвам: лопатòсвам (лопатирам, Преславско).
д) при названия на качества:

-ат: глизàт (глезен, Еленско), приличàт (приличен, красив, Асеновградско), горнàт (горист,
Трънско), клунàт (клонест, Великотърновско) и др.;
-нат: китнàт (китен, Малкотърновско);
-аф: влàгаф (влажен, Смолянско), ръждàф (ръждив, Шуменско);
-наф: болнàф (болен, Смолянско, Банат, Ихтиманско);
-еф: кòжеф (кожен, Гоцеделчевско);
-учеф: гърбỳчеф (гърбав, Беленско);

286
-ин: кокòшкин (кокоши, Девинско, Врачанско), мѝшкин (миши, Девинско), чѝчин (чичов,
Врачанско) и др.;
-ит: каменѝт (каменист, Тревненско), сънѝт (сънлив, Трънско) и др.;
-итен: доѝтен (доен, Плевенско), товарѝтен (товарен, Петричко);
-лиф: ленлѝф (ленив, Благоевградско, Петричко), мъхлѝф (мъхест, Гоцеделчевско);
-ниф: калнѝф (кален, Девинско);
-òвен: лекòвен (лековит, Врачанско);
-оф: бòгоф (божи, Гоцеделчевско), тѝквоф (тиквен, Девинско).
е) при названия на обстоятелства:

-ка: подѝрка (подире, Севлиевско);
-но: сърдно (сърдито, Шуменско).
Към суфиксните диалектизми могат да се отнесат и следните случаи:
1. Д и а л е к т и з м и б е з н а с т а в к а. Такива са например: кот (котак, Шуменско), миш

(мишка, Дупнишко), бух (бухал, Петричко), мраф (мравка, Бургаско, Малкотърновско), стаф
(става, Гоцеделчевско), òмрас (омраза, Малкотърновско), прòзор (прозорец, Девинско), зàмръс
(замръзване, Беленско), дебèл’ (дебелина, Малкотърновско), мал (малък, Шуменско), пъл (пълен,
Велинградско) и др. Тук може да се отнесе и нер (нерез, Петричко), където има отпадане на част от
корена.
2. Д и а л е к т и з м и с д о п ъ л н и т е л н а н а с т а в к а. Такива са например глистàк (глист,

Ихтиманско), кòшар (кош, Разложко), бобàц (боб, Белоградчишко), долàц (дол, Белоградчишко),
квасèц (квас, Софийско, Ихтиманско), чорàпок (чорап, Годечко), г’ỳмка (гюм, Ихтиманско),
връфка (връв, Асеновградско), гỳштерица (гущер, Девинско), борѝка (бор, Велинградско), дабѝка
(дъб, Велинградско), церѝка (цер, Благоевградско), чỳкла (чука, Свогенско), осовѝна (ос, Трънско),
свèна (свян, Ихтиманско), ỳстница (устна, Белоградчишко, Видинско), гнездàло (гнездо,
Белоградчишко), лòшаф (лош, Великотърновско, Шуменско), тàпаф (тъп, Благоевградско), лутѝф
(лют, Беленско), вèхтоф (вехт, Софийско), устàтен (устат, Севлиевско), лèвин (ляв,
Великотърновско) и др.
3. Д и а л е к т и з м и с р а з ш и р е н а н а с т а в к а. Такива са например крадалèц (крадец,

Благоевградско), дървòтник (дръв-
287
ник, Преславско), мивàлка (мивка, Свищовско), капèшка (капка, Гоцеделчевско), патèшка (пътека,
Благоевградско), болèшка (болка, Смолянско, Петричко), стъпỳнка (стъпка, Плевенско), легàло
(легло, Брезнишко, Годечко), доѝтен (доен, Плевенско), товарѝтен (товарен, Горнооряховско,
Петричко), утровѝтен (отровен, Русенско), болнѝкаф (болнав, Благоевградско), волòфск’и (волски,
Дупнишко) и др.
4. Д и а л е к т и з м и с ъ с с т е с н е н а н а с т а в к а. Такива са например къ̀шник (къщовник,

Сливенско), пресèлка (преселничка, Добричко), гòска (гостенка, Малкотърновско), запỳшка
(запушалка, Първомайско), бỳес (буйност, Пирдопско), дъждѝф (дъжделив, Първомайско) и др.
Префиксни диалектизми
Единичните префиксни диалектизми са сравнително малко. Те се срещат при следните представки:
а) при названия на имена:

пот-: пòткор (прякор, Девинско);
за-: зàкос (откос, Девинско);
o-: окачàлка (закачалка, Ихтиманско, Самоковско);
од-: òдвара (извара, Шуменско).
б) при названия на действия:

за-: залѝвам (поливам, Хасковско; наливам, Шуменско);
од-: одбѝрам (разбирам, Ботевградско);
при-: прѝпеста (спестя, Гоцеделчевско);
пу-: пукъ̀лнам (закълна, Велинградско), пумръ̀кни (замръкне, Великотърновско);
пут-: путпỳша (запуша, Сливенско);
с-: слид’àва са (заледява се, Шуменско).
в) при названия на обстоятелства:

из-: издòлу (отдолу, Девинско), изгòре (отгоре, Девинско), извъ̀тре (отвътре, Сливенско), извъ̀н
(отвън, Гоцеделчевско), искрàй (открай, Малкотърновско), искрѝву (накриво, Сливенско) и др.;
за-: забърже (набърже, Белоградчишко);
с-: скрай (открай, Софийско).
Към префиксните диалектизми могат да се отнесат и диалектизмите с допълнителна представка,

като например
288
òткл’уч (ключ, Смолянско, Девинско), òтклич (ключ, Панагюрско), зàкл’уч (ключ, Тетевенско),
спот’ (пот, Петричко) и др.
Суфиксно –префиксни диалектизми
Суфиксно-префиксните диалектизми, които се оформят едновременно с представка и наставка, са

много малко. Такива са например срòдец (родственик, Свищовско), зàкърпа (кръпка,
Асеновградско), òдушйе (задушница, Малкотърновско), повòдйе (наводнение, Смолянско), повòг’е
(наводнение, Плевенско, Белослатинско), посѝна (осиновя, Ихтиманско, Самоковско, Разложко),
изòкола (заобиколя, Петричко) и др.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
ПЪЛНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Инвентарни диалектизми
Дистрибутивни диалектизми
Еднотипни диалектизми (хомосемантични, алосемантични)
Разнотипни диалектизми
Пълните конструктивни диалектизми, както частичните, по своя афикс (формант) също са два
вида: инвентарни и дистрибутивни.
ИНВЕНТАРНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Инвентарните пълни диалектизми, които са във връзка с особеностите на словообразувателния

инвентар в българските говори, са образувани само с чужди на българския книжовен език суфикси
(наставки) и са сравнително малко. За тях също е характерно, че са присъщи почти изключително
на западните, рупските и отчасти мизийските говори, т. е. на тези говори, които не са взели
активно участие в изграждането на българския книжовен език и затова типичните им
словообразувателни наставки не се срещат в него.
В българските говори се срещат следните пълни инвентарни диалектизми:

дъ̀ргал’ (слаб човек, Асеновградско);
пърцòнек (негодник, Горнооряховско);
поганѝч (помощник-овчар, Белоградчишко);
глетòл’ (мързеливец, Пернишко);
музарѝйа (доячка, Радомирско);
прашарѝйа (жена, която окопава, Софийско);
наџакỳл’а (свадлива жена, Софийско);
лѝлек (прилеп, Самоковско);
289
чàплик (щъркел, Първомайско, Чирпанско);

бробѝн’ак (мравка, Видинско, Трънско, Годечко, Софийско);
сỳхлек (кърлеж, Девинско) и др.

кръ̀пел (къс дърво, Белослатинско);
крỳхал’ (бучка сол, Смолянско, Асеновградско);
пѝшкал (бодил, Смолянско);
омàшок (тояга, Самоковско);
сечѝлба (граница между ниви, Девинско) и др.
в) названия на действия и прояви;

прашѝлба (окопаване, Девинско);
прекарỳлк’а (преживелица, Петричко);
жешчàва (горещина, Врачанско) и др.
ДИСТРИБУТИВНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Дистрибутивните пълни диалектизми, които са във връзка с различната словообразувателна

продуктивност на общонародни афикси (форманти) в отделните говори, по структура от своя
страна са два вида: еднотипни и разнотипни.
1. ЕДНОТИПНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Еднотипните дистрибутивни диалектизми имат словообразувателна структура, която е еднаква със

словообразувателната структура на съответното название в книжовния език. Според значението на
базата (изходната основа) тези диалектизми са хомосемантични и алосемачтични.
Хомосемантични диалектизми
При хомосемантичните диалектизми базата (изходната основа) съответствува семантично на базата

в думата от българския книжовен език и различието е чисто лексикално, т. е. при тях като белег на
названието е взет еднакъв семантичен признак, a различията са в конкретната му лексикална форма
— в диалекта тя е една, a в книжовния език е друга. Такива са диалектизмите:
а) при названия на лица:

главенѝк (годеник от глàв’а ‘годявам’, Малкотърновско);
290
драгòвник (любовник от драгòвам ‘любя’, Малкотърновско);

гàлник (любовник от гàл’ам ‘любя’, Смолянско, Асеновградско);
безрòдник (бездетник, Разложко);
вардàч (пазач от вàрд’ъ’пазя’, Павликенско, Софийско);
мамàч (водач от мàма’водя’, Банат) и др.

шỳмник (листник от шỳма ‘листа’, Петричко);
честàк (гъстак от чест ‘гъст’, Шуменско, Велинградско);
сурнàлка (пързалка от сỳрна се ‘пързалям се’, Смолянско) и др.
в) при названия на прояви и действия;

жешчинà (горещина от жèжък ‘горещ’, Ихтиманско, Софийско);
рỳкут’ (викане, викот от рỳкам’ викам’, Смолянско) и др.
г) при названия на качества:

безчèден (бездетен, Петричко);
власàт (космат от влàси ‘косми’, Котелско, Силистренско, Врачанско) и др.
Алосемантични диалектизми
При алосемантичните диалектизми базата (изходната основа) не съответствува семантично на
базата в българския книжовен език, т. е. при тях като белег на названието е взет друг семантичен
признак. Такива диалектизми са:
а) при названия на лица, предмети, прояви и др.:

вòдник (умивалник, Ихтиманско);
стъпѝло (ходило, Хасковско);
вàтрушка (вихрушка, Хасковско);
наỳчка (привичка, Малкотърновско) и др.
б) при названия на качества;

летешлѝф (дъжделив от летѝ ‘вали’, Смолянско);
разòкаф (разноглед, кривоглед, Пернишко, Трънско) и др.
в) при названия на действия:

оттỳрам (отделям, Петричко);
скàрвам (свалям чрез каране, Софийско);
об’àждам (опитвам, Софийско) и др.
291
2. РАЗНОТИПНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Разнотипните дистрибутивни диалектизми имат словообразувателна структура, която е различна

от словообразувателната структура на съответното название в книжовния език. При тях
следователно са диалектни както семантичният признак, легнал в основата на названието, така и
неговата словообразувателна структура. Такива диалектизми са:
а) при названия на лица:

мъзничàр (дояч, Петричко);
лежàк (мързеливец, Самоковско);
бегалѝца (пристануша, Петричко) и др.

ногàвец (крачол, Смолянско);
ногàвица (крачол, Самоковско);
булềнка (раничка, Смолянско);
зеленѝшка (поляна, Велинградско);
лизгàвица (пързалка, Малкотърновско);
легàло (гнездо, Петричко);
сидèло (гнездо, Благоевградско);
бучàло (водопад, Пернишко);
падàло (водопад, Малкотърновско) и др.
в) при названия на прояви:

тръчанѝца (надбягване, Ихтиманско);
крàтус (завършек, свършек, Малкотърновско, Девинско) и др.
г) при названия на действия:

захлеб’àвам се (насищам се, Малкотърновско);
испредъ̀ (преваря, Сливенско);
отсèбим (отблъсна се от себе си, Трънско) и др.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
Деструктивни диалектизми
Реструктивни диалектизми
ДЕСТРУКТИВНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Деструктивните (редеривационните) словообразувателни диалектизми са образувани чрез

разлагане на имена и отстраняване на част от техния завършек. Te ca малко на брой.
В българските говори тези диалектизми представят от себе си нови неопределени (основни) форми,
образувани от имена, които по своя завършек се схващат като определени (членувани), т. е. в
292
които завършекът се схваща като окончание за определеност (членна морфема, член) и затова се
отстранява. Такива са например жъл (жълъд, желъд, стб. , Малкотърновско), нок
(нокът, стб. , Белоградчишко), пойà (поята, кошара, Петричко), дле (длето, стб.
, Банат), сàла (салата, Ихтиманско, Търговищко), лàко (лакът, стб. ,
Кюстендилско, Благоевградско) и др.
РЕСТРУКТИВНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Реструктивните словообразувателни диалектизми са образувани от лексикализация на формеми

(словоформи), т. е. от превръщане на окончание в словообразувателен елемент (афикс, формант).
В българските говори тези диалектизми представят от себе си нови неопределени (основни) форми,
получени от определени, в които членното окончание се схваща като суфикс (формант). Такива са
например длантъ̀ (длан, мн. число длантѝ, Котелско), дебелтà (дебелина, бедро, мн. число
дебелтѝ, Петричко), свештъ̀ (свещ, опред. форма свештъ̀та, Банат) и др.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ДИАЛЕКТИ
АДЕКВАТИВНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Деплуративни диалектизми
Унификативни диалектизми
Адеквативните словообразувателни диалектизми са образувани поради промени в моделите за

образуване на отделните формеми (словоформи) при някои имена. По своя характер те са два вида:
деплуративни и унификативни.
ДЕПЛУРАТИВНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Деплуративните диалектизми са получени от формеми (словоформи) за множествено число, които

се схващат като образувани по друг модел. Такива са например кòсма (косъм, стб. , мн.
число кòсми, Тополовградско), мѝсла (мисъл, стб. , мн. число мѝсли, Пещерско), кръсц
(кръстец, мн. число кръсцѝ, Варненско) и др.
УНИФИКАТИВНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Унификативните диалектизми са получени от формеми (словоформи) за женски и среден род ед.

число и за множ. число
293
на прилагателни, които се схващат като образувани по друг модел. Такива са например жèнсък
(женски по жèнска, жèнско, жèнски, Ловешко), мъ̀шък (мъжки по мъ̀шка, Ловешко) и др.
С т о й к о в, Ст. Банатският говор. С., 1967, 333—402;

М л а д е н о в, М. Ихтиманският говор. С., 1966, 127—174;
Х о л и о л ч е в, Хр. Диалектни наставки за образуване на деятелни имена от женски род. — Изв.
Инст. бълг. ез., 8, 1962, 309—314;
К o ч е в, Ив. Особености в словообразуването на съществителни имена с емоционална оцветеност
в подбалканския говор. — B: Славистичен сборник. С., 1963, 311—318;
Х о л и о л ч е в, Хр. Диалектни наставки за образуване на съществителни имена от мъжки род в
българските говори. — Изв. Инст. бълг. ез., 12, 1965, 157—198;
S ł a w s k i, Fr. Słowotwórstwo bułgarskie na tle prasłowiańskim. - In: Z polskich studiów
sławisticznych. 2 serie. Warszawa, 1963, 79—80;
M i r č e v, K. Zur bulgarischen Wortbildung. — Die Welt der Slaven, 11, 1966, No 3, 233—240;
А н д р е й ч и н, Л. Гръцки глаголни наставки в българското словообразуване. — Бълг. ез., 1966, №
4, 349—350.
[ А н д р е й ч и н, Л. Съществителни имена с наставка -осия в народната реч. — Бълг. ез., 1973, №

6, 568—569;
Б а р б о л о в а, З. За някои преходни формации от словообразувателната категория имена на
инструменти. — Бълг. ез., 1988, № 1, 28—32;
Б а р б о л о в а, З. Словообразувателни типове с наставка -л при nomina instrumenti от мъжки род с
девербални основи в българските диалекти. — Бълг. ез., 1989, № 2, 149—155;
Б а р б о л о в а, З. Имена за инструменти със суфикс -ач в българските диалекти. — Ез. и лит.,
1989, № 3, 81—90;
Б и ц е в с к а, К. Деминутивни образувања каj именките во говорот на селото Горно Пожарско. —
Лит. збор, 1984, № 5, 43—48;
Б о ж к о в, Р. Към някои проблеми на българското диалектно словообразуване. — Изв. Инст. бълг.
ез., 16, 1968, 475—484;
Б о ж к о в, Р. Една неизследвана страна на словообразуването в българските говори. — Изв. Инст.
бълг. ез., 19, 1970, 771—778;
Б о ж к о в, Р. Субстантивни суфиксно-префиксни словообразувания в трънския говор. — Бълг. ез.,
1971, № 2—3, 242—245;
Б о ж к о в, Р. Основни субстантивни суфиксни словообразувателни разреди в трънския говор. —
Год. СУ. Фак. слав. филол., 66, 1972, № 1, 103 —176;
Б о ж к о в, Р. Словообразуване на съществителни имена в трънския говор. — Год. СУ. Фак. слав.
филол., 65, 1972, № 1, 373—442;
Б о ж к о в, Р. Словообразувателната структура на сложните съществителни имена в трънския
говор. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 327—330;
Б о ж к о в, Р. Особености при образуването на названия на българските народни танци. — B:
В а с и л е в а, Л. Сложни съществителни имена с първа съставна част числително име в
българските говори. — B: Лексиколожки и лексикографски проучвания. С., 1983, 223—236;
В и д е н о в, М. Към словообразуването в годечкия говор. — Год. СУ. Фак. слав. филол., 65, 1972,
№ 1, 81—149;
Д о б р е в, Ив. Суфиксите -ул и -ур в български език. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 779—787;
Д у р и д а н о в, Ив. Един непознат словообразувателен тип в български: жителски имена на -ар (с
успоредици от другите славянски езици). — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 863—869;
И в а н ч е в, Св. Отглаголните наречия на -ешком в българския език. — Зборник Матице Српске за
филологиjу и лингвистику (Нови Сад), № 27—28, 1984—1985, 269—271;
К е р е м и д ч и е в а, Сл. Диалектните словообразувателни варианти на лексемите камък, кремък,
пламък и ремък в светлината на най-новите данни на лингвистичната география. — Бълг. ез., 1985,
№ 2, 104—109;
К и ш, М. Структурата на придавките со суфиксот -лиjа во македонскиот литературен и диjалектен
јaзик. — B: Зборник во чест на Крум Тошев. Cкопjе, 1988, 114—120;
К о в а л с к а, А. Някои проблеми на диалектното словообразуване. (Основни словообразувателни
различия между диалектите и книжовния език). — B: Първи международен конгрес по
българистика. Исторически развой на българския език. Доклади. Т. 3. С., 1983, 236—248;
К о с е с к а, В. Някои лексикални и словообразувателни особености на българските диалекти в
сравнение с другите славянски езици. — Ез. и лит., 1973, № 2, 36—44;
К о с т о в, К. Старобългарският глагол и функцията на представката од- в някои
югозападни български говори. — В: Славистичен сборник. С., 1973, 265—268;
294
К о ч е в, Ив. Диалектни категории и типове при словообразуването на съществителното име.

(Съпоставително изследване върху материал от три български говора). — Изв. Инст. бълг. ез., 20,
1971, 107— 185;
К о ч е в, Ив., Л. Д о м у с ч и е в а. Архаични сложни съществителни имена в българските народни
говори. — Бълг. ез., 1987, № 5, 383—385;
К o ч е в, Ив., Ем. К о ч е в а, Л. Д о м у с ч и е в а. За народната основа на словообразувателните
модели на сложните съществителнн имена в старобългарския език. — В: Славянска филология. Т.
?9. С., 1988, 46—63;
К о ч е в, Ив., М. Т е т о в с к а – Т р о е в а. Словообразувателни типове при деятелните имена в
родопските говори. — В: Славистичен сбориик. С., 1973, 257— 264;
К о ч е в а, Ем. За функционалната натовареност на наставката -ек в пирдопския говор. — В:
К о ч е в а, Ем., Ив. К о ч е в. Nomina augmentativa et pejorativa.— B: Славянска филология. Т. 12.
С., 1973, 183—192;
К о ч е в а, Ем., Ив. К о ч е в. Към характеристиката на словообразувателния модел. (Семантичен
подтип). — В: Славистичен сборник. С., 1978, 191—195;
К я е в а, Е. Имена за места (nomina Ioci) в българските говори. —Бълг. ез., 1989, № 6, 526—535;
К я е в а, Е. Nomina attributiva с наставка -ак в българските говори. — Бълг. ез., 1991, № 3, 243—
252;
К я е в а Е., Л. Д о м у с ч и е в а. Имена за места (nomina loci) c наставка -ло в българските говори.
— Бълг. ез. 1986, № 1, 58—67;
М и х а й л о в а, Д. А. Представката за- в някои диалектни думи. — Бълг. ез., 1978, № 5, 464—465;
М л а д е н о в, М. Сл. Един случай на особено диалектно глаголно словообразуване. — Бълг. ез.,
1969, № 6, 556—558;
П о м j а н о в с к а, B. Од зборообразувачките поделби на jyжнocлoвeнcкитe диjалекти-форманти
за образување имиња за мачор, гусак и паторок. — Мак. јaзик, 1966, № 17, 63—66;
Р а д е в а, В. Особености в словсобразуването на деятелните имена за лица [в централния
балкански говор]. — Бълг. ез., 1975, № 4, 340—344;
Р а д е в а, В. Диалектни глаголи, мотивирани от съществителни имена. (Структурно-семантична
характеристика). — Год. СУ. Фак. слав. филол., 70, 1979, 185—222;
С а л а м б а ш е в, А. Наставки за гальовно-умалителни имена в родопските народни песни. — В:
Родопски фолклор. Първа научна сесия по проблемите на родопския фолклор. Доклади и
съобщения. Пловдив 1977, 61—64;
С т о й к о в, Ст. Активно диалектно словообразуване в българския език. — Изв. Инст. бълг. ез., 16,
1968, 484—490;
С т о й к ов, Ст. Към българското диалектно словообразуване. (Словообразувателни варианти на
лексемите „камък”, „кремък”, „пламък” и „ремък”). — Бълг. ез., 1968, № 4—5, 358—368;
С т о й к о в, Ст. Словообразувателните диалектизми в българския език. — В: Славистични
изследвания. С., 1968, 55—72;
С т о й ч е в, Т. Умалителните глаголи — едно богатство в родопските говори. — Родопи, 1967, №
3, 27—28;
С т о й ч е в, Т. Умалителните в родопските говори. — Родопи, 1967, № 4, 35—36;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Сложни имена за лица със суфикс -ец в българските говори. — В:
Славистичен оборник. С., 1978, 197—203;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Диалектни словообразувателни типове с наставка -ец при имена на
лица. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 347—352;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Nomina agentis с наставка -ар в българските говори — Бълг. ез., 1979,
№ 4, 294—303;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Деятелни имена със суфикс -ица в българските диалекти. — Бълг. ез.,
1983, № 3, 189—196;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Конкуренция на суфиксите. — Бълг. ез., 1983, № 2, 149—153;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Nomina agentis в българските говори. — В: Съвременна България.
Доклади от III комплексна международна конференция по българистика, 1980. Т. 5. С., 1984, 153—
160;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Вътрешнодиалектна конкуренция на суфиксите при названия за лица.
— В: Славистичен сборник. С., 1985, 152—159;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. За словообразувателната интерпретация на деятелните имена от
женски род. — Бълг. ез., 1986. № 4, 357—362;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Десубстантивни деятелни имена в българските говори (nomina
actoris) — В: Славистичен сборник. С., 1988, 184—194;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Междудиалектна конкуренция на словообразувателни форманти за
лица със суфикс -ка. — В: Втори международен конгрес по българистика. Т. 5. С., 1988, 86—97;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Отглаголни имена за лица в българските говори. Nomina agentis. C.,
1988, 203 с.;
У г р и н о в а, Р. За некои глаголи образувани со наставки -ува-, -ава-, -ва-, — Мак. jaзик, 1950, №
3, 66—68;
У г р и н о в а – С к а л о в с к а, Р. Глаголи со два и повеќе префикси во македонскиот jазик. —
Мак. jазик, 1957, № 2, 137—145;
У г р и н о в а – С к а л о в с к а, Р. За некои зборове со префиксот су- во нашиот јaзик. — Мак.
jазик, 1959, № 1—2, 51—55;
У г р и н о в а – С к а л о в с к а, Р. Значењата на глаголните префикси во македонскиот јaзик.
Cкопjе, 1960, 126 с.;
Ц а н о в а, С. Една интересна особеност при глаголното словообразуване на мандърския говор [в
Мала Азия]. — Бълг. ез., 1985, № 3, 235—236;
Ц и г а р с к а, М. Диалектни депресиативни названия за лица, получени по метафоричен път. —
Бълг. ез., 1972, № 1—2, 97—100;
295
В o г у ѕ, W. Geneza formacji typu sch. kamek, kamecak, bułg. kamek. — Зборник Матице Сриске за
филологиjу и лингвистику (Нови Сад), 23, 1980, № 2, 37— 45;
C h o l i o l č e v, Ch. Onomasiologische und Derivative Struktur der bulgarischen Phytonyme. (Beitrag
zur bulgarischen Volkstümlichen Phytonymiej). (Miscellanea Bulgarica. 8.) Wien, 1990, 208 c. + 20 kap.;
D j a m o – D i a c o n i ţ a, L. Formarea cuvintelor în graiul slav din Boboştiţa. — Мак. jазик, 1982, №
32—33, 215—226;
K o s e s k a, W. Proba analizy słowotwòrczej bułgarskich nazw wiatrów. — Studia z Filologii Polskiej i
Słowiańskiej (Warszawa), 10, 1971, 205—212;
M l a d e n o v, M. SI. Ein seltner adverbialer Wortbildungstyp im Bulgarischen. (Multiplikativa auf -иш
in den Rhodopemundarten). — Die Welt der Slaven, 14, 1969, No 1, 47—50;
P o m i a n o w s k a, W. Zróżnicowanie gwar południowoslowianskich w świetle faktów słowotwórczych.
Warszawa, 1970, 262 p.;
P o m i a n o w s k a, W. Słowotwórstwo jako kryterium podziału gwar i języków. — Poradnik językowy
(Warszawa), 1973, No 5—6, 259—270;
P o m i a n o w s k a, W. Gwary macedońskie na tle południowosłowiańskim w świetle faktów
słowotwórczych. — Мак. јaзик, 1980, № 31, 57—68;
P a v l o v i ć, M. Romansky tipa nastavak -ule u debarskom dijalektu. — Slavistična revija (Ljubljana),
1957, No 1—4, 94—100;
S z y m a ń s k i, T. Derywacja czasowników onomatopeicznych i ekspresywnych w języku bułgarskim.
Wrocław—Warszawa—Kraków—Gdańsk, 1977, 144 p.;
S z y m a ń s k i, T. Z problematyki tworzenia czasowników ekspresy wnych w dialektach bułgarskich
(derywaty z –s- w sufiksie). — B: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С.,
1979, 380—385.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ДИАЛЕКТИ
ОСНОВЕН РЕЧНИКОВ ФОНД И РЕЧНИКОВ СЪСТАВ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ
Название крак
Название риза
Название картофи
Название диня
Название пъпеш
О с н о в н и я т р е ч н и к о в ф о н д (основният речник) на българските диалекти, както вече се

изтъкна, в общи линии е еднакъв. И това е напълно естествено, защото между другото и по
еднаквия си основен речников фонд всички български диалекти са именно диалекти на българския
език и образуват цялост. Разликите в основния речников фонд са малко и обикновено са присъщи
на цели диалектни групи, a не на отделни диалекти. При това в доста случаи тия разлики се отнасят
до предмети и явления, появили се сравнително по-късно, когато диалектите са били оформени, но
не до предмети и явления, които водят началото си от по-дълбока древност. Например всички
български диалекти имат еднакви названия за старите културни растения, като ж и т о, р ъ ж, е ч
е м и к, о в е с, г р а х, л е щ а, л е н, п р о со, a различни за растенията, появили се през
последните няколко века и добили широко разпространение, като ц а р е в и ц а, к а р т о ф и, ч е
р в е н и д о м а т и и пр. По диалектите царевицата има над 22 названия (арàпка, влàшка, гугỳла,
гугỳци, гъ̀лъби, кукурỳс, мисѝрка, мисѝр, моморòска, морỳс, морỳз’е, мумурỳс, папỳр, пàтка, пчèнка,
пченѝчка, рàпка, цàрефка, царѝца, цàрца, цàрка, чèнка и пр.), к а р т о ф и т е — над 10 (барабòй,
брамбòй, гулѝйа, кòмпир, крòмпил, кòмбари, патàти и пр.), a ч е р в е н и т е д о м а т и — над 5
(домàти, патлиџàн,
296
мехлè, фрèнчи, цървèн патлиџàн и пр.), д и н я т а над 4 (дѝн’а, л’убенѝца, карпỳс, карпỳза, и др.), a
п ъ п е ш ъ т над 5 (пъпеш, пипòн, каỳн, дѝн’а, корàвец и др.). Единни названия имат и най-новите
културни растения, като п а м у к, о р и з, с л ъ н ч о г л е д, разпространили се в последно време,
когато диалектите са в процес на постепенно отпадане и когато съществува единен литературен
език, от който те са заети.
Същото е и с някои предмети на материалния бит. Например почти всички диалекти имат една
дума за л ъ ж и ц а —предмет, съществуващ много отдавна в бита на славяните, което личи от
названието му в другите славянски езици (стб. , рус. ложка, чеш. lžice, пол. łyżka,
сърбохърв. лажица). Обаче за в и л и ц а — предмет, появил се едва в ново време, в българските
диалекти има повече от 8 названия: бонèла, бонèлка, вѝлушка, въркулѝца, фръкулѝца, набòтка,
пентарỳл’а, патрỳга и др.
Изобщо диалектите имат известни, макар и не много големи, различия при ред думи от основния
речников фонд, които означават жизненоважни основни понятия. Такива са например названията
на мястото за вършитба, на едно от основните сечива — брадвата, на помещението за едър
добитък, на границата между полските имоти, на страничната част от лицето, на „издавам силен
глас” и пр. За м я с т о т о н а в ъ р ш и т б а има 9 названия (хармàн, гỳмно, гỳвно, ток, òтак,
врах, въ̀тък, вършѝло, есàк), за п о м е щ е н и е т о з а е д ъ р д о б и т ъ к — 6 (обòр, зимнѝк,
пòдник, хл’àф, дам, граш), за г р а н и ц а т а между полските имоти — 10 (междà, помèжда,
гранѝца, крайнѝна, крàиште, предèл, ръбèш, слок, сѝнур, сънъ̀р), за г в о з д е й — 7 (гвòздей,
пирòн, клѝнец, палàмарец, ексèр, шềйка, брут), за страничната част на лицето — 5 (бỳза, странà,
òбрас, ланѝта, бỳнда), за в и к а м — 7 (вѝкам, клѝкам, òкам, рỳкам, рòпам, стрѝкам, цирѝкам) и
пр. Като примери за различни названия от основния речников фонд могат да се приведат и
следните думи, първата от които е присъща, най-общо казано, на мизийските и балканските
говори, a втората, пак най-общо казано, на западните и отчасти на рупските говори: крак — ногà,
рѝза — кошỳл’а, кòтка — мàчка, боп — фасỳл, слàдък — блак, тòпъл — жèжък, здраф — йак, той
— он, недèй — немòй, ѝскам — сàкам, къ̀сам — кѝна, кỳцам—крѝва, йам — рỳчам, бързам —
вàркам, кърм’ъ — дòйа, прèча — смѝтам и пр.
Р е ч н и к о в и я т с ъ с т а в на отделните български диалекти е доста пъстър и именно по него те

се различават един от друг.
297
Диалектните различия при думи от основния речников фонд могат да се илюстрират с названията
к р а к, р и з а и к а р т о ф и. Първите две от тях са стари думи в българския основен речников
фонд, a последната е нова.
С т о й к о в, Ст. Названията на тъкачния стан в български език. — Изв. на Етнографския институт

и музей, 6, 1963, 311—318;
З а и м о в, Й. Названията на царевицата в български език. В: Езиковедски изследвания в чест на
акад. Ст Младенов. С., 1957, 113—126;
X o л и o л ч е в, Хр. Гълъби — едно от диалектните названия на царевицата в българския език. —
Ез. и лит., 1957, № 4, 299—300;
Х о л и о л ч е в, Хр. За произхода на кукурус (kukurica) ‘царевица, Zea Mays’ — Изв. Инст. бълг.
ез., 11, 1964, 459—468;
З а и м o в, Й. Българските народни имена на месеците. — Изв. Инст. бълг. ез., 3, 1954, 101—148;
Д у р и д а н о в, Ив. Бележки върху българските названия на почвата и свързаните с тях местни
имена. — Пак там, 5, 1957, 414—418;
Z a i m o v, J. Die bulgarischen Namen der Schnecke. — Zeitschrift für Slawistik, 5, 1960, No 2, 186—
203;
К л е п и к о в а, Г. П. Славянские названия птиц (аист, ласточка, ворон). — В: Вопросы
славянского языкознания. Вып. 5. М., 1961, 149—185;
Z a r ę b a, Al. Z geografii słowiańskich nazew chwastów. — Zeszyty naukowe Universytetu
Jagiellońskiego, 24, 1960, Prace językoznawcze, z. 3 (filologia z. 6), 15—30.
[ Б о я д ж и е в, T. Диалектни названия на някои части от облеклото. Названия на престилката в

българския език. — Ез. и лит., 1967, № 6, 69—75;
Б у д з и ш е в с к a, В. Названия за ограда на кладенец в българските и румънските диалекти. — Ез.
и лит., 1978, № 6, 112—115;
В а к а р е л с к а – Н е м о в а, Д. Някои по-редки названия на възглавницата в българските народни
говори. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 66—70;
В а к а р е л с к а, Д. Названия на колелото и неговите части в българските народни говори. — Б:
Въпроси на етнографията и фолклористиката. С., 1980, 169—175;
В а к а р е л с к и, Хр. Нашата градинарска терминология. — Градинарство, 1972, № 9, 41—44;
В а к а р е л с к и, Хр. По проблемите за изучаване на планинската народна култура в Карпатско-
балканската област. (Лексикон на планинската народна култура в Карпатите и Балканите). — В:
L’udová kultura v Karpatach. Ethnographia Karpatica. Prace Medzinárodnej komisie pre študium l’udovej
kultúry v oblasti Karpát. Bratislava, 1972, 89—98;
В и д е н о в, М. Към българската диалектна лексикология. — Бълг. ез., 1974, № 1, 27—33;
В и д е н о в, М. Към българската диалектна лексикология. П. Кратък сравнителен лексико-
семантичен очерк на трънския и годечкия подговор. — Бълг. ез., 1975, № 2, 114—130;
В и д о е с к и, Б. Термини за блатни терени во македонскиот диjлектен jазик. — Годишен зборник.
Филозофски фагултет на Универзитетот „Кирил и Методиj”, 6, 1980, 85—93;
Г е н ч е в, Ст. Названието и мястото му в характеристиката на обичая. — В: Въпроси на
етнографията и фолклористнката. С., 1980, 190—195;
Г е о р г и е в а, Б. Традиционната строителна и жилищна терминология. — СбНУ, 55, 1976, 99—
143;
G o l ą b, Z. Генетички врски меѓу карпатската и балканската сточарска терминологиjа и улогата на
словенските елементи во ова подрачjе. — Мак. јaзик, 1959, № 1—2, 19—50;
Г р и г о р я н, З. А. Термины для обозначения водного источника в болгарском и македонском
языке. — Вестник Ереванского университета. Обществ. науки (Ереван), 22, 1974, № 1, 235—242;
Г р и г о р я н, З. А. Словарь местных географических терминов болгарского и македонского
языков. Ереван, 1975, 259 с.;
Г р и г о р я н, З. А. Болгарская местная географическая терминология (семантический аспект).
Автореферат диссертации. М., 1977, 18 с.;
Г р и г о р я н, З. А. Некоторые семантические явления в болгарской географической
терминологии. — Советское славяноведение, 1978, № 1, 101—106;
Д и м и т р о в а – Т о д о р о в а, Л. Относно произхода на българските народни названия на
съзвездията Орион и Плеяди. — Бълг. ез., 1983, № 5, 401—403;
Д и м и т р о в а – Т о д о р о в а, Л. Анатомична лексика в българската географска терминология и
в българската топонимия. — Ез. и лит., 1987, № 6, 109—124;
Д и м и т р о в а, Л. Български географски термини и топоними по части на тялото на човека и
животните. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 259—266;
298
Д и м и т р о в а – Т о д о р о в а, Л. Произход на няколко народни названия на растения. — Бълг.

ез., 1991, № 4, 340—343;
Д о б р е в, Ив. Старинни народни думи. С., 1987, 109 с.;
Д у к о в а, У. Названия на демонични същества от общослав. mor- в българския език (Морà,
Морàва, Мàра, мàрен, мàрой, марòк). — В: Проблеми на българския фолклор. Т. 5. С., 1980, 108—
113;
Д р в о ш а н о в, В. Називите на црнката (pupilla) во македонските говори. — Лит. збор, 1981, № 2,
55—59;
Д р в о ш а н о в, В. Лексичката изоглоса гледа / пули во македонските диjалекти. — Лит. збор,
1981, № 5, 121—122;
Д р в о ш а н о в, В. Називите на адамовото jaболко (poroum Adami) во македонските говори. —
Лит. збор, 1982, № 3, 79—83;
Д р в о ш а н о в, В. Глаголи со значење ‘зборува’ (dicere) во македонските говори. — Лит. збор,
1983, № 1, 108—111;
Д р в о ш а н о в, В. Именувањето на забите во македонските говори. — Лит. збор, 1985, № 5, 81—
87;
Д р в о ш а н о в, В. Кон семантиката на снага и мрша во македонските говори. — В: Зборник во
чест на Крум Тошев. Cкопjе, 1988, 109—113;
З л а т а н о в а, Р. За някои семантични особености на лексиката в говора на с. Смочево,
Кюстендилско. — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 763—769;
З е л е н и н а, З. И. Шелководческая терминология в трех болгарских говорах Бессарабии. — В:
З е л е н и н а, З. И. Термины пчеловодства у бессарабских болгар. — В: В памет на проф. д-р Ст.
З е л е н и н а, З. И. Вопросы болгарской диалектной лексикографии. — Советское славяноведение,
1975, № 6, 103—107;
З е л е н и на, З. И. Термины ткачества в балканских болгарских говорах Молдавии — Пак там,
1976, № 4, 76—87;
З е л е н и н а, З. И. Терминология ткачества в балканских говорах болгарского языка в ее
соотношении с литературной. — Пак там, 1978, № 4, 57—61;
З е л е н и н а, З. И. Болгарская ткаческая терминология. Автореферат диссертации. М., 1978, 21 с.;
З е л е н и н а, З. И. Болгарская ткаческая терминология. — Балканско езикознание, 1979, № 4, 29—
51;
З е л е н и н а, З. И. Из болгарской пчеловодческой терминологии. I. — В: Славянское и балканское
языкознание. Язык в этнокультурном аспекте. М., 1984, 98—109;
И в a н o в, Й. Н. Произход на мървашката терминология. — Бълг. ез., 1971, № 4, 329—343;
И в а н о в а, О. Преглед на македонските диjалектни називи на мразулецот. — Мак. jaзик, 1967, №
18, 141—148;
И в а н о в а, O. Глас и блискозначните зборови во македонската топонимиjа. — Мак. jазик, 1982,
№ 32—33, 253—258;
И в а н ч е в, Св. Едно възможно обяснение на названието гълъби за царевицата. — Изв. Инст. бълг.
ез., 16, 1968, 147—150;
Й о р д а н о в, Л. Старинни думи в българския език за местности, където е имало гора. — Бълг. ез.,
1983, № 2, 142—147;
К е р е м и д ч и е в а, Сл. За мястото на новите думи в диалектните речници. — В: Лексиколожки и
лексикографски проучвания. С., 1983, 236—248;
К и ш, М. Метафоричността на називите за виножито (Arcus pluvius) во македонските говори. —
Мак. јaзик, 1976, № 27, 187—196;
К и ш, М. Називите на сињак во македонските говсри. — Лит. збор, 1976, № 2, 73—75;
К и ш, М. Македонските називи од лексичко-семантичката група боливачи и хризантеми. Прилог
кон македонската диjалектна лексика. — Мак. jазик, 1979, № 30, 205—223;
К и ш, М. Изразување на семемата ‘калеми’ во македонските говори. — Лит. збор, 1979, № 3, 29—
34;
К и ш, М. ‘Божурика’ (Papaver Rhoeas) во македонските говори. — Max. jазик, 1980, № 31, 251—
274;
К и ш, М. Називите за ‘качамак’ (герм. polenta) во македонските говори. — Лит. збор, 1981, № 1,
43—51;
К и ш, М. Македонските називи за ‘jорговян’ ‘Suringa Vulgaris’ во балканскиот лингвистички
контекст. — Лит. збор, 1982, № 3, 69—77;
К и ш, М. Питулица и тиганица (англ. сгере, doughnut) зо македонските говори. (Принос кон
кулинарната лексика). — Лит. збор, 1983, № 3, 83—92;
К и ш, М. Заемката пита во македонските дијалекти. — Лит. збор, 1984, № 4, 29—36;
К и ш, М. Ботаничката лексика во говорот на Сухо и Висока. — Мак. jазик, 1984, № 35, 325—333;
К и ш, М. Називите за џимиринки (герм. Grieben) во македонските говори. — Мак. jазик, 1988, №
38—39, 287—300;
К и ш, М. Лексички преплетувања и контакти во Битолско. — В: Jазичните поjави во Битола и
К л е п и к о в а, Г. П. Славянская пастушеская терминология. М., 1974, 256 с.;
К о в а ч е в, Н. Принос към названията на ветровете в България. — Тр. ВПИ „Братя Кирил и
Методий” — В.Търново, 5, 1968, № 2, 1—44;
К о в а ч е в, Н. Втори принос към названията на ветровете в България. — Тр. ВТУ „Кирил и
Методий”, 10, 1974, № 1, 1—42;
К о в а ч е в, Н. Галактиката в представите и космонимията на българския народ. — В:
Славистични проучвания. В. Търново, 1988, 23—27;
К о в а ч е в а – К о с т а д и н о в а, В. Имената на българските медни съдове като етнографски
извор. — Бълг. етнография 1983, № 2;
К о й ч е в а, П. Тълковният речник на Найден Геров — източник на сведения за музикалния бит на
българите. — Изв. Инст. за музика, 15, 1970, 261—303;
К о л е в, Н. Една лексикално-фонетична изоглоса в Северна България. — Бълг. ез., 1971, № 2—3,
224—228;
299
К о л е в, Н. Техническо и терминологическо изследване на една част от севернобългарската кола.

— Изв. Окръж. истор. музей — В. Търново. Варна, 1973, 291—306;
К о л е в а, Кр. Още за речника на костурския говор. — Бълг. ез., 1988, № 4, 312—313;
К о ч е в, Ив. Гребенският говор в Силистренско. С особен оглед на лексикалната му система.
(Трудове по бълг. диалектология. Т. 5). С., 1969, 183 с.;
К о ч е в, Ив. Десигнати, свързани с домашния бит като ономасиологичен мотив на десубстантивни
словообразувателни формации. — В: Въпроси на етнографията и фолклористиката. С., 1980, 159—
162;
К у р к и н а, Л. В. Праславянский лексический фонд болгарского языка и его диалектная
структура. — Die Slawischen Sprachen (Salzburg), 1982, No 2, 53—63;
М а н о л о в а, А. Наименования на змията и видовете змии в говора на с. Кортен, Новозагорско.
— Бълг. ез., 1987, № 4, 312—315;
М а р и н о в, В. За терминологията и класификацията на железните рални сечива. — Музеи и
паметници на културата, 1970, № 3, 24—28;
М а р и н о в, В. Характерни черти на традиционните животновъдство, земеделие и транспортни
средства в Родопите. — Изв. на Етнографския институт с музей, 14, 1972, 39—67;
М и х а й л о в а, Д. А. Към въпроса за евфемистичните названия на болести в българския език. —
Бълг. ез., 1974, № 1, 50—54;
М л а д е н ов, М. Сл. Един случай на табу в българския език. (Названия на невестулката). — Изв.
Инст. бълг. ез., 16, 1968, 497—506;
М л а д е н ов, М. Сл. Типове лексикални различия в източните български говори. (По материали от
БДА, т. 1, 2.). — В: Славистичен сборник. С., 1968, 261—271;
М л а д е н о в, М. Сл. Две лексикални изоглоси в българския език. [1. Булка—невеста; 2. доя—
мълзем]. — Rocznik Slawstyczny, 32, 1971, № 1, 39—47;
М л а д е н о в, М. Сл. Названия черепахи в болгарском языке. — В: Этимология, 1968, М., 1971,
106—112;
М л а д е н о в, М. Сл. Об одной древнеи лексической изоглоссе в болгарском языке. (Названия
ярма в болгарских говорах). — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 364—369;
М л а д е н о в, М. Сл. Некоторые аспекты болгарской диалектной лексикологии. — В: Проблемы
лексикологии. Минск, 1973, 95—103;
М л а д е н о в, М. Сл. Една лексико-семантнчна изоглоса в българския език: чувам ’слушам’ /
чувам ’пазя, отглеждам’. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С.,
1974, 321—325;
М л а д е н о в, М. Сл. Из българската диалектна лексика (I). — Бълг. ез., 1974, № 2, 182—186;
М л а д е н о в, М. Сл. Распространение некоторых карпатизмов в болгарских говорах. — В:
Славянское и балканское языкознание. Проблемы интерференции и языковых контактов. М., 1975,
22—235;
М л а д е н о в, М. Сл. Диалектните лексикални различия и причините за тяхното появяване. — В:
М л а д е н о в, М. Сл. Из наблюдений над болгарской диалектной лексики. 3. Глаголы доя, кърмя,
мълзем — значения и распространение. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы
и исследования, 1976. М., 1978, 148— 152;
М л а д е н о в, М. Сл. Роль лексических данных в диалектном членении болгарского языка. — В:
Восточнославянское и общее языкознание. М., 1978, 66—71;
М л а д е н о в, М. Сл. Из българската млекарска терминология. 1. Названия за буталка в
българските говори. — В: Въпроси на етнографията и фолклористиката. С., 1980, 179—184;
М л а д е н о в, М. Сл. Отражение на елементи от народния мироглед в езика. — Бълг. етнография,
1981, № 1, 39—51;
М л а д е н о в, М. Сл. Форми змия и зъмя в историята на българския език. — Старобългаристика,
1984, № 1, 97—107;
М л а д е н о в, М. Сл. Из българската диалектна лексика (II). — Ез. и лит., 1986, № 4, 84—87;
М л а д е н о в, М. Сл. Характерни особености на българската рибарска терминология. — В:
Риболовът в бита и културата на българите. (Сборник с изследвания). Силистра, 1985, 113—118;
М л а д е н о в, М. Сл. Една старинна лексикална изоглоса в българските говори: бройъ̀ — четъ̀. —
Revue des études slaves (Paris), 1988, No 2, 421—425;
М л а д е н о в а, O. Из лексических балканизмов болгарских диалектов. I. — Балканско
езикознание, 1986, № 3, 65—70;
М л а д е н о в а, О. Из лексических балканизмов болгарских диалектов. II. —
Балканско езикознание, 1988, № 1—2, 87—90;
М л а д е н о в а, О. ΒΟΥΡΓΑΡΟΧΤΙΑ. Из словното богатство на неописван български диалект в
Северна Гърция. — Съпост. езикознание, 1989, № 2, 40—56;
М ъ ж л е к о в а, М. Някои лексикални особености в говора на с. Добрево, Толбухинско (част I). —
В: Аспирантски сборник. Т. 2. В. Търново, 1974, 27—39;
М ъ ж л е к о в а, М. Някои лексикални особености в говора на с. Добрево, Толбухинско (част II).
— Тр. ВТУ „Кирил и Методий”. Филол. фак., 14, 1979, № 2, 51—68;
Н и ч е в, А. Към въпроса за костурския българо-гръцки речник от XVI в. — Старобългаристика,
1987, № 1, 79—82;
П е е в, К. Белешки за лексиката и фразеологиjта од Струмичко. — Мак. јaзик, 1968, № 19, 201—
225;
П е е в, К. За македонската дjалектна лексика. — Мак. jaзик, 1970, № 21, 123—136;
П е е в, К. Називите на компирите во македонските народни говори. — Лит. збор. 1974, № 2, 45—
47;
300
П е е в, К. Прилог кон македонската диjалектна лексика. Од лексиката за страните на светот и за

времето во македонските говори. — В: Zbornik radova povodom 70 godišnjice života akademika
Jovana Vukovića. Sarajevo, 1977, 327—334;
П е е в, К. Лексични особености на jугоисточните македонски говори. — В: Предавања на XIX
семинар за мак. јaзик, литература и култура. Скопjе, 1987, 89—97;
П е е в, К. Земеделската терминологиjа во македонските диjалекти. — Мак. jaзик, 1976, № 27,
121—143; 1977, № 28, 65—93;
П е е в, К. Од земеделската терминологиjа во македонските народни говори. Називи на деловите на
воденицата. — Македонистика, 1977, № 1, 97—115;
П о м я н о в с к а я, В. Соотношение предметно-семантических и формально-структуральных
элементов на материале дифференциации названий диких животных в южнославянских говорах.
— В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1970. М., 1972, 229—
264;
П о п о в с к и, А. Кон семантиката на челенка — Лит. збор, 1969, № 3, 25—28;
П о п о в с к и, А. Метафориката претставена во називот Crista pennacea. — Пак там, 1972, № 2,
21—25;
П о п о в с к и, А. Називи на коската Furcula во македонскиот јaзик. — Пак там, 11—15;
П о п о в с к и, А. Лексико-структурални набљудувања врз називите за Mustela. — Пак там, 1974,
№ 2, 41—45;
П о п о в с к и, А. Кон семантиката на леса. — Пак там, 1976, № 1, 39—42;
П о п о в с к и, А. Сточарската диjалектна лексика во македонскиот jазик. — Посебна издања.
Академиjа наука и уметности Босне и Херцеговине, 31, 1976, № 5, 139—145;
П о п о в с к и, А. Називите добиток, стока и имање в македонскиот јaзик. — Пак там, 61—67;
П o п o в с к и, А. Дистрибуциjа на некои балканизми од сточарската лексика на македонската
jазична териториjа. — Лит. збор, 1979, № 2, 21—28;
П о п о в с к и, А., К. П е е в. За некои аспекти на односот пoмeѓy македонската топонимиjа и
сточарско-земеделската терминологиjа — В: I Jугословенска ономастична конференциjа. Титоград,
1976, 123—131;
Р а д е в а, В. Към проблемите на българската диалектна лексикология. — Бълг. ез., 1971, № 2—3,
166—171;
Р а д е в а, В. Някои проблеми на българската диалектна лексикология. — В: В памет на проф. д-р
Р а д е в а, В. Селскостопанската лексика на централния балкански говор. — Българска
Р а д е в а, В. Диалектни глаголи, мотивирани от съществителни имена. (Структурно-семантична
характеристика). — Год. СУ. Проблеми на бълг. езикознание, 70, 1979, № 1, 185—223;
Р а д е в а, В. Лексикалното богатство на българските говори. С., 1982, 88 с.;
Р а д е в а, В. Проучване на българската диалектна лексика. — В: Втори международен конгрес по
Р а ч е в а, М. Към етимологичното тълкуване на някои традиционни земеделски термини в
българския език: пòсат, чъкъ̀м, козà. — В: Славистичен сборник. С., 1987, 45—51;
Р а ч е в а, М. Към праславянското наследство в българската диалектна лексика. — Бълг. ез., 1982,
№ 4, 336—340;
Р у с е к, Й. Из историята на думи със значение ‘бръз’ в българския език. — Старобългаристика,
1989, № 4, 33—42;
С е д а к о в а, И. Към изучаването на българската обредна терминология (словосъчетания от
основните баб-, дед- и стар-) в терминологията на коледно-новогодишната обредност у българите.
— Бълг. фолклор, 1981, № 1, 45—52;
С е д а к о в а, И. А. К описанию лексики и символики святочно-новогодней обрядности болгар
(рождественские обрядовые хлебы). — Советское славяноведение, 1984, № 1, 83—93;
С и м е о н о в а, Хр. Названия за щъркел в българските говори. — В: Славистичен сборник. С.,
1978, 229—236;
С т а м а т о с к и, Тр. Од лексиката на тетовскиот говор. — Мак. јaзик, 1959, №1—2, 79—106;
С т а н к о с к а, Л. Интерпретациjа на географската термниологиjа в топонимиjата на Полог. —
Лит. збор, 1986, № 4, 29—37;
С т о и л о в, А. За терминологичните изразни възможности на народните говори. — В:
Христоматия по съвременен български език. Благоевград, 1990, 125—138;
С т o й к o в, Ст. Към българската диалектна лексикология. 1. Заповедна частица кума. — Ез. и
лит., 1969, № 1, 40—46;
С т о й к о в, Ст. Диалектна лексикология и лексикография. — Бълг. ез., 1969, № 4—5, 420—423;
С т о й к о в, Ст., М. Сл. М л а д е н о в. Проект за „Идеографски диалектен речник на българския
език”. — Бълг. ез., 1969, № 2, 155—170;
Т е л л а л о в а, С. За някои особености на отетнонимната диалектна лексика. — Бълг. ез., 1986, №
4, 363—368;
Т е л л а л о в а, С. Образуване и функции на отетнонимната лексика в българските народни
говори. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 194—201;
Т е л л а л о в а, С. Д. Деетноними и отетноними в лексиката на българските народни говори.
Автореферат на дисертация. С., 1991, 17 с.;
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. Диалектни съответствия на предлог при в две от неговите
звачения. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 301—306;
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. Значения на думата мръсен в българските говори. — В:
Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, 389—363;
301
Т о п а л о в а – С и м е о н о в а, Хр. Названия за дъга в българските говори. — В: Въпроси на

етнографията и фолклористиката. С., 1980, 185—189;
У м л е н с к и, Ив. Семантично групиране на диалектната битова и производствена лексика в
кюстендилския говор. — Изв. Инст. бълг. ез., 16, 1968, 507—516;
У с a ч е в a, В. B. Об одной лексико-семантической параллели. (На материале карпато-балканского
обряда „полазник”).— В: Славянское и балканское языкознание. М., 1977, 21—76;
Х о л и о л ч е в, Хр. Бълг. гълъби, рум. porumb, ‘Zea mays’ ‘царевица’. — Бълг..ез., 1971, № 2—3,
245—248;
Х о л и о л ч е в,Хр.Ономасиолигични успоредици в славянската растителна терминология. (По
материали от български, сърбохърватски, словенски и украински език). — Бълг. ез., 1973, № 1—2,
24—33;
Х о л и о л ч е в, Хр. Из българската растителна терминология. Чернѝца Morus L. — В: В памет на
Х о л и о л ч е в, Хр. Диалектната лексика в тълковния речник на националния език. — В:
Съпоставително изучаване на частните лексикални системи на славянските езици в синхрония и
диахрония. С., 1979, 200—207;
Х о л и о л ч е в, Хр. Названия на изкуствените кладенци и някои елементи от тяхното устройство.
— В: Въпроси на етнографията и фолклористиката. С., 1980, 163—168;
Х а р а л а м п и е в, Ив. Старинни неопределителни местоимения и адвербиални форми в един
югозападен български говор. — Бълг. ез, 1977, № 2, 130—132;
Ш а р л а н о в а, В. Традиционни български мерки за повърхност. — Векове, 1988, № 6, 30—36;
Ш и м а н с к и, Т. Из българските диалектни архаизми. — Бълг. ез., 1984, № 4, 349—352;
Ш и м а н с к и, Т. За праславянските диалектизми в българската лексика. — В: Втори
Ш к л и ф о в, Б. Архаични думи в долнопреспанския говор. — В: Изследвания върху историята и
диалектите на българския език. С., 1979, 386—387;
Я к о в, Я. За няколко названия на цветове в българския език. — Бълг. ез., 1972, № 4, 351—355;
Я к о в, Я. Диалектни усилителни названия на цветове. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков.
B e r n a r d, R. Etude de quelques mots bulgares dialectaux. — Ling. balkanique (Sofia), 1989, № 3—4,
169—177;
B u d z i s z e w s k a, W. Ze słownistwa Ochrydu i najblizzej okolicy. — Studia z Filologii Polskiej i
Słowiańskiej, 10, 1971, 163—182;
B u d z i s z e w s k a, W. Archaizmy językowe z Macedonii Egiejskici. — Studia z Filologii Polskiej i
Słowiańskiej, 13, 1974, 109—113;
B u d z i s z e w s k a, W. Z gwarowej Iexiki bułgarskiej (zasięgi i etymologiej). — Rocznik Sławistyczny,
1977, No 1, 97—104;
B u d z i s z e w s k a, W. Z bułgarskiego słownistwa gwarowego. — Studia z Filologii Polskiej i
Słowiańskiej, 18, 1979, 145—152;
D j a o m o – D i a c o n i j a, L. Contribution à l’étude du lexique d’un patois slave d’Albanie (Boboščica
et Drenovjäne). — Romanoslavica (Bucureşti), 1968, 175—192;
Fa l i ń s k a, B. Leksyka tkacka w dialektach Macedonii i jej powiązania ogólnosławiańskie. — Мак.
jaзик, 1977, № 28, 23—49;
K o s e s k a, V. Bułgarskie słownistwo meteorologiczne na tle ogólnosłowiańskim. Wrocław—
Warszawa—Kraków—Gdańsk, 1972, 131 p. + 30 kar.;
K o s e s k a, V. Personifikacja i prawo tabu w bułgarskich nazwach ruchu powietrza. — Studia z Filologii
Polskiej i Słowiańskiej, 9, 1968, 201—207;
M l a d e n o v, M. Einige Aspekte der sprachgeographischen Erforschung alter bulgarischer Lexik. —
Zeitschrift für Slawistik, 1979, No 1, 96—99;
P o m i a n o w s k a, W. Razlike u pogledu tvorbe reči u nazivama nosilaca zanimanja u južnoslovenskim
dijalektima. — Зборниг за филологиjу и лингвистику (Нови Сад), 12, 1969, 25—41;
R u s e k, J. Z historii nazw „krewnego” w języku bułgarskim (przyczynek do dziejów terminologii
rodzińnej). — In: Wokół języka: rozprawy i studia poświęcone pamięci profesora Mieczysława
Szymczaka. Wrocław, 1988, 343—351;
S c h u b e r t, G. Bulgarisch „staja, odaja, soba”. — Die slawischen Sprachen (Salzburg), 1982, № 1,
90—107;
S ł a w s k i, F. Z badań nad słownistwem dialektów bułgarskich. — B: B памет на проф. д-р Ст.
V a k a r e l s k i, Ch. Milchverarbeitung und Milchprodukte bei den Bulgaren. — In: Weienwirtschaft und
Hirtenkultur. Budapest, 1969, 547—573;
V a k a r e l s k i, Ch. Die historische Beständigkeit der Milcherarbeitungsterminologie bei den Bulgaren.
— Zeitschrift für Balkanologie (München), 1969—1970, No 1—2, 170—178;
V e n e d i k o v a, V., Iv. V e n e d i k o v. Le terminologie bulgare de tissage et celle des autres peuples
balkaniques. (Le métier à tisser). — Etudes balkaniques, 1968, No 8, 129—161;
V i d e n o v, M. Jedno z lexikalních osobitosti bulharského jazyka (název „сливици, tonsilla”). — Slavia
(Praha),1976, No 2, 175—177;
W y z k i e w i c z, R. Nazwy żródeł i studii w języku bułgarskim. — Zeszyty Naukowe Wydzialu
Humanistycznego. Slawistika. Universytet Gdański, 1979, No 2, 19—36;
Z a i m o v, J. Die bulgarischen Namen der Schnecke. Etymologische Untersuchung. — Zeitschrift für
Slavistik, 1960, No 2, 186—203.] M. Сл. М.
302
1. Н а з в а н и е крак
Н а з в а н и е т о крак се среща в поголямата част от българската езикова област на територията на

мизийските и балканските говори (вж. карта № 2). Тази дума не е регистрирана като самостоятелна
в старобългарски език. Среща се обаче нейна производна (ходене) и сложната дума
. Думата крак като речникова единица се среща в повечето от славянските езици,
но с по-други значения, семантично близки до българското: сърбохърв. крак, слов. krak, пол. диал.
krok (бут) и производни рус. òкорок (бут, бедро, кълка), укр. окорок. Следователно названието крак
може да се смята за новообразувание и самобитно в български език. To e наследено от
праславянски, но на българска почва, a може би и на южнославянска, е изменило своето значение,
като е изместило общославянското нога.
Н а з в а н и е т о ногà (нòга) е доста разпространено и заема значителна част от българската

езикова територия в Западна и Южна България, по-точно във Видинско, Ломско, Белоградчишко,
Михайловградско, Врачанско, Ботевградско, Софийско, Самоковско, Пернишко, Трънско,
Радомирско, Кюстендилско, Дупнишко, Благоевградско, Петричко, Гоцеделчевско, Разложко,
Девинско, Смолянско, Асеновградско, Първомайско, Димитровградско, Хасковско, Харманлийско,
Момчилградско, Ивайловградско, Трудовско, Малкотърновско и Бургаско. То обхваща също така
говорите в Гръцка и Турска Тракия (вж. карта № 2).
Думата нога е общославянска и още в балтославянски е изместила едно по-старо индоевропейско

название, родствено на лат. реѕ, гр. πούς, нем. Fuss и запазено днес в думи като пешà, пехòта. Тая
дума е зарегистрирана в старобългарски и със същото значение днес се среща във всички
останали славянски езици: сърбохърв. нога, словен. noga, словаш. noha, чеш. noha, гор.-луж. noha,
дол.-луж. noga, пол. noga, белорус. нога, рус. нога, укр. нога. Следователно названието нога е
общославянска особеност, пряко наследена от праславянски език.
S t o j k o v, St. Dwie leksykalne izoglosy w języku bułgarskim, крак / нога, риза / кошуля. — In: Studia
linguistika in honorem Thaddei Lehr-Spławiński. Kraków, 1963, 269—274.
[ Х о л и о л ч е в, Из българската диалектна лексикология. Нога / крак. — Бълг. ез., 1972, № 6,

554—557.] М. Cл. М.
303
2. Н а з в а н и е риза
Н а з в а н и е т о риза се среща в много голяма част от българската езикова територия (вж. карта
№ 2). To e зарегистрирано в старобългарски език като , но с доста широко значение на
„облекло”, и то особено долно. Думата риза се среща и в повечето от останалите славянски езици,
но с друго по-широко значение: сърбохърв. риза (дреха, сукно), чеш. ř i z a (дълга дреха, мантия,
одежда), рус. риза (свещеническа одежда), укр. рыза (облекло). Следователно названието риза,
което минава за типично българско, е наследено от общославянски, но на българска почва е
специализирало, стеснило своето значение.
Н а з в а н и е т о кошỳл’а е сравнително доста ограничено. То заема малка част от българската

езикова територия, главно в Западна България, по-точно във Видинско, Ломско, Белоградчишко,
Михайловградско, Берковско, Врачанско, Софийско, Самоковско, Пернишко, Трънско,
Радомирско, Кюстендилско, Дупнишко, Благоевградско, Петричко, Разложко, Гоцеделчевско,
Гръцка и Турска Тракия, южно Свиленградско и южно Грудовско (вж. карта № 2).
Думата кошул’а е старо славянско название, изместило първичното *sorka неизвестно кога и къде.
Тя е стара заемка от народния латински. Тая дума е зарегистрирана в старобългарски като
със значение „женска риза”. С подобно или близко значение тя се среща в ред други
славянски езици: сърбохърв. кòшуља, словен. košilja, словаш. košel’a, чеш. košile, луж. košula, пол.
koszula, белорус. кошуля, укр. кошуля, рус. диал. кошуля (кожухче, женска риза). Следователно и
названието кошул’а е общославянска особеност, пряко наследена още от праславянски език.
S t o j k o v, St. Dwie leksykalne izoglosy w języku bułgarskim, крак / нога, риза / кошуля. — In: Studia
linguistika in honorem Thaddei Lehr-Spławiński. Kraków, 1963, 269—274.
3. Н а з в а н и е картофи
Между културните растения, донесени в Европа след откриване на Америка, сравнително най-
голямо значение имат картофите. Днес те се отглеждат във всички европейски страни.
В българските земи картофите се появяват през XIX в. Според сведенията, с които сега
разполагаме, първи ги пренасят от
304
Румъния през 1825 г. градинари от Лясковец, a след тях през 1835 г. започват да се оттлеждат и в
Самоков. Като земеделска култура те се разпространяват след Кримската война, но едва след
Освобождението добиват по-широко разпространение.
В България картофите като растение и плод са известни под много названия. От тях по-широко
разпространени са картòфи, барабòй, кòмпир, патàти, кòмбари и гулѝи, a в единични случаи се
срещат и други названия като влàшки бòп, маџỳне, кустàн’ъ, крòмбале и др.
Н а з в а н и е т о картòфи води началото си от немското Kartoffel. To пък от своя страна е

видоизменение на италианското tartufolo, tartufola. Още през първите години след пренасянето им
в Европа картофите са били оприличени на един особен вид гъби — труфели (итал. tartufolo,
tartufola, tartifla), и по тях ca били наречени tartufel. Това название, променено в Tartuffeln,
Tartüffeln, се пренася през XVII в. в Германия заедно с картофите и се запазва в тоя си вид до края
на XVIII в. В началото на XVII в. в Швейцария в названието Tartoffeln началното t се променя в k и
се получава формата Kartoffeln, която по-късно преминава в Германия и става официална,
книжовна. До ХIХв. в Полша и Русия картофите също са били наричани tartofle, тартофель, но
под влияние на немското Kartoffel тия названия са били променени в kartofel, kartofla, картофель.
Названието Kartoffel от немски език е минало и във Влашко. Тук обаче крайната сричка -el се
сближава с румънската членна форма за мъжки род -ul и чрез декомпозиция от Kartoffel се
получава формата cartof, мн. ч. cartofi. От румънски език названието cartof, cartofi e минало и в
български език, където днес е книжовно.
Названието картòф се среща главно в Североизточна и Източна България. Като книжовно то

постепенно се разширява и измества всички останали названия.
Покрай названието картòф, което е най-широко разпростра-нено, в единични селища се срещат и

други названия, които са негови фонетични и морфологични разновидности, като кратòф, кратòх,
кратồх, картòх, къртòй, къртòў, картòп, картòфа.
Н а з в а н и е т о барабòй е немско и произлиза от Бранденбург (Brandenburg) — област в Северна

Германия, от която са пренесени картофите в Чехия и други страни. У нас обаче то не е минало
направо, a от румънски посредством чешкото brambor, brambora.
305
В Молдова, Буковина и отделни части на Трансилвания се среща названието baraboiu,

множествено число baraboi, което точно съответствува на нашето барабòй. При това трябва да се
има предвид, че формата барабòй е най-широко разпространената у нас форма и затова трябва да
се смята за основна, a не формите брабòй и бърбòй, които са доста ограничени и които по всяка
вероятност са получени от нея.
Названието барабòй по териториалното си разпространение е на второ място. То се среща в

средата на българските земи от двете страни на Средна Стара планина, най-вече в Севлиевско,
Ловешко, Габровско, Троянско, Тетевенско, Панагюрско, Пазар-джишко, Пирдопско, Пловдивско
и Чирпанско. Названието барабòй има и няколко фонетични разновидности, които са доста
ограничени: барамбòй, брамбòй, бръмбòй, брабòй, бръбòй, бр̥бòй, барбòй.
Н а з в а н и е т о кòмпир също води началото си от немски език. То е във връзка с немското

Grundbirne (земни круши), което в южнонемските и австрийските диалекти гласи krumpirne,
krumbeer, krumpir и пр. От тия немски диалекти това название на картофите е минало в
сърбохърватски (кромпир, крумпир, компир), a от сърбохърватски в български език. Това се
потвърждава от факта, че кòмпир е широко разпространено название, което се среща само в
западните български земи успоредно с днешната българско-югославска граница от Белоградчишко,
Берковско, Михайловградско, през Софийско, Елинпелинско, Самоковско и Дупнишко чак до
Благоевградско и Петричко.
Названието кòмпир има фонетични разновидности като кỳмпир, компѝр, кумпѝр, конпѝр, кòмпил,
кромпѝр, крòнпир, крòмпил, кромпѝл.
Н а з в а н и е т о патàти води началото си от перуански, където гласи papa или papatas. Под
влияние на названието на едно друго растение — сладките картофи (лат. batatas edulis) — papa,
рараѕ станало доста рано patates. С названието patates картофите стават известни в Испания. От
Испания това название се пренася в италиански (patata, patate), a оттук — в гръцки (πατάτα) и
турски (patates).
Названието патàти е доста ограничено и се среща само в Югоизточна България — Асеновградско,

Първомайско, Тополовградско и пр. Географското разпространение и на това название показва по
безспорен начин, че то е минало от гръцки език. Покрай формата патàти, която се схваща като
множествена и
306
която е сравнително най-широко разпространена, се срещат и други форми като патàте, патàт’а,
патèта.
Н а з в а н и е т о кòмбари се свързва с компири. Според едни езиковеди то представя по-

нататъшен развой на компир, a според други е комбинация от немска основа и новогр. κόμβος
(възел, буца). За образуването на това название може да се допусне и влияние от страна на
турското kumbara (снаряд).
Названието кòмбари е доста ограничено. То се среща по долината на р. Места в Гоцеделчевско и

Разложко, във Велинградско и отчасти в Благоевградско. Покрай формата кòмбари има и форма
кỳмбари.
Н а з в а н и е т о гулѝйа е образувано у нас чрез сближаване на картофите с растението земни

ябълки. То се среща само в Казанлъшко.
В българските диалекти има и няколко други названия на картофите, които се срещат само в
отделни единични селища.
Названието влàшки боп (Тетевенско), улàшки боп (Търновско) е наше. То е образувано във връзка с
пренасянето на картофите от Влашко. Домашен произход имат и названията грỳтки (Елховско),
корàви (Ямболско) и кàлчуў (Тревненско). Грỳтки е получено чрез пренасяне значението от грỳтка
(буца, бучка), корàви е по народна етимология от картòф и корàв, a кàлчуỳ е по име на лице, което
първо е пренесло картофите в Тревненско.
По-особени са названията дивàци (Гоцеделчевско), кустàн’ъ (Пещерско), маџỳне (Велинградско) и

шарабòйки (Тетевенско).
От направения преглед на названията на картофите в български език ясно се вижда, че те са доста

много — 6 основни вида и около 54 разновидности на основните видове. Това многообразие в
названията на картофите обаче не е характерно само за български език. То се среща почти във
всички европейски езици. Например в сърбохърватски език картофите имат над 46 названия,
полски език — над 135, в руски — над 12, в украински — над 8, в горнолужишки — над 15, в
румънски — над 46, в немски — над 52 и пр.
Причините за множеството названия на картофите в отделните езици са във връзка с конкретните
културно-исторически условия, при които те се явяват и разпространяват. Феодалната
разпокъсаност, устният път на заемане и различните източници водят до голям брой названия.
Както се посочи, отделните основни названия на картофите в български език са заети заедно с
растението от съседни страни и на домашна почва са добили множество фонетични и
морфологични разновидности. Всички
307
тия названия в български език са последица от относителната обособеност на отделните български

области. В това отношение названията на картофите не се различават съществено от названията на
други културни растения, като царевица, червени домати и пр., появили се през последните
стотина години и добили широко разпространение.
С т о й к о в, Ст. Названията на картофите в български език. — В: Езиковедски изследвания в чест

на акад. Ст. Младенов. С., 1957, 127—140.
[ П е е в, К. Називите на пченката во македонските народни говори. — Лит. збор (Скопjе), 1974, №

1, 12—15.] М. Сл. М.
4. Н а з в а н и е диня
Д и н я т а като растение и плод, независимо от различните ѝ сортове, в български език има 4 общи
названия: дѝн’а, лубенѝца, карпỳза, и бустàн. Първите три от тях — дѝн’а, лубенѝца и карпỳза —
са широко разпространени и основни, a четвъртото — бустàн — е доста ограничено.
Названието дѝн’а е най-широко разпространено. То се среща в Североизточна България и в

Балканската област и неговият ареал на запад обхваща Плевенско, Източнобелослатинско,
Ловешко, Троянско, Карловско, Пловдивско и Източнопазарджишко, a на юг —
Северночирпанско, Казанлъшко, Северноновозагорско, Сливенско, Севернокарнобатско и
Севернопоморийско (вж. карта № 6). Това название е и книжовно. По тази причина то постепенно
се разширява и измества всички останали названия. Интересно е да се посочи, че проф. Ст.
Младенов се обявява срещу това название. Той предлага в книжовния български език то да остане
с общославянското си значение ‘пъпеш’ (лат. Cucumis melo) a за ‘диня’ (лат. Citrullus vulgaris) да се
приемат названията лубенѝца (лебенѝца, лобенѝца) или дори водна диня, подобно на немското
Wassermelone и на френското melon d’eau. „Ако у ония източни българи, които наричат турския
карпуз „диня”, има повече усет за езикова история и за езиково единство, те не би трябвало ни ден
повече да упорствуват в своята нова и криво разширена употреба на „диня” за лубеница.” [3]
3. Вж. М л а д е н о в, Ст. Не „карпуз” или „пъпеш”, a лубеница и диня. — Родна реч, 1934, № 4,
157—159.
308
Карта № 6
309
Дѝн’а е общославянско название. То се среща във всички останали славянски езици, но само в
западните сърбохърватски щокавски йекавски говори има същото значение. В другите езици е със
значение ‘пъпеш’ или ‘тиква’: срхр. диња ‘пъпеш’, рус. дыня ‘пъпеш’, пол. dynia ‘тиква, пъпеш’,
чеш. dýně ‘тиква, пъпеш’ и пр. Произходът на тази дума не е ясен.
Н а з в а н и е т о лубенѝца е доста широко разпространено. То се среща в западните български

земи по протежение на българско-югославската граница и неговият ареал на изток обхваща
Оряховско, Западнобелослатинско, Луковитско, Тетевенско, Пирдопско, Панагюрско,
Западнопазарджишко, Самоковско, Дупнишко, Благоевградско, Санданско, Петричко и
Северногоцеделчевско (вж. карта № 6).
Названието лубенѝца има няколко фонетични варианта, свързани с характера на началната сричка
и с ударението: л’убенѝца, йубенѝца, лебенѝца, лобенѝца, лòбеница и либенѝца.
Лубенѝца е название, характерно за южните славянски езици. Със същото значение то се среща в
сърбохърватски (лубеница). За произхода на названието лубенѝца има различни схващания.
Н а з в а н и е т о карпỳза също е широко разпространено. То се среща в южните български земи

успоредно с българско-гръцката и българско-турската граница и ареалът му на север обхваща
Разложко, Пещерско, Асеновградско, Първомайско, Южночирпанско, Старозагорско,
Южноновозагорско, Ямболско, Южнокарнобатско, Айтоско и Южнопоморийско (вж. карта № 6).
Това название има морфологичен вариант карпỳс, който се среща в западната част на ареала в
Разложко, Пещерско, Асеновградско и Първомайско.
Названието карпỳза е заемка от турски език karpuz ‘диня’ и е сродно с руското арбуз, заето през
татарски. На българска почва турската заемка karpuz e получила окончание -а в повечето говори и
е минала към думите от женски род. От тази промяна би могло да се предположи, че названието
карпỳза е по-ново и че е изместило по-старо лубеница, тъй като има множество лексикални
изоглоси, които свързват западните говори с югоизточните. Интересно е да се изтъкне, че форма
карпуза се среща и в сърбохърватски език в Сърбия и Босна.
Н а з в а н и е т о бустàн е доста ограничено. То се среща в Казанлъшко, Старозагорско,

Сливенско и Девинско.
Бустàн също е заемка от турски език bostan, където едно от нейните три значения е ‘общо
название на пъпеш и диня’. Това значение чрез стесняване у нас се е специализирало само за диня.
310
С т о й к о в, Ст. Названията на две културни растения в български език [диня и пъпеш]. — Ез. и
лит., 1963, № 5, 23—34.
[ И в а н о в, Й. Две малко известни названия за диня в българските диалекти. Бълг. ез., 1974, № 5,
433—434;
И л ч е в, Ст. Любеница и диня. — Бълг. ез., 1973, № 6, 559—560.] М. Сл. М.
5. Н а з в а н и е пъпеш
П ъ п е ш ъ т като растение и плод, независимо от многобройните му различни сортове, в

български език има 6 общи названия: пъ̀пеш, пипòн, каỳн, дѝн’а, корàвец и кадѝек. Първите четири
от тях — пъ̀пеш, пипòн, каỳн и дѝн’а — са широко разпространени и основни, петото — корàвец —
е доста ограничено, a последното кадѝек се среща в единични говори.
Н а з в а н и е т о пъ̀пеш е най-широко разпространено. То се среща в североизточните български

земи, в Балканската област и в част от северозападните български земи. Неговият ареал на запад
обхваща Източнооряховско, Източнобелослатинско, Източноврачанско, Северносвогенско,
Годечко, Северноботевградско и Севернолуковитско, a на юг — Ловешко, Троянско, Габровско,
Казанлъшко, Северноновозагорско, Сливенско, Севернокарнобатско, Айтоско и
Севернопоморийско (вж. карта № 7). Това название е и книжовно. По тази причина то постепенно
се разширява и измества всички останали названия, на първо място названието пипòн.
Названието пъ̀пеш (пъ̀пиш, пъ̀п’ъш) има множество фонетични и словообразувателни варианти,

повечето от които се срещат в говори на отделни села.
Названието пъ̀пеш не е напълно ясно по произход. То се среща само в български език и Ст.
Младенов го извежда от гръцкото πεπόνι ‘пъпеш’, свързано по народна етимология с пъп, пъпка.
Н а з в а н и е т о каỳн е доста широко разпространено. То се среща в южните български земи

успоредно с българско-гръцката и българско-турската граница. Неговият ареал обхваща на запад
Източногоцеделчевско, Разложко, Велинградско и Пещерско, a на север — Асеновградско,
Първомайско, Чирпанско, Старозагорско, Южноновозагорско, Ямболско, Южнокарнобатско и
Южнопоморийско (вж. карта № 7).
Названието каỳн има няколко фонетични варианта: каỳн’, каòн, кавỳн, кàвун, къфỳн, къхỳн и къхỳн’.
Първото от тях каỳн’ е сравнително по-широко разпространено, a останалите са ограничени и се
срещат в говори на отделни села.
311
Карта № 7
312
Названието каун е заемка от турски език kavun и диал. kaun. To e минало в български език направо,
без формални и семантични промени.
Н а з в а н и е т о пипòн също е доста широко разпространено. То се среща главно в югозападните

български земи. Неговият ареал обхваща Трънско, Южнобрезнишко, Радомирско, Пернишко,
Самоковско, Ихтиманско, Дупнишко, Кюстендилско, Благоевградско, Санданско, Петричко,
Северногоцеделчевско, Пазарджишко, Пловдивско, Панагюрско, Карловско, Пирдопско,
Тетевенско и Южнолуковитско (вж. карта № 7).
Названието пипòн има няколко фонетични варианта: пипòн’, пѝпун, пупòн’, папỳн и пъ̀пен. Te ca
доста ограничени по разпространение и се срещат в говори на отделни села.
Названието пипòн е заемка от новогръцки език πεπόνι ‘пъпеш’. Поради неясната му вътрешна
форма в много говори то е претърпяло фонетични промени.
Н а з в а н и е т о дѝн’а е доста разпространено. То се среща в северозападните български земи в
два ареала. По-големият от тях обхваща Видинско, Ломско, Кулско, Берковско, Михайловградско
и Врачанско, a по-малкият — Източнософийско (вж. карта № 7). Трябва да се допусне, че в
миналото тези два ареала са образували цялост, но по-късно названието дѝн’а е било изместено от
пъ̀пеш и корàвец, както явно личи и на приложената карта. Вече се изтъкна, че според Ст.
Младенов названието дѝн’а със значение ‘пъпеш’ като общославянско трябва да бъде прието и в
книжовния български език вместо „побългарения гръцко-латински пъпеш”, но практиката показва,
че това не става и че названието дѝн’а със значение ‘пъпеш’ си остава доста ограничено диалектно.
Названието дѝн’а има словообразувателен вариант дѝн’авец, който се среща в говори на отделни
села в Софийско и който е образуван по модела на названието корàвец.
Названието дѝн’а, както вече се посочи, е общославянско и със значение ‘пъпеш’ се среща във
всички останали славянски езици.
Названието корàвец е много ограничено. То се среща в Софийско, Елинпелинско, Южноврачанско

и Плевенско. Това название има два фонетични варианта: кòравец и корàвъц, които се срещат в
говори на отделни села.
Корàвец по произход е от прилагателното корав и семантично е еднакво с названието лубенѝца.
Н а з в а н и е т о кадѝек също е много граничено. To e
313
установено само в Павликенско. Неговият произход не е ясен, но би могъл да се свърже с тур. kelek
‘неузрял пъпеш’, ‘пъпеш’.
Общите названия на пъпеша в български език имат една интересна особеност, която не се среща
при названията на динята и която е във връзка с наличието на голям брой съществено различаващи
се сортове. В ареалите на повечето от тях в говори на отделни села се срещат други названия, с
които се означават отделни сортове. Например в ареала на пъ̀пеш в североизточните български
говори се срещат названия за отделни сортове като курàвец в Горнооряховско и Ловешко, каỳн в
Търновско, къỳн и курàвец в Търновско и др.
С т o й к o в, Ст. Названията на две културни растения в български език [диня и пъпеш]. — Ез. и
лит., 1963, № 5, 23—34.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ
ВИДОВЕ ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ ДИАЛЕКТИТЕ

Структурно-семантични диалектизми (Семантични диалектизми; Номинативни диалектизми)
Териториални диалектизми
Лексикалните различия между отделните български диалекти обхващат предимно известна част от
речниковия състав и засягат всички негови страни.
Преди да се разгледат отделните видове лексикални различия, трябва да се изтъкне, че на пръв

поглед те са значително по-големи, отколкото са в действителност, поради фонетични причини. В
отделните диалекти има доста думи, които само външно са различни и особени поради по-
особения им звуков състав, дължащ се на фонетични промени. Например думата ч о в е к, стб.
, в говорите гласи човèк, чоèк, чив’àк, чул’àк, чилèк, чв’ак ипр. Или думата н о ж ч е
гласи нòшче, нòшчи, нòхчи, нòфчи и пр. Изобщо голяма част от думите в диалектите са особени,
диалектни само по гласеж, по звуков състав, но не и по значение.
Лексикалните (речниковите) различия между диалектите, от една страна, се проявяват в

структурно-семантичния характер на думите, a от друга — в обсега на тяхното разпространение.
Затова диалектните думи (диалектизмите) са два основни вида — структурно-семантични и
териториални.
СТРУКТУРНО-СЕМАНТИЧНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
Структурно-семантичните диалектизми са във връзка със значението или формата на думите, т. е. с

техния характер. От това гледище те са два вида: семантични и номинативни (терминологични).
1. С е м а н т и ч н и д и а л е к т и з м и
Семантичните диалектизми са думи, които звуково и структурно са напълно еднакви, но ca c

различно значение. Такива са например брèме (вид чувал, Брезнишко, a в повечето говори —
тежест, носена на гръб, или изобщо тежест, мъка), дрѝпи (дрехи, Смолянско), мѝлос (обич, любов,
Самоковско), чỳждица (външен примес в житна храна, Разградско), мръ̀фка (малко количество,
Шуменско, Брезнишко — еннъ̀ мръ̀фк удъ̀ ни съм пѝл), л’ỳт (кисел, Смолянско), л’ỳтеш (киселец,
Родопите), парлѝф (лют, Смолянско), спòрен (който стига, който задоволява, Шуменско), ỳдарен
(трудолюбив, старателен, Пирдопско), мръ̀сен (блажен, Първомайско), чес (гъст, Разградско),
вѝкам (плача, Видинско, Годечко, Брезнишко), гàл’ạм (обичам, Смолянско) л’ỳб’ạ (целувам,
Смолянско), мл’àскạм (целувам, Брезнишко), лèжа (спя, Софийско), пàза (внимавам, Брезнишко,
Софийско), сèда (живея, Елинпелинско), чỳвам (отглеждам, Софийско, Брезнишко) и др.
2. Н о м и н а т и в н и д и а л е к т и з м и
В отделните диалекти сравнително най-много са номинативните (терминологичните) диалектизми.

Те представят различни названия на предмети, прояви, явления, качества и др., които се отнасят до
всички страни на живота. Номинативните диалектизми са последица от сложни и разнообразни
културно-исторически връзки и въздействия и до голяма степен оформят отделните диалекти като
отделни и самостоятелни езикови образувания.
Едни от номинативнитe диалектизми са ч а с т и ч н и (непълни), защото имат точни съответствия

в останалите говори и в литературния език, a други са п ъ л н и, защото нямат такива съответствия.
Ч а с т и ч н и н о м и н а т и в н и (терминологични) диалектизми в българските говори са думи

като
кадѝл (дим, пушек) в Р а з г р а д с к о;
въ̀бел (извор), гъ̀рмел (гръмотевица, гръм), зòрна (сутрин), дрòбен (хапка), кърч (скреж), обèклица
(търнокоп), песнопòй (певец), смерч (множество), сòса (стига), стресъ̀ се (стопля се) в Ш у м е н с
к о;
в’àтърница (вятърна мелница), камѝна (огнище), котòй (стая), лòква (блато), паргѝйа (тояга),
сèнца (мъниста), скòмен (стол), хл’àф (обор), жàлвам се (оплаквам се), кỳнд’ъ (бутам, повалям),
мѝлвам (обичам), мърчѝ (стъмнява се), чỳркам (тека), веш (още), зòре (утре) в П о м о р и й с к о;
нувинъ̀ (новолуние), пужàлъ (състрадание) в К а р л о в с к о;

315
хрес (роса) в П ъ р в о м а й с к о;
пòсетки (посещение), пòседница (ръченица), прèлу (прежда) в Х а с к о в с к о;
трàга (миризма), трòнка (малко), травайàрам (страдам, мъча се), цирѝкам (викам) в М а л к о т ъ
р н о в с к о;
гàма (намерение, умисъл), гармỳда (буца), ѝзник (изгрев слънце), зàник (залез слънце), каблѝца
(ведро), крỳпка (малка частица), кукỳда (юмрук), мрàзи ми (студено ми е), пòдник (обор), рòпка
(дупка, яма) в С м о л я н с к о;
битàнка (буен момък), кривàчка (шепа), нỳсер (ноздра) в Б е л о с л а т и н с к о;
бàло (домашен вълнен плат), ѝн’a (скреж), куклèц (бримка), лоà (пърхут), маàн’е (прежда),
мажàтица (женена жена), невòл’а (болест), òлба (кора на баница), пòл’ак (пъдар), стѝжа
(средства), ỳрес (отсек), чак (гурел), вàркам (бързам), кòра (карам се), сèцам (дърпам), стàва се
(събера се), ỳтеча (избягам), кравèн (пълен), безèр (напразно), зарàн (утре), надвòр (навън),
неỳздано (ненадейно), сỳма (много) в С о ф и й с к о;
бòжек (просяк), звот (клюка), конòпец (дебело въже), лих (зъл, буен) в С а м о к о в с к о;
бàша (крия), кèпам (мигам), блàнаф (кротък), едномàн (постоянно), кот (при) в Д у п н и ш к о;
вързòл’ (възел), връ̀чва (глинен съд), гонèтка (приказка), писъ̀к (гръклян), плавèз (молив),
раскръ̀ске (кръстопът) в Б р е з н и ш к о и пр.
Между частичните номинативни диалектизми има известен брой думи, които представят
значителен интерес по своя строеж и по своята вътрешна форма, т. е. по белега, легнал в основата
на названието като негов структурен елемент. Такива са например блештỳлка (светулка,
Шуменско), бранèц (перило, предпазна ограда на мост, балкон и пр., Михайловградско),
в’àтрушка, ветрỳшка (вихрушка, Хасковско, Дупнишко), връзоглàфка (кърпа за глава, Видинско),
грознѝца (малария, Годечко), гърмѝлọ (топ, оръдие, Шуменско), душн’à (засуха, Южна Тракия),
еднорàмци (връстници, Дупнишко), кликàло (минаре, Шуменско), минỳшка (пътека, Никополско),
òгница (едра шарка, Варненско), òпас (пояс, Белослатинско), подàпок (закуска, Дупнишко), пòрас
(ръст, снага, Самоковско), порѝзн’ак (горна риза, Белослатинско), скачòк (скакалец, Софийско),
трèпке (мигли, клепки, Годечко), ỳшники, ỳшници, ỳшнички (обеци, Югоизточна България),
чèтул’а (рабош, Свиленградско), ледỳнка (ледена висулка, Смолянско), нарòй (пороен нанос,
Шуменско), драгòвам (обичам, Смолянско), òбичен (симпатичен, мил, Радомирско), дàшен (щедър,
който охотно дава, Врачанско), дигноглàф (непокорен, буен, Софийско), òраф (общителен,
приказлив, Самоковско), нѝзбърдо (надолу, Малкотърнов-
316
ско), въ̀збърдо (нагоре,Малкотърновско), напрèвар (напреко, Смолянско) и пр.
Този вид диалектизми се отличават със своята образност, свежест и дори емоционалност. Те
показват словотворческите способности на българския народ.
П ъ л н и н о м и н а т и в н и (терминологични) диалектизми, както се изтъкна, са такива думи,

които означават особени понятия, качества, явления и пр. и които нямат съответствия в други
говори и в литературния език. Те означават обикновено специализирани дребни особености, релеф
на местности, душевни прояви и пр. Такива думи са например добàра (занимлив лъжлив разказ,
Смолянско), сòчка (личба; това, което сочи нещо, Свиленградско), пр’àскума (мъжка ръченица,
Шуменско), дилѝмка (тънък резен хляб, Дупнишко), въ̀стр’ап (място, където се нареждат завивки,
Хасковско), нарàмок (количество, което може да се носи на едно рамо, Софийско), претсèбок
(количество, което може да се обхване с две ръце и да се носи, Софийско), присòйка (място на
припек, Смолянско), усòйка (място, което не се огрява от слънцето, Смолянско), въ̀рга (стръмно,
неудобно място, Смолянско), ва̀лта (ниско място на нива или лозе, което е много плодородно,
Дупнишко), ръ̀пел’ (място в нива, подринато от порой, Дупнишко), затòн (място в река, където
лесно се затъва, Дупнишко), свòг’е (място, където се сливат две реки, Михайловградско), влажнàк
(ситен продължителен дъжд, Врачанско), обложн’àк (ситен и напоителен дъжд, Белослатинско),
лòпий (проливен дъжд, Карловско), прогòн (пътека между две ниви, Дупнишко), моропъ̀тина
(широк неотъпкан път, изровен от порой), пòтка (знак, който служи за граница на ливада,
Брезнишко), пòтка (зелено клонче, забито в ливада, с което се означава, че мястото е запазено и че
не е позволено да се пасе на него, Михайловградско), със същото значение са пòчка (Врачанско) и
зàтка (Смолянско), штрапнѝ (стъпки върху сняг или върху мокра земя, Белослатинско), йỳжаф
(сняг, който се топи от слънцето, Врачанско), красàт (възкисел, приятно кисел, Смолянско),
прòфирен (възкисел, Софийско), нàръчен (който е удобен за държане, за работа с него, Софийско),
плаф (силно рус, възбял, Дупнишко), прилегàт (красив, спретнат и с добра душа, Брезнишко),
слàнес (с прошарена коса, Дупнишко), цѝбрав (слаб и висок, Годечко), цѝглав (тънък и висок,
Годечко), фочлѝф (който казва истината в очите, прям, Дупнишхо), вѝшта се (смея се с висок глас,
Софийско), галàта (ям блажно в постен ден, Радомирско), плèша (играя ръченица,
Малкотърновско) и пр.
317
С т о й к о в, Ст. Речниковото богатство на българските народни говори. — Ез. и лит., 1955, № 6,

441—445;
М и л е т и ч, Л. Особен принос към речника и фразеологията на източните български говори. —
СпБАН, 56, 1937, 43—87;
М и р ч е в, К. Западнобългарското сакам „volo”. — Пак там, 71, 1950, 69—78;
M a c h e k, V. Les verbes bulgares boravia, zaboraviam, zabovarim. — Пак там, 119—124;
B e r n a r d, R. Etude etymologique et comparative de quelques mots bulgares concernant les vêtements et
la parure. Paris, 1946, 56 p.;
B e r n a r d, R. Bulgare карп „élébore”, стрàтур „amarente”. — Revue des études slaves, 23, 1947,
160—163;
B e r n a r d, R. Rapports lexicaux des langues slaves; troi mots du russe littéraire représentés dans les
dialectes bulgares [мещанин, храминà, женщина]. — B: Славянска филология. Т. 3, С., 1963, 245—
248;
В ъ г л е н о в, М. За второто значение на думата полунощ ‘север’. — Бълг. ез., 1966, № 4—5, 410—
415;
Б е р н а р д, Р. Две иронични названия на части на тялото в балканските езици [левки]. — Пак там,
№ 3, 344—347;
М а ш а л о в а, Е. Газ ‘петрол’ и диалектното ‘видело’ ‘газ’. — Пак там, 1962, № 1—2, 109—111.
[ Б а л к а н с к и, Т. Стèбал — древно и съвременно название на дивата котка. — Бълг. ез., 1977, №

4, 343—346;
В а к а р е л с к а – Н е м о в а, Д. Значения на думите с корен тъг- / тъж- в българските диалектн.
— Бълг. ез., 1971, № 2—3, 248—252;
В е н е д и к т о в, Г. К. К семантичесгой характеристики болг. мъка. — В: Общеславянский
лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1972. М., 1974, 163—181;
В и д е н о в, М. Названия за репей в българския език. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков.
К л е п и к о в а, Г. П. Болг. бара, баруга и родственные географические термины в других
славянских языках. — Пак там, 595—604;
К л е п и к o в а, Г. П. Из карпато-балканской терминологии высокогорного скотоводства. 1. Urda.
— В: Этимология, 1966, М., 1968, 62—80;
К л е п и к о в а, Г. П., В. В. У с а ч е в а. Лингвогеографические аспекты семантики слова *žito в
славянских языках. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования. М.,
1965, 148—171;
К р а й н б р о к – Д у к о в а, У. „Десен” и „ляв” в българските говори. — В: Втори международен
конгрес по българистика. Доклади, Т. 5, С., 1988, 56—65;
М и х a й л o в а, Д. Диалектни названия на растението Allium ursinum. — Бълг. ез., 1983, № 4,
333—334;
М л а д е н о в, М. Сл. За едно ново значение на думата гора ‘поле’. — Бълг. ез., 1970, № 5, 463—
464;
М л а д е н о в а, Д. Облак ‘небе’ — характерна семантична особеност в някои родопски говори. —
Ез. и лит., 1990, № 4, 79—80;
Р у с е к, Й. Българското диалектно вързобъл. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски
изследвания. С., 1974, 293—298;
Т р у б а ч е в, О. Н. Славянские этимологии. 28. Болгарское диалектное мǎк̇а̇ ‘скот’. — В:
Этимологические исследования. М., 1960, № 1, 87—89;
Ч а л ъ к о в, М. Произход на думата тикла. — Родопи, 1976, № 12, с. 29;
Ш а у р, В. Мратà ‘кокоша болест’, мратѝняк ‘зъл дух’. — Бълг. ез., 1981, № 5, 458—459;
Ш и м а н с к и, Т. За етимологията на бълг. диал. зонà. — Пак там, 1980, № 3, 211—214;
Ш и м а н с к и, Т. За етимологията на бълг. диал. дуда. — Пак там, 1981, № 2, 143—144;
Ш и м а н с к и, Т. Лексикални бележки (цреслò, букà). — Пак там., 1982, № 4, 349—352;
Ш и ш м а н с к и, Т. Към етимологията на бълг. диал. отава. — Пак там, 1983, № 3, 213—214;
A s e n o v a, Р., U. D u k o v a, T. K a c o r i. Zwei bulgarische Dialektwörter aus den Nachbarsprachen.
— Ling. balkanique, 1980, No 2, 33—37;
B u d z i s z e w s k a, W. Z bułgarskiej zoonimii — kot. — Acta baltica-slavica (Wrocław etc.), 16, 1984,
65—72;
B u d z i s z e w s k a, W. Bułgarskie skrebъr ‘powojnik’, ‘wiciokrzen’. — Rocznik Slawistyczny, 45,
1985, No 1, 51—54;
K l e p i k o v a, G. P. Die Entsprechung von *kъbъlъ im Bulgarischen und in anderen slawischen
Sprachen. — Zeitschrift für Slawistik, 21, 1976, 839—846;
R u s e k, J. Ps. *dъchorь ‘Mustella putorius’ w bułgarskim i macedońskim. — Rocznik Slawistyczny, 44,
1984, No 1, 31—38;
S i m e o n o v, B. Origine du mot bus. — Ling. balkanique, 1970, No 2, 55—56;
S i m e o n o v, B. Die Herkunft des Wortes урда. — Пак там, 1971, № 2, 33—35;
T e l l a l o v a, S. Encore une fois au sujet du mot katalan dans les parles bulgares populaires. — Пак
там, 1987, № 4, 251—254;
V e n e d i k o v a, V. Le terme „bardo” (peigne) chez les peuples slaves. — In: Actes du Premier Congrès
international des études balkaniques et sud-est européeennes. VII. Litératur, Ethnographie, Folklore. Sofia,
1971, 425—428.] M. Сл. M.
ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИЗМИ
B зависимост от териториалното си разпространение диалектните думи (диалектизмите) са два

основни вида — локализми и регионализми. Л о к а л и з м и са такива думи, които са много
ограничени териториално и се срещат само в един говор. A р е г и о н а л и з м и са думи, които
имат по-широко териториално разпространение и се срещат в няколко говора или в цели говорни
групи. Локализмите обикновено обхващат думи от речниковия състав, и то така наречените пълни
номинативни диалектизми. Регионализмите пък обхващат думи както от речниковия състав, така и
от основния речников фонд, т. е. така наречените частични номинативни диалектизми. При
днешното състояние на българската диалектология, когато повечето от нашите говори не са
проучени в лексикално отношение, миого е трудно, дори рисковано, да се разграничават локализми
от регионализми, защото не е изключена възможността да се окаже, че повечето от обявените
локализми се срещат и в други говори, т. е. че са всъщност регионализми.
Като примери за л о к а л и з м и покрай посочените вече пълни номинативни диалектизми могат

да се приведат още бр̥дàк (овен с извити напред рога, Софийско), лиàр (овца, която се дели от
стадото, за да пасе в ниви, Пернишко), лъжнѝк (вид дъб, който расте по влажни и мочурливи
места, Малкотърновско), срèдор (нива между две долчини, Ботевградско), рàздол (разклонение на
долина, Асеновградско), кривỳл’е (тясна нива, която опасва хълм, Трънско), прѝтек (пряка пътека,
Асеновградско), снежỳшка (тънък пласт сняг, който едва покрива земята, Малкотърновско),
штръклò (приспособление за свличане на дървен материал, Тетевенско), окòлиш (брашно,
изхвърлено настрани от воденичен камък, Трънско), додражàвам (ставам приятен,
Малкотърновско) и др.
A като примери за р е г и о н а л и з м и към приведените вече частични номинативни

диалектизми могат да се прибавят още бàгрен’ (акация, Брезнишко), благỳшка (сладко вино, шира,
Велинградско), млèчница (сутляш, Белоградчишко), дъ̀ждник (ямурлук, Асеновградско), пранѝци
(бельо, долни дрехи,Ботевградско), пъ̀сник (ведро за помия, Асеновградско), трут (прахан,
Пернишко), рòгул (ъгъл, кът, Тетевенско), пр’àтур (стръмно място по път, където може да се
обърне кола, Еленско), стъпỳнка (отпечатък от стъпки по сняг, кал и др., Еленско), мушà (межда,
Белоградчишко), пазàр (сряда, Годечко), наỳчка (навик, привичка, Ломско), разòкаф (кривоглед,
Софийско), чàски (после, сетне, Карловско) и др.
319
При разглеждане на различията между диалектите в териториалното разпространение на

диалектните думи се установява интересният факт, че думите от основния речников фонд в по-
голямата си част са еднакви и обхващат цялата българска езикова територия. A разликите,
доколкото ги има, са присъщи не на отделни диалекти, a на цели диалектни групи. Така например
всички български диалекти имат еднакви думи, като р а л о, с ъ р п, к о с а, които означават
основни оръдия и сечива. Думата рàло в някои диалекти гласи орàло, понеже се свързва с глагола
ора. Покрай сърп в Югоизточна България се употребява и думата каврамà , но в случая няма две
названия за един и същ предмет, a отделни названия за два предмета: на съ̀рпа острието е назъбено,
a на каврамàта е гладко. В цяла България се употребява названието косà; само в Свиленградско,
Ардинско и Девинско то е заменено с тур. търпàн. В диалектите обаче има различни думи за
мястото, където се извършва вършитбата: хармàн (тур. — най-широко разпространено главно в
Източна България), гỳмно, гỳвно (стб. — Западна България), ток (стб. — на
отделни места в Западна България, в Източна България), òтак (разновидност на „ток” в Добруджа),
въ̀тък (разновидност на „ток” — Разградско), врах (стб. — Самоковско), вършѝло (нова
дума — Родопите), есàк (тур. — Шуменско). Всички български диалекти имат една дума за колà,
но имат различни названия за нейните части. Например частта, за която се закача добитъкът, който
тегли, се нарича прòцеп, прòцап (стб. — предимно в Северна и Западна България),
аръ̀ш, ъръ̀ш, йаръ̀ш, ръш (тур. — в Югоизточна България) и водѝло (от глагола „водя” — в
Родопите); частта, на която са поставени колелата, е ос (стб. — в Северна и Западна
България) и дингѝл (тур. — в Югоизточна България); дървеният кръг на колелото е нàплат (стб.
— Северна и Западна България) и опсѝда (гръц. — в Югоизточна България) и пр.
Във всички диалекти еднакви названия изобщо имат повечето от основните земеделски сечива,
като л о п а т а, м о т и к а, т е с л а и пр. Има обаче, както вече се посочи, основни земеделски
сечива, които имат различни названия в отделните диалекти. Такива са например с е к и р а т а, т
ъ р н о к о п ъ т и др. Покрай секѝра (стб. — Западна и част от Източна България) има
още названия като брàдва (стб. — Ботевградско, Тетевенско, Родопите и
пр.), топòр (стб. — Североизточна България), балтѝйа (тур. — Югозападна България)
наџàк (тур. — Плевенско, Луковитско), манàра (гръц. — Северо-
320
западна България). A покрай търнокòп (бълг. — в повечето от диалектите) се срещат още казмà
(тур. — Източна България) и кѝрка (рус. — Северозападна България).
В а к а р е л с к и, Хр. Из веществената култура на българите. 1. Рала. — Изв. на Нар. етнографски

музей в София, 8—9, 1929, 56—109; 2. Брани. — Пак там, 10—11, 1932, 130—165; 3. Сърпове и
коси, 4. Паламарки, 5. Начини и уреди за вършитба. — Пак там, 12, 1936, 62—85; 6. Вили, 7.
Зъбачи-гребла, 8. Гребла-дъски. — Пак там, 14, 1943, 94—128;
В a к a р е л с к и, Хр. Проект за български фолклорен атлас [названия на тъкачния стан и
цървулите]. — Изв. на Бълг. географско дружество, I, 1933, 127—138;
В а к а р е л с к и, Хр. Няколко културни и езикови граници в България [названия, свързани с
жътва, вършитба и превозните средства]. — Пак там, 2, 1935, 127—138;
B a к a р е л с к и, Хр. Принос към диалектологическия речник на българите [названия на животни].
— Изв. на Нар. етнографски музей, 13, 1939, 213—219;
В а к а р е л с к и, Хр. Народните земеделски термини у българите и тяхното историческо значение.
— Бълг. ез., 1956, № 1, 36—46;
С к о р ч е в, Д. П. Бележки върху етимологията на някои народни земеделски термини
[допълнение към статията на Хр. Вакарелски]. — Пак там, № 3, 279—280;
М и н е в, Д. Още няколко народни земеделски думи у българите. — Пак там, 280—281;
В a к a р е л с к и, Хр. Изрази за примамване и отпъждане на някои домашни животни. — СбБАН,
31, 1937, 1—36.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ

ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ НА ДИАЛЕКТНАТА ЛЕКСИКА
Диалектите са остатъци от по-стари обществено-икономически формации и в своя строеж като

езикови образувания пазят ред архаични особености, които най-ярко се проявяват в речника и в
граматичния строеж.
Някои повърхностни наблюдатели, като установяват, че диалектите в речниково отношение са

значително по-бедни от литературния език, правят ненаучния извод, че носителите на диалектите
— селяните, са неспособни да мислят така, както мисли образованият гражданин — главният
носител на литературния език в обществото. A това е напълно невярно, защото се излиза само от
количествени отношения. Селянинът наистина употребява по-малко думи от образования
гражданин, но основното различие не е в количеството думи, a в техния характер. В диалектите
няма по-обширни речникови сфери, свързани с науката и техниката, с изкуството и литературата, с
обществения и политическия живот. Трябва да се има предвид обаче, че диалектът е много по-
богат от литературния език във всичко, което е свързано с производствената дейност на селянина
— земеделец или скотовъдец. Образованият гражданин, който говори литературен език, знае само
общите названия например на р а л о т о, п л у г а, к о л а-
321
т а, с т а н а и по две-три обозначения на най-важните им части, a за останалите им части има

смътна представа. A селянинът от Западна България различава на р а л о т о 12 части (воѝште,
чъртàло, џевгàло, дъ̀ска, бръ̀тце, рàлник, плазѝца, опирàч, опàшка, рàлница, прѝвой, йарèм), на п л
у г а — 10 части, на к о л а т а — 31, всяка една от които има функционално значение и свое име.
A много малко от тях имат съответствия в литературния ни език.
Изобщо речникът на диалектите е много богат за частните видови названия, диференцирани от

производствената практика, докато литературният език се задоволява само с широки общи
термини. Например в литературния език има само три думи, свързани с овцевъдството — а г н е, о
в ц а и о в е н. А в диалектите, носителите на които се занимават с овцевъдство, се срещат повече
от 10 термина. За а г н е има 4 названия: йàгне — до отбиването му, шѝле — от отбиването му до
една година, ѕвѝска — женско агне, след като навърши 1 година, ѕвизàк мъжко агне, след като
навърши 1 година; за o в е н има 3 названия: мàтор — овен на три години, батàл — овен на 4
години, и коч — овен над 4 години; за o в ц a — 4 названия: доѝлница — овца, която се дои,
сирѝца — овца, на която е заклано или продадено агнето, штерѝца — ялова овца, първескѝн’а —
овца, която ражда за пръв път. Същото терминологично богатство се наблюдава и в земеделието. В
диалектите има 6 думи, с които се означават отделни моменти в растежа на житото: никнàло,
брат’асàло, вретенѝло, искласѝло, зацъфтèло, запросѝло лèп, узрèло.
При тоя вид названия в диалектите е интересно да се изтъкне, че всяка разновидност се означава
със самостоятелна коренна дума, което показва, че не се схващат като разновидности на едно по-
общо понятие, a като напълно самостойни и равноправни категории. Научната терминология на
дадено селскостопанско производство, например зоотехниката, агрономията и пр., също така е
богата със специални термини, но тя се строи по обратен път; при нея се излиза от общо родово
понятие, което може да се стесни до известна степен с помощта на определение, включващо
съответен видов признак, например едногодишно мъжко агне, двугодишно женско агне,
тригодишен овен и пр.
При разглеждане на специалните названия из областта на скотовъдството трябва да се изтъкне

още, че те не са свързани толкова с обективно извършващите се промени в развитието на
животните, колкото със стопанския интерес. За скотовъдеца овцата като източник на известни
блага не остава постоянно една и съща, a ce мени и всеки отделен самостоятелен етап има свое
отделно название. Нап-
322
ример има специални термини за овца, която се дои (доѝлница), коя то не се дои (штерѝца), на
която агнето е продадено или заклано, та може да се вземе всичкото ѝ мляко (сирѝца) и пр. Или a г
н е т о е àгне до отбиването му, a след като бъде отбито, т. е. след като овчарят може да разполага
напълно с млякото на овцата и то не се нуждае от нея, е шѝле. След като навърши една година,
половата разлика излиза на преден план и затова има вече отделни названия — ѕвѝска и ѕвизàк.
Диалектите имат богата специална терминология и в ред други области. Например в планинския
Смолянски край има 4 думи, с които се означава „стръмно място” — спилòче (стръмно каменисто
място), пазлàк (стръмно каменисто място, обрасло с храсти), ỳсуда (стръмно изровено място,
пропаст) и ỳсип (полегато песъчливо място). В Шуменско пък има специални названия за „вали
дъжд” — ръмтѝ (вали много слаб дъжд), пършòли (вали слаб дъжд), пръ̀ца (започва да вали, като
падат само отделни капки). A в Брезнишко има 6 думи за „тече”: кàпе (тече на капки), църцòри
(тече на много чести капки, почти на струя), течè (тече с немного силна струя), струлѝ (тече
силно, поривисто), шуртѝ (тече много силно и образува шум), дурл’àе (тече извънредно силно, под
напор и образува мехури).
Особено богата в диалектите е терминологията, с която могат да се означат разни видове

роднински връзки и отношения. В литературния език по-голямата част от тая терминология липсва
и когато е необходимо да се посочи някое родствено отношение, прибягва се до описателен израз.
За к р ъ в н о р о д с т в о в диалектите има следните термини:
чѝчо (стрѝко) — брат на баща; чѝна (стрѝна) — негова съпруга;
братофчèт, братофчèтка — син, дъщеря на брат на баща;
вỳйчо — брат на майка; вỳйна — негова съпруга;
лèл’а — сестра на баща; лелѝн (свàко, калèко) —неин съпруг;
тèтка — сестра на майка; тетѝн (свàко, калèко) — неин съпруг;
бàба — майка на баща или на майка; д’àдо — баща на майка или на баща;
братàнец — син на брат; братàница — братова дъщеря;
сèстриник — син на сестра; сèстриница — сестрина дъщеря.
А за б р а ч н о р о д с т в о има следните термини:

свèкър — баща на съпруга; свекъ̀рва — майка на съпруга;
тъст — баща на съпругата; тъ̀шта — майка на съпругата;
шỳрей — брат на съпругага; шуренàйка — негова съпруга;

323
балдъ̀за — сестра на съпругата; баџанàк — неин съпруг;
дèвер — брат на съпруга; етъ̀рва — негова съпруга;

зъ̀лва — сестра на съпруга; зет — неин съпруг;
зет — съпруг на дъщеря или сестра;
снахà — съпруга на син или брат.
С т o й к o в, Ст. Роднински названия от с. Лозарево, Карнобатско. — Ез. и лит., 1957, № 2, с. 59.
[ Г е о р г и е в а, Ив. Системата на кръвно родство у българите. — Ethnologia Slavica (Bratislava), 3,

1971, 151—156;
Г е о р г и е в а, Ив. Отношения на родство, отразени в българската роднинска терминология. — В:
Първи конгрес на Бълг. историческо дружество, Т. 2. С., 1972, 249—252;
Г е о р г и е в а, Ив., Д. М о с к о в а. Системата на родство в Средните Родопи. — Родопски
сборник, 2, 1976, 79—113;
Г е о р г и е в а, Ив., Д. М о с к о в а, Л. Р а д е в а. Роднинските названия у нас. (Предварително
съобщение). — Изв. на Етнографския институт с музей, 13, 1971, 271—285;
Г е о р г и е в а, Ив., Д. М о с к о в а, Л. Р а д е в а. Терминологична система на кръвно родство у
българите. — Пак там, 14, 1972, 159—172;
Г е o р г и е в а, Ив., Д. М о с к о в а, Л. Р а д е в а. Опыт изучения системы кровного родства у
болгар. — Советская этнография, 1973, № 2, 60—67;
Г е о р г и е в а, Е. Българските роднински названия и тяхната употреба. — В: Българските народни
говори. Знания за езика. Т. 6. С., 1986, 139—143;
Г ъ л ъ б о в, Ив. За произхода на група названия от българската народна роднинска терминология.
— В: Г ъ л ъ б о в, Ив. Избрани трудове по езикознание. С., 1986, 472—482;
Д а с к а л о в а, А., Б. В е л ч е в а. Из историята на българската роднинска терминология. —
Старобългаристика, 1982, № 4, 58—68;
И в а н о в а, О. Кон значењата на посестрима. — Лит. збор (Скопjе), 1970, № 1, 24—28;
К а н д е в а – Р а д е в а, Н. Към произхода на някои старинни български думи със значение
‘сватосвам’, ‘сватовник’. — Ез. и лит., 1977, № 3, 63—65;
К и ш, М. Номинациjата на семемата ‘строjник’ (лат. Procus, Leno) во македонските говори од
аспектот на jyжнocлaвянcкaтa лексика. — Мак. jазик, 1977, № 28, 167—173;
М а р к о в, Б. O влиянии иностранных языков на термины родства в славянских языках. — В:
Реферати на македонските слависти. Скопjе, 1988, 53—61;
М л а д е н о в, М. Сл. Две лексикални изоглоси в български сзик. 1. булка / невеста; 2. доя /
мълзем. — Rocznik Slawistyczny, 32, 1971, No 1, 39—47;
М о с к о в а, Д., Л. P a д е в а. Етнографско значение на българските роднински названия. — В:
Първи конгрес на Бълг. историческо дружество. Т. 2. С., 1972, 243—247;
Р у с и н о в а, М. Термини за брачно родство в българския език. — В: Аспирантски сборник. Т. 3.
В. Търново, 1976, 178—187;
V a i l l a n t, A. Macédonien maŝtea ‘marâtre’.— In: Пристапни предавања на новите членови на
Македонската академиjа на науките и уметностите, 1970, 21—23.] М. Сл. М.
[Previous] [Next]
[Back to Index]

ДИАЛЕКТИ

ИСТОРИЧЕСКИ ПЛАСТОВЕ В ДИАЛЕКТНАТА ЛЕКСИКА
Славянски думи
Думи, известни от старобългарските паметници
Думи, минали от гръцки и турски език
Думи, минали от румънски език
Нови думи в българските диалекти
При разглеждане речника на диалектите трябва да се има предвид, че той се е образувал в

продължение на много векове, поради което в него се срещат думи, които водят началото си от
различни епохи.
В течение на своето многовековно съществуване на Балканския полуостров българският език се е

кръстосвал и смесвал с много други езици, като се почне от езика на старото романизувано и
елинизувано тракийско население, мине се през езика на Аспаруховите българи, на печенеги,
кумани, татари, гърци и се стигне до езика на турци, румъни и пр. При кръстосване на
324
езиците обикновено се обогатява речниковият състав на победилия език за сметка на победения

език.
Така е станало и с българския език, който винаги е излизал победител. Той се е смесил с много
езици, победил ги е и се е обогатил за тяхна сметка. Поради това в речника му откриваме различни
исторически пластове думи.
Б о е в, Е. 3а предтурското тюркско влияние в българския език — още няколко прабългароси думи.

— Бълг. ез., 1965, № 1, 3—17;
В ъ г л е н о в, М. Няколко лексикални заемки от балканските езици в наши говори. — Ез. и лит.,
1966, № 4, 373—377;
М и р ч е в, К. 3а един албанизъм в български език [кова]. — Бълг. ез., 1953, № 5, 255—256;
М и р ч е в, К. За етимологията на една балканска дума [копеле]. — Пак там, 1966, № 4, 348—349;
М о с к о в, М. Бурхан, бурания — названия на българско ястие. — Пак там, 370—373;
K o s t o v, К. Bulg. mundartliches папин (папиня) „Dumpkopf. — Zeitschrift für Slawistik, 8, 1964, No
1, 62—64;
K o s t o v, K. Bulg. dial. травайарам ‘arbeite, mühe mich ab’ und ital. travagliare. — Die Welt der
Slaven, 7, 1962, No 2, 168—170.
[ Б о е в, E. Един къпчашки израз в говора на с. Филиповци, Софийосо. — Бълг. ез., 1968, № 1, 63—
64;
Д и м и т р о в а – Т о д о р о в а, Л. Балканские заимствовавия в болгарском языке. — Балканско
езикознание, 1989, № 1, 73—76;
Д о б р е в, Ив. К. Още една прабългарска дума в съвременния български език — пърле. — Бълг.
ез., 1982, № 1, 57—59;
Д о б р е в, Ив. К. Гулак / гулачи — словно наследство от куманския суперстрат в българския сзик.
— Пак там, № 5, 415—421;
Д о б р е в а, А. Редко встречающиеся иранские слова в болгарских говорах. — Балканско
езикознание, 1989, № 3—4, 223—226;
Д у р и д a н o в, Ив. Стари тюркски заемки в български език. — В: Изследвания в чест на Марин С.
Дринов. С., 1960, 429—446;
И в а н о в, П. Още един опит за издирване на прабългарски думи в съвременния български език. —
Бълг. ез. и лит., 1980, № 3, 46—51;
К о с т о в, К. Три немецких горнорудных термина в болгарских диалектах — штуп, утман,
штетина. — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 350—354;
К ъ н ч е в, Ив. За една испанско-еврейска (шпаньолска) заемка в смолянския (среднородопски)
говор. — Бълг. ез., 1979, № 1, 66—67;
М л а д е н о в, М. Сл. Географско разпределение на прабългарски лексикални елементи. —
Съпост. езикознание, 1981, № 3—5, 61—67;
М л а д е н о в, М. Сл. За една унгарска дума в българския език: к’àнде ‘забрадка’ — Пак там, 1984,
№ 2, 29 —31;
М о с к о в, М. Наречия от тюркски произход. — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-
годишнината на българската държава и 10-годишнината на ВПИ, 20—22 октомври 1981, Шумен,
1982, 123—137;
М о с к о в, М. Към въпроса за печенежко-куманския суперстрат в български език. — Изв. Инст.
бълг. ез., 8, 1962, 151—161;
Р а ч е в а, М. Ориенталски заемки в български език. — Бълг. ез., 1975, № 2, 138—143; № 4, 346—
349; 1976, № 1—2, 108—109;
Р а ч е в а, М. Слова восточного происхождения в болгарском языке. — Балканско езикознание,
1980, № 4, 41—49;
С и м е о н о в, Б. К вопросу o субстратных фракийских элементах в болгарском языке. — In:
Primus congressus studiorum thracicorum. Thracia II. S., 1974, 313—330;
Ч а л ъ к о в, М. За произхода на балканската дума манатарка. (Някои проблеми на прабългарския
език.) — Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 437—446;
B u d z i s z e w s k a, W. Słownik bałkanizmów w dialektach Macedonii Egejskiej. Warszawa, 1983, 183
p.;
D é c s y, G. Die ungarischen Lehnwörter der bulgarischen Sprache. Wiesbaden, 1959, VII, 74 p.;
D i m i t r o v a – T o d o r o v a, L. Drei balkanische Lehnwörter im Bulgarischen. — Ling. balkanique,
1982, No 2, 35—36;
M e n g e s, K. H. Zum neuen Български етимологичен речник und die türkischen Elemente. —
Zeitschrift für Balkanologie, 1979, No 15, 51—88;
T o d o r o v, T. A. Quelques mots bulgares dialectaux rares d’origine albanaise. — Ling. balkanique,
1986, № 1, 67—70.] M. Сл. М.
325
I. СЛАВЯНСКИ ДУМИ
По-голямата част от думите в българските диалекти, особено думите от основния речников фонд,
имат общославянски характер и са еднакви във всички диалекти. В отделните диалекти обаче днес
се сретат и редица други старинни славянски думи, които липсват в литературния български език и
в говорите, легнали в неговата основа. Освен посочените вече тук в увода могат да се приведат още
вèпър (мъжка свиня, Брезнишко), дèсни (венци, Шуменско), улѝпка (усмивка, Тетевенско), зодàк
(строител, Малкотърновско), кỳзн’а (ковачница, Смолянско), ỳжина (обед, Разложко и
Гоцеделчевско), клеп (клевета, Смолянско), мъчн’ѝк (сандък, в който пада смляното брашно,
Свиленградско), пъ̀рса (слабо вали, Белослатинско), зàусна (заспя, Софийско), седин’àф (посивял,
с побеляла коса, Брезнишко), праф (десен, Добруджа), пòзно (късно, Петричко) и пр.
2. ДУМИ, ИЗВЕСТНИ ОТ СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ

В отделните български диалекти се срещат и много думи, които са познати от старобългарските
паметници, но които липсват в литературния български език и в легналия в неговата основа
централен балкански говор. Към посочените вече в увода могат да се прибавят още:
длакà — снага (Самоковско); стб. ;
òкно — прозорец (Гоцеделчевско), стб. ;
граш — навес, сайван (Шуменско), стб. ;
сồсạк — хамбар (Смолянско), стб. ;
жèрда — тънка греда (Асеновградско), стб. ;
врах — снопи върху гумно за вършитба (Шуменско, Смолянско), стб. ;
въ̀бел — извор, кладенец (Разградско, Провадийско, Родопите), стб. ;
ръченѝк — кърпа за забраждане (Троянско), стб. ;
крух — буца захар (Малкотърновско, Смолянско), стб. ;
дрън — буца сирене (Първомайско, Малкотърновско и др.), стб. ;
жир — жълъд (Самоковско), стб. ;
прèслап — седловина (Самоковско, Смолянско), стб. ;
алнè — сърненце (Троянско, Тетевенско), стб. ;

326
гат — животно, предимно птица (Шуменско), стб. ;
штèне — кученце (Асеновградско, Трънско), стб. ;
истòвни — истински (Смолянско), стб. ;
чес — гъст (Шуменско), стб. ;
нѝнешен — сегашен (Поморийско), стб. ;
сплàштам — сгъвам (Софийско), стб. ;
гн’етèм — тъпча (Самоковско), стб. ;
мрàзи ми — студено ми е (Малкотърновско), стб. ;

ѝшта — искам (Тракия), стб. ;
жèжам — горя (Смолянско), стб. ;
гѝбам се — движа (Смолянско), стб. ;
прàшам — питам (Дупнишко, Брезнишко), стб. ;
рòпам — викам (Сливенско), стб. ;
пренемàгам — работя с усилие (Етрополско), стб. ;
навàд’ъ — наклеветя (Шуменско), стб. ;
куштун’ъ̀ се — подигравам се (Казанлъшко), стб. ;

прикàзвам се — явявам се (Смолянско), стб. .
Ц о н е в, Б. Кои български говори стоят най-близо до старобългарски в лексикално огношение. —

СпБАН, 11, 1915, 1— 32;
М л а д е н о в, Ст. Старобългарски език в днешните наши народни говори. — Българска мисъл, 6,
1931, 157—164, 259—268;
В ъ г л е н о в, М. 3а някои старобългарски думи в нашите диалекти. — Бълг. ез., 1963, № 3, 258—
261;
Бернар, Р. Изчезнало ли е от съвременния български език старобългарското прилагателно
— Пак там, 1957, № 5, 455—457.
[ Д о б р е в, Ив. Българска народна лексика в един ръкопис от XII век. — В: Христоматия по

съвременен български език. Благоевград, 1990, 10—28;
М л a д е н о в, М. Сл. Из древната лексика на българския език: пл’àва—мекѝна. — Zborník
Filozofickej Fakulty Univerzity Komenského. Philologica (Bratislava), 30, 1979, 165—168, 1 kar.;
М ъ ж л е к о в а, М. Старобългарски глаголи в съвременние родопски говори. — Родопи, 1979, №
6, 28—29;
М ъ ж л е к о в а, М. Към въпроса за старобългарската лексика в съвременните български диалекти.
—- В: 1300 години българска държава. В. Търново, 1982, 9—21;
М ъ ж л е к о в а, М. За някои прилагателни и наречия от Супрасълския сборник, употребявани
днес в българските териториални говори. — В: Славистични проучвания. С., 1983, 37—46;
М ъ ж л е к о в а, М. Общи речникови единици за класическите старобългарски паметници и
днешните български диалекти. — Бълг. ез., 1985, № 3, 187—196;
М ъ ж л е к о в а, М. Думи от старобългарските паметници от X—XI в. в съвременните български
диалекти. — В: Изв. на Дружеството на филолозите българисти. Т. 2. С., 1987, 40—52;
М ъ ж л е к о в а, М. Паралели между лексиката на старобългарските евангелски текстове и
днешните български диалекти. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т.
21, С., 1989, 38—47;
М ъ ж л е к о в а, М. Речник на старобългарските думи в днешните български говори. С., 1990, 222
с.;
Ч а л ъ к о в, М. Пенезе — старобългарска дума, запазена в с. Ягодина, Девинско. — Родопи, 1977,
№ 9, 38—39.] М. Сл. М.
327
3. ДУМИ, МИНАЛИ OT ГРЪЦКИ И ТУРСКИ ЕЗИК
От всички народи, с които българите са влизали в досег при своето пребиваване на Балканския
полуостров, най-силни и най-продължителни са били връзките им с гърци и турци. Повечето от
гръцките и турските думи в българския език не са навлезли по пътя на доброволно заемане, по пътя
на сътрудничеството, a по пътя на насилие, по пътя на ограничението и преследването на
българския език по време на гръцкото и турското робство. Българският народ е оказвал силно
противодействие на гръцкото и турското влияние, борел се е с него, но все пак е бил принуден да
приеме в езика си много гръцки и турски думи.
Покрай думите от гръцки и турски произход, които се срещат в българския литературен език, в
отделни диалекти има и други думи, при това значително повече.
Г р ъ ц к и думи се срещат във всички български диалекти, но сравнително най-много са в

диалектите, разположени по южната граница на българския език — в Родопите, Свиленградско и
Странджа. Ето някои диалектни гръцки думи: армàсник (годеник, Родопите), калмàна, калимàна
(кума, Югоизточна България), калтàта, калитàта (кум, Югоизточна България), стрàкина
(глинена паница, Североизточна България), хàркома (котел, Югоизточна България), òртома
(дебело въже, Самоковско, Карловско), проскефàл (възглавница, Малкотърновско), хрòмел (ръчна
каменна мелница, Белослатинско, Малкотърновско), фирѝда (ниша в стена, Източна България),
килистѝр (копачка, Североизточна България), врахèл (гривна, Поморийско), плàка (плоча,
Шуменско), лàхна (зеле, Югоизточна България), прòгима (закуска, Смолянско), кàматен (хубав,
Смолянско), косѝтрен (калаен, Софийско), парапѝт (празен, свободен, Белослатинско), арнѝсам
(престана, Провадийско), лàха се (случва се, Югоизточна България, Белослатинско), фторасò
(бързо, Странджа) и пр.
От чуждите думи в българските диалекти сравнително най-много са думите, минали през т у р с к

и език. Ето някои от тях: бубàйко (баща, Родопите), кафадàр (другар, Поморийско), лèл’ак
(щъркел, Югоизточна България), утлạкạнà (плевник, Шуменско), текнè (колело за поливане,
Софийско), ạрạнѝйа (котел, Троянско), едèк (оглавник, Разградско), мингỳши (обеци, Брезнишко,
Карловско), нạмлѝйạ (откос, Първомайско), йạстъ̀ч (софра, Провадийско), кạшѝца’ (лъжица,
Поморийско), фурчъ̀ (четка, Шуменско), тạбạкѝ (медна чиния, Разградско), кувèт
328
(сила, възможност, Дупнишко), къвърџѝк (къдрав, Шуменско), тевекèл (щедър, Дупнишко), г’ур
(много, Източна България), алàлем (като че ли, Софийско) и пр.
Ф и л и п о в а – Б а й р о в а, М. Някои редки народни думи от гръцки произход в българския език.

— B: Славистичен сборник. С., 1963, 149— 153;
Ф и л и п о в а, М. Към въпроса за гръцките заемки в български език. — Бълг. ез., 1961, № 4, 339—
342;
Ф и л и п о в а – Б а й р о в а, М. Към въпроса за българо-гръцките езикови връзки. — Пак там,
1965, № 4—5, 390—392;
Ф и л и п о в а – Б а й р о в а, М. Лексико-семантични наблюдения върху гръцките заемки в
български език. — Пак там, 1966, № 4, 314—321;
М и л е в, Ал. Няколко гръцки думи в говора на Годеч. — B: Езиковедски изследвания в чест на
акад. Ст. Младенов. С., 1957, 163—166;
Б о ю к л и е в, Ив. Към историята на една турска заемка в българския език [мушабак]. — Бълг. ез.,
1963, № 1, 54—56.
[ Д з и д з и л и с, Хр. За някои гръцки заемки в българския език. — Съпост. езикознание, 1982, №
5, 11—15;
Д з и д з и л и с, Хр. Фонетични проблеми при етимологизуване на гръцките заемки в българския
език. С., 1990, 187 с.;
М е н с к a я, Т. Б. Об одном типе морфологического заимствования: болгарские суффиксы -ос-, -
ас-, -ис-, и дис-, тис-. — Советское славяноведение, 1973, № 2, 56— 67;
М е н с к а я, Т. Б. Переразложение заимствованных основ. На материале греческих заимствований
в болгарском. — Пак там, 1974, № 4, 85—95;
М е н с к а я, Т. Б. Некоторые проблемы морфологической интерференции в условиях двуязычия.
(На материале болг. глаголов с сигмат. суффиксами -ос-, -ас-, -ис- и -дис-, -тис-...). Автореферат
диссертации. М., 1974, 25 с.;
М и р ч е в, К. Нещо за гръцките заемки в български език (по повод на статията на П. Скорчев). —
Ез. и лит., 1947, № 2, 23—27;
М и р ч е в, К. Бележки върху гръцките заемки в езика на седмоградските българи. — Изв. Инст.
бълг. ез., 1, 1952, 231—238;
М л а д е н о в, К. Гръцкото езиково проникване в долновардарските говори. — Ез. и лит., 1968, №
6, 61—63;
М л а д е н о в, М. Сл. Ареална характеристика на гръцките заемки в българските диалекти. — Ез. и
лит., 1991, № 3, 31—47;
Н и ч е в, А. Гръцките заемки в говора на с. Бесвина, Леринско. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962,
339—349;
Р у с е к, Й. Към проблемата за гръцките заемки в български език. — B: Славистични проучвания.
С., 1973, 271—279;
С а л а м б а ш е в, А. Гръцки думи в родопските говори. — Родопски устрем (Смолян), № 52, 4
юли 1962;
С к о р ч е в, П. Д. Гръцкият глагол в нашия народен говор. — Ез. и лит., 1947, № 2, 19—22;
Т а х о в с к и, А. Грчки зборови во македонскиот народен говор. Скопjе, 1951;
Т о д о р о в, Т. Три български думи от гръцки произход. — Бълг. ез. 1972, № 1—2, 100—102;
Ф и л и п о в а – Б а й р о в а, М. Някои редки народни думи от гръцки произход в български език.
— B: Славистичен сборник. С., 1963, 319—324;
Ф и л и п о в а – Б а й р о в а, М. Глаголи от гръцки произход в български език. — Пак там, 1968,
279—284;
Ф и л и п о в а – Б а й р о в а, М. Гръцки заемки в съвременния български език. С., 1969, 186 с.;
Ф и л и п о в а – Б а й р о в а, М. За някои думи от гръцки произход в български език. — Бълг. ез.,
1970, № 2—3, 210—215;
Ф и л и п о в а – Б а й р о в а, М. За някои редки и остарели думи в българския език. — В:
A n a s t a s o v, V. Greckie zaroz̀yczenia czasownikowe typu varsam, lipsam w języku bułgarskim. — In:
Balcanica Poznaniensia. Acta et Studia, T. 2. Poznań, 1985;
B e r n a r d, R. Mots grecs en bulgare. — Bulletin de la Societé de lingustique de Paris, 1948, 90—114;
B e r n a r d, R. Quelques mots d’origine grecque dans les parlers bulgares. — B: Славянские культуры
и Балканы, 2. С., 1978, 323—334;
B u d z i s z e w s k a, W. Kilka mniemanych czy prawdziwych grecyzmów języku bułgarskim. —
Rocznik Słavistyczny, 28, 1967, № 1, 37—39;
F i l i p o v a – B a j r o v a, M. Au sujet des emprunts grecs dans la langue bulgare. — In: Actes du
Premier Congrès international des etudes balkaniques et sud-est européennes. VI. Lingustique. Sofia,
1968, 579—585;
T h a v o r i s, A. I. Die Archaismen der Griechischen Lehnwörter im Bulgarischen. — Balkan Studies.
Thessaloniki, 16, 1975, No 1, 146—153;
T h a v o r i s, A. I. Greek loanwords in modern Bulgarian. — Пак там, 20, 1979, No 1, 19—53;
T o d o r o v, T. A. Quelques mots bulgares d’origine grecque. — Ling. balkanique, 1983, No 3, 47—50;
T r u m m e r, M. Zum Problem der griechischen Zeitwortentlehnung im Bereich des Ostsüdslavischen
(Bulgaro-Mazedonischen). — Wiener slavistisches Jahrbuch (Wien-Graz), 1973, No 18, 208—211;
329
T z i t z i l i s. Ch. Some Greek Loan-Words in Bulgarian. — Ling. balkanique, 1981, No 3, 33—46.

К ю в л и е в а, В. Морфологична адаптация и асимилация на турски заемки — съществителни и
прилагателни — в българския език. — Изв. Инст. бълг. ез., 24, 1980, 78—136;
М а к е д о н с к а, Цв. Турски фразеологични заемки в български език. — Бълг. ез., 1966, № 4,
322—331;
М и н ч е в а, А. За турското влияиие върху семантичния спектър на българския предлог от. —
Изв. Инст. бълг. ез., 19, 1970, 885—891;
М и р ч е в, К. За съдбата на турцизмите в българския език. — Изв. Инст. бълг. ез., 2, 1952, 117—
127;
М о л л о в а, М. Върху някои тюркски думи в българския език. — Бълг. ез., 1977, № 2, 143—147;
М о л л о в а, М. По етимологията на някои турцизми в български език. — Jужнословенски
филолог (Београд), 35, 1979, 113—134;
М о с к о в, М. Общи по произход турски заемки в балканските езици. — Бълг. ез., 1964, № 2—3,
186—190;
M o c к o в, М. Общи по произход тюркски заемки в някои балкански и средноевропейски езици. —
Изв. Инст. бълг. eз., 16, 1968, 185—192;
М о с к о в, М. Турски и тюркски заемки от звукоподражателен и незвукоподражателен тип в
балканските езици. — Год. СУ. Фак. слав. филол., 62, 1969, 433—532;
С е л и м с к и, Л. Этимология девяти болгарских слов заимствованных из турецкого языка. —
Балканско езикознание, 1978, № 2, 29—36;
Т о д о р о в, Т. Три заемки от турски в български език. — Филология, 7, 1980, 65—67;
Т о д о р о в, Т. Две турски заемки в българския език: келтỳвам, килтỳвам; конлук. — Пак там,
1981, № 8—9, с. 127;
Р о м а н с к а, Цв. Турските наименования на отвлечени понятия в езика на българския фолклор.
— Изв. Инст. бълг. ез., 2, 1952, 220—222;
B e r n a r d, R. Quinze mots balkaniques d’origine turque. — Ling. balkanique, 1965, No 2, 81—91;
G r a n n e s, A. Les turcismes dans un parler bulgare de la Bułgarie de l’est. Contribution à la lexicologie
balkanique. — Acta Orientalia Academiae Scientiarum Hungaricae. Band 28 (2). Budapest, 1974, 269—
285;
G r a n n e s, A. Loan Compounds in Bulgarian reflecting the Turkish indefinite Jzafet-contruction. Oslo
etc., 1980, 56 p.;
M o l l o v a, M. Étude phonetique sur les turcismes en bulgare. — Ling. balkanique, 1967, No 12, 115—
154;
M o l l o v a, M. Quelques lexcmes turks septentrionaux en ğ ~ č — j... dans les langues slaves
meridionales. — Zeitschrift für Balkanologie, 1973, No 1—2, 89—127;
S t a c h o w s k i, S. Studia nad chronologią turcyzmów języku bułgarskim. Kraków, 1971, 103 p.;
S c h a l l e r, H. W. Die türkischen Lehnwörter in der bulgarischen Sprache. — Zeitschrift für
Balkanologie, 1973, No 9, 174—186;
S c h a l l e r, H. W. Aus dem türkischen entlehnte Adjektiva im Bulgarischen. — B: Изследвания върху
историята и диалектите на българския език. С., 1979, 377—379;
T o d o r o v, T. A. Quelques mots bulgares d’origine turque. — Ling. balkanique, 1984, No 1, 53—56.]
М. Сл. M.
4. ДУМИ, МИНАЛИ OT РУМЪНСКИ ЕЗИК

B диалектите има и известен брой думи, минали през румънски език поради вековното тясно
съжителство на българи и румънци. В сравнекие с гръцките и особено с турските те са малко и в
по-голямата си част са названия на отделни предмети, като пойàта (кошара, Брезнишко, Трънско),
патỳл (хамбар за царевица, Ботевградско), порумлỳк (хамбар за царевица, Силистренско), капрỳл’
(стара къща, Софийско), грѝнда (дялана греда, Севлиевско, Беленско), прỳнка (вид дива слива,
Бургаско), фъ̀рлец (права лопата, Севлиевско), рòба (количка с едно колело, Северна България),
пахàр (паница, Шуменско, Сливенско), ỳрда (извара, Софийско), кỳрка (пуйка, Беленско), къпъцѝнъ
(глава на човек, Еленско) и пр.
С и м е о н о в, Б. 3а някои румънски думи в българските народни говори. — In: Omagiu lui Jorgu
Jordan. Bucureşti, 1958, 799—803;
С т о й к о в, Ст. Румънски влияния в лексиката на българския банатски говор. — Пак там, 821—
830;
330
Б е р н a р, Р. Две румънски думи от славянски произход, обратни заемки в български [хърлец,

джолан]. — Бълг. ез., 1962, № 6, 534—537.
[ Б у д з и ш е в с к а, B. Из българо-румънските лексикални връзки. — Съпост. езикознание, 1989,

№ 3, 36—38;
В ъ г л е н о в, М. Някои румънски думи в наши говори. — Бълг. ез., 1974, № 5, 431—433;
Г е о р г и е в, В. Румънско влияние върху някои български говори. — В: Zbornik u čast A. Ivšića,
Zagreb, 1963, 85—90;
Г ъ м у л е с к у, Д. Южнославянски думи от румънски произход. — Бълг. ез., 1972, № 3, 243—248;
М л а д е н о в, М. Сл. Несколько лексических румынских заимствований в северовосточных
болгарских говорах. — Балканско езикознание, 14, 1970, № 2, 27—30;
М л а д е н о в, М. Сл. Българско-румънски езикови ареали. — Die slavischen Sprachen (Salzburg),
1983, No 5, 49—70;
М л а д е н о в, М. Сл. Ареална характеристика на романски елементи в българските диалекти. —
Пак там, 1987, № 12, 75—122;
М л а д е н о в а, О. Българско-румънски етнолингвистични успоредици. — Бълг. етнография, 1984,
№ 3, 24—35;
П е т к а н о в, Ив. Относно проникването на романските езикови елементи в български език. —
Съпост. езикознание, 1981, № 3—5, 457—458;
B e r n a r d, R. Quatre mots bulgares d’origine roumaine. — Ling. balkanique, 1963, No 2, 33—37; 1964,
No 8, 53—58;
B e r n a r d, R. Quelques mots bulgares qui posent des problèmes interessant aussi le roumain ou
l’albaniais. — Пак там, 1984, № 2, 67—73;
G ǎ m u l e s c u, D. Notes d’étymologie bulgare. (Contribution de l’influence roumaine). — Revue
roumaine de linguistique, 1972, No 2, 159—165;
J o n e s c u, A.-I. Elemente lexicale de origine romaneascǎ în vocabularul credinţelor populare ale siavilor
sudice. — Analele Universitǎţii Bucureşti. Filologie, 1974, No 1, 119— 125;
K ö h l e r, J. Zur Verbreitung einiger rumänischer und über das Rumänische vermittelter Wörter im
Bulgarischen. — Sodalicium Siavizantium Hamburgense in honorem Dietrich Gerhardt sexagenarii
congregatorum, sive strena natalica. Amsterdam, 1971. Bibliotheca Slavonica, 5, 243—254;
M I h a i l, Z. Aromunische Elemente im Bulgarischen. — Revue des études sud-est européennes
(Bucureşti), 1979, No 2, 397—407;
M I h a i l, Z. Aria de raspindire a împruturilor româneşti în limba bulgarǎ. — Analele Univesitǎţii
Bucureşti. Limbi şi literaturi strǎine, 2, 1979, No 2, 52—56;
M l a d e n o v, M. Sl. Influenţa româneascǎ asupra graiului buigar din Novo Selo (Raionul Vidin, R. P.
Bułgaria). — Romanoslavica (Bucureşti), 1967, No 14, 77—96;
M l a d e n o v, M. Sl. Elemente româneşti în terminologia popularǎ bulgara din domeniul îmbrǎcamintei.
— Cercetǎri de lingvisticǎ (Cluj), 1972, No 2, 263—277;
N e s t o r e s c u, V. Cuvinte roimàneşti în limba bulgarǎ. — Studii de slavisticǎ (Bucureşti), 2, 1971,
141—146;
N e s t o r e s c u, V. Cuvinte de origine românǎ în graiurile bulgareşti. — Studii şi cercetǎri lingvistice,
1973, No 2, 187—196;
Pe t k a n o v. Iv. Considéraiion sur les éléments roumains dans la langue bulgare. — Analele societǎţi de
limbǎ romǎnǎ (Zrenjanin-Jugosiavia), 1974, 409—414;
S c ǎ r l ǎ t o i u, E. Lexicul agricol sud-slav. II.— Romanoslavica (Bucureşti), 1984, No 22, 265—278;
T o d o r o v, T. Un cuvînt bulgǎresc de origine româneascǎ кàчур / кàчор, кàчура. — Limba românǎ,
1980, No 1, 35—37;
Z a v e r a, M. O. Împrumuturi lexicale româneşti în graiurile limbii bulgare [Автореферат на
дисертация]. Bucureşti, 1977, 28 p.;
Z a v e r a, M. O. Interferenţe lexicale româno-bulgare. — Analele Universitaţii Bucureşti. Limbi şi
literaturi strǎine, 1979, No 2, 83—86.] M. Сл. М.
5. НОВИ ДУМИ B БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ
Във връзка с промените, настанали в нашето село след 1944 г., в речника на българските диалекти
в последно време навлязоха и продължават да навлизат голям брой нови думи. Това са думи, които
означават новите форми на обработване на земята и новата организация на труда, например:
текезесè, кооператѝвно стопàнство, кооперàтор, стопанèр (член на ТКЗС), бригàда, бригадѝр,
звенò, звеновòт, одговòрник, блòк (парцел, площ, засята с една култура), парцèлка (площ,
обработвана от едно звено), мерѝлка (специален дървен пергел с разтвор 2 метра за измерване на
изработеното), фèрма, бокс (отделение за животно в обор),
331
силàш, силàжна йàма, окòпна култỳра, полевъ̀ден, трудодèн, днèфка (възнаграждение за един ден),
нòрма, наднòрмен, рèнта и пр. Широко разпространение доби и обществено-политическата
терминология. Думи като òбщо събрàние, àкция, председàтел, отговòрник, провèждам, отчѝтам,
предложèние, разѝскване, доклàдчик, отвòд, крѝтика, самокрѝтика и др. здраво навлязоха в
речника на диалектите.
За новата лексика в диалектите е характерно преосмислянето на някои думи във връзка с голямата
диференциация на производството, възможно в трудово-кооперативните земеделски стопанства. С
ново значение вече се употребяват думи като воловàр (член на бригада, който работи и се грижи за
волове), кон’àр (член на бригада, който работи и се грижи за коне), телчàр (гледач на телета),
бикàр (гледач на бикове), зайчàр (гледач на зайци), йагнар (гледач на агнета), ждребчàр (гледач на
жребци) и пр. A вместо свинàр (в миналото най-беден човек, който пасе селските свини), кокошкàр
(дребен крадец) и пр. сега се употребяват нови думи свиневъ̀т, птицевъ̀т и пр.
За новата лексика в диалектите трябва още да се изтъкне, че тя навлиза с литературната си форма, a

не се подлага на известно изменение съобразно с диалектните норми или по силата на погрешно
преосмисляне от рода на дòфтур вместо „доктор”, авдокàт вместо „адвокат”, ефтенòбил вместо
„автомобил”, фàфрика вместо „фабрика” и пр.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ДИАЛЕКТИ
ПРОМЕНИ В ДИАЛЕКТИТЕ
Една от характерните особености на езика, която вече се изтъкна, са постоянно извършващите се

промени, които засягат всичките му страни — на първо място фонетиката и речниковия състав, a
след това основния речников фонд и граматичния строеж. В различните езикови прояви тия
промени се извършват с различна скорост и в различен размер. Така, докато в книжовния
(литературния) език промените са сравнително по-малко и се извършват доста бавно, в диалектите
промените са много повече и се извършват сравнително доста бързо. Това различие между
книжовния език и диалектите е във връзка с техните специфични особености като средство за
общуване. Книжовният език по основната си проява е писмен. Той има установени и
общозадължителни норми, които остават в сила в продължение на дълго
332
време. За неговото устройство се полагат грижи, неговата граматика, правопис и правоговор се

изучават системно и с известно усилие от всички, които си служат с него. A диалектите са устни по
проява и в техните фонетични, граматични и лексикални норми могат да се извършват по-
значителни промени със смяната на поколенията. Затова в диалектите, в сравнение с литературния
език, постоянно има много повече двойни форми (дублети) — едни от които са нови и развиващи
ce, a други — стари, отмиращи. Така в смолянския говор, както показват проучванията на Ст.
Кабасанов, има множество дублетни форми, които засягат всички страни на диалекта — фонетика,
лексика и граматичен строеж. Например в говора съществуват една край друга форми като
черèша—чирèша—чурèша, чỳзди—чỳжди, врут—врит, окончания за 1 л. ед ч.сег време на -ồ, -ạ и -
м (мòгạ, лèгнạ, звồ — мòгạм, лèгнạм, звồм), окончания за 1 л. мн. ч. -м и -ме (мòжим, лèгним, звèм,
предèм — мòжиме, лèгниме, звèме, предèме), окончание за 3 л. мн. ч. -ôт и -ô (перồт—перồ ) и пр.
Подобно е положението и в шуменския говор. Както изтъква Г. Попиванов, в тоя говор покрай
старата членна форма за мъжки род на -о (крạкò, нусò, стòлу) се среща и нова членна форма на -ъ, -
а (крạкъ̀, нусъ̀, стòлạ ), т.е. една и съща дума може да бъде членувана по два начина. Или за едно и
също понятие младите имат едно название, a старите друго. Така помещението, в което се слагат
дрехи, завивки и пр., у младите се нарича мазè, a y старите пòнца.
В нашата диалектоложка литература няма много сведения за промени в диалектите, защото досега
диалектолозите гледаха на диалекта като на просто единство и се стремяха да дават по възможност
по-изчерпателни сведения за най-архаичния му тип. Едва в последно време те насочват вниманието
си към различните процеси, които се извършват в диалектите, към наличието на стари и нови
форми една край друга.
Изучаването на промените, които се извършват в отделните диалекти на даден език, има

извънредно важно теоретическо значение. От една страна, то допринася съществено за
разрешаване или поне за осветляване на ред проблеми от общото езикознание, a от друга —
спомага да се установят характерните особености и тенденции в развоя на системата на даден език.
Особен интерес представят ония промени в диалектите, които сега се провеждат и които дават
възможност да се проследи конкретното развитие на отделните съставни части на езиковата
система.
333
Промените, които се извършват в диалектите, са два основни вида. Едни от тях стават под влияние
на други диалекти и на книжовния език под формата на лексикални заемки, a други се извършват
по самостоен път, по вътрешните закони на диалекта. Първият вид промени водят до сливане, до
уеднаквяване на дналектите и ги приближават до литературния език, a вторият вид промени водят
до раздалечаване (диференциация) на диалектите и често ги отдалечават не само един от друг, но и
от литературния език.
Например в югозападните а-говори днес се наблюдава интересен процес, при който във
фонетичната система на отделните диалекти, състояща се само от 5 гласни (и, е, а, о, у), постепенно
навлиза гласната ъ. Така в елинпелинския говор, в който гласната a редовно замества ъ (от стб. ѫ,
ъ, ь) както в д о м а ш н и думи (пàт, вàже, кàшта, рàка, дàска, бàчва, дàш; мàгла, лàскаф,
тàнко), така и в заемки от т у р с к и (сандàк, чадàр, калàп), в речта на част от населението,
особено у по-младите и образованите, през последните няколко години все по-често се срещат
думи с ъ като къ̀шта, пъ̀т, съ̀дат се, надлъ̀гват се, дъ̀ска, къ̀сно и пр., появили се под влияние на
книжовния език. По тоя начин в диалекта навлиза нов звук ъ отначало като фонетична особеност
на ограничен брой думи, a след това, когато думите се увеличат много, може да се превърне в
закономерност и да обхване цялата звукова система. В първомайския и шуменския говор пък се
наблюдава как под влияние на околните говори особената гласна широко е (ê) се заменя с ’а и се
изравнява с ’а от стб. ѣ пред твърда сричка (врềме > вр’àме, бềше > б’àше, бềли > б’àли и пр.).
Широкото е изчезва също така и в еркечкия и тетевенския говор, като се заменя с ерова гласна
(пềт > път, зêп > зъп, кềшта > къ̀шта) и пр., пак под влияние на околните говори и на книжовния
език.
В говорите се наблюдават промени и в граматичния строеж, които не са структурни, a замяна на

една форма с друга. Например в елинпелинския говор в речта на по-младите, особено мъжете,
отбили военната си служба, доста са разпространени глаголните форми с окончание -м за 1 л. ед. ч.
сег. време, например четèм, òдим, нòсим, пỳшим вместо традиционните чèта, òда, нòса, пỳша. Тия
форми са се появили под влияние на близкия софийски говор и са възможни в говора, защото
окончанието за 1 л. мн. ч. сег. време е -ме (четèме, òдиме, нòсиме, пỳшиме) и няма опасност от
смесване на формите за
334
единствено и множествено число. Освен това голяма част от младите не употребяват

спомагателната частица за бъдеще време к’у, a я заменят с ше, например ше ида, ше чèта, вместо
традиционните к’у ѝда, к’у чèта. Тая промяна се извършва под влияние на книжовния език.
Най-сетне в говорите се извършват про.мени и в речниковия състав и тия промени са най-

значителни и най-съществени, защото пряко отразяват промените в живота. Така в софийския
говор по пътя на заемането се появяват ред нови думи, които засягат традиционния речников фонд.
Такива са например картòф вместо компѝр, домàт вместо патлиџàн, рѝза вместо кошỳл’а, стàйа
вместо одайà, той вместо он, вѝнаги вместо сèкога, при вместо кот и пр., които все по-често се
срещат в речта на местните жители, особено в речта на младежта. Промените, извършвани по пътя
на прякото заемане, са доста разпространени във всички диалекти. Te ca последица от външни,
извънезикови причини, на първо място от желанието на лицата да се изравнят говорно с околните,
като отстранят от речта си преди всичко тия особености, които се осъзнават като особености и като
неправилности и които са обект на присмех от страна на представителите на други „по-културни”
диалекти.
В т о р и я т вид промени в диалектите се извършват под действието на вътрешните им закони.
Например в наши дни в повечето от северозападните български диалекти се извършва интересен
фонетичен процес, при който мекото л (л’ ) се заменя със съгласната й — зèйе вместо зèл’е, йỳто
вместо л’ỳто, кйуч вместо кл’уч, йèйа вместо л’èл’а, йѝйак вместо л’ѝл’ак и др. И може да се
наблюдава как в едно и също семейство едни членове изговарят думите н е д е л я, л ю т о, п л ю
в а м, к л ю ч с меко л (нèдел’а, л’ỳто, пл’ỳвам, кл’ỳч), a други с й (нèдейа, йỳто, пйỳвам, кйуч), без
да забелязват и без да осъзнават тия различия в изговора. За тях има само една фонема, която се
реализира чрез два звука л’ и й, които са много близки по слухов и учленителен характер, но все
пак са отделни нейни варианти. Подобно фонетично явление можах да наблюдавам и в еркечкия
говор, където всяко ф преминава в х. В едно и също семейство едни, обикновено по-старите,
изговарят ред думи като д и л а ф, ш к а ф, х л я в, в л е з е, к а ф я в, с билабиално ф (дилàφ,
шкаφ, хл’àφ, φлềзе, каφ’àφ), a други, обикновено по-младите, с х (дилàх, шкàх, хл’àх, хлềзе, кạх’àх),
без да забелязват разликата в изговора. За тях билабиалното ф и веларното х се обединяват в
335
една фонема, реализирана чрез два варианта, много близки по своя слухов характер.
Тоя вид промени в диалектите се извършват по пътя на бавното и постепенно натрупване на

елементите на новото качество и по пътя на бавното и постепенно отмиране на елементите на
старото качество. При тях има ред междинни моменти, междинни звукове, които могат да се
наблюдават само при провеждането на промяната. Така промяната л’ > й минава през едно силно
палатално й (л’ > л’’ > й’ > й), a в замяната ф > х минава през билабиално ф (ф > φ > х).
С т о й к о в, Ст. Фонетические изменения в языке. — Краткие сообщения Института

славяноведения АН СССР, 25, 1959, 55—61;
С т о й к о в, Ст. Фонетическите промени в езика. — Ез. и лит., 1959, № 1, 3—10;
С т о й к о в, Ст. Едно ново фонетично явление в западните български говори (замяна на палатално
л с й). — Изв. Инст. бълг. ез., 1, 1952, 146—168;
С т о й к о в, Ст. Днешно състояние на еркечкия говор. — Пак там, 4, 1956, 339—368;
С т о й к о в, Ст. Една нова промяна на съгласната л в български език. — Бълг. ез., 1956, № 8, 239—
244;
С т о й к о в, Ст. Едно ново явление в българския вокализъм (изпадане на гласната и в края на
думата в говора на с. Бешенов). — Пак там, 1959, № 1, 12—19;
Р а л к о в, Л. Говорни различия между млади и стари (Към диалекта на възрастите в Троянско:
преход х — в). — Родна реч, 1933, № 4, 215— 217;
С т о й к о в, Ст. Българско-румънски успоредици (Две фонетични явления в български и румънски
език). — Ез. и лит., 1966, № 6, 43—52.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
Обща характеристика
Основни видове социални диалекти
ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА
Всеки език, както вече се изтъкна, има два основни вида диалекти: местни (териториални) и
социални. С о ц и а л н и т е диалекти са характерни за отделни по-големи или по-малки затворени
и обособени социални групировки както в миналото, така и днес. Отделните лица, свързани в едно
цяло по производствени, професионални, идеологични и други интереси, които се чувствуват
членове на това цяло, имат много общо в мисленето си, интересите си, заниманията си и пр. и
всичко това се отразява и в тяхната реч. Така говорът на всяка професионална и социална
групировка има отличителни черти, които дават основание да се говори за неин особен диалект
(говор), или, както обикновено се казва, за неин „език”.
Териториалните и социалните диалекти, които са две съществени прояви на общонародния език, се

различават по характер, служба и състав. Териториалните диалекти заемат части от езиковата
област и всеки диалект е свързан с отделна определена по-голяма или по-малка по размер
територия. A социалните диалекти са свързани с отделните социални групировки независимо от
териториалното им разположение. Териториалните диалекти обслужват народните маси на
определена територия като средство за общуване, което напълно задоволява всички нужди на
колектива, a социалните диалекти обслужват само известен по-голям или по-малък кръг от хора, и
то в специални случаи.
Освен това териториалиите диалекти се обособяват като нещо цяло преди всичко по особености
във фонетиката и в речниковия състав, a след това по особености в граматичния строеж и в
основния речник. A социалните диалекти се оформят само със своя речник. Териториалните
диалекти имат свой граматичен строеж и основен речников фонд. Te ca пълноценно средство за
общуване. Затова всеки един от тях при благоприятни обществено-исторически и политически
условия може да се превърне в
337
самостоятелен език. A социалните диалекти са лишени от свой собствен граматичен строеж и

основен речников фонд. Затова те никога не могат да се развият в самостоятелни езици, които да
задоволяват всестранните нужди на обществото.
Деленето на диалектите на две големи групи — териториални и социални — не трябва да се

схваща абсолютно. To e относително до голяма степен, защото не могат да се разграничат рязко
тия две езикови прояви — преди всичко носителите им са обикновено едни и същи лица.
ОСНОВНИ ВИДОВЕ СОЦИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
Социалните диалекти са два основни вида: професионални диалекти и жаргони.
П р о ф е с и о н а л н и т е д и а л е к т и като езикова проява са напълно естествено явление. Te ca

разклонение от общонародния език — последица от производствената и професионалната
диференциация на обществото, която езиково се проявява в създаване на особена лексика с тясно
специализирано значение. Професионалните говори изпълняват общественополезна функция и
затова известни техни думи могат да минат и обикновено минават в общонародния книжовен език,
като го обогатяват, защото означават нови предмети, понятия и пр. Ж а р г о н и т е обаче като
езикова проява са изкълчен, изопачен, развален език и не са напълно нормално, естествено езиково
явление. Te ca последица от стихийно или полусъзнателно желание на известни обществени среди
да се откъснат езиково, да се отделят и обособят като нещо по-особено. Носителите на жаргоните
обикновено се отнасят пренебрежително към общонародния език. Те си служат с много особени
специални думи, повечето от които имат хубави общоизвестни и общоупотребявани съответствия,
с единствената цел да направят речта си недостъпна и неразбрана за „обикновените” хора. Затова
жаргоните не изпълняват никаква общественополезна функция. И когато известни техни думи
минат в разговорната реч или в книжовния език, обикновено като синоними на съществуващи вече
названия, те не само не обогатяват езика, но, напротив, покваряват го и го задръстват.
Професионалните диалекти и жаргоните се различават и по х а р а к т е р а на своята лексика.

Професионалните диалекти се състоят само от специални думи, тясно свързани с професионалната
дейност, и затова те липсват като названия в общонародна-
338
та разговорна реч. Техните думи са специални термини, които не влизат в основния речников фонд
на езика. A жаргоните се състоят от думи, които имат точни съответствия в общонародната
разговорна реч и които като названия влизат в основния речник на езика.
Професионалните диалекти и жаргоните имат и редица общи черти, които дават основание да
бъдат събрани в една обща група — социални диалекти. По-важни от тях са следните:
1. Преди всичко те не са говори в пълния смисъл на думата, т. е. езикови системи със свои
характерни особености във фонетиката, граматиката и лексиката. Социалните говори се отличават
само със своя речник, като използуват граматичните особености на териториалните говори или на
книжовната разговорна реч. Затова имат известно право някои лингвисти, които не ги смятат за
говори, a само за особени речници, за особени словни системи.
2. Социалните говори не са и напълно самостоятелни речници, т. е. не съдържат названия на

всички предмети, действия, качества, понятия и пр., a се ограничават. само с определен брой
семантични групи в зависимост от интересите и нуждите на лицата, които си служат с тях. Така
социалните говори се състоят само от ограничен, по-малък или по-голям брой думи —
съществителни, прилагателни, глаголи и наречия. В тях обаче няма особени служебни думи като
предлози, съюзи, частици, междуметия и др.
3. Социалните говори са ограничени по употреба. С тях си служи известен по-широк или по-
ограничен кръг от хора, обединени по производствени, социални, идейии и други причини, и то
само когато са в своя среда. Извън нея те си служат с общия териториален говор или с разговорния
книжовен език. Така социалните говори се явяват втора словна система, употребявана —
преднамерено или непреднамерено — само при известни конкретни обстоятелства.
4. Социалните говори подобно на териториалните имат изключително устна проява. Te ca в

положението на безписмените езици, въпреки че някои техни елементи, особено в
професионалните говори, и то напоследък, се употребяват и в специалната книжнина. Тая тяхна
особеност допуща известни отклонения, пречи те да бъдат напълно единни и да могат да се
установяват общи норми в тях.
От всичко казано дотук става ясно, че при социалните диалекти понятието „диалект” има по-
особено съдържание,
339
много по-ограничено от обикновеното, защото в основата си това са все пак само особени
лексикални системи (речници), ограничени по с ъ с т а в, у п о т р е б а и п р о я в а.
Социалните диалекти представят значителен интерес, защото разкриват много от характерното в
живота на всяка социална организация. При тях може да се наблюдава как известна дума, появила
се у група лица, с течение на времето добива широко разпространение, ако допадне по значение,
звуков състав или образност.
Освен това социалните диалекти разкриват и някои развойни тенденции в езика, показват кои
представки и наставки са живи, посочват възможностите за образуване на нови думи, за
освежаване на речника.
Системното проучване на социалните диалекти, по-специално на професионалните, най-сетне има

и голямо практическо значение за изработване на специални терминологии, така нужни при
унифициране на професионалното образование и при подготовката на нови кадри. Това е една
много важна и актуална задача, която трябва да бъде разрешена в най-скоро време.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ПРОФЕСИОНАЛНИ ДИАЛЕКТИ
Речникови особености на професионалните диалекти

Произход на професионалните диалекти
Професионалните диалекти съществуват всякъде, където има разделение на труда. Те се създават и

оформят постепенно с развитието на дадена професия или даден занаят, a усвояването им става
незабелязано, успоредно с изучаването на отделните производствени сръчности и процеси. В
сравнение с другия основен вид социални диалекти — жаргоните, професионалните диалекти са
по-малко говори в пълния смисъл на думата. Всъщност те са сбор от отделни думи и съставят т.
нар. професионална терминология, изградена върху известен териториален говор или върху
разговорната книжовна реч. При тях ясно се вижда, че професионалната специализация в езиково
отношение се изразява не в особен граматичен строеж, a в изработката на специална лексика, че
професионалните диалекти се създават върху производствена основа. Всяка професия за своите
особени нужди се ползува от особен речник, който в основата си е достъпен само на нейните
членове.
По своя характер професионалните диалекти се доближават до научната терминология, но, както

ще видим по-долу, по строеж и употреба те се отличават значително от нея.
340
Всеки професионален говор, т. е. всяка особена професионална лексика, обхваща:
1. Названия на о р ъ д и я т а н а п р о и з в о д с т в о т о и по-специално на всички ония техни

разновидности и части, които са от значение в производствения процес.
2. Названия на отделните т р у д о в и п р о ц е с и, характерни за дадено производство.

3. Названия на м а т е р и а л и т е (главни и спомагателни), с които се работи, и на тия техни
качества, които са от значение в производството.
4. Названия на изработените с т о к и с техните части, с техническите и търговските им качества.
5. П р о ф е с и о н а л н и и з р а з и, характерни за обществената организация на дадено

производство.
6. Особени п о н я т и я, свързани със заниманието, с организацията на труда и пр.
Изобщо професионалният говор обхваща цялата техническа и обществена терминология, която

характеризира дадена трудова дейност, дадено производство.
При проучване на различните професионални говори обаче не трябва да се задоволим само със
специалната терминология, a трябва да се спрем и на професионалния „жаргон”, т. е. тая по-малко
устойчива и жива част на речника, която съществува само в устата на професионалиста, но която
обхваща прояви извън производството. Така професионалният говор преминава в групов
(корпоративен) и е невъзможно да се прокара рязка граница между тях, както е невъзможно
напълно да се отдели професията от бита.
РЕЧНИКОВИ ОСОБЕНОСТИ НА ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ДИАЛЕКТИ
При проучване на професионалните диалекти ясно се вижда, че характерът на трудовата дейност

на дадено обществено обединение определя и особената насока в развоя на неговото мислене, a
оттам и на неговия говор. Речникът отразява познанието на околната действителност, a то е по-
пълно, по-сложно и по-диференцирано в оная област, където е насочена трудовата дейност. Затова
най-характерната черта на професионалните диалекти е извънредно богатият им речник, който
съдържа множество названия на предмети и действия, пряко
341
свързани с трудовата дейност. Така, докато книжовният език се ограничава и задоволява само с
един термин, по-общ по характер, като например т р и о н, р е н д е, който е повече или по-малко
отвлечен и не различава разновидности, в професионалния говор на българските дърводелци
намираме отделни названия на 9 вида триони (расèчка, зарèска, швàйцик, пасвàтел, фỳкшванц,
свлàкофка, чèпофка, злодèйка, нàпречник), за 7 вида о б и к н о в е н и р е н д е т а (копàч, глàдик,
двòйник, плàн, римсòвник, пуцòвник, зъ̀бник) и за 13 вида с п е ц и а л н и р е н д е т а (лоткàр,
дъгòвник, вантхòбел, фалцòвник, платòвник, рỳквантхобел, прътòвник, ỳлейник, кѝтфалц,
нутòвник, перòвник, гратòвник, основàр). Освен това във всеки професионален говор намираме и
множество названия на предмети и действия, които изобщо не се срещат в книжовния език. Така
например дърводелецът различава на един прозорец кèмпфер, шпрòсни, шлàглайстни, водотèк и
пр. В говора на българските дърводелци намираме още много думи, които нямат съответни в
книжовната ни реч, като названия на и н с т р у м е н т и и у р е д и (цѝкла, чàп, стèга, чирàк,
гèрунк, пòлн’а), форми на о б р а б о т е н д ъ р в е н м а т е р и а л (перò, зъп, нут, длап,
швàртн’а, штàпче, шѝпка, лезèна), на д е й с т в и я (шпòнтвам, фугòвам, шлѝцвам, плàтвам,
нỳтвам, фладѝрам) и пр.
Подобен характер имат названията и във всеки друг наш професионален диалект, като например
обущарския, шивашкия и пр. Например в речта на българските обущари се срещат особени
названия на и н с т р у м е н т и (маканè, лабỳн’а, камарè, чарк, брòка, егè, локенè, штèка,
диспòнт), на с ъ о р ъ ж е н и я (падвàл, пàнго), на ч а с т и н а о б у в к а (бомбè, маскарè, йус,
фтèрна, кòбарак, филè, езѝк, форт, табàн, вàрдало, г’он, флек, подмèтка, ток, капàк, долмалъ̀к,
хастàр, формàла, стèлка), на ч а с т и н а к а л ъ п з а о б у в к и (кỳн’а, терàк, кàмара, петà ).
Българският шивач си служи с думи като енсè, блèта, казỳра, рѝгла, фòрпас, àксел (части на
дреха), пикѝрам, декатѝрам (названия на действия) и пр.
Изобщо, колкото по-сложна и по-специална е известна трудова дейност, толкова по-особени и по-
разнообразни са инструментите и процесите, необходими за нея, толкова по-богат и по-
разнообразен е професионалният говор на изпълнителите ѝ.
Както видяхме, речникът на професионалните говори се отличава с голямата си диференцираност

на понятията, с изобилието на самостоятелни видови понятия, но в него няма
342
родови понятия и думи, които обединяват по-големи категории еднакви или сходни явления. При
това професионалните термини се образуват индуктивно, всяко название е само за себе си нещо
отделно и откъснато от близките и сродните нему, докато научната терминология се строи
дедуктивно и обикновено близките понятия са от еднакви или близки корени — тази е
принципната разлика при образуване на специалните думи в научната и професионалната
терминология. По своите характерни особености професионалната лексика е напълно еднаква с
производствената, скотовъдната и земеделската лексика в териториалните диалекти, на която се
спряхме по-подробно при разглеждане на лексикалните особености на диалектите.
При цялостното разглеждане на професионалните диалекти ще трябва да се спрем и на друга

интересна страна в техния речник — произхода на думата. Като социални диалекти те набират
словния си състав по три начина: 1) заемане от чужди езици, 2) образуване на нови думи по
начини, характерни за българския език, и 3) променяне значението на обикновени думи по
метонимен и метафорен път.
В нашите професионални диалекти сравнително най-много са думите, заети от чужди езици заедно
с инструментите, предметите и производствените процеси. И това е напълно естествено при
усвояването на технически опит от по-културните и по-напредналите народи в миналото и сега.
Така, докато у старите наши занаятчии срещаме предимно турски и гръцки думи, у по-новите
изобилствуват думи от западен, главно немски и френски произход. Например в някои по-стари
наши професионални диалекти, като говора на чехларите, почти всички думи са турски по
произход: б’океџèк, гàнџа, дàнали, макàзи, моштà, чекидèк (инструменти), кабỳл, олайàк, лезгийàр,
ортàайàк, кичѝайàк (номера на калъпи). В други занаятчийски говори, като говора на шивачите,
има известно смесване на чужди думи — турски със западноевропейски. Т у р с к и по произход
са енсè (вратно парче), камбỳр (дървено приспособление за гладене), копчелъ̀к (парче, което
закрива копчета), терк (образец, модел), фурдà (отпадъци), тегèл (шев); френски — каз’ỳра
(вратна извивка), ревèр (обратна част от дрехата около шията отпред), декатѝрам (отпарвам),
пикѝрам (подшивам) и пр.; н е м с к и — бàста (гънка), фàлда (подгъвка), рѝгла (фалшива дупка),
рòсер (тъкан с конски косъм) и пр. В говора на българските обущари има много италиански думи,
като пàнго (работна масичка), брòка (късо
343
право шило), рàспа (едра пила), дàнали (вид клещи) и др., минали не направо, a посредством
новогръцки език. В говора на дърводелците пък са особено много немски думи, като фỳкшванц,
кèмпфер, цàрга, шарнѝр̀ , шпрòсна, лàйстна, рỳквант, шилт, кѝтфалц, рѝмса и др. Тези думи ясно
показват пътя, по който техническият опит в тия занаяти е преминал у нас направо или косвено.
В нашите професионални диалекти сравнително малко са и думите, образувани от домашни основи
и суфикси. Едни от тях са дословни преводи от чужди езици, a други са наши новообразувания.
Такива думи в говора на дърводелците са названията на разните видове рендета, като глàдик,
копàч, пробивàчка, подръ̀чник и др.
В професионалните диалекти за отлика от останалите социални диалекти сравнително най-малко

са думите с преносно значение. В дърводелския говор те са десетина: крак, крилò, перò, зъп,
злодèйка и пр.
К о с т о в, К. Италиански думи в професионалния говор на българските обущари. — Бълг. ез.,

1953, № 3, 256—258;
К о с т о в, К. Из професионалната лексика на българските рибари. — Пак там, 1960, № 5, 447—
448;
Н а м е р а н о в, Н. Чужди думи в професионалния говор на българските шивачи. — Българска
K o s t o v, K. Deutsche Lehnwörter in der Sprache der bulgarischen Tischler. — Zeitschrift für Slawistik,
6, 1964, No 1, 61—81;
И в а н ч е в, Св. Чешки елементи в българската дърводелска терминология. — В: Чехословакия и
България през вековете. С., 1963, 471—495;
К о с т о в, К. Няколко пряко заети италиански думи в говора на българските каменоделци. — В:
Езиковедски изследвания в чест на акад. Ст. Младенов. С., 1957, 173—175;
С п а с о в а, А. Няколко думи от италиански произход в нашия език, свързани с мореплаването. —
В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, 409—414;
С п а с о в а, А. Италиански елементи в българската морска терминология. — Бълг. ез., 1964, 4—5,
389—400;
С п а с о в а, А. Термини от италиански произход в българската и румънската морска рибарска
терминология. — Изв. Инст. бълг. ез., 8, 1962, 331—338;
С п а с о в а, А. За някои еднакви елементи в българската и румънската морска рибарска
терминология. — Бълг. ез., 1965, № 4—5, 349—361;
С п а с о в а, А. Гръцки и турски елементи в българската морска рибарска терминология. — Пак
там, 1966, № 4, 332—342.
[ Б у ч и н с к и, Д., Ек. М и х а й л о в а. Стари каменоделници край с. Паволче (Врачанско) и

намерените в тях инструменти. — Год. на Нац. политехнически музей, 8, 1978, 143—159;
К о в а ч е в, Ст. Из грънчарската терминология. — Българска диалектология, 7, 1974, 233—235;
К о с т о в, К. Още веднъж за ролята на чешкото посрсдничество при заемането на немски термини
в българските професионални говори. — В: Славистичен сборник. С., 1968, 285—294;
М е р а к о в а, Е. Обущарска лексика. — Родопски устрем (Смолян), № 91, 6 авг. 1985;
М и х а й л о в а, Ек., Д. Б у ч и н с к и. Народни варджийски названия от Врачанско. — Бълг. ез.,
1976, № 6, 488—490;
М и х а й л о в а, Ек., Д. Б у ч и н с к и. За старото коритарство в България. — Год. на Нац.
политехннчески музей, 8, 1978, 161—177;
С п а с о в а, А. Относно някои термини, свързани с каменоделството, възприети в български
направо от италиански език. — Бълг. ез., 1967, № 1, 55—57;
344
Ч о б а н о в, Ив. Към проучването на българската оризарска терминология. — Науч. тр. ПУ

„Паисий Хилендарски”, 1983, № 5, 91—95;
H y r k k ä n e n, J. Названия ветров у болгарских черноморских рыбаков и мореплавателей. —
Scando-Slavica (Copenhagen), 20, 1974, 173—185;
H y r k k a n e n, J. Seefahrt- und Fischereiterminologie nicht-slavischеn Ursprungs im bulgarischen
Schwarzmeergegend. Suomalaisen Tiedeakatemian Toinitiksia. Annales Academiae Scientiarum
Fennicae, Series B. 209. Helsinki, 1980, XVI + 125 p.;
K o s t o v, K. Zum deutschen Spracheinfluß auf bulgarische Berufssprachen. — Wissenschaftliche
Zeitschrift der Humboldt-Universität zu Berlin. Gesellschafts- und sprachwissenschaftliche Reihe, 1967,
No 5, 727—729.] M. Сл. М.
ПРОИЗХОД HA ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ ДИАЛЕКТИ
Професионалните диалекти по произход са твърде стари и водят началото си още от първото

разделение на труда. С развитието на занаятите те се оформят и се развиват много, особено през
епохата на феодализма, когато се появява разделението на труда между града и селото.
Занаятчийско-промишлената терминология, която се създава през феодалната епоха, не е единна
във всеки отделен занаят, a ce отличава със своето разнообразие, защото е пряко свързана с
териториалната и диалектната раздробеност през тази епоха. За развитието на тая диференцирана и
затворена професионална лексика с ярък местен диалектен характер е допринесла и еснафската
затвореност през феодализма.
По-късно, през епохата на капитализма, когато феодалната затвореност се разрушава,

териториалните и професионалните диалекти внасят своята терминология в общия професионален
диалект — така за едно и също понятие се събират по няколко названия, които са една от
причините за колебание и разноезичие в занаятчийската литература и които в речниците се дават
като богатство на езика ни — например бичкѝйа и триòн; секѝра, брàдва, балтѝйа, топòр, наџàк и
манàра; пирòн, гвòздей, клѝнец, паламàрец и ексèр.
Професионалните диалекти достигат пълен разцвет през епохата на капитализма, когато в

обществото настава много голяма професионална диференциация. Всяка професия си създава свой
специфичен запас от термини и обозначения, които не се срещат в друга професия. Даже най-
обикновени думи понякога изменят значението си в зависимост от употребата им в една или друга
професия.
Днешните наши професионални диалекти по произход и характер можем да разделим на няколко

групи.
В п ъ р в а т а група влизат говори на изчезващи професии и занаяти, като казанджии, сапунджии,

свещари, гайтанджии и др., които са изместени или се изместват от новите нужди и новите
345
начини на производство. Архаични по дейност, тия занаяти отразяват едно отживяло състояние в
развитието на нашето стопанство, затова в професионалните им говори има много стари думи
(домашни и чужди, главно турски). Към тях днес проявяват интерес само етнографи, диалектолози
и стопански историци.
Във в т о р а т а група влизат говори на професии и занаяти, като шивачи, обущари, бръснари,
дърводелци и др., които днес са в пълен разцвет. Едни от тия професии по ироизход са доста стари,
но ca се запазили досега, защото са успели да се модернизират, т. е. да се нагодят към нуждите на
новото време, както личи и от промените в названията им: терзѝята днес е шивàч, па даже и
кроя̀ч; кундурджѝята е обущàр и моделиèр; бербèринът е брьснàр, фризьòр, коафьòр. Промените
в производствената практика на тия професии най-добре са отразени в техните говори, където
предишните турски думи са заменени със западноевропейски. Други професионални говори на
водопроводчици, елекромонтьори, тапицери, тенекеджии, радиомонтьори, часовникари и пр. са
създадени в по-ново време заедно с новите професии. Затова тия говори не познават
териториалната разпокъсаност и ограниченост на старите занаятчийски говори, оформили се през
време на феодализма, a имат общ характер и по тая си черта приличат на книжовния език.
В т р е т а т а група влизат говорите на фабричните работници. Тия говори се създават през

епохата на капитализма и се отличават преди всичко с големия си брой чужди думи — названия на
машини, инструменти, производствени процеси и пр. И тук едни от чуждите думи са заемки от
други национални езици (немски, руски, френски, английски и пр.), но се срещат и доста
международни думи. Всички те обаче са дошли у нас заедно с машините и инструментите, заедно с
първите специалисти-чужденци, които са обучавали нашите кадри, или са нашенци, учили в
чужбина. Друга характерна черта на тия говори е относителната им бедност. Те разполагат с малък
брой думи поради ограничената роля на работника във фабричното производство и със
сравнително доста ниската му специална и обща култура. Докато занаятчията си служи с няколко
десетки инструменти, извършва няколко основни производствени действия, изработва по няколко
продукта, фабричният работник през епохата на капитализма е значително ограничен. Той знае
само няколко най-важни части от машините, с които работи, и си служи с малък брой специални
346
названия. В индустриалното общество обаче, когато коренно се изменя положението на работника,

когато той е с висока специална и обща култура, когато има обширни специални познания,
професионалният му говор се обогатява и се приближава до речта на техническата интелигенция.
Трета характерна особеност на говорите на фабричните работници е общонационалният им, a дори
и интернационален характер. Най-сетне работническите професионални говори се изграждат не
върху отделен териториален диалект, a върху книжовната разговорна реч. Работниците се набират
от разни диалектни среди и говорят език, в който са отпаднали най-резките, най-характерните
диалектни черти, a ca запазени само по-второстепенните.
Трябва да се изтъкне обаче, че посоченото разграничаване на професионалните диалекти е доста

относително. Както производството мени своя характер, така и отделните професионални диалекти
преминават от една форма в друга, смесват се и се изменят. С индустриализацията на
занаятчийското производство и с изместването му от фабричното старите занаятчийски диалекти
се ограничават и отстъпват мястото си на новите. С развоя на книжовния език и с неговото
разширение се обобщават и местните професионални названия, но това се отнася само до по-
общите понятия на трудовата дейност. В много случаи професионалните диалекти запазват и ще
пазят повечето от характерните си думи, защото те нямат равнозначни съответствия в книжовния
език, тъй като той не чувствува нужда от тях.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ЖАРГОНИ
Тайни говори (Произход на тайните говори)

Тайни занаятчийски говори
Групови говори (Особености на груповите говори)
Класови жаргони
Обща характеристика на социалните диалекти
Жаргоните са вторият основен вид социални диалекти. Както вече се каза, те са отклонение от
общонародния език и се оформят с особената си лексика, която в по-голямата си част замества
общонародни и общоупотребими думи от основния речников фонд.
По своя характер жаргоните са три вида: 1) тайни говори, 2) групови говори и 3) класови говори.
I. ТАЙНИ ГОВОРИ
Тайните говори, наричани още тайни, условни езици или a p г ò (фр. argot, нем. Sondersprachen), в
миналото са се употребявали
347
изключително от „декласираните” — крадците, скитниците и др., изобщо от хора без определена

професия, и са им служели като средство за защита и за борба с обществото. Днес те са на
изчезване заедно с изчезването на обществената категория „декласирани”, като са разширили и
изменили своята функция, смесвайки се до голяма степен с груповите говори на градските
„низини” и особено с говорите на младежите.
Тайните говори са създадени да задоволят специалните „професионални” нужди на крадци,

разбойници, скитници и др. и по своя характер, от една страна, са близки до професионалните
говори, a от друга — до останалите жаргони. В тях се наблюдава известно специализиране на
лексиката, характерно за професионалните говори, но покрай „специалната” лексика се срещат
много повече думи, които заменят общоизвестни и общоупотребявани названия — явление,
характерно за жаргоните. Изобщо тайните говори излизат извън рамките на тясната специализация
и имат много по-широк характер, едно, че професионалната дейност на „декласираните” е много
по-широка и по-разнообразна, друго, че тия говори задоволяват обикновените нужди на
всекидневното битово общуване.
Развитието на тайните говори като средство за защита и борба на организираните колективи от

„декласирани”, като реч със специално предназначение протича при особени условия. При тях
съзнателният елемент и дори организираното изграждане на езика играе значителна роля, много
по-голяма, отколкото в териториалните говори.
Тайните говори имат следните характерни черти:
1. Значителна част от думите им се отличават с голямата си специализация и конкретност. Така

вместо книжовната дума к р а ж б а българският крадец употребява: въ̀трешна махалà (кражба от
вътрешен джоб), въ̀ншна махалà (кражба от външен джоб), добрàк (кражба чрез разрязване на
джоб), петл’àрка (кражба от джоб с 5 пръста), текнè кирѝс (кражба от чекмедже), тавàн кирѝс
(кражба от таван), калаỳс (кражба с подправен ключ), печѝс (кражба от жилище), тỳфа (кражба
чрез взлом), караманòл (въоръжен грабеж), т.е. има 10 названия за „кражба” в зависимост от
нейния характер. Такава специализация в значенията има при „измама”, „глупав човек” и пр.
2. Голям брой думи засягат основния речников фонд, т. е. заменят общонародни думи, означаващи
жизненоважни понятия, но които все пак имат известно значение към „професията” на
348
крадците, разбойниците и пр. Такива думи са например: абè (хляб), големàн (вино), кèсар (нож),
димин’àца (ден), серенàда (нощ), кефàл (глава), машѝна (стомах), очилà (прозорци), рỳдник (мазе),
трèско (влак), файрòн (край); авèр (другар), мурỳк (баща), гàџе (момиче), багатèла (предател);
кл’òпам (ям), йỳзим (спя), гỳрам (ходя), чактѝсвам (разбирам); дѝрек (добър), картàл (голям),
кратòш (нисък), сефалѝйа (приятен), сиврѝйа (пъргав), йуклѝйа (богат) и пр.
3. Натрупване на множество варианти (синоними) около понятия, които играят важна роля в
живота на „декласирания” и са център на неговите интереси. Така у българските крадци се срещат
три думи за п а р и (кѝнти, мангѝзи, трàнци), три думи за з а р о в е (вòлчета, фандъ̀ци, чỳкове),
пет думи за г л у п а в, н а и в е н (бàлама, балъ̀к, бỳтур, ливàда, шапшàл), три за д а в а м
(танѝвам, тапòсвам, бỳтам), четири за г л е д а м (дикѝзим, ждрàкам, кирѝзим, скѝвам) и пр.
4. Своеобразно приближаване на някои значения на думите, отразяващо основни схващания на

„декласираните”. Така една и съща дума като дѝгам означава „вземам” и „открадвам”, бàчкам —
„работя” и „крада”, връ̀звам — „лъжа” и „бягам” и пр.
5. Духовитост, ирония и сарказъм, които са израз на особено отношение към света, към
общоприетите норми за добро, честно, справедливо и пр. Така българските крадци наричат ч а с о
в н и к а дермèн (тур. воденица), з а л о ж н а т а к ъ щ а — закачàлка, к в а р т и р а т а — гюмè
(тур. специална колиба за лов на водни птици), к a с a т a — мèчка, в з е м а м п а р и в з а е м
— ръ̀сим, в е р е с и я — кал и т.н.
6. Думите от тайните езици се характеризират със своята необикновена експанзия, със

способността си да се разпространяват далеко извън средата, в която са създадени. Те лесно
проникват в различни слоеве на обществото, но особено охотно ги приемат младежите — ученици,
студенти, войници и др., които по-късно ги разпространяват широко.
Словният състав на тайните говори се набира по споменатите вече три начина: заемане от чужди
езици, променяне значението на домашни думи и образуване на нови думи, но най-разпространен
от тях е първият начин.
В българския таен говор се срещат много чужди думи. Te ca попаднали в него поради пъстрия и
разнообразен национален състав на носителите му, поради голямата подвижност в пределите на
националната територия и извън нея и поради факта, че така най-лесно се замъглява речта.
Заемането е станало
349
доста произволно и главно от турски език — мурỳк (баща), катѝл (убиец), арабѝйа (щедър човек) и
пр.
В българския таен говор има и цигански думи, които се срещат не само във всички балкански
тайни говори, но и в тайните говори на почти всички европейски народи. Такива са например авèр
(приятел), абè (хляб), гàџе (момиче), мангѝзи (пари), марѝс (бой), дикѝзим (гледам), минг’àн
(циганин), нанàй (не) и пр. Циганите са пръснати по цяла Европа и из тяхната среда излизаха много
крадци, които по затвори и участъци са се срещали с представители на другите народности.
Изобщо по словен състав тайните говори са международни до голяма степен, понеже
престъпниците не признават държавни и национални граници — за тях има само притежатели на
блага, с които са в постоянна борба, и бедняци.
В тайните говори сравнително много са думите от общия език, които се употребяват в преносен
смисъл. Тук се проявява своеобразната духовитост и ирония на декласирания. От гледище на
семантичната структура се различават метонимия и метафора. При м е т о н и м и я т а названието
на предмета се заменя с негов признак, например фарàш вм. слугиня, ребрò вм. офицер и др.
Много повече са м е т а ф о р и т е, при които названието на предмета или действието се заменя с
образен израз, алегория, например мèчка (каса), връ̀звам (лъжа), закачàлка (заложна къща), брадà
(лъжà), дàра (бой), кирѝйа (кражба), тàто (укривател) и др. В тайните говори метафората се явява
основен начин за образуване на нови думи. Тя обновява и освежава словния състав.
Третият начин за обогатяване на речника чрез образуване на нови думи по начини, обикновени в
българския език, също така е доста разпространен, например гепàч (крадец) от гèпим (крада),
марисчѝйа (стражар) от марѝзим (бия) и пр.
Произход на тайните говори
Тайните говори съществуват във всички европейски езици. В западните страни те са отбелязани
още от ХIII в. и са изучени много добре, защото за тях има много исторически свидетелства и
паметници. Първите сведения за славянските тайни езици са много късни — от XVIII и XIX в., a
първите сведения за българските тайни езици са едва от края на миналия век, и то много оскъдни.
Затова при проучване на нашите тайни говори
350
трябва да се имат предвид и тайните говори у другите народи, защото е известно, че еднаквите
езикови явления в речника се дължат на еднакви или близки обществено-исторически условия.
Появата и развоят на тайните езици навсякъде се свързват с особените социално-икономически
условия, които настават при разложението на феодализма. Най-важните от тях са:
1. Масовото обедняване на селячеството поради обезземяването му и поради непрестанните

разорителни войни, които съпровождат образуването на националните държави. Вследствие на
това се появяват много хора без земя и имущество, които скитат по страната и влизат в състава на
различните групи „декласирани” — разбойници, крадци и др.
2. Затвореността на еснафските организации (цеховете), която ограничава достъпа до „честните”

професии.
3. Характерната за феодализма професионална организираност на всички професии, в това число и

на крадците, скитниците и др., в особени корпорации, шайки, банди и пр.
Социалната обособеност и изолираност на „декласираните” се проявява в тяхната реч. Тя става не

само средство за тайно взаимно разбиране, но и оръжие за защита във всекидневната борба с
обществото и с неговия морал. За да направят говора си неразбран и недостъпен за всички чужди,
за да могат да се разбират в присъствието на други, крадците, разбойниците и други подобни
„декласирани” до известна степен съзнателно са си изработили свой особен, таен или условен
говор, който се предава от поколение на поколение. Така особените социално-икономически
условия при разложението на феодалния строй са причина за появата на тайните говори във всички
европейски езици.
В по-ново време заедно с промените в производството и размяната изчезва и корпоративната

затвореност на всички професии. Социално-икономическите промени засягат и „декласираните” —
те изчезват като особено съсловие и се разтварят в „низините” на градското население. Във връзка
с тия промени в обществения строеж и тайните говори загубват предишната си затвореност и
ограниченост, предишния си професионален характер. По тоя път, общ за всички народи, те
нахлуват в речта на градското „простолюдие”, a оттам в някои групови говори и в разговорния
книжовен език. Така думите от тайните говори, загубили своя професионален и таен характер, днес
образуват основата на груповите жаргони.
351
Все пак у „декласираните”, доколкото се срещат и днес, се пази до голяма степен тайният говор.
Той обаче е предимно указание за принадлежност към известен кръг, към известна обществена
категория, a не само средство за тайно разбиране, за тайно споразумяване.
Най-характерната черта на тайните говори, която рязко ги отделя от останалите социални говори, е
териториалната им неограниченост. Докато професионалните говори обикновено са свързани с
известни краища от езиково землище и донякъде приличат на териториалните, у всеки народ има
само по един таен престъпнишки говор, който обикновено се простира далеч извън езиковите
граници. По тая си черта тайните говори приличат на книжовния език. У нас има само един таен
престъпнишки говор. По своя речник той не е само общобългарски, но до голяма степен и
общобалкански, дори средноевропейски. Тясната връзка между тайните езици на близки народи се
дължи на пъстрия състав на „декласираните” и на тяхната голяма подвижност. Например в
сърбохърватския таен говор има много думи, които се срещат и в българския, като гàџе (момиче),
нанàй (не), гỳрати (ходя), клòпати (ям), лèвати (вземам), рèдити (казвам) и пр.
Б о и л И р н и к и К о р м и с о ш. Апашкият език. — В: Апашко-български речник за Балканите

и категориите крадци. [С., 1930]. 27 с.;
Б о я д ж и е в, Ив. Помощни средства при криминалното издирване [речник на тайния говор на
българските крадци]. — Народна милиция, 1, 1945, № 6, 10—12.
2. ТАЙНИ ЗАНАЯТЧИЙСКИ ГОВОРИ
Към тайните говори на крадците и скитниците по състав и по характер трябва да се отнесат и

тайните говори на някои наши странствуващи (амбулантни) занаятчии, като зидари, шивачи,
дръндари, калайджии и др., които ходят на печалба извън родните си краища и чувствуват нужда
да разговарят пред работодатели и клиенти, без да бъдат разбирани. За тая цел те си служат с
особени тайни говори, ревниво скривани от външни лица.
Появата и развоят на тайните занаятчийски говори също така са тясно свързани с разложението на
феодалната система и с масовото обедняване на селячеството. Не само у нас, но и в други страни
безимотните и малоимотните селяни от планинските и неплодородните области през летния сезон
са напущали родните
352
си села и са отивали в богатите области като сезонни работници и занаятчии. Някои от тях,
особено корпоративно обединените занаятчии, са си служели по време на сезонните си отсъствия с
особени тайни говори, които не са употребявали в родните си села.
Тайните занаятчийски говори се създават от особените условия, при които са били поставени
странствуващите занаятчии. Скитанията по чужди краища, срещите с разни лица, нощуванията у
случайни познати и непознати, работата в дома на селянина-работодател, която обикновено е била
свързана с по-късо или по-дълго пребиваване, постоянният контрол, страхът от измама и кражба,
необходимостта да се уговарят условия и да се съобщават разни неща в присъствието на външни
лица — всички тия условия в бита и в трудовата дейност на странствуващите занаятчии довеждат
до обособяването им в своеобразна социална група и до изработването на средство за самозащита
— свой особен таен говор. Така тайният говор се явява по необходимост като средство за борба.
Тайните занаятчийски говори се състоят от думи, свързани с непосредната трудова дейност и с

всекидневния бит. Например в тайния говор на зидарите от Пирдопско се срещат особени думи,
заместници на названия, отнасящи се до зидарството, но много повече са думите, които заместват
общоизвестни и общоупотребими названия. Например към производствената им дейност —
зидарството, се отнасят думи като б’ал (вар), гỳр (камък), дрỳно (дърво), шкѝпар (тухла), штѝца
(дъска), длàнче (ренде), меркàч (метър), търкал’àчка (количка), л’ỳга (лопата), репàн (трион), трън
(пирон), к’òраф (прозорец), пушлѝф (комин), стис (зид), тѝри (врата), д’ỳам (мажа), прèсам (режа)
и пр. Много повече са обаче думите, означаващи всекидневни явления и прояви, като ноф (ден),
нòва (седмица), прàма (вечер), бѝеница (мляко), блак (захар), брич (хляб), вỳйа (вода), големàн
(вино), чòча (ракия), крѝпа (сол), миш (месо), пл’ак (баща), мòтра (дъщеря), чỳпа (момиче), дòра
(ръка), глỳо (ухо), пàлка (крак), тѝмба (глава), върнèш (дъжд), бàпка (черква), деманѝт (учител),
грàпча (пиша), пèа (чета), кèша се (смея се), гàнам (нося), мàрам (вземам, крада), уштèвам (храня),
лѝтам (лъжа) и пр.
Както се спомена, тайните занаятчийски говори се създават от особените нужди и от съвместния

живот. И тук, както при тайните говори изобщо, голяма роля играе съзнателното прикриване на
речта. Това е било така по време на тяхното създаване и техния разцвет. С упадъка на
занаятчийството към края на миналия и
353
началото на тоя век тия говори загубват професионалното си предназначение, разрушават

затвореността си и изчезват. Отделни думи от тях се запазват дълго още в говора на отделните
занаяти, но се употребяват за шега, за колективна забава.
Изнесените у нас материали от българските тайни занаятчийски говори са много късни и са

записани в периода на тяхното измиране и израждане, когато изчезват и самите професии, т. е. те
са само остатъци от много развитите и широко разпространени в миналото български
професионални говори.
Интересна черта на тайните професионални говори не само у нас, но и във всички страни е
голямата им близост с тайните престъпнишки говори (арго). Тая близост показва, че между
представителите на двата вида говори е имало значителни връзки. И наистина един по-внимателен
анализ открива, че подвижните части на селячеството, обединени в професионални корпорации, в
битово отношение са много близки с „декласираните”. Дребният занаятчия малко се е различавал
от скитника и крадеца — отношението му към чуждата собственост е било еднакво. И понякога
занаятът е бил само прикритие на престъпна дейност.
Ш и ш м а н о в, Ив. Д. Бележки към българските тайни езици и пословечки говори. — СбНУ, 12,
1895, 14 — 50; 13, 1896, 53—54;
А р г и р о в, Ст. Към българските тайни езици. Брациговски мещровски (дюлгерски) и
чалгаджийски таен език. — Сборник на Българското книжовно дружество в София, 1, 1901, 41 с.;
А р н а у д о в, Н. Таен терзийски език. — СбНУ, 22—23, 1906, 6 с.;
Ш и ш к о в, Ст. Н. Принос към тайните езици в Родопите. Дюлгерски език. — Родопски напредък,
6, 1909, № 5—6, 120—124;
Ш и ш к о в, Ст. Н. Нов принос към тайните езици в Родопите. Дюлгерски език в с. Ковачевица,
Неврокопска кааза. — Пак там, 1911, № 1, 1—6;
Х р и с т о в, Хр. Дюлгерски език [отс. Горно Сахране, Казанлъшко]. — Родна реч, 1941, № 5,
214—220;
Н е д я л к о в, Хр. Мещрегански език [от с. Скребатно, Гоцеделчевско]. — Пак там, 1942, № 1, 25
— 32;
К ъ н ч е в, Ив. Таен зидарски език от с. Смолско, Пирдопско. — Изв. Инст. бълг. ез., 4, 1955, 361—
410;
К о с т о в, К. Цигански елементи в българските тайни говори. — Пак там, 411—425.
[ Б е р б е н л и е в, П., Вл. П а р т ъ ч е в. Брациговските майстори-строители през XVIII и ХIХ в.

С., 1963;
В о д е н и ч а р о в, П. Езиково взаимодействие в един таен говор (говора на слепците-просяци от
село Добърско, Разложко). — Съпост. езикознание, 1988, № 2, 23—26;
Д и м и т р о в, Ив. Тайният език на дюлгерите. — Отеч. фронт, № 9123, 16 февр. 1974;
И в а н о в, Ив. Г. Думи от тайния зидарски говор в с. Мраченик, Карловско. — Българска
И в а н о в, Й. Старо лексикално наследство в словара на един таен занаятчийски говор. — Ез. и
лит., 1970, № 4, 62—69;
И в а н о в, И. Н. Гоцеделчевският мещругански говор. — Българска диалектология, 7, 1974, 197—
228;
И в а н о в, Й. Кошковският говор — таен дръндарски еснафски говор. Принос към българската
социална диалектология. — Науч. тр. ПУ „Паисий Хилендарски”, 16, 1978, № 5, 11—60;
И в а н о в, Й. Н. Кошковският говор — таен дръндарски еснафски говор. Речник. — Пак там, 17,
1979, № 5, 9—71;
И в а н о в, Й. Н. Таен зидарски говор от село Добростан, Асеновградско. — Пак там, 21, 1983, №
5, 11—26;
354
К а н е в, К. Мещренски или мещерски език. — В: К а н е в, К. Миналото на село Момчиловци,

Смолянско. Принос към историята на Средните Родопи. С., 1975, 496—499;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Въпросник за събиране на лексикални материали от таен зидарски говор.
В. Търново, 1975, 42 с.;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Упътване за събиране на лексикални материали от таен зидарски говор, В.
Търново, 69 с.;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Първа диалектоложка скспедиция за проучване на български социолект.
— Бълг. ез., 1976, № 4, 362—364;
К а ц о р и, Т. Мещровският език. — Родолюбие, 1983, № 5, с. 35, 41;
К а ц о р и, Т., У. Д у к о в а, П. А с е н о в а. Към характеристиката на тайните говори в България.
— Съпост. езикознание, 1984, № 1, 29—43;
М л а д е н о в, М. Сл. Мещруганският говор. — Родопи, 1967, № 10, 33—34;
С т о я н о в, Б. Дюлгерски език. — В: С т о я н о в, Б. Старата родопска архитектура. Строителство
и конструкции. С., 1964, 27—30;
Т а ш е в, Г. Таен карайджийски език. — В: Т а ш е в, Г. Село Петково. С., 1966, 351—352;
Ш и ш к о в, Ст. Принос към тайните езици в Родопите. — В: Ш и ш к о в, Ст. Избрани съчинения.
Пловдив, 1965, 413—419;
G ǎ m u l e s c u, D. Împrumuturi româneşti şi aromâneşti în argourile sud-slave. — Studii şi cercetǎri
linguistice (Bucureşti), 1965, No 4.] M. Cл. M.
3. ГРУПОВИ ГОВОРИ
Груповите (корпоративните) говори ca втори вид жаргони, известни в езикознанието и под общото
име с л я н г (англ. slang). Te ca повече или по-малко обособени и оформени говори, които се
създават неусетно и иезабелязано у хора, принудени по една или друга причина да прекарват
заедно. Задружният живот, общите интереси, стремежи и желания създават много общо в
мисленето, a то се отразява и в речта.
Груповите говори за разлика от другите видове жаргони — тайните и класовите, нямат никаква по-
специална цел, например да задоволяват професионални или класови нужди, като направят речта
недостъпна за външни лица, a ca своеобразна обществена забава — израз на емоционалната
експресивност, на желание да се разнообрази речта и да се внесе в нея известен хумор. Много
често обаче те са израз на нихилистичен светоглед, на своеобразен словен цинизъм.
Груповите говори се създават стихийно, обикновено въз основа на тайните говори. Те се усвояват
неусетно от околната другарска среда, която често няма съзнание, че си служи със свой особен
„език”.
Групови говори се срещат във всеки затворен колектив и обикновено се употребяват само вътре в
него. Често те допълват и разширяват професионалната лексика с думи, които не се отнасят пряко
към производството, a засягат всекидневни битови прояви. В колективи, организирани по
производствен принцип в най-широк смисъл на думата, груповите говори се създават и развиват от
общите нужди и интереси. Особено широко разпространение те намират сред войници, ученици,
студенти, спортисти и др.— изобщо сред млади хора, които са в
355
продължителен непосреден досег помежду си и които се чувствуват до известна степен отделени и

откъснати от другите, от обществото.
Нашите групови говори досега не са проучени (става дума за 60-те години — бел. ред.); малко са и
изнесените материали. Ние например много малко знаем за войнишките ни говори, създадении в
казармите или по време на войните. Единствените изнесени материали са от особения групов говор
на софийските гимназисти, наричан обикновено, както и тайният ни престъпнишки говор,
„тарикатски език”.
Особености на груповите говори
Груповите говори приличат на тайните занаятчийски говори, защото се състоят главно от думи и
изрази, които имат равностойни и равнозначни съответствия в общонародния език. Като особени
жаргони те имат обаче и ред характерни особености, най-важните от които са следните:
1. В по-голямата си част груповите говори, както се каза, се състоят от думи — заместници на най-
обикновени названия, влизащи в основния речников фонд на общонародния език. Ето някои по-
често употребявани думи, които се срещат в най-добре изучения български групов говор —
груповия говор на софийските гимназисти в миналото, известен и като „тарикатски език”: абè
(хляб), кл’опàчка (ядене), иконостàс (лице), баромèтър (нос), саркъ̀ф (сако), шапò (шапка), клѝнци
(студ), кенц (страх), сми (смисъл), пинѝс (внимание), лъскàч (хубавец), мурỳк (баща), гàџе
(момиче), вòлкаф (толкова голям), арабѝйа (щедър човек), рèдим, лàфим (казвам), танѝвам
(давам), шрàйбим (пиша), шмъ̀ркам, чỳрим (пуша), цѝврим (плача), гỳкам (пея), àкере (явно),
чàбуџак (тутакси) и пр.
2. Груповите говори имат силно подчертан експресивен характер, който ги отличава от другите
видове жаргони. По тия причини в тях се срещат множество варианти около понятия, които имат
особена емоционална значимост в живота на колектива. Така в говора на софийските гимназисти
има по седем варианта за понятия като „пари” (кѝнти, мàнги, мангѝзи, парà, пàрса, трàнци,
фỳнти), „човек без пари”, „стражар” и пр.; по шест за „бой” (марѝс, мèфта, мешè, мефтè,
патаклà, тимàр), „селянин”, „гледам”, „много”; по пет за „крадец”, „слугиня”, „задирям”; по
четири за „ям” (глѝфам, грѝскам, кл’òпам, џвàкам), „пия”, „гладен съм”, „бягам”, „гледам”,
„момиче” и пр.
356
A за някои понятия, отличаващи се с изключителната си експресивност, се набират по няколко

десетки варианта. Така за „глупав” има 51 синонима, за „бия” — 29, за „хубаво” — 18, за „лъжа” —
11, за „крада” — 10 и пр.
Вариантите (синонимите) в груповите говори имат и една друга особеност. Докато в книжовния
език синонимите не се покриват напълно по значение, a отбелязват известни смислови или
стилистични разлики, в груповите говори те са напълно равнозначни и са, така да се каже, само
словни разновидности на едно и също понятие. Затова синонимите в книжовния език са богатство,
a в груповите говори са само разновидности — израз на силна емоционалност, и служат външно да
разнообразят речта, без да внасят нещо ново, и затова от смислово и стилистично гледище са
напълно излишни.
За груповите говори е характерно още, че техните думи обикновено имат доста широко значение и
могат да означават по няколко близки понятия. Например гỳрам може да означава „отивам”,
„идвам”, „вървя”, „ходя”; бàчкам — „правя”, „работя”, „извършвам”, „пиша”; гот — „добре”,
„хубаво”, „отлично”, „прекрасно” и пр. По тая си особеност лексиката на груповите говори
съществено се отличава от лексиката на териториалните говори и особено от лексиката на
литературния език.
3. В груповите говори има известен, ако не и особено голям брой думи, които имат специално
значение и които нямат съответствия в общонародния език. Такива думи в говора на софийските
гимназисти са маркѝрам (препъвам с крак), разнѝштим (повалям с бутане), брòим (гледам
предизвикателно), придѝгам (държа се предизвикателно, отговарям предизвикателно), курназѝм се
(показвам се смел), излѝтам се (плаша с готовността си за бой), скѝнем (разсипвам от смях),
изнѝжем се (излизам незабелязано), к’ỳнци (неизгладени панталони), нахàкан (дръзко смел) и пр.
От приведените примери е ясно, че тия думи по значение се отнасят към всекидневните прояви на
младежите и са в непосредна връзка с техния живот.
4. Груповите говори се отличават със своята духовитост, ирония и сарказъм. Техните носители,
подобно на носителите на тайните говори, се отнасят с насмешка и подигравка към много
обществени добродетели и общоприети норми за добро, морално. Така думите за тях се явяват
оръжие в борбата за идеологическа преоценка на известни обществени отношения.
357
Иронията и насмешката обаче не се дължат на осъзната критика, на положителен социален идеал, a

ce пораждат от своеобразно нихилистично отрицание на обществените ценности.
5. Груповите говори се отличават и със своята, сравнително взето, доста ограничена употреба.
Техните носители си служат с особения си говор само в своя собствена среда и рядко го
употребяват пред чужди лица, имайки съзнание, че особените им думи не са положително явление.
6. Груповите говори се отличават със своята непостоянност, със своята постоянна променливост.
Те се появяват в известна обществена групировка, живеят в нея и изчезват с нейното разпадане. В
случай, че има приемственост, те се развиват и оформят като големи и сложни диалекти, какъвто е
„тарикатският език” на софийските гимназисти. Все пак много от думите в груповите говори носят
случаен характер, защото се пораждат от отделен случай, анекдот, фраза и защото животът им
зависи от много извънезикови причини.
Характерно явление за груповите говори е, че в тях постоянно се появяват нови думи. Например
през последните няколко години в софийския „тарикатски език” се появиха нови думи като
пл’увàлник (уста), некролòк (ученически бележник), фòнти (пари), урожàец (селянин), знàчка
(значение), задỳшница (помощ, подаяние), бàчкам (работя), бинòклим (гледам), сапунѝсвам
(измамвам, излъгвам), навѝвам (убеждавам, уговарям), чàткам (сещам се), бàвно загрявам и слàби
ми са реотàните (мъчно се досещам), гỳрам по кàпли (ходя бос), центрàлно откàча (не е
нормален), пѝше се профèсор (опитва се да хитрува), вкл’ỳчвай (тръгвай), мèтни едѝн белтъ̀к (виж,
погледни) и др.
И груповите говори набират словния си състав по познатите вече три начина: заемане от чужди
езици, променяне значението на домашни думи и образуване на нови думи, но за тях са най-
типични иромените в значението на домашни думи по м е т а ф о р е н и м е т о н и м е н път. Тук
се проявяват най-характерните черти на груповата лексика — остроумие, духовитост, ирония и
сарказъм. За думи, като к’ỳнци (неизгладени панталони), фàрове (очила), баромèтър (нос),
иконостàс (лице), манастѝр (затвор), цỳнем (удрям по лицето) и много други, които се срещат в
говора на софийските гимназисти, не може да се каже, че са несполучливи или че пренасянето е
станало случайно.
В груповите говори се наблюдава едно интересно явление при промяната в значението на думите
по с и н о н и м е н п ъ т.
358
Например „глупавият” в разговорния език още се нарича „зелен”, т.е. неопитен, млад. Вместо него
софийските гимназисти употребяват съществителното ливàда, за което зеленият цвят е най-
характерен; по тоя път думата ливàда е добило ново значение „глупав”. Същото е и при промяната
на значението на авиàтор в „човек без пари”. Оня, който няма пари, се нарича „лек”, a от него се
получава авиàтор, т. е. човек „по-лек от въздуха”.
В груповите говори е значителен и броят на чуждите думи. В някои от тях, като ученическите и
младежките, изобилствуват заемки из тайните говори, които, както вече се изтъкна, са загубили
професионалната си специализация и затвореност и са се разтворили в говора на градските
„низини”. Такива заети думи в говора на софийските гимназисти са например тарикàт (хитрец,
умник), авèр (приятел), морỳк (баща), гàџе (момиче), патъ̀ци (обувки), саркъ̀ф (сако), марѝс,
патаклà (бой), кѝнти, трàнци, фỳнти (пари), кл’òпам (ям), цàним (имам), танѝвам (давам), рèдим
(казвам), чактѝсвам (разбирам), истимàрим (скривам), гѝлам, гỳрам (вървя), абизàн (гладен),
айналѝйа (добре), айнасъ̀с (зле, лошо) и пр.
В груповите говори има заемки и от териториалните диалекти. Например в говора на софийските

гимназисти има редица заемки от западните български говори, като вал’àвец (камък), мешè (бой),
дèчко (дете), сфѝтки (искри), нàвл’ак (нахален), цѝврим (плача), кошàрим (затворя), чỳрим (пуша),
кòсим (ядосвам), дрàскам (бягам), òдма (веднага) и др. Чрез тия и подобни думи говорът на
софийските гимназисти се свързва не само с тайните говори, но и с териториалните диалекти.
В груповите говори е доста застъпено и самостоятелното образуване на думи по няколко начина.

От тях най-характерен е съкращаването. По тоя път в говора на софийските гимназисти са
получени думи, като сми (смисъл) от смисъл, фар (слугиня) от фараш, зуп (учене) от зубрене, таф
(лъжà) от тафим (лъ̀жа), фел (фелдфебел) от фелдфебел, шпац (разходка) от шпацир, хи (хилядарка)
от хилядарка и пр.
М л а д е н о в, Ст. „Тарикатският” език на българските ученици. — Родна реч, 1930, № 2, 65—66;

В о й н и к о в, П. Тарикатско-български речник. — Пак там, 67—76;
М л а д е н о в, Ст. Тарикатският език. — Златорог, 1940, № 4, 175—179;
С т o й к o в, Ст. Софийският ученически говор (Принос към българската социална диалектология).
— Год. СУ. Истор.-филол. фак., 42, 1946, 73 с.;
Б о я д ж и е в, Т. Езикът на младите (тарикатският жаргон). С., 1966. 34 с.;
М а р к о в, Гр. Из груповите войнишки говори. — Бълг. ез., 1960, № 1, 60—62;
359
К о р у е в, Т. Някои наблюдения над българския войнишки говор. — Пак там, 1966, № 6, 576—
578.
[ А р м я н о в, Г. Експресивната лексика в българските войнишки говори. — Бълг. ез., 1988, № 3,

216—220;
А р м я н о в, Г. Войнишките говори в България. (Място в системата на социалните ни диалекти и
лексикален състав). — В: Втори международен контрес по българистика. Доклади. Т. 23, С., 1989,
224—230;
А р м я н о в, Г. Произход и значение на жаргонви думи, свързани с някои детски игри. — Бълг. ез.,
1983, № 5, 405—408;
A р м я н о в, Г. Фонетични и морфологични особености на софийския ученически жаргон. — В:
Проблеми на социолингвистиката. Т. 3. С., 1988, 156—171;
А р м я н о в, Г. Жаргонът, без който (не) можем. С., 1989, 103 с.;
А р м я н о в, Г. Жаргонът и езиковата култура. (Опит за социолингвистичен анализ). — Бълг. ез. и
лит., 1989, № 3, 8—13;
Б о я д ж и е в, Т. За тарикатския жаргон. — В: Въпроси на езиковата култура. С., 1972, 122—134;
Б о я д ж и е в, Т. Съществува ли младежки жаргон в София? — София, 1982, № 2, 13—15;
В ъ г л е н о в, М. Как се създават жаргонните думи и изрази. — В: В ъ г л е н о в, М. За правилна
реч. С., 1968, 37—41;
В ъ л к о в, П. За същността на жаргона. — В: Христоматия по съвременен български език.
Благоевград, 1990, 56—70;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Към характеристиката на днешния ученически слянг. — В: Аспирантски
сборник. Т. 1. В. Търново, 1973, 57—74;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. За мястото на лексиката от науката и изкуствата в съвременния слянг на
учащите се в България. — Пак там. Т. 2, 1974, 5—22;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Как се създава речникът на ученическия жаргон. — Родна реч, 1975, № 2,
57—60;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Към въпроса за абревиатурите в съврсменния младежки слянг. — Бълг.
ез., 1977, № 1, 23—33;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. За прозвищата в слянга на учащите cе. (C оглед към тяхната деривация).
— Тр. ВТУ „Кирил и Методий”. Филол. фак., 12, 1978, № 2, 194—227;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Конструктивно обусловени значения — източник за обогатяване речника
на младежкия сленг. — Бълг. ез., 1978, № 6, 508—518;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Супрасегментни средства като деривационни и експресивизиращи
похвати (по материал от българския младежки сленг). — В: Славистични проучвания. В. Търново,
1978, 67—78;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Елементи на гатанка в младежкия слянг. - В: Език и поетика на
българския фолклор. Проблеми на българския фолклор. Т. 5. С., 1980, 152—165;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. За ролята на чуждоезиковия елемент в изграждането на българския
младежки сленг. — В: Проблеми на езиковата култура. С., 1980;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Минималната деформация като средство за постигане на звукова
атрактивност в българския младежки сленг. — Zbornik Filozofickej fakulty Univerzity Komenského.
Philologica (Bratislava), 30, 1979, 97—103;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Към въпроса за терминологичното регламентиране в социалната
диалектология. — Бълг. ез., 1981, № 3, 191—198;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. O прозвищах-каламбурах в сленге молодежи. — In: Proceedings of thc 13
International Congress of Onomastic Sciences. Vol. 1. Wrocław, 1981, 587—592;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Синтактична обусловеност на значението. Върху материал от младежкия
сленг. — Ез. и лит., 1983, № 5, 51—61;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Синтагматично-семантична деривация по индукция (по материал от
българския младежки сленг). — В: Юбилеен сборник no случай 20 години Великотърновски
университет, 1963—1983. Т. I. B. Търново, 1983, 142—153;
К а р а с т о й ч е в a, Цв. Универбация с каламбурев ефект. — Ез. и лит., 1984, № 5, 37—49;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Лексико-семантична индукция в плана на синтагматиката. — Бълг. ез.,
1984, № 4, 384—392; 1985, № 1, 42—49;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Интелектуализацията в съвременния български сленг. — Ез. и лит., 1986,
№ 1, 23—25;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Афоризмите в младежкия сленг. — В: Проблеми на българския фолклор.
Т. 7. Смехът във фолклора. С., 1987, 83—90;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Младежкият сленг — единство на иновация в традиция. — Бълг. ез., 1987,
№ 4, 297—304;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Българският младежки говор. Източници, словообразуване. С., 1988, 224
с.;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. За някои нови тенденции в развитието на българските социолекти от
сленгов тип. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 5. С., 1988, 66—77;
К а р а с т о й ч е в а, Цв. Сленгът в съвременната българска езикова действителност. — В:
Проблеми на социолингвистиката. Т. 3. С., 1988, 137—156;
К о н с т а н т и н о в, Г. Литературният език и жаргонът. — Септември 1977, № 7, 221—222;
Л a к o в a, М. Младежкият жаргон и езиковата култура. — В: Проблеми на българската книжовна
реч. С., 1974, 202—212;
Л а к о в а, М. Към въпроса за българския младежки сленг. — В: Проблеми на езиковата култура.
С., 1980;
Л а к о в а, М., Ив. Д и м о в. Същност на жаргона и мястото му в художествената литература. —
В: Българското словно богатство. Знания за езика. Т. 3. С., 1983, 71—74;
М у р д а р о в, В. Използуване на елементи от жаргона в публицистичния стил. — В:
Журналистика и езикова култура. С., 1981, 56—64;
360
М у р д а р о в, В. Особености на езика в казармата. — Нар. армия, № 9247, 28 март 1979;

П о п о в а, В. Жаргонът и някои негови функции в езика на художествената литература —
Септември, 1977, № 7, 223—233;
П о п о в а, В. Жаргон (Жаргонна лексика). — В: П о п о в а, В. Стилистични функции на някои
категории думи в художествената литература. С., 1979, 57—74;
Р а ч е в а, М. За произхода на жаргоннага дума кòфти. — Бълг. ез., 1983, № 2, 164—165;
Х р и с т о в, М. Как се създават жаргонните думи и изрази. — Родна реч, 1966, № 3, 44—45;
Я н о в с к и, Р. Още за българския войнишки говор. — Ез. и лит., 1983, № 4, 108—113;
K a r a s t o j č e v a, Cv. O některých syntagmatických jevech ve slangu mládeže. — Naše řeč (Praha),
1979, No 3, 15—130;
K a r a s t o j č e v a, Cv. O některých zvláštnostech v syntagmatice slangu mládeže. — In: Sbornik
přednášek z konferencc o slangu a argotu v Pliski v záři 1977. Plzeň, 1978, 35—42;
K o s t o v, K. Semantisches und etymologisches aus dem bulgarischen sondersprachlichen Wortschatz. —
B: B памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания С 1974, 605—608.] М. Сл. М.
4. КЛАСОВИ ЖАРГОНИ
Класовите жаргони са третият вид жаргони. Известно е, че езикът проявява своеобразно

безразличие към класите. Класовата диференциация в класовото общество обаче все pак намира
известно отражение в езика, но не в създаване на отделни класови езици, a в създаване на социални
диалекти, социални жаргони.
Свой социален диалект, класов жаргон създават преди всичко най-горните слоеве на
господствуващите класи — феодалната аристокрация и върховете на буржоазията, които проявяват
явен стремеж да се откъснат, да се отделят от останалите обществени групи, като се обособят в
малък затворен кръг, отнасяйки се подчертано пренебрежително към народа. Езиково това се
проявява в създаване на особен социален дкалект, класов жаргон, който отразява специфичните
вкусове на аристокрацията или на горните слоеве от буржоазията.
В отделните страни класовите жаргони се развиват и оформят различно в зависимост от редица

конкретни културно-исторически причини и условия. В страни със стара аристокрация и
буржоазия, като Англия, царска Русия, Франция, Германия, Чехия и пр., са създадени доста
развити класови жаргони. В страни с малка аристокрация или с буржоазия, излязла сравнително
късно на обществената сцена, класовите жаргони са доста бедни или изобщо не съществуват. От
историческите данни, с които разполагаме засега, нищо конкретно не може да кажем за класовия
жаргон на българската феодална аристокрация по време на Първата и Втората българска държава.
Теоретически обаче допускаме, че е съществувал такъв жаргон, ако и не особено богат поради
особените исторически съдбини на българския народ. A като характерни за езика на горните
слоеве от българската буржоазия могат да се посочат само няколко
361
десетки думи от рода на мерсѝ, пардòн, кавалèр, дàма, хàйлайф, неглижè, жур, флирт, меню̀,
консумѝрам (пия) и др., повечето от тях вече минали и в общонародния език, които обаче не дават
достатъчно основание да се говори за жаргон на българската буржоазия.
ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СОЦИАЛНИТЕ ДИАЛЕКТИ
От всичко казано дотук за социалните диалекти и специално за българските могат да се направят

общо следните изводи:
1. Сложните и разнообразии интереси разделят обществото на групи. Това разделяне се отразява и

в техния говор. To e причина за създаване на особени диалекти, възникнали и съществуващи върху
разговорната реч като особена лексика.
2. Много думи и изрази, появили се в тесен професионален и социален кръг, след време излизат
извън границите на специалната си употреба и стават общо достояние.
3. У всички народи съществуват социални диалекти, еднакви по произход, дух и характер. Те

блестящо показват, че при едни и същи обществено-битови условия, при едни и същи
производствени отношения се създава еднакво мислене, еднаква психология, които се изразяват и
в еднакви по строеж говори. Социалните говори като всички езикови прояви не са нещо дадено,
установено един път завинаги, или пък нещо, което се развива стихийно и несъзнателно като
проява на „езиковия дух”. Te ca историческа категория. Затова с развитие на обществото и те
претърпяват редица промени — едни изчезват, други се появяват, трети се обновяват и т.н. Така
след време у нас тайните говори ще изчезнат, професионалните ще се обособят още повече, a
груповите ще се променят.
С т о й к о в, Ст. Българските социални говори. — Ез. и лит., 1947, № 5, 1—15;

С т о й к о в, Ст. Социальные диалекты (На материале болгарского языка). — Вопросы
языкознания, 1957, № 1, 78—84.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ОБОГАТЯВАНЕ НА ЛИТЕРАТУРНИЯ ЕЗИК ОТ ДИАЛЕКТИТЕ
След като се разясниха основните въпроси около произхода и същината на диалектите и на

литературния (националния) език и след като бяха разгледани характерните особености на
териториалните и социалните диалекти, ще трябва да се спрем накратко и на един по-специален
въпрос, a именно на въпроса за обогатяването на националния език от диалектите и за
диалектизмите в нациоnалния език. Националният език, както вече се видя, произлиза от
диалектите и представя по-висш етап в развоя на общонародния език. Неговото отношение към
диалектите обаче не остава постоянно едно и също. Отначало при оформянето на националния
език в зависимост от конкретните исторически условия влиянието на диалектите е по-силно, и то
не на всички, a само на някои от тях. Така при изграждане на българския национален език главно
участие вземат североизточните балкански говори, западните говори вземат слабо участие, a
югоизточните говори и по-специално родопските говори не вземат почти никакво участие. Освен
това при оформяне на българския национален език, както и през първите периоди от
съществуването му, в него по-лесно проникват елементи, на първо място, думи от отделните
диалекти. По-късно, с окончателното формиране и затвърдяване на българския национален език,
влиянието на диалектите постепенно намалява и отслабва, за да стане много малко, почтн
незначително след време. И това е напълно естествено. Както вече се изтъкна, диалектите на един
език са еднакви по граматичен строеж, по основен речников фонд и до голяма степен по речников
състав, т. е. всеки език има общонароден граматичен строеж и речник. И именно тоя общонароден
граматичен строеж и речник образуват основата на националния език. Оформен въз основа на
известни диалекти националният език се развива, макар и бавно, по
363
вътрешните си закони, които в общи черти са присъщи и на всички диалекти.
Националният език и диалектите се различават помежду си, както вече на няколко пъти се
подчерта, на първо място по фонетични особености, a след това по особености в речника.
Ф о н е т и ч н и т е р а з л и к и между националния език и отделните диалекти са различни. В

зависимост от диалектното разчленение на общонародния език и от конкретните културно-
исторически условия, при които се е образувал националният език, в едни случаи те са по-малки, a
в други случаи по-големи. Така българският национален език във фонетично отношение е доста
близък до централния балкански говор, но не е равен на него по всичките си особености. Например
той е еднакъв с него по заместниците на старобълг. ѫ, ъ, ѧ, ь, б, a ce различава по изговора на
широките гласни в неударено положение, по изговора на a след палатална съгласна и пр. В
останалите български диалекти има ред фонетични особености, като например изговор на а, ô, ê
вместо старобълг. ѫ, ъ изговор на й вм. л’ и пр., които не се срещат в българския национален език
и за които няма изгледи да влязат в него. Дори и употребата на меки сьгласни т’, д’, н’, л’ в
краесловието, която някои наши езиковеди, като проф. А. Т е о д о р о в – Б а л а н, проф. Ст. М л
а д е н о в и др., смятат за голямо предимство на езика, няма изгледи да се възприеме в българския
национален език. Изобщо българският национален език във фонетично отношение е напълно
оформен и няма никакви основания да се допуска, че той може да се „обогати” със звукови
особености, които днес са живи в отделните български диалекти, в това число и в североизточните
балкански говори.
Малко по-особено е положението с р е ч н и к а. В лексикално отношение диалектите се отличават

доста един от друг, и то главно по речниковия си състав. Наистина между тях има известни
разлики и в основния речников фонд, но тия разлики са малки. Изобщо във всеки диалект има по
няколко стотици думи, засягащи най-разнообразни страни на живота, които са особени, типични за
диалекта. Както вече подробно се изтъкна, едни от тях имат равнозначни и равностойни
заместници в нациоиалния език, a други означават понятия, тясно ограничени и непосредно
свързани с някои особености в бита, производството, географските особености и пр., та затова
липсват в националния език.
Когато стане дума за обогатяване на литературния (националния) език от диалектите, обикновено

се има предвид словното
364
богатство на диалектите. Обаче в оформени литературни езици, какъвто е днешният български

език, само сравнително много малка част от особените диалектни думи могат да бъдат възприети.
Това са преди всичко названия на предмети и понятия, за които няма думи в литературния език, a
след това названия, които могат да подпомогнат изграждането на някои специални терминологии в
науката (ботаническа, зоологическа, геоложка, медицинска и др.), в производството и пр.
Сравнително повече диалектни думи могат да се употребят в художествената литература. В нея те
са застъпени по-широко и имат предимно стилистична функция.
За да очертаят и характеризират известен герой или за да предадат местна окраска (локален

колорит), писателите и поетите понякога си служат с отделни диалектни думи. По своето
положение и по своята роля в художественото произведение обаче тия думи заемат особено място
и са известни под названието д и а л е к т и з м и. Диалектизми са думи, заети от диалектите, които
се чувствуват като нещо особено в състава на литературния език. Диалектизмите могат да се
отнасят към всички страни на езика и затова по характер са фонетични, морфологични,
синтактични и лексикални, но най-често се срещат лексикални диалектизми. По своя характер
диалектизмите или, по-точно казано, лексикалните диалектизми, са два основни вида. Едни от тях
означават особени битови предмети, понятия и пр. Те нямат съответствия в литературния език и по
функция са равни на историзмите, професионализмите и други особени, специални думи в езика.
Други диалектизми означават предмети и понятия, които имат точни и равнозначни съответствия в
литературния език. Те имат предимно стилистическа функция и тяхната употреба зависи от ред
причини. Поначало, независимо от тематиката, употребата на диалектизми в художествените
творби трябва да бъде умерена и да се регулира от изискването за общонародния характер на
националния (литературния) език.
Когато се говори за диалектизми в литературния език, обикновено по традиция се разбират само

думи и форми от териториалните диалекти. A за думите от социалните диалекти има специални
термини — професионализми, арготизми, жаргонизми и пр., въпреки че и те са диалектизми в
широк смисъл на думата. По-нататък в изложението термините диалектизъм, професионализъм,
арготизъм и жаргонизъм ще бъдат употребявани в тяхното по-обикновено и по-разпространено
значение, въпреки че не е напълно точно.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
СХВАЩАНИЯ ЗА ОБОГАТЯВАНЕ НА ЛИТЕРАТУРНИЯ ЕЗИК ОТ ДИАЛЕКТИТЕ
Въпросите за диалектната лексика и за обогатяване на литературния език с думи от диалектите

отдавна занимават нашите езикови теоретици и писателите. Доскоро у нас бе широко
разпространено мнението, поддържано главно от проф. Ст. М л а д е н о в, че „от диалектите иде
живата вода на книжовния език” (Граматика на българския език, с. 5), че „общ литературен език не
може да съществува без живи народни говори” и че „всеки литературен език бедствува да се лиши
от образност и емоционалност, ако непрекъснато не се опреснява с неизчерпаемите и животворни
богатства на народните говори” (Увод във всеобщото езикознание, с. 222). Според проф. Ст.
Младенов „значението на народните говори за всеки литературен език е грамадно, неизмеримо”,
защото „без живите струи на народните говори всеки книжовен език неминуемо избледнява,
измахва се и се излага на опасност да се обърне в еднообразно, сухо и досадно есперанто, без багри
и отсенки в думите, без емоционалност, сиреч без качества да раздвижи душата, да развълнува
слушателя или читателя и най-сетне без признак на личното или индивидуалното” (Съвременният
български книжовен език и народните ни говори. С., 1943, с. 53).
Тия неприемливи по своята същина мисли на проф. Ст. Младенов, развивани от него в
продължение на повече от три десетилетия и възприети от редица негови последователи, като Ст.
Попвасилев, Д. Осинин, М. Григоров, Ас. Марков, Д. Маджаров и др., са причина за широкото
разпространение на ред неправилни възгледи за отношението на диалектите към литературния
език.
Преди всичко не е вярно твърдението на проф. Ст. М л а д е н о в, че „тъй наречените литературни

езици не могат да съществуват без народни говори”. Литературният език наистина се изгражда
върху диалектите, но в своето развитие той постепенно се откъсва от тях и продължава да се
развива по свой път като по-висша фаза в развоя на общонародния език. Липсата на правилни
научни схващания за произхода и същината на диалектите и литературния език е причина проф.
Ст. Младенов да смята, че диалектите винаги са съществували, съществуват и ще съществуват
успоредно с литературния език, като постоянно го обогатяват. „Всички литературни езици през в с
и ч к и в р е м е н а и у всички народи постепенно са били обогатявани във
366
всяко отношение с думи, живописни епитети, поетични фигури и синтактични обрати из

простонародните говори, които са б и л и, с а и щ е б ъ д а т навсякъде неизчерпаемата
съкровищница на езикови бисери. Из народните говори винаги са идели ония свежи и животворпи
струи, които са обезсмъртили творенията на всички велики майстори на словото у всички народи”
(Златорог, 7, 1936, с. 57). Воден от тия си неправилни възгледи за вечното съществуване на
диалектите, проф. Ст. Младенов в специална статия — „Трябва ли да се запазят диалектите в
българския език” (Златорог, 7, 1936, 57—62), пише, че „на тоя въпрос може да се отговори само
утвърдително”. Според него „народните говори винаги са съществували и винаги ще съществуват,
защото са проява на основните антиномии на езика, който е дейност, абсолютно индивидуална и
абсолютно социална: всеки говори и пише по своему”. По тая причина „няма на земята език без
диалекти”. Както вече се изтъкна обаче в увода, диалектите не са постоянно явление, резултат от
противодействието между индивидуалното и социалното в езика. Te ca исторически категории,
появили се при известни конкретни обществено-исторически условия, и тяхното съществуване не е
вечно.
Подобни мисли за голямата цепност на диалектите като постоянен източник за обогатяване на

литературния език се срещат и у ред други наши езиковеди и книжовни дейци.
Много високо над литературния език поставя диалектите и проф. А. Т е о д о р о в – Б а л а н,

който твърди, че „простият българин и досега е по-добър думски творец, отколкото са
мнозинството наши книжовни люде” (Българска граматика. С., 1930, с. 88), че „българският
селянин с езика си е м е р и л о за всяка особеност и закон в развоя и творбата на българската
реч”, защото „особеностите и законите на творбата на всякой език са дадени в народната, в
простонародната реч” (Български залиси с език, книжнина и общество. С., 1956, с. 23).
Изобщо както проф. Ст. Младенов, така и редица други наши езиковеди и книжовници, главно в
миналото, са имали неправилно, неисторическо отношение към диалектите като проява на чистия
народен дух, като вечно творческо езиково начало.
Погрешността на тия възгледи относно диалектите и литературния език особено ясно личи в
светлината на съвременното схващане за общонародния характер на езика и за диалектите.
Литературният език е средство за общуване на цялата нация и в него не могат да се внасят
произволно и безразборно
367
диалектни думи, колкото и красиви да ни се струват, щом като имат установени и общоприети
точни литературни съответствия. Изобщо в един оформен и развит литературен език, какъвто е
днес българският език, малко са диалектните думи и форми, които могат да го обогатят.
Употребата на диалектни думи и форми в повечето случаи затруднява разбирането и е в
противоречие с основната функция на литературния език като средство за общуване на нацията.
Също така неправилно и погрешно е обаче пренебрежителното отношение към диалектите и

диалектизмите, което се среща у някои наши литературни критици и теоретици, които наричат
диалектите „селски жаргони” и които смятат диалектните думи за „грозни”.
М л а д е н о в, Ст. „Литературен” език и народни говори („наречия”). — Родна реч, 1933, № 3—4,
174—176;
М л а д е н о в, Ст. Трябва ли да се запазят диалектите в българския език. — Златорог, 1936, № 1,
57—62;
М л а д е н о в, Ст. Българските народни говори и книжовният ни език. — Родна реч, 1941, № 4,
121—128;
М л а д е н о в, Ст. Съвременният български книжовен език и народните ни говори. С., 1943, 68 с.;
О с и н и н, Д. Около книжовния език. — Училищен преглед, 1936, № 10, 984—995;
А н д р е й ч и н, Л. Народни говори и книжовен език. — Пак там, 1942, № 6, 571—577;
С т о й к о в, Ст. Книжовен език и народни говори. — Ез. и лит., 1947, № 1, 37—41;
С т о й к о в, Ст. Взаимоотношение между национален език и диалекти. — Изв. Инст. бълг. ез., 2,
1953, 149 —154;
А н д р е й ч и н, Л. Взаимодействие между народен език и книжовни влияния при формирането на
новобългарския книжовен език. — Бълг. ез., 1963, № 4—5, 345—353;
А н д р е й ч и н, Л. Характер и произход на някои структурни особености на новобългарския
книжовен език. — B: Славистичен сборник. С., 1963, 155—168.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ДИАЛЕКТИЗМИ B ЕЗИКА НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА
Диалектизми от териториалните говори

Диалектизми от социалните говори
1. Д и а л е к т и з м и о т т е р и т о р и а л н и т е г о в о р и
Както вече се изтъкна, повечето от нашите езиковеди теоретически имат положително отношение
към диалектните елементи в литературния език. Какво е обаче положението в практиката? До
каква степен разгледаните по-горе схващания на нашите езиковеди-теоретици намират отражение
в практическото езиково строителство? Трябва да се подчертае, че нашата езикова практика е била
пò на прав път, отколкото някои наши теоретици, като проф. д-р Ст. Младенов, Ст. Попвасилев, Д.
Осинин и др. Опитите за внасяне на диалектизми в нашия книжовен език са сравнително малко.
Същото е и в художествената литера-
368
тура. Най-големите майстори на българското художествено творчество, колкото и на теория да се

отнасят с почит и обич към диалектните думи, миого внимателно внасят диалектни елементи в
своите творби. Те се стремят да пишат на разбран и общодостъпен език, като спазват особеностите
на общоприетия и установен български литературен език.
Интересни примери за приобщаване към нормите на литературния език и за отказване от

особеностите на родния диалект намираме в творчеството на редица наши поети и писатели. Ще
приведа няколко примера от Хр. Ботев и Ив. Вазов.
Известно е, че Х р и с т о Б о т е в внимателно е преработвал своите стихотворения, като при

всяко ново издание е внасял в тях редица поправки. Между тия поправки за нас представят по-
специален интерес ония случаи, при които той заменя диалектни думи и форми, характерни за
родния му говор, с книжовни съответствия. Хр. Ботев работи главно през 70-те години на миналия
век, когато българският литературен език още не е бил напълно установен, но все пак е бил
оформен и той е чувствувал, че известни думи и форми в неговото творчество не са литературни,
че се отклоняват от общоприетата употреба, и ги заменя с литературни съответствия. Така Ботев
заменя ния с ние, тебя с тебе, повна с помна, грешан с грешен, песян с песен, мойте с моите,
сюрмаси със сиромаси, нъ с но, вов с във, coc със със и пр., например:
Първоначално Поправено
Бедният народ тръпи, и ния A бедният роб търпи, и ние
без срам, без укор броими време. без срам, без укор броиме време.
(Елегия)
Млад съм аз, ал’ младост не повна, Млад съм аз, но младост не помна
ах, па и да повна не рова пък и да помна, не рова
туй що съм ази вече намразил туй, що съм азе намразил
и пред тебя с крака погазил. и пред тебе с крака погазил.
(До моето първо либе)
На бога само ти са надявай. На бога само ти са надявай:
Боже помилуй! — грешан съм ази. „Боже,помилуй! — грешен съм азе”.
(Борба)
Запей и ти песян такава. Запей и ти песен такава.
Нъ чуйш ли как пее гората? Но чуйш ли как пее гората?
Чуваш ли как плачат сюрмаси? Чуйш ли как плачат сиромаси!
Юнак вов младост и с сила мъжка. Юнак във младост и в сила мъжка.
(Хаджи Димитър)
Земи жена хубавица Земи жена хубавица
или някоя coc имот. или грозна със имот.
(Странник)
369
При преработката на своите стихотворения Ботев заменя и някои лексикални диалектизми с

литературни думи, като загна са със спусна са, дору с даже, тва с туй, кво с що и пр., например:
Па са загна к нейна мама. Па са спусна к нейна мама.
(Пристанала)
Как гният сила и младост. Как гинат сила и младост.
И играйш дору кога ти свирят! И играйш даже, кога та бият!
(Гергьовден)
... Т'ва е казало ... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи. стадо от вълци във овчи кожи.
(Борба)
Но кажи к’во са могле да сторят? Но кажи що са могле да сторят?
(Борба)
От приведените примери ясно личи стремежът на Ботев да пише на установения и общоприет

литературен език, като се освобождава от ред диалектни форми и думи. Наистина тия случаи не са
много, но те са характерни и показват тенденцията в развитието на неговия език.
В стихотворенията на Ботев обаче и след направените поправки са останали диалектни форми и

думи, които по негово време сигурно не са се чувствували така силно като отклонение от
литературната езикова норма. Такива форми са т в ъ р д и т е г л а г о л н и о к о н ч а н и я
(помна, рова, паза, губа, мраза, права, хода, люба, забрава; пищат, гонат, любат, видат, мразат,
теглат и пр.), кратките местоименни форми на -а (ма, та, ca вм. ме, те, се), множествено число на
-е при многосрични съществителни имена от мъжки род и при причастия (калугере, другаре,
камъне; правиле, биле, разпнале), форми с редуцирани гласни (сми, теби, казахми, плачи, иди),
форми с преглас на я в е, като желби вм. жалби (Майце си), пиени вм. пияни (Гергьовден), наеден
вм. наяден (В механата), Стоенкин вм. Стоянкин (Пристанала), мечтаях вм. мечтаех (Майце си) и
други диалектни форми (последнята, чекаме, плачах, влачах, байряк, сяка, зема, секиму, синца и
пр.)
Подобни поправки — замяна на диалектни думи и форми с литературни — намираме и в

творчеството на И в. В а з о в. Тук ще приведа няколко примера от романа му „Под игото”.
Издаден за пръв път през 1889—1890 г. в Сборника за народни умотворения, тоя роман е
преиздаван много пъти, но още в първите няколко издания авторът внася редица поправки, между
370
които има и доста случаи със замяна на диалектни форми и думи с литературни. Така Вазов заменя
ред диалектни форми като ния с ние, тие с тия, утрента с утринта, можа с мога, увлеча с увлека,
нели с нали, давно с дано, веке с вече, подиря с подире, нема с нима, ний с ние, вий с вие, живей с
живее, чуйш с чуеш, лей с лее, замеща със замества, селяне със селяни, граждане с граждани,
махлени с махленци, червек с червей, дошле с дошли, българе с българи, белочерковчане с
белочерковчани и пр.
Направи, както ние докторите на
Направи, както ния докторите на болните
болните.
... много от тие погледи не бяха Много от тия погледи не бяха
благосклонни. благосклонни.
Грехота ще бъде да увлеча това момиче в Грехота ще бъде да увлека това момиче в
нещастие. нещастие.
Немецът нели го заклаха. Немецът нали го заклаха.
Той впиваше очи в дола давно зърне Той впиваше очи в дола дано зърне
някого. някого.
... влачаха върволица кола подиря си. . . . влачеха върволица кола подире си.
Да живейш, бай Марко, и България да Да живееш, бай Марко, и България да
живей. живее.
... сляп инстинкт за самосъхранение ...сляп инстинкт за самосъхранение
замеща всичките му други нравствени замества всичките му други нравствени
сили. сили.
... неколцина верни селяни го
... неколцина верни селяне го навиждаха.
навестяваха.
... имаше сватба и в нея участвоваха ... имаше сватба и в нея участвуваха
всичките махлени. всичките махленци.
При преработката на романа си „Под игото” Ив. Вазов заменя и тясно диалектни думи с
литературни съответствия, например: пропори с пробие, съпикаса със съгледа, прислал с припасал,
варди се с вижда се, клюмна с кимна, плата със заплата, вет със стар, драговолен с доброволен,
къде с към и пр., например:
... не беше мислимо да се пропори път до ... не беше мислимо да си пробие път до
трона на Огнянова. трона на Огнянова.
В това слабо осветлено търкало Огнянов В това слабо осветено търкало Огнянов
съпикаса някакви неопределени форми. съгледа някакви неопределени форми.
Тя беше се прислала с една синя Тя беше се припасала с една синя
престилка. престилка.
Ней ѝ се вардеше отвратителен тоя Ней ѝ се виждаше отвратителен тоя
живот вече. живот вече.
... аз живях от спестеното, от учителската ... аз живея от спестеното, от учителската
плата. заплата.
Дядо Манол му беше вет приятел. Дядо Манол му беше стар приятел.
Цанко тръгна попарен къде вратата. Цанко тръгна попарен към вратата.
371
Приведените примери за замяна на диалектни форми и думи с литературни у Ботев и Вазов са

добро потвърждение на изтъкнатото вече положение за общозадължителния характер на
литературните (националните) езикови норми, на които се подчиняват всички, в това число и най-
изтъкнатите писатели и поети. Дори и ония от тях, като Хр. Ботев и Ив. Вазов, които творят през
периода на формирането на литературния език и които дейно участвуват в неговото изграждане, не
пишат на родния си диалект, a ce стараят да пишат на установяващия се литературен език,
съобразявайки ce c неговите норми. Затова при преработката на своите творби те отстраняват ония
езикови форми и думи, които се схващат като диалектни, като отклонение от литературния език.
Това е така, защото литературният език за тях не е фикция, не е „непостижим идеал”, както твърди
проф. Ст. Младенов, a e реалност, даденост, която задължава всички, които пишат, да ѝ се
подчиняват. Това се потвърждава и от сегашната практика в нашата художествена литература.
Интересно е да се изтъкне, че като Хр. Ботев и Ив. Вазов постъпват и много видни чужди писатели.
Обикновено се смята, че употребата на повече или по-малко диалектни форми и думи в езика на
художествената литература се определя от тематиката. Ако тя е селска, диалектизмите били не
само допустими, но и необходими. Това обаче не е така. Селската тематика дава по-големи
възможности на автора да употреби диалектизми, но техният брой и вид зависят от неговия
художествен метод, от неговите схващания за начина, по който трябва да бъде отразена
действителността.
Селската тематика е основна тематика в нашата литература. Обаче отделните писатели, които
пишат на теми, свързани със селото, в различна степен си служат с диалектни думи и форми както
в авторската реч, така и в речта на героите.
Например най-големите наши писатели — Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков и др., в чието
творчество широко е застъпена селската тематика, употребяват сравнително малко диалектни
думи. Така Ив. Вазов в известните си разкази „Дядо Йоцо гледа”, „Една българка” и „Иде ли?” си
служи само с по няколко диалектни думи като средство за косвена или пряка характеристика на
героите. В „Дядо Йоцо гледа” той употребява безрамник (вид мъжка горна дреха), държава
(всичкия недвижим имот на едно лице), анджак (та, именно, тъкмо), талим (военно обучение),
мандизин (инженер), калъчка (сабя), аскерлия (войник), челяк, видох, член за мъжки род -о
(Началнико е уморен. За кого,
372
за какво дириш началнико? И добре го гледат челяко); в „Една българка” — карпа (скала), чини
(прави), христиени, унуче, глаголно окончание -м за 1 л. ед. ч. сег. вр. (Аго, чекай, молим те! Да му
четем, хаджи, за здраве) ; a в „Иде ли?” — книга (писмо), хабер (известие), мюжде (дар, даван на
лице, което първо донася радостна вест), ракла (сандък), ремик (ремък), христиени, Стоенчо и пр.
Дори и в поемата му „из шопския живот” „Грамада” диалектните думи и форми са сравнително
малко: щерка (дъщеря), челяк (човек), презръчник (дълга кърпа, която се слага на коленете при
хранене), рачи (иска), съпикасва (съглежда), гуди (сложи), найде (намери), врече (обеща), угажда
(усеща), людски (чужд), пъси (кучи), дека (къде) и пр. При това трябва да се има предвид, че Вазов
в много случаи не копира точно диалекта, a си служи изобщо с диалектни особености. Така той
употребява форми като челяк, челяко с я от старобълг. ѣ, рачи, гуди, людски и пр., които изобщо не
се срещат в западните „шопски” говори.
Подобно на Вазов умело използува диалектни елементи и Елин Пелин. Макар че в творчеството си
изобразява селския бит в западните български земи, главно в Софийско, той си служи с ограничен
брой диалектизми, с които се постига художествено изобразяване на действителността, без те да
бъдат пречка за правилното разбиране.
При разглеждане на диалектните елементи в творчеството на Елин Пелин трябва да се подчертае,

че лицата, които произлизат от средата на народа, не говорят на диалект, a на литературен език. В
тяхната реч се срещат само отделни характерни диалектни думи и някои дребни диалектни
особености, характерни за западните диалекти от рода на па оно, па ете и пр.
В разказите на Йордан Йовков със селска тематика броят на диалектните думи също е много
малък, почти незначителен.
Правилно и пестеливо използуване на диалектни форми и думи наблюдаваме у редица други по-
нови наши писатели, които изобразяват селския бит, като Г. Караславов, Ил. Волен, Кр. Григоров и
др.
В нашата художествена литература сравнително повече диалектизми се срещат в творчеството на

Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Ст. Ц. Даскалов и др. Едни от тях, като Пенчо Славейков и
Петко Тодоров, си служат с по-редки диалектни думи не само от родния си говор, но и от други
говори, за да придадат по-особен колорит на речта си. Употребата на диалектни думи у тях се
обуславя не само от желание да предадат
373
характерните особености на изобразявания от тях бит, но и от особеното им отношение към

литературния език и по-специално към езика на писателя. Изобщо художественият им метод е
главна причина те да си служат понякога с излишни, редки диалектизми.
Значителен брой диалектни думи и форми се срещат в творчеството на С т. Ц. Д а с к а л о в, и то

не само в речта на героите, но и в авторската реч. Това са думи, характерни за родния диалект на
автора — врачанския говор. Значителният брой диалектни думи в творчеството на Ст. Ц. Даскалов
е последица от неговия стремеж за реалистично изобразяване на действителността. Реализмът на
Даскалов обаче често преминава в натурализъм, който езиково се проявява както в точното
предаване на дналектната реч на героите, така и в прекомерната употреба на езикови и стилни
диалектизми в авторската реч. Даскалов неправилно смята, че големият брой диалектни думи и
форми прави произведенията му по-народни, по-реалистични. Напротив, както правилно изтъква
литературната критика, диалектизмите са недостатък на неговия език и значително намаляват
силата на художественото въздействие.
Особено многобройни са диалектните думи и форми в творчеството на Т. Г. Влайков, Мих.

Георгиев и др. За тия автори, особено за Т. Г. Влайков, може дори да се каже, че пишат направо на
диалект и че създават донякъде регионална литература. Т. Г. Влайков пише на родния си
пирдопски диалект, a Мих. Георгиев — на видинския диалект. Употребата на диалектизми у тая
група писатели се обуславя от художествения им метод, от стремежа им правилно да изобразят
живота на народа в селото и малкия провинциален град, излизайки от народнически позиции. За
тая цел те употребяват диалектни думи и форми не само в речта на героите, но и в собствената си
реч.
Употребата на многобройни диалектизми в творчеството на Т. Г. В л а й к о в преди всичко се

обяснява с желанието му да изобрази действителността правдиво и точно, като за тая цел
използува и езика. „Аз преднамерено разказвам случките — пише сам той -— така, както би ги
разказала майка ми: същите думи, същите почти изрази, както си ги припомням аз от нашите
беседи.” Освен това Влайков и теоретически оправдава многото диалектни думи и форми в своето
творчество, като смята, че по този път обогатява литературния език. „Не само чист, без чуждици
трябва да бъде езикът на българския писател. Той
374
трябва да бъде и народен, в смисъл да има в него възможно повече думи и изрази, вземани от
живия народен език. Трябва книжовният ни език все по-много да се обогатява и опреснява. A
обогатяването и опресняването му ще става, като все повече и повече се вливат в нѕго думи и
изрази, почерпени из езика на народа. Това най-успешно може да върши, a поради туй най-много е
и длъжен да го върши българският писател... Творец на литературни цепности — той е творец и на
езика. Като възсъздава в художествени произведения живота на народа във всички негови слоеве,
той трябва да възсъздава и езика на народа, като по такъв начин принася в езика все по-нови
народностни елементи” (Родна реч, 12, 1939, 161—163).
Много народни диалектни думи се срещат и в творчеството на М и х а л а к и Г е о р г и е в.

Стараейки се да дава „живи лица” от Видинския край и изобщо от Западна България, той изпъстря
не само речта на героите, но и авторската реч с множество диалектни думи. В своето творчество М.
Георгиев съвсем безкритично използува диалектни елементи и не полага никакви грижи за
литературна обработка на езика си. Затова наред с народните диалектни думи той употребява и
много турцизми. Всъщност турските думи в разказите му са повече от народните диалектни думи и
те ги правят неразбрани до голяма степен.
Диалектизмите в творчеството на М. Георгиев не са свързани само с правдивото и точно

изобразяване на действителиостта, на народния бит. В известни случаи те имат и една по-
специална функция, a именно да засилват комичния ефект на хумористичните му разкази.
Особеното положение на диалектите в сегашния етап от развитието на общонародния български

език — когато те вече са отмираща категория и когато се осъзнават повече като „развален”
литературен език — дава възможност техни елементи да се използуват за целите на хумора. Такава
употреба се среща у М. Георгиев. По същия начин използуват диалектни елементи за постигане на
комичен ефект и други наши автори хумористи, например Е л и н П е л и н. Хуморът на неговите
„Пижо и Пендо” до голяма степен се дължи и на диалектната оцветеност на езика — на „шопския”,
т. е. на софийския диалект. Когато диалектните елементи се използуват за постигане на комичен
ефект, за по-голяма убедителност и правдоподобност обикновено разказът се води от името на
героя — той сам, по своему, със своя език и своите изразни средства предава известна случка,
известно
375
наблюдение и пр. A когато разказът се води от името на автора, в трето лице, диалектизмите се
срещат само в речта на героите.
В л а й к о в, Т. Г. Българският писател и неговият език. — Родна реч, 1939, № 4, 161—162;

Д и н е к о в, П. За езика на съвременната българска литература. — Септември, 1951, № 5, 128—
133;
С т о й к о в, Ст. Взаимоотношение между национален език и диалекти. — Изв. Инст. бълг. ез., 2,
1952, 149—170;
С т о я н о в, Л. За турцизмите и диалектизмите в българския литературен език. — Пак там, 218—
219;
Н и ч е в а, К. За диалектизмите в българския национален език. — Пак там, 232—234;
В а с и л е в, Ст. П. Българският писател и родната реч. Т. I. С., 1933, 149 с.; Т. 2. С., 1937, 179 с.;
В а с и л е в, Ст. П. Строители на родната реч. Т. 1. С., 1954, 158 с.; Т. 2. С., 1959, 158 с.;
Н и ч е в а, К. Редакционни промени в „Под игото” от Ив. Вазов. — Изв. Инст. бълг. ез., 5, 1957,
291—300;
З а и м о в, Й. Бележки за езика на Т. Г. Влайков и пирдопския говор. — Бълг. ез., 1954, № 1, 65—
74;
И в а н о в а – М и р ч е в а, Д. Езикът на Друмевите повести. — Пак там, 1957, № 4, 318—334;
И в а н о в а – М и р ч е в а, Д. Народно-разговорната лексика в творчеството на Пенчо Славейков.
— Изв. Инст. бълг. ез., 5, 1957, 133—206;
Език и стил на българските писатели. Изследвания и очерци. Т. 1. С., 1962, 548 с.
[ А н д р е й ч и н, Л. Някои диалектни фонетични особености в езика на П. П. Славейков. — В: B

А н д р е й ч и н, Л. Народната стихия в езика на П. Р. Славейков. — В: А н д р е й ч и н, Л. Из
историята на нашето езиково строителство. С., 1986, 206—212;
Б а й ч е в, Б. За диалектната стилизация в художествената литература. — Изв. Инст. бълг. ез., 19,
1970, 475—482;
Б о ж и л о в а, М. Диалектни поетични лексеми в „Предания заветни” от Венко Марковски. —
Бълг. ез., 1984, № 5, 402—416;
Б о ж и л о в а, М. Книжовно, региолектно и диалектно в езика на Венко Марковски. — СпБАН,
1986, № 2, 46—52;
В а к а р е л с к а, Д. Употреба на лексикални диалектизми в творчеството на Й. Радичков. — В:
Проблеми на езиковата култура. С., 1980, 226—232;
В а ч к о в а, К. Шуменският говор в езика на Войниковите комедии. (Към въпроса за
установяването на диалектната основа на съвременния български книжовен език.) — Бълг. ез.,
1975, № 4, 337—340;
В а ч к о в а, К. Шуменският говор в езика на драмата „Иванко, убиецът на Асеня I” от Васил
Друмев. — В: Юбилейна научна сесия, посветена на 1300-годишнината на българската държава и
10-годишнината на ВПИ, 20—22 окт. 1981 г. Сборник доклади. Шумен, 1982, 165—174;
К а б а с а н о в, Ст. Николай Хайтов, родопските народни говори и литературният ни език. —
Родопи, 1989, № 11, 31—33;
К о с т а д и н о в а, П. Функцията на диалектните елементи в романа на Свобода Бъчварова
„Литургия за Илинден”. — В: Българските народни говори. Знания за езика Т. 6. С., 1986, 114—
118;
К р у м о в а, Л. Някои особености на езиковото майсторство на Николай Хайтов. — Бълг ез., 1975,
№ 2, 100—106;
М а к е д о н с к а, Цв. Народно-разговорна лексика и фразеология в творчеството на П. Р.
Славейков. — Изв. Инст. бълг. ез., 13, 1967, 71—125;
М ъ ж л е к о в а, М. Наблюдения върху старинната лексика в поемата „Кървава песен”. — В:
Аспирантски сборник. Т. 3. В. Търново, 1976, 39—48;
М ъ ж л е к о в а, М. Старинна лексика в идилиите и разказите на Петко Ю. Тодоров. — В:
Славистични проучвания. В. Търново, 1978, 121—132;
Н е д я л к о в, Хр. Народни елементи в разказа на Ст. Ц. Даскалов. — Бълг. ез., 1970, № 4, 275—
284;
П е т р о в а, З. Диалектни елементи в езика на Петко Ю. Тодоров (100 години от рождението на
писателя). — Бълг. ез., 1979, № 6, 483—490;
П о п в а с и л е в, Ст. Народни говори. Диалектизми. — В: П о п в а с и л е в, Ст. Богат и звучен.
(Беседи върху българския език.) С., 1970, 20—35;
П о п о в а, В. Диалектизми. — В: П о п о в а, В. Стилистична функция на някои категории думи в
художествената литература. С., 1979, 38—56;
Р у с и н o в, Р. Народната лексика в разказите на Николай Хайтов. — Родна реч, 1969, № 6—7,
90—91;
С т о й н о в, Т. За регионално-диалектната основа на творчеството на Елин Пелин. — Ез. и лит.,
1978, № 2, 98—101;
У м л е н с к и, Ив. Навеи от кюстендилски говор в автобиографичните повести на Крум Григоров.
— Бълг. ез., 1978, № 1, 57—62;
Х а р а л а м п и ев, Ив. Екавите форми в поезията на Вапцаров и едно важно изискване при
нейното преиздаване. — Ез. и лит., 1980, № 5, 38—46;
Ц о и н с к а, Р. Ударения на глаголните форми в езика на Й. Кърчовски. — Бълг. ез., 1976, № 1—2,
133—137.] М. Сл. М.
376
2. Д и а л е к т и з м и о т с о ц и а л н и т е г о в о р и
В езика на художествената литература се срещат и думи от социалните диалекти. Най-често това са

п р о ф е с и о н а л и з м и (думи от професионалните говори), а р г о т и з м и (думи от тайните
говори) и ж а р г о н и з м и (думи от груповите говори). Тези думи се употребяват в различна
мяра от отделните автори главно за да характеризират по-пълно героите.
От думите, характерни за социалните диалекти, в езика на художествената литература най-широко

са застъпени професионализмите. През последните години те започнаха широко да навлизат в
литературния език. Навлизането на значителен брой специални професионални думи в
литературния език е една от основните закономерности, характерни за развитието на езиците през
съвременната епоха.
И тъй в художествена та литература при изобразяване на трудови процеси и при обрисовката на

лица от различни професии обикновено се употребяват и значителен брой професионализми, по-
голямата част от които са съвършено непознати на широкия кръг читатели. Последното
обстоятелство често налага те да бъдат обяснявани под черта. Например Д. Д о б р е в с к и в
романа си „Бунтът на крайцера Надежда” (София, 1953) употребява думи, характерни за
професионалния говор на моряците: шторм (буря), галанка (моряшка куртка), бушлат (моряшка
полушубка), койка (мрежеста люлка-легло), тужурка (флотска офицерска куртка), кубрик
(моряшко спално помещение), бак (носова част на кораба), ют (задна, кърмова част на кораба),
трюм (подводна най-долна част на кораба), легри (странични перила), сходна (стълба за слизане от
кораб), фалшборд (плътни перила), илюминатор (кръгло корабно прозорче), шкафут (странична
палуба) и пр. A Д. Д и м о в в романа си „Тютюн” дава редица професионални думи, свързани с
обработката на тютюна, като пастал (снопче тютюневи листа), актармаджия (работник, който
извършва първата сортировка на тютюна), пасталджийка (работничка, която реди пастали), сари
(редове пастали в денк), чистачка (работничка, която сортира тютюневи листа) и пр. Особено
много са професионализмите в очерците и често пъти се злоупотребява с тях. Авторите забравят,
че пишат очерк, a не ръководство за производствена дейност.
Употребата на професионализмите се налага преди всичко от тематиката. Te ca необходими при

описването на всяка
377
производствена дейност, но не бива да се прекалява с тях, a трябва да се използуват умерено.
В езика на художествената литература се употребяват сравнително доста малко арготизми — думи

от тайните говори, главно в речта на лица, представители на престъпния свят. Например Д. Н е м
и р о в в романа си „През огъня”, като описва живота на затворници, употребява няколко десетки
арготични думи, например авер (приятел), багател (глупав човек), абе (хляб), саркаф (дреха),
мангизи (пари), марис (бой), кукувица (година), ливада (глупав), кофтя (лъжа), юзя (лежа в затвор),
цаня (имам), дирек (добре) и пр. Такива арготични думи се срещат и в други романи, в които се
рисуват представители на престъпния свят, като „Съдбоносна пролет” от Арманд Б а р у х,
„Пленено ято” от Емил М а н о в, „Човешка участ” от Б. Н а к о в и др.
Покрай арготизмите, характерни за тайните говори, в езика на художествената литература се

срещат и жаргонизми, присъщи на груповите говори. Както вече се посочи, между тайни и групови
говори няма рязка граница, защото значителна част от лексиката на тайните говори влиза и в
груповите говори, затова няма съществена разлика между арготизми и жаргонизми. Жаргонизми се
срещат в речта на младежи, наричани общо „тарикати”, „суинги” и пр. Например много
жаргонизми употребява Б. Р а й н о в в своя роман „Пътуване в делника”: авер (приятел), баровец
(добре облечен човек), морук (баща), кинти (пари), пандис (затвор), тараш (кражба), шашма
(хитрост), лапна (влюбя се), бачкам (правя), гилам (вървя), гостя (ударя), драскам (бягам), цаним
(имам), накюмюри се (напие се) и пр.
Голям брой жаргонни думи се употребяват и в хумористични творби, печатани главно във вестник
„Стършел”, като характерни особености в речта на младежи. В това отношение българските
хумористи прекалиха и се получиха обратни резултати — покрай осмиването на недъзите в
обществото те допринесоха да се запазят от забрава ред жаргонни тарикатски думи.
Отделни жаргонни думи се срещат и в разговорната реч. A някои автори, излизайки от неправилни
схващания за демократизиране на езика, си служат с жаргонни думи и в произведения за деца.
Например С т. М о к р е в в преведения от него детски роман на А. Толстой „Златното ключе или
приключенията на Буратино” си служи с думи като балама (глупав човек), загазя (изпадам в лошо
положение), спипам (уловя) и др.
Употребата на арготични и жаргонни думи като начин за пряка характеристика на отделни лица
или за хумористични цели
378
трябва да се избягва поначало, защото, като се употребяват, тия думи се поддържат и внасят в
литературния език, a това води до неговото замърсяване и задръстване. Трябва винаги да се има
предвид, че арготичните и жаргонните думи не само не обогатяват езика, но го загрозяват и
покваряват.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ИЗВОДИ
От всичко казано дотук за употребата на диалектни думи и форми в творчеството на нашите

писатели става напълно ясно изтъкнатото вече положение, че броят и видът на диалектизмите не
зависят от тематиката, a от художествено-естетическите възгледи на автора. Понятията
„литературен език” и „език на художествената литература” не са равнозначни. Между тях има
известна разлика не по същество, a no подбора на изразните средства, по конкретното използуване
на общонародния език за специалните цели на художественото въздействие. Спецификата на езика
на художествената литература не е в материални различия от общонародния литературен език. В
художествената литература езикът покрай основната си комуникативна (съобщителна) функция
има и други функции, като емоционална, художествено-изобразителна, естетическа. За
постигането на тия функции покрай литературната езикова норма могат да се използуват и други
езикови средства, които са извън обсега на литературния език, като архаизми, неологизми,
диалектизми, професионализми, арготизми и пр.
Въпросът за употребата на диалектни думи и изрази в езика на художествената литература трябва

да се разглежда конкретно исторически като всяко друго стилистично средство. Ако едно или
друго местно диалектно название няма точно съответствие в литературния език, ако то придава
особен местен или социален колорит, неговата употреба е оправдана.
Езиковите средства, които не влизат в обсега на литературния език, и по специално диалектните

думи и форми, трябва да се употребяват умерено и внимателио. Диалектизмите, въведени в дадено
художествено произведение, са нужни и оправдани само тогава, когато допринасят за пълното и
правилно осъществяване на идейно-художествения замисъл на автора, когато не само не отслабват
комуникативната функция на речта, но я и засилват. Употребата на много диалектизми, които
отслабват комуника-тивната функция на езика, понижава художествената ценност на
379
литературното произведение. Затова при подбора на диалектни думи от писателите се изисква

умение, мярка и голям художествен вкус. Авторът не трябва да предава натуралистично,
фотографски точно речта на своите герои, както я наблюдава в действителността, a трябва да я
типизира, да обобщава най-характерните ѝ особености. В това опюшение видяхме колко правилно
постъпват Ив. Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Г. Караславов и други наши писатели. Също
така видяхме колко неоправдана е езиковата практика на писатели като Т. Г. Влайков, М. Георгиев,
Ст. Ц. Даскалов и др., които нямат художествена мярка при употребата на диалектни думи и
форми. Големият майстор на речта не върви по линията на примитивното, натуралистичното
изобразяване на героите, a като излиза от принципите за типизиращото значение на езика на
художествената литература, умело използува диалектните думи и форми за осъществяване на
общия идеен замисъл на произведението. И тъй диалектните думи и форми, които могат да влязат
в българския литературен език в сегашния етап от неговия развой и да го обогатят, са малко.
Сравнително повече са диалектните думи и форми, които могат да се упогребяват в
художествената литература за специални цели при изобразяване на минал или сегашен бит. Тоя
вид диалектни думи обаче няма да влязат в литературния език, a ще си останат характерни,
типични само за дадена литературна творба. Това е така, защото, както вече се изтъкна, има
разлика между литературен език и език на художествената литература. Липсата на такова
разграничение у ред по-стари наши езиковеди, като Ст. Младенов, Ст. Попвасилев и др., е причина
за теоретичното обявяване, че всяка „хубава” диалектна дума, употребена от писател, е
обогатяване на националния (литературния) език. Практиката показва, че не е така. A cera ние сме
в състояние и теоретически да обясним това положение, в състояние сме правилно да разкрием
произхода и същината на литературния език и на диалектите и да очертаем техните реални връзки
и отношения.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ТИПОВЕ ДИАЛЕКТОЛОЖКИ ПРОУЧВАНИЯ
Лингвистичен атлас
Български диалектен атлас
Атлас на българските говори в Съветския съюз
В зависимост от задачите, които диалектологът си поставя, и от големината на проучваната

диалектна област има няколко типа диалектоложки проучвания, които се различават по характер,
по начин за събиране на материали, по изходно гледище, по обсег и пр.
Едни диалектоложки проучвания дават подробна и всестранна картина на цялата езикова система
въз основа на богат и разнообразен материал, a други засягат само някои най-съществени
диалектни особености.
Диалектоложките проучвания се различават и по х а р а к т е р а на събрания материал. Едни се

извършват въз основа на лично събран материал. При тях авторите имат голяма свобода и спират
вниманието си върху онова, което смятат за важно и интересно. За тоя вид диалектоложки
проучвания обаче е необходима специална подготовка. Други диалектоложки проучвания пък се
извършват по специална програма или по специален въпросник. Те са чисто описателни и ролята
на изследвача е доста ограничена. Той само отбелязва и изрежда диалектните факти, без да прави
някакви изводи от тях. Тоя вид диалектоложки проучвания не са много обширни и обикновено се
правят от лица, които нямат специална езикова и диалектоложка подготовка.
Диалектоложките проучвания се различават по и з х о д н о т о гледище, от което се правят. В

едни диалектът се описва от гледище на разликите, които съществуват между него и известно по-
старо състояние на езика, например от гледище на старобългарския език у нас. Тоя вид
диалектоложко проучване е широко застъпен в диалектологията. При други, сравнително по-редки,
диалектът се описва от гледище на разликите, които съществуват между него и книжовния език. И
в двата случая обаче диалектът се описва, като не се излиза от самия него, a от
381
нещо, което се намира извън него — по-старо езиково състояние или книжовен език. A това
невинаги е напълно целесъобразно, защото всеки предмет, който се проучва, трябва да се описва от
гледище и на съществуващите в него самия закономерности, a не само от гледище на нещо, което е
извън него.
Описването на диалект, като се излиза само от разликата му с книжовния език, на практика се

оказва твърде субективно. Преди всичко за диалектологията и за историята на езика имат значение
не само отличителните черти, но и чертите, които свързват диалекта с книжовния език.
Съвременното езикознание иска диалектът да се опише в цялата съвкупност от съставящите го
явления, които образуват отделна система. A това не може да стане, ако се излиза само от неговите
разлики с литературния език. При такъв начин на описание много интересни факти могат да се
изплъзнат от вниманието на наблюдателя.
Не може да се счита за напълно правилно и диалектоложко проучване, което се прави само от

гледище на неговите разлики с известно по-старо минало състояние на езика. Това минало
състояние може да се отнася към разни епохи, към разни местни разновидности на езика.
Практически такъв начин на описание се свежда до изучаване на фактите от гледище на техните
промени в сравнение с по-старо състояние на общия език. Освен това, когато диалектът се изучава
в сравнение с по-старо езиково състояние, често пъти се губи разликата между живите,
продуктивните явления, които характеризират езиковата система на изучавания жив говор, и
мъртвите, отживелите явления, които имат само историческо значение.
По-правилен за описание е този начин, при който диалектът се описва в неговата цялост, като се
излиза само от тия особености, които реално съществуват в него през дадената епоха.
Съвременното езикознание изисква такова описание на диалекта, което дава неговото съвременно
състояние като определена развиваща се система.
Описанието на диалекта в неговото съвременно състояние обаче съвсем не изключва сравняването

на изучавания диалект с литературния език, с други диалекти и с фактите от по-стари езикови
състояния. Напротив, научното изследване на диалекта е невъзможно без такива съпоставки, които
съществено допринасят за цялостното проучване на диалектната система и за нейното историческо
обяснение.
Диалектоложките проучвания се различават и по своя обсег. Е д н и от тях имат чисто описателен

характер и се занимават
382
само със сегашното състояние на диалекта. Д р у г и, покрай описанието на говора, в една или
друга степен правят опити и за историческо обяснение на диалектните явления. Т р е т и
диалектоложки проучвания пък се занимават само с минали състояния на диалектите въз основа
на материали, почерпани от писмени паметници. Като пример за първия вид диалектоложки
проучвания, които са най-чести, могат да се посочат монографиите: „Банатският говор” (С., 1967,
490 с.) от С т. С т о й к о в, „Ихтиманският говор” (С., 1966, 196 с.) от М. Сл. М л а д е н о в,
„Говорът на с. Доброславци, Софийско” (Българска диалектология, Т. 2, С., 1965, 3—118) от Л. Г
ъ л ъ б о в и др. Като пример за втория вид диалектоложки проучвания може да се посочи трудът
на К. М и р ч е в „Неврокопският [гоцеделчевският] говор” (Год. СУ. Истор.-филол. фак., 32,
1936). A като пример за третия вид диалектоложки проучвания може да се посочи трудът на С. Б.
Б е р н щ е й н „Разыскания в области болгарской исторической диалектологии. Т. 1. Язык
валашских грамот XIV—XV веков” (М.—Л., 1948).
Диалектоложките проучвания най-сетне се различават и по м е т о д и т е, по които се разработва

материалът. Едни от тях насочват вниманието си главно към системата на диалекта, към нейните
характерни особености и тяхното историческо обяснение и пр. Тоя вид диалектоложки проучвания
имат монографичен характер и засягат обикновено по-ограничена и по-просто разчленена
диалектна област. Други диалектоложки проучвания пък насочват вниманието си към
географското разпространение на диалектните явления. Те имат за обсег обикновено по-голяма и
по-пъстра в диалектно отношение област и се разработват по методите на лингвистичната
география, за която вече се спомена. У нас се срещат диалектни проучвания предимно от първия
тип, a диалектоложките проучвания, разработени по методите на лингвистичната география, са
сравнително малко. Такива са статиите на Ст. С т о й к о в „Едно ново фонетично явление в
западните български говори” (Известия на Института за бълг. език, 1, 1952, 147—168),
„Глаголното окончание -ме в българския книжовен език” (Сборник в чест на акад. А. Теодоров-
Балан, С., 1955, 365—374), „Названията на картофите в български език” (Езиковедски изследвания
в чест на акад. Ст. Младенов, С., 1957, 127—140), „Образуване на бъдеще време (футурум) в
съвременния български език” (Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст.
Романски. С., 1960, 239— 258), „Към
383
диалектния вокализъм на българския език” (Славистичен сборник, С., 1963, 285—296), „Три
местоименни изоглоси в български език” (Славистични студии. С., 1963, 149—163), „Ятовият
преглас в български език” (Български език, 1963, № 4—5, 313—332) и др.
M l a d e n o v, М. SI. Geografia lingvisticǎ în Bułgaria. — Romanoslavica, 10, 1964, 491—494.
[ К о ч е в, Ив. Актуални проблеми на българската лиигвистична география. — В: Съвременна

България. Т. 5. Развитие на българския език и българската литература. С., 1984, 143—146;
М л а д е н о в, М. Сл. 1944—1969: Лингвистична география. — Бълг. ез., 1969, № 4 — 5, 413—420;
С и м е о н о в а, Хр. Българският диалектен атлас и някои български регионални атласи. — Бълг.
ез., 1976, № 4, 323—327;
Х о л и о л ч е в, Хр. Диалектоложките изследвания и лингвистичната география в Института за
български език. — Бълг. ез., 1972, № 5, 461—464;
В o l o c a n, Gh. Atlasul lingvistic bulgar. — Studii şi cercetǎri lingvistice (Bucureşti), 1961, No 2, 269—
273;
R ǎ d u l e s c u, M. Atlasul dialectal bulgar. — Studii şi cercetǎri lingvistice (Bucureşti), 1957, No 2,
251—255.] M. Сл. М.
ЛИНГВИСТИЧЕН АТЛАС
Особен вид диалектоложко проучване е съставянето на лингвистичен (диалектен) атлас, който,

както вече се изтъкна, представя сбор от карти, на които е отбелязано разпространението на
отделни диалектни явления. Тия карти са придружени с обяснителен текст, който разкрива
значението на основните изоглоси и на диалектното разчленение.
Лингвистичният атлас има извънредно голямо научно значение за всеки език. Той дава пълна
представа за съвременните диалекти, показва разпространението на най-важните езикови черти
въху цялата територия на даден език, изнася надежден материал за решението на много въпроси из
историята на езика, разкрива старите и новите преселнически движения на населението и пр.
Освен това лингвистичният атлас дава ценен материал за установяване на тенденциите в развоя на
съвременните диалекти и на книжовния език. Затова съставянето на лингвистичен атлас за всеки
език е една от най-важните и актуални задачи на диалектологията.
Съставянето на лингвистичен атлас е много трудна задача, която изисква големи средства и
системни дългогодишни занимания на голям брой специално подготвени научни работници-
езиковеди, защото е необходимо да се събере единен напълно достоверен материал от няколко
стотици и дори няколко хиляди отделни селища.
Лингвистичната география през последните години постига големи успехи. Издадени са или сега
се съставят лингвистични
384
(диалектни) атласи на повечето от езиците в Европа и в света, на първо място на френски, немски,
английски, италиански, испански, румънски и др., a до голяма степен и на славянските езици. Вече
са издадени б е л о р у с к и я т диалектен атлас „Дыялекталагічны атлас беларускай мовы”
(Мінск, 1963) и лексикалният лингвистичен атлас на з а д к а р п а т с к и т е у к р а и н с к и
говори, съставен от Й. О. Дзендзеливски (Д з е н д з е л і в с ь к и й, Й. О. Лингвістичний атлас
украïнських народних говорів Закарпатськоï областï УССР. Лексика. Частина I, Ужгород, 1958;
Частина II, Ужгород, 1960 — Ужгородський Державний Університет, Наукові записки, т. XXXIV,
XLII). Излезли са и 9 тома от п о л с к и я малък атлас „Mały atlas gwar polskich” (T. 1—9.
Wrocław, Warszawa, Kraków, 1956—1966) и четири тома от атласа на к а ш у б с к и език. „Atlas
językowy kaszubszczyzny i dialektów sąsiednich” (Zeszyt I, Wrocław, Warszawa, Kraków, 1964). Освен
това ca отпечатани първите томове на ред атласи, като атласа на р у с к и т е г о в о р и в
европейските предели на СССР „Атлас русских народных говоров центральных областей к востоку
от Москвы” (М., 1957), атласа на л у ж и ш к и език „Sorbischer Sprachatlas”, 1 (Bautzen, 1965).
Cera ce намират под печат словашкият и украинският диалектен атлас, a e много напреднало
събирането на материалите за чешкия, словенския, сърбохърватския атлас.
Атласите на отделниге славянски езици се изработват по материали, събирани по специални

програми, всяка една от които е съставена обикновено само за съответния език, без да държи
сметка за останалите славянски езици, дори и за съседните. Известна съгласуваност има само
между програмите за източнославянските езици — руски, украински и белоруски. Славянските
езици в сравнение с другите групи родствени езици са доста близки помежду си и техните
диалекти пазят интересни особености. Тия особености могат да покажат в нова светлина връзките
и взаимоотношенията между отделните славянски езици, защото съпоставянето на литературните
им форми не отразява напълно истинското положение. Всеки литературен език обема в себе си в
една или друга степен само един от диалектите на общонародния език и при съпоставителното
изучаване на тия езици останалите диалекти обикновено не се вземат под внимание. Въз основа на
данни от народните говори може да се разкрие взаимното проникване на ред особености, да се
дадат данни за старото племенно деление и дори да се установят
385
прастари връзки между отделните славянски езици и народи. Поради всичко това в последно време
става актуален въпросът за създаване на общославянски лингвистичен (диалектен) атлас, който да
включва в себе си избрани особености от всички диалекти на славянските езици.
Въпросът за славянския лингвистичен атлас бе разгледан обстойно на IV Международен
славистичен конгрес, състоял се в Москва през септември 1958 г. По решение на конгреса бе
съставена специална комисия с представители на всички славянски народи и на народи като
унгарци и румънци, в езиците на които има силни славянски влияния. Комисията състави
специален въпросник, по който вече се събират материали във всички славянски страни.
Вопросник общеславянского лингвистического атласа. М., 1965. 270 с.;

Л а р и н, Б. A. O принципах составления атласа славянских языков. — Ученые записки
Ленинградского государственного университета, № 97, cep. Филологических наук, вып. 14, 1949,
23—36;
А в а н е с о в, Р. И., С. Б. Б е р н ш т е й н. Лингвистическая география и структура языка. O
принципах общеславянского лингвистического атласа. — B: Доклады к IV Международному
съезду славистов. М., 1958. 30 с.;
S t i e b e r, Z. O projekcie ogólnosłowiańskiego atlasu diałektołogicznego. — B: Сборник статей, кн. 1.
M., 1958, 129—133;
С т о й к о в, Ст. Общославянски лингвистичен атлас. — Ез. и лит., 1960, № 1, 62—67.
[ К л е п и к о в а, Г. П., М. Сл. М л а д e н о в. Общокарпатски лингвистичен атлас. Проблеми и

резултати. — Съпост. eзикознание, 1981, № 2, 92—98;
Общеславянский лингвистический атлас. Вступительный выпуск. Общие принципы. Справочные
материалы. М., 1978, 254 с. [Рецензии за книгата: М л а д е н о в, М. Сл. — Etudes balkaniques,
1981, № 4, 144—148; Х о л и о л ч е в, Хр. — Съпост. езикознание, 1981, № 1, 90—96];
Общеславянский лингвистический атлас. Серия фонетико-грамматическая. Вып. I. Рефлексы *ě.
Белград, 1988. 159 с., 70 карти;
Общеславянский лингвистический атлас. Серия фонетико-грамматическая. Вып. 2а. Рефлексы *ȩ.
М., 1990, 176 с., 46 карти;
Общеславянский лингвистический атлас. Серия лексико-словообразовательная. Вып. 1. Животный
мир. М., 1988, 185 с., 48 карти;
T r ü m m e r, M. Südslavische Sprachgeographie und Balkanlinguistik. — In: Ziele und Wege der
Balkanliguistik. Beiträge zur Tagung vom 2—6. März 1981 in Berlin. Berlin, 1983, 245—254;
H o l i o l č e v, Hr., K. K o s t o v, M. Sl. M l a d e n o v. Fragen der Zusammenstellung eines Atlas
Linguarum Paeninsule Balcanicae. — Ling. balkanique, 1977, № 1—2, 65—71.] M. Сл. М.
Български диалектен атлас
Нуждата от български диалектен (лингвистичен) атлас, който да дава ясна представа за говорното
разчленение на българския език, е била чувствувана доста отдавна. Още през 1929 г. на Първия
международен славистичен конгрес в Прага е бил основан международен комитет за
общославянски атлас, съставен от комисии за отделните славянски езици. В българската комисия
са влизали проф. Л. Милетич, председател, К. Мирчев, секретар, проф. Ст. Романски и Ив. Леков,
членове. Неполучила
386
никаква подкрепа от страна на Българската академия на науките и от българското правителство,

нашата комисия изобщо не пристъпила към работа. Тя дори не съставила и програма за събиране
на материали.
След Втората световна война въпросът за български диалектен (лингвистичен) атлас бе поставен
отново. За да се установи в най-общи черти състоянието на българските диалекти, през 1947 г. С т.
С т о й к о в издаде специален „Кратък осведомителен въпросник за проучване на българските
местни говори” и с помощта на студенти, учители и др. започна събирането на материали. По
същото време видният славист и българовед проф. С. Б. Б е р н щ е й н в специална статия
„Болгарский лингвистический атлас” (Вестник Академии Наук СССР, 1948, № 2, 119—122)
разгледа принципните въпроси около съставянето на български лингвистичен атлас и направи
конкретно предложение за организиране на работата. Според проф. С. Б. Бернщейн българският
атлас трябва да се състои от 6 тома — 5 основни и един допълнителен. Първият том да обхване
източните говори, вторият — югозападните, третият — западните, четвъртият — българските
говори извън пределите на България, петият да бъде сборен и да съдържа материали от първите
четири тома, a шестият да бъде допълнителен и да съдържа материали от печатни и архивни
източници.
Към съставянето на български диалектен атлас конкретно се пристъпи едва през 1955 г., когато се
реши работата по него да започне като колективно, общо дело на Института за български език при
Българската академия на науките и на Института за славяноведение при Съветската академия на
науките под ръководството на проф. Ст. Стойков от българска страна и проф. С. Б. Бернщейн от
съветска страна. През 1955 г. С т. С т о й к о в състави специална „Програма за събиране на
материали за български диалектен атлас”, a през 1956 г. се изработи и конкретен план за атласа.
Според този план атласът ще се състои от 5 тома — 4 тома ще обхващат по 1/4 част от българската
езикова територия (Югоизточна България, Североизточна България, Югозападна България и
Северозападна България), a петият том ще бъде обобщителен.
Събирането на материали за Българския диалектен атлас започна през лятото на 1956 г. В

продължение на 5 години (1956—1960) смесени българско-съветски експедиции събраха
материалите за първия том, който обхваща говорите в Югоизточна България. След това
специалисти диалектолози в
387
София и Москва ги обработиха и съставиха т. I, който бе издаден през 1964 г. Материалите за

втория том, който обхваща говорите в Североизточна България, бяха събрани само от български
участници за 4 години (1960—1963). След това те бяха обработени от български диалектолози в
София и бе съставен т. II, който бе издаден през 1966 г. Събирането на материалите за третия том,
който обхваща говорите в Югозападна България, ще завърши през 1968 г. и вероятно през 1971 г.
ще бъде издаден (вж. допълнението към библиографията на Ст. Стойков за излезлите след неговата
смърт томове на Български диалектен атлас — бел. ред.). Събирането на материалите за четвъртия
том, който обхваща говорите в Северозападна България, ще стане за 5 години (1969—1973) и
вероятно ще бъде издаден през 1976 г. След това ще се пристъпи към създаване на пети том, който
ще обхваща явления, характерни за цялата българска територия. Така за две десетилетия ще бъде
изработен и издаден българският диалектен атлас, едно от най-големите начинания на българското
езикознание.
Материалите за българския диалектен атлас се събират по специална „Програма за събиране на

материали за Българския диалектен атлас”. Тя съдържа общо 210 въпроса, които обхващат 320
явления: 106 фонетични, 107 морфологични, 6 синтактични и 101 лексикални. Програмата обхваща
всички по-важни особености на българските диалекти, които се поддават на картографиране, т.е.
при които могат да се очертаят изоглоси. Самата програма е съставена въз основа на следните
принципи:
1. За изходна основа служи българският книжовен език, защото от днешно гледище диалектно е
това, което не е литературно.
2. Обхванати са всички по-значителни диалектни особености, които се срещат в по-големи части
от българската езикова територия и които дават възможност за очертаване на основни изоглоси.
Изоставени са особености, които се срещат само в отделни говори или в малки групи говори.
3. По-голямо внимание е отделено на фонетичните и речниковите особености, които са по-

характерни за говорите и които по-лесно се установяват. При това във фонетиката и морфологията
вниманието е насочено главно към явленията, a не към отделните думи, носители на тия явления.
4. Отделните думи — примери за явления — са подбрани така, че всяка дума да се отличава само с
една диалектна
388
особеност. В известен брой случаи обаче това изискване не е спазено и в програмата са дадени
доста думи, които съдържат по две, па дори и по три диалектни особености.
5. Някои говорни явления са илюстрирани с материали, включени в няколко различни въпроса.

Това е направено, за да бъдат представени по-цялостно тия явления и за да има известен вътрешен
контрол.
За да има пълно единство в работата при събиране на материала за атласа, издадена е и

„Инструкция към Програмата за събиране на материали за българския диалектен атлас”, която дава
ред разяснения във връзка с отделни въпроси и посочва как да се постъпва в редица конкретни
случаи.
Събирането на материали за българския диалектен атлас става от специални експедиции, в които

вземат участие научни сътрудници на Института за български език при Българската академия на
науките, на Института за славяноведение при Съветската академия на науките, преподаватели и
асистенти от Филологическия факултет на Софийския университет, гимназиални учители по
български език и студенти по българска филология, но след специална подготовка. Броят на
участниците във всяка експедиция е 50—60 души, разпределени на групи от по 4 души, от които
един е ръководител — опитен диалектолог. Всяка група работи в определените ѝ предварително
селища по 5—6 дни, проучва говора по програмата и съставя специална картотека. След
приключване на експедицията се устройва конференция, на която ръководителите на групите дават
отчет за своята работа и правят препоръки. Така събирането на материалите за българския
диалектен атлас се явява сложно колективно дело.
Всеки един от излезлите досега (приживе на автора — бел. ред.) т. I и т. II на Българския диалектен
атлас се състои от две части: част I — карти, и част II — статии за характера на атласа и за
произхода на населението в картографираните земи, коментари към отделните карти и показалци
на картографираните явления и на включените селища.
Том I на Българския диалектен атлас (С., 1964) обхваща говорите в югоизточните български земи
на изток от 25-и меридиан и на юг от Стара планина. За неговото съставяне са проучени
исторически и езиково всички селища с българско население на брой над 1480, но от тях в атласа
са включени само 400, защото само за тях се установи, че са със старо и единно по произход
население. В този том на атласа са дадени 277 цветни
389
точкови карти. От тях 48 са фонетични, несвързани с определена лексика; 46 са фонетични в
ограничена лексика или в отделни думи; 39 са акцентни за съществителни, глаголи и причастия; 50
са морфологични, 69 са лексикални, 11 са словообразувателни, 11 са семантични и 3 са
синтактични.
От материалите, събрани за т. I, освен публикуваните 277 карти бяха съставени още 303, които се
пазят в секцията за българска диалектология на Института за български език при БАН и са
достъпни за научна работа. Техният списък е даден в ч. II, с. 183—186.
Том II на Българския диалектен атлас (С, 1966) обхваща говорите в североизточните български
земи на изток от 25 меридиан и на север от Стара планина. За неговото съставяне бяха проучени
исторически и езиково над 1200 села с българско население, но от тях в атласа са включени 265,
защото само за тях се установи, че са със старо и единно по произход население. В този том ca
дадени 290 цветни точкови карти, с 13 повече, отколкото в т. 1. От тях 59 са фонетични,
несвързани с определена лексика; 66 са фонетични в ограничена лексика или в отделни думи; 28 са
акцентни за съществителни, глаголи, прилагателни и причастия; 42 са морфологични, 75 са
лексикални, 8 са словообразувателни, 8 са семантични и 4 са синтактични.
По-голямата част от картите в т. II на атласа са еднакви с картите в т. I. Обаче 123 са на явления,

невключени в т. I, защото са характерни само за говорите в Североизточна България. По тази
причина всеки един от томовете има относителна самостоятелност.
От материалите, събрани за т. II, освен публикуваните 290 карти, бяха съставени още 321 карти,
които се пазят в секцията за българска диалектология на Института за български език и са
достъпни за научна работа. Техният списък е напечатан в ч. II, с. 143—146.
Български диалектен атлас. T. 1. Югоизточна България. Част първа — карти. С., 1964; Част втора
— статии, коментари, показалци. С., 1964, 204 с.;
Български диалектен аглас. Т. 2. Североизточна България. Част първа — карти. С., 1966; Част
втора — статии, коментари, показалци. С., 1966, 160 с.;
М и р ч е в, К. Български диалектен атлас. Т. 1. Югоизточна България. [Рецензия]. — Ез. и лит.,
1965, № 4, 90—94;
Б о я д ж и е в, T. Голямо научно дело [Рецензия за т. 1 на Български диалектен атлас]. — Бълг. ез.,
1966, № 1, 73—80;
М и р ч е в, К. Български диалектен атлас, т. II, Североизточна България. [Рецензия]. — Ез. и лит.,
1967, № 3, 92—94;
С т о й к о в, Ст. Програма за събиране на материали за български диалектен атлас. С., 1959, 50 с.;
С т о й к о в, Ст. Инструкция към „Програма за събиране на материали за български диалектен
атлас”. С., 1959, 63 с.;
390
С т о й к о в, Ст. Български диалектен атлас. — Ез. и лит., 1957, № 4, 258—296;

Б е р н ш т е й н, С. Б. Болгарский лингвистический атлас. — Вестник AH CCCP, 1948, № 2, 119—
122;
М и р ч е в, К. Защо ни е необходим атлас на българските говори. — Бълг. ез., 1951, № 3—4, 199—
205;
Б е р н щ е й н, С. Б. Задачите на картографирането на българските народни говори. — Пак там,
1955, № 4, 297—307;
Х о л и о л ч е в, Хр. Български диалектен атлас. — СпБАН, 1960, № 2, 88—91;
С т о й к о в, Ст. Обсъждане на „Програмата за събиране на материали за български диалектсн
атлас” в София и Москва. — Бълг. ез., 1956, № 3, 295—298;
С т o й к o в, Ст., С. Б. Б е р н щ е й н. Резултати от първата експедиция за събиране на материали
за българския диалектен атлас. — Пак там, 1957, № 2, 181—186;
С т о й к о в, Ст. Втора българско-съветска експедиция за събиране на материали за български
диалектен атлас. — Пак там, 1957, № 5, 478—480;
С т о й к о в, Ст. Трета българско-съветска експсдиция за събиране на материали за български
диалектен атлас. — Пак там, 1958, № 6, 566—567.
[ Български диалектен атлас. Т. 3. Югозападна България. Част първа — карти. С., 1975. Част втора
— статии, коментари, показалци. С., 1975, 261 с.;
Български диалектен атлас. Т. 4. Северозападна България. Част първа — карти. С., 1981; Част
втора — статии, коментари, показалци. С., 1981, 275 с.;
И в а н о в, Й. Н. Български диалектен атлас. Български говори от Егейска Македония. I. Драмско,
Сярско, Валовищко. Карти. С., 1972; Статии, коментари, показалци. С., 1981, 71 с.;
Б о ж к о в, Р. Български диалектен атлас. Северозападни български говори в Царибродско и
Босилградско. Част първа — карти. С., 1986; Част втора — коментари, показалци. С., 1986;
Български диалектен атлас. Обобщаващ том. Встъпителпа част. С., 1988. 16 с., 25 карти.] М. Сл. М.
Атлас на българските говори в Съветския съюз
В Съветския съюз, както вече се изтъкна при разглеждане географското разпространение на

българските териториални диалекти, има доста села с чисто българско или смесено население в
Молдова и в Одеската и Запорожката област на Украйна. За тия говори през 1958 г. излезе като
издание на Института за славяноведение при Съветската академия на науките в Москва „Атлас на
българските говори в Съветския съюз” („Атлас болгарских говоров в СССР”). Тоя атлас, съставен
от проф. С. Б. Бернщейн, Е. В. Чешко и Е. И. Зеленина, под редакцията на проф. С. Б. Бернщейн, се
състои от две части — атлас със 109 карти и приложение към него с встъпителни статии и
коментари към картите.
Материалът за „Атлас на българските говори в Съветския съюз” е събран в продължение на три

години — от 1948 до 1950, чрез експедиции, в които са вземали участие научни сътрудници и
аспиранти от Института за славяноведение, преподаватели, асистенти, аспиранти и студенти от
българските отдели на Московския и Ленинградския университет. След приключване събирането
на материалите С. Б. Бернщейн, Е. В. Чешко и Е. И. Зеленина ги обработват и картографират. Те
включват в атласа
391
77 различни говора от 64 села, тъй като в 3 села са били установени по 4 различни говора, a в 4
села — по 2 говора. Съставителите на атласа са изработили общо 210 карти, от които са издадени
само половината — 109.
„Атлас на българските говори в Съветския съюз” има за обект сравнително нови, преселнически
говори, които са смесени териториално и не образуват някаква система с пространственото си
разположение. Затова в него няма карти с изоглоси и неговите данни не могат да разрешат някои
от основните задачи, които се поставят пред лингвистичната география, a именно: да се установят
стари племенни и диалектни граници, да се покаже пространственото разпространение на отделни
явления и да се разкрие взаимодействието между отделните говори. Трябва да се изтъкне, че това
не е атлас в обикновения, общоприетия смисъл на думата, защото не разкрива особености и
взаимоотношения между диалекти въз основа на тяхното териториално разположение. Всъщност
този атлас само представя графически, дава нагледно ред диалектни особености, които разкриват
общото и различителното между говори в отделните български села.
„Атлас на българските говори в Съветския съюз” е изработен въз основа на съвременните
постижения на лингвистичната география, пригодени към специфичните условия на българските
преселнически говори. По своя характер той съществено се отличава от всички излезли досега
лингвистични (диалектни) атласи. Тоя атлас е значително научно дело, което има голямо значение
не само за българската диалектология, но и за славянското езикознание. Той ще окаже съществена
помощ и на историците при проучване на изселванията на българите през XVIII и XIX век.
С т о й к о в, Ст. Атлас на българските говори в Съветския съюз. — Бълг. ез., 1959, № 2, 182—188;
Х о л и о л ч е в, Хр. Пръв атлас на българскнте диалекти. — Ез. и лит., 1960, № 2, 146—149;
С л а в с к и й, Фр. Атлас болгарских говоров CCCР. — Вопросы языкознания, 1960, № 3, 121—
125.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
МЕТОДИ ЗА СЪБИРАНЕ НА ДИАЛЕКТОЛОЖКИ МАТЕРИАЛ
Лично наблюдение (Информатори; Диалектно разчленение; Начини за събиране на материал;

Записване на материали; Качества на записа; Обработка на материала)
Анкетен метод
Събиране на материали по програма
Използуване на записи, правени с други цели
Задачите, които се поставят пред едно диалектоложко проучване, както видяхме, могат да бъдат
доста различни — от пълното и всестранно описание на говора в дадено селище или
392
група селища, през установяване диалектната система на по-голяма или по-малка диалектна
област, до очертаване на диалектната система в даден език, и то както в днешното ѝ състояние,
така и в историческото ѝ развитие
Преди да се пристъпи към каквото и да е конкретно диалектоложко проучване, на първо място

трябва да се събере необходимият материал. Събирането на материал е извънредно важна задача
при всяка научна работа, но при диалектоложката то има първостепенно, изключително значение.
Всъщност при диалектоложката работа, особено при описателната, събирането на богат и верен
материал представя научно постижение — решение на научна задача. Неговото систематизиране и
обработване е втора задача. При обработката на материала и при изводите от него могат да се
направят и грешки, но те не намаляват съществено цената на диалектоложкия труд, шом като
материалът е добре и правилно събран. По тая причина е необходимо да се разгледат по-подробно
начините, по които се събира диалектоложки материал, и методите, по които се извършват
диалектоложките наблюдения.
Преди да се пристъпи към събиране на диалектоложки материал, необходимо е предварително да

се проучи съответната литература, т. е. всички събрани и иубликувани вече диалектии материали,
всички диалектоложки изследвания, които се отнасят не само до интересуващия ни говор, но и до
говорите, разположени непосредствено до него. Също така е необходимо да се проучат
историческите, етнографските и други сведения за селището или за областта. Изобщо изследвачът
трябва предварително да се осведоми върху състоянието на диалекта, върху миналото на
населението и върху направеното преди него, като се въздържа обаче да прави предварителни
изводи.
Основните методи, по които се събират диалектоложки материали, са два: 1) л и ч н о н а б л ю д е

н и е (личен метод) и 2) използуване на специални в ъ п р о с н и ц и, попълвани от различни лица
(анкетен метод).
1. ЛИЧНО НАБЛЮДЕНИЕ
Главен метод за събиране на диалектоложки материал е личното, непосредното наблюдение. При

него записвачът сам, лично се запознава с диалектните факти, наблюдава ги в тяхната естествена
среда, спира се на ония от тях, които представят
393
интерес за него, и си записва всичко необходимо. Той има възможност да проверява онова, което
му се вижда съмнително или неправилно, може да събере допълнителен материал по някои
явления и пр. Изобщо при личното наблюдение записвачът има условия да събере богат и пълен
материал.
Информатори
При личното наблюдение трябва да се има предвид, че диалектът и в най-малката говорна единица
— отделното село — никога не е напълно единен, че съществуват известни разлики, свързани с
възрастта, пола, образованието, социалното положение и произхода на населението. Така, на първо
място, трябва да се държи сметка за възрастта на информаторите (лицата, от които се събира
материал). По-възрастните лица обикновено по-добре пазят диалектните особености. На второ
място, трябва да се държи сметка за образованието. Лицата, които имат по-високо образование,
обикновено в разговор с чужди лица употребяват литературни думи и форми. На трето място,
трябва да се държи сметка за пола, защото съществуват известни разлики между говора на мъжете
и говора на жените. Мъжете по своята дейност, занимания и пр. много по-тясно са свързани с града
и с проявите на разговорния книжовен език, отколкото жените. Освен това мъжете са изобщо по-
грамотни от жените, защото в миналото са получавали по-високо образование, обикновено
прекарват по 1—2 години в казармата, вземат по-дейно участие в политическия и обществения
живот и пр. A жените, особено по-възрастните, по своята дейност, интереси и пр. по-тясно са
свързани със селото. Значителна часг от тях обикновено живеят и работят само в пределите на
родното си село; някои от тях дори не са ходили по-далеч от пазарния център — близкия град.
С тия разлики в обществените и икономическите условия, които в миналото не са били еднакви за

мъжете и за жените, се обясняват и разликите между говора на мъжете и говора на жените.
Говорът на жените обикновено се отличава с повече диалектни особености и, общо взето, пази в
себе си в по-голяма степен по-старите, типичните черти на традиционния диалект.
При събиране на диалектоложки материал трябва да се държи сметка и за произхода на

информаторите: дали са местни жители, или са преселници. Особено трябва да се внимава при
394
възрастните жени, които често произхождат от други близки или далечни села. Затова говорът им
може да не огразява само диалекта на селото, в което живеят, но и диалекта на селото, в което са
родени и отраснали.
Броят на информаторите при личното наблюдение е различен и зависи от задачите, които си е

поставил записвачът. Ако събира материали за описание на т. нар. традиционен говор, т. е. за най-
архаичната форма на говора, трябва да избере няколко информатора от по-възрастните жени и
мъже. A ако иска да направи пълно описание на говора, трябва да привлече голям брой
информатори от всички групи местно население: стари, млади, деца, мъже, жени и пр.
Диалектно разчленение
При личното наблюдение трябва да се държи сметка и за стилните разлики в диалекта. От

обиходната разговорна реч особено значително се отличава езикът на фолклора, на първо място,
езикът на народните песни, при които има голямо значение и музикално-мелодичният фактор.
Езикът на песните често пази в себе си а р х а и з м и, които отдавна са изчезнали от обиходния
разговорен език. В тях нерядко се откриват и черти на други говори, от областта на които песните
са пренесени, защото фолклорните произведения се пренасят много лесно.
Архаичните езикови особености на народните песни се отнасят до всички страни на езика —

фонетика, морфология, синтаксис и речник, но най-често те са в речника и в морфологията.
Например в народни песни от Източнософийско, които днес се пеят, се срещат редица особености,
непознати на обикновения разговорен език. В речника такива особености са думи като милкỳвам
(милвам), помàма (измама), подỳшка (обеца), мажàтица (омъжена жена), дадѝйа (бавачка), патъ̀к
(обувка), косѝтрен (калаен), ерѝлен (копринен), вравѝн’ак (мравка) и др. В морфологията такива
думи са младожèн’а (младоженик), добрà дàра, пèшта лèба, дадè мàйци, казà брàту и пр. Дори в
една коледарска благословия се срещат своеобразни творителни форми на -ами:
па се правѝла, па се струвàла
като мèчка страотàми,
като въ̀лк деботàми,
като зàйак бързинàми,
395
като лисѝца хитрин’àми,

като пèн’а по водàми.
В народни песни от Дупнишко пък се срещат инфинитивни форми, които са напълно чужди на
обикновената диалектна реч:
Немòй ме, Пàвле, ти губѝти.
Далѝ ти се е додеàло
у бàштине седèти
и майци слуговàти.
В народните песни много често ударението не съвпада с ударението на обиходната реч, a дори
може да има разлики и в изговора на отделни звукове. Всичко това показва, че поначало народните
песни трябва да се изключат като материал за диалектоложки проучвания, a когато се наложи да се
използуват, трябва да се постъпва внимателно и предпазливо. Същото се отнася и до другите
фолклорни жанрове — народните приказки, гатанките, пословиците, поговорките и пр.
Следователно основен обект при диалектоложкото проучване и при събиране на диалектен
материал трябва да бъде обикновената, „нормалната” обиходно-битова разговорна реч. При
личното наблюдение трябва да се има предвид, че диалектът никога не е абсолютно еднакъв, че в
него обикновено се срещат една до друга стари форми, които отпадат, и нови форми, които се
развиват. При това тия форми може да не са свързани с говора на отделните поколения, a да се
срещат в речта на едно и също лице.
Най-сетне при личното наблюдение трябва да се различават и отделни диалектни типове. На първо
място, в съвременното село ясно се отделя т р а д и ц и о н н и я т т и п на говора, т.е. езикът на
оная част от населението, която най-слабо е изпитала въздействието на литературния език. Тоя тип
се среща у по-старото поколение, главно у жените, които не са живели извън родното си село.
Покрай него се отделя и г о в о р ъ т н а п р о г р е с и в н и т е селски слоеве — младежите и
местната интелигенция. Тоя говор се приближава в по-голяма или по-малка степен до нормите на
литературния език. Между тия две основни, крайни диалектни типа в селото съществуват и
преходни типове, границите на които са твърде колебливи, та трудно се определят.
Отбелязаните типове диалекти съществуват заедно и едновременно върху известна територия. Те

обаче не са устойчиви. В тях постепенно се извършват промени, особено в последно време.
396
Днес все повече и повече се стеснява кръгът на носителите на традиционния говор.
Изобщо, ако се вземе под внимание всичко казано дотук и се събере материал в пределите на
дадена територия от една група население, ще се окаже възможно да се установи системата на
говора в такава мяра, в каквато тя се е запазила по време на наблюдението. Наблюдателят може да
отбележи и отклоненията от системата, които засягат отделни думи и фòрми и които
свидетелствуват за тенденции в развоя на диалекта.
Начини за събиране на материал
При личното наблюдение събирането на материал става по два основни начина: направо или по
въпросник-програма.
Когато се събира материал от говор в едно село, трябва да се обръща внимание на всички
особености на речта и всичко да се записва. След като се установят особеностите на говора,
вниманието може да се насочи по-специално към едни или други характерни черти. Целта на
събирания материал е да представи говорната система в нейната пълнота, затова той трябва да бъде
богат и разнообразен, да обхваща всички страни на диалекта.
Когато се събира материал за говори в по-голяма диалектна област, в която има няколко или много
селища, добре е във всяко село да се наблюдават едни и същи явления, и то по възможност в едни
и същи думи. По тоя начин може да се събере еднороден материал, който ще покаже състоянието
на говорите, ще разкрие тяхното взаимоотношение и ще очертае изоглоси, ако има такива. За тая
цел е необходимо да се изработи специален въпросник-програма, който да обхване всички явления,
които представят интерес. Тоя въпросник може да се изработи предварително, но по-добре е, ако в
неговата основа легне говорът на онова селище, което според предварителни проучвания се явява
най-типичен представител на изследваните диалекти. След като се проучи добре говорът на
избраното село, въз основа на установените в него особености се изработва внимателно въпросник
и после в течение на работата не се правят в него никакви промени или допълнения. Трябва да се
има предвид, че всяка промяна налага отново да се отиде в посетените вече села, от които е събран
материал. Събирането на материал чрез въпросник по методите на лингвистичната география дава
много добри резултати и напоследък се прилага широко.
397
Материали за българските диалекти по методите на лингвистичната география чрез въпросник
пръв у нас е събирал немският езиковед Г. Вайганд. През 1905 г. при събиране на материали за
румънския лингвистичен атлас по специален въпросник, съдържащ 95 думи и явления, той е
събрал материали от 22 български села от различни краища на България. Тия материали са
публикувани в специална статия — „Принос към опознаване на българските диалекти” (Beitrag zur
Kenntnis der bulgarischen Dialekte. — Fünfzehnter Jahresbericht des Instituts für rumänische Sprache
(Rumänisches Seminar) zu Leipzig. Leipzig, 1909, 155—167).
Значителни материали за географското разпространение на названия, отнасящи се до ралото,

колата, тъкачния стан, жътвата, вършитбата, облеклото и пр., но предимно с оглед към нуждите на
етнографията, са събрани от Хр. Вакарелски. Te ca публикувани в ред негови статии, като „Из
веществената култура на българите” (Известия на народния етнографски музей в София, 8—9,
1929, 55—109; 10—11, 1932, 130—165; 12, 1936, 62—85; 14, 1943, 94—128), „Няколко културни и
езикови граници в България” (Известия на Бълг. географско дружество, 2, 1935, 58—100), „Проект
за български фолклорен атлас” (пак там, 1, 1933, 127—138).
Записване на материали
Диалектоложките записи трябва да се правят, като се наблюдава обикновената непринудена реч, и

то най-добре, когато информаторът мисли, че вниманието на събирача е насочено към
съдържанието на разказа, a не към неговата форма. За тая цел той трябва да каже на информатора,
че е дошъл да изучава миналото на селото, че събира сведения за старите обичаи, че се интересува
от стопанството, бита, селското производство, занаятите и пр. Затова при събиране на диалектни
материали е целесъобразно да се водят разговори на исторически, производствени, битови и други
теми, например за миналото на селото, за околните местности, за селскостопански оръдия и
инструменти, за полската работа, за скотовъдството, за жилището, за старите обичаи и пр. Изобщо
трябва да се намери такава тема за разговор, която отговаря на интересите и заниманията на
информатора.
При извършване на диалектоложки наблюдения и при записване на материали изследвачът трябва

да се старае да
398
говори колкото се може по-малко. Неговата задача е само да поддържа разговора, да задава
въпроси, да променя темата на разговор, ако тя стане неинтересна или се изчерпи. Най-добре е
обаче, ако при събирането на материалите участвуват двама души — единият да поддържа
разговора, a другият да записва.
За да получи материал, най-типичен за обиходната реч, изследвачът не трябва да подсказва на

информаторите предполагаемата дума или форма. Неговата задача е непосредствено да чуе в речта
на своите обекти нужните факти. Оттук следва важното правило да не се задават преки въпроси,
като „Казват ли у вас така?”, „Употребяват ли у вас такава форма?” и пр. На такива въпроси се
отговаря само с „да” или „не”.
Основният диалектен материал следователно трябва да бъде събран не чрез преки въпроси, a като
се наблюдава свободната диалогична или монологична реч на местните жители. Пряко запитване
може да се приложи при събиране на материал за речника, и то, когато се отнася до предмети от
селския бит, които са налице. В тоя случай въпроси като „Какво е това?”, „Как се нарича това?” са
не само напълно уместни, но дори и необходими. При събиране на материал на другите страни на
диалекта — фонетика, морфология и синтаксис — преки въпроси не бива да се поставят. Само
когато основният материал е събран и когато информаторът е лице, което разбира интересите на
записвача и има здраво езиково чувство, някои неясни или ненапълно изяснени точки могат да се
изяснят чрез преки въпроси.
Трябва да се има предвид, че не само при изучаване на лексиката, но и на фонетиката, и на

морфологията достатъчен е материал, представящ отделни думи, отделни форми или ограничени
групи думи, a при свободен разговор е възможно интересуващите ни думи и форми да не се
срещат. В такъв случай съществено помагат тематичните разговори. Ако искаме например да
узнаем коя от формите жъ̀на, жèна или жàна се употребява в проучвания от нас диалект, ще
трябва да отворим разговор за лятната полска работа, за прибиране на житните храни и пр. A ако
искаме да съберем материал за глаголните форми за първо лице, единствено число, сегашно или
минало време, трябва да накараме информатора да разкаже какво прави от сутрин до вечер през
различните сезони или пък какво е правил вчера през целия ден.
Невинаги обаче тематичните разговори и насочващите въпроси довеждат до целта, понеже

информаторът има свобода
399
да употреби синоними или да построи фразата си така, че да не употреби търсената форма. В тоя
случай изследвачът е длъжен по такъв начин да подбере въпросите, че в отговора да бъде
употребена съответната дума или форма. Трудността се състои в това, че сам той не бива да
употреби тая дума или форма, за да не повлияе с това на отговора. Формулирането на такива
въпроси отначало изисква доста усилия, умение, съобразителност и изобретателност, но с течение
на времето изследвачът си изработва готови въпроси-клишета, които употребява при нужда.
Основният фонетичен и морфологичен материал може да се събере при беседа на каквато и да е

тема. Ред въпроси обаче изискват специална тематична беседа, насочващи въпроси и въпроси-
клишета. Материалът за лексиката може частично да се събира и чрез поставяне на преки въпроси.
Но и тук най-ценен е материалът, записан при цялостен разказ в свободпа реч, където думата е
употребена в естествени условия, в типичен контекст. Доста лексически материал може да се
извлече и от записите по фонетика и морфология. Сравнително най-труден дял за наблюдение се
явява синтаксисът, понеже за него се изисква свързан текст, цели фрази, или ясна ситуация, при
която се говори, докато за фонетиката и морфологията са достатъчни отделни думи или
словосъчетания. Описанието на синтактичната система е трудно още и затова, защото то може да
се направи само въз основа на голям брой цялостни записи.
При първите си записи наблюдателят обикновено записва всичко, което му се вижда интересно и
което успее фонетично да запише. По-късно, след предварителна обработка на материала, когато
се изясни, че за едни явления има доста примери, a за други — малко или съвсем няма, той може да
се специализира и да записва само това, което представя интерес за него.
Трябва да се изтъкне, че значителна част от фонетичните явления се наблюдават без особен труд от
лица със среден слух. Необходима е само известна предварителна подготовка по фонетика и
запознаване с фонетичните явления на българския език и неговите говори. Изобщо изследвачът
трябва да се научи да „слуша”, да спира вниманието си върху същественото във фонетиката, което
за обикновения слух може да се стори незначително.
Има обаче и такива фонетични явления, за които се изисква по-изострен слух и по-сериозна
фонетична подготовка, като например редукцията на гласните, йотацията, степента на палаталност
и пр.
400
Материалът, събран за фонетиката, винаги може да бъде използуван и за морфологията — тук

може да се използуват и откъси от фрази, словосъчетания и дори отделни думи. Материал за
морфологията може да се извлече и от материала, записан за синтаксиса. Все пак обаче
морфологията изисква и специални наблюдения, въпреки че за нея могат да се използуват
материалите за фонетиката, за лексиката и за синтаксиса.
Изразите, свързаните текстове и пр. трябва да се записват точно, без да се изпускат думи, без да се
менят словоредът, формата на думите и пр. При това за синтаксиса може да се записва и ненапълно
фонетично.
При лексиката е желателно да се дават кратки описания на предметите и на производствените

процеси, с които е свързана дадена дума, a самата дума да се записва в цялостен конкретен текст.
При това е необходимо да се види и самият предмет, a не само да се узнае неговото название,
защото различията в названията могат да са във връзка с различни материални или функционални
особености. Добре е лескикалният материал да бъде придружен от скици и чертежи на предметите,
селскостопанските оръдия и пр. Ако някой предмет се нарича не с една, a c две или повече думи,
трябва да се запишат всичките тия думи, като се посочи коя от тях местните жители считат за по-
стара, коя за по-нова, коя по-често се употребява и от кои слоеве население.
Неопитният наблюдател обикновено записва само онова, по което диалектът рязко се отличава от
нормите на литературния език, a не отбелязва такива черти, по които той е близък или еднакъв с
литературния език.
При фонетичните наблюдения са характерни редица грешки, които може да допусне наблюдателят
— местен жител или изобщо лице, говорещо добре или частично изучавания диалект. Такъв
наблюдател нерядко не обръща внимание на твърде типични и леко наблюдаеми странични
явления, като например качествата на отделните фонеми. Например в Софийско, Врачанско,
Белослатинско и другаде в Северозападна България местните наблюдатели трудно забелязват, че в
тия, диалекти младото поколение изговаря й вместо меко л (зèйе, йèйа, йийак вместо зèл’e, лèл’а,
л’йл’ак), a в Трънско, че се изговаря средно л.
Затова диалектните записи трябва да бъдат придружени не само с подробни указания за

информатора — лицето, от което е записано, но и за записвача — лицето, което е записвало —
откъде произхожда, в какво отношение е с даденото селище, колко време е живяло в него и пр.
401
Качества на записа
От всичко казано дотук е ясно, че изследвачът на диалект и записвачът на диалектни материали

имат извънредно голяма отговорност за събрания от тях диалектен материал. Докато работата на
изследвача на писмен паметник може да бъде проверена и от други лица, тъй като писменият
паметник е достъпен за мнозина, устната реч е достъпна за наблюдение само в момента на
говоренето. Затова диалектният запис не може да бъде проверяван по-късно от други лица. И
събирачът трябва да бъде особено внимателен и добросъвестен, за да не въведе в заблуда другите,
да не предизвика лъжливи изводи, неотговарящи на действителното положение на нещата.
Диалектните записи могат да имат два вида недостатъци: 1) може записвачът да не е отбелязал
всичко, което се среща в говора, и 2) може да е отбелязал неща, които не съществуват в говора.
Първите недостатъци са неизбежни и понятни. Те зависят от подготовката на записвача, от
сръчността му, от времето, с което е разполагал, и пр. Недостатъците от втория вид обаче са
недопустими — те могат да заблудят. Записвачът трябва да отбелязва само това, в което е
абсолютно увереи. Ако в нещо се съмнява, трябва изрично да го отбележи.
Важно изискване е и техническото изпълнение на записа. Той трябва да бъде записан ясно и
четливо. Стенографирането не е удобно.
Най-добре е да се записва на грамофонни плочи или на магнетофон. Бъдещето принадлежи на

звукозаписването, което има редица безспорни предимства. Преди всичко то позволява много пъти
да се прослушва записаният текст.
Обработка на материала
Обработката на записите — разпределянето на материала по дялове на фонетика, морфология,

синтаксис и речник — трябва да става всеки ден на самото място. Това ще даде възможност на
събирача по всяко време да знае по кои въпроси има достатъчно материал, по кои недостатъчно и
според това да насочва работата си. И той няма да напусне селището, без да е събрал достатъчно
надежден и проверен материал.
Ако първичната обработка на материала не се извърши веднага и на самото място, a като измине
по-кратко или по-дълго време, след като е записан, понякога може да не се
402
разчете и не могат да се попълнят някои пропуски, ако се окаже, че материалът е неравномерен.
При всеки диалектен материал трябва точно да се посочи информаторът — лицето, от което е
записан: име, презиме, фамилия, дата на записването. Освен това за всеки информатор и за всеки
обект на наблюдение трябва да бъдат събрани следните данни: възраст, пол, образование,
професия. Твърде важно е да се уясни живяло ли е лицето извън родното си село, кога, къде, колко
време и с какво се е занимавало, какво участие взема в обществения живот.
Ако при някой запис не може точно да се посочи лицето, от което е записан, това трябва да се
отбележи.
2. АНКЕТЕН МЕТОД
Материали за проучване на диалектите могат да бъдат събрани не само по пътя на личното,

непосредствено наблюдение, но и чрез специални въпросници, програми, анкети и пр.
Тъй като личното наблюдение изисква продължително време, a специално подготвените лица са
малко на брой и не са в състояние сами да посетят всички селища от дадена област, за събиране на
материали и за описване на диалектите често се прибягва до помощта на неспециалисти —
образовани лица, които проявяват известен интерес към такъв род работа — главно учители,
студенти и курсисти.
За да има единство на тяхната работа и за да бъде събран еднакъв и системен материал, разни
научни институти и отделни лица-диалектолози издават специални въпросници, програми и пр.
Тия въпросници и програми обикновено се изпращат на предварително избрани или посочени
лица, които отговарят писмено или направо попълват въпросниците и после ги връщат обратно.
Така събраният материал по-късно се обработва от специалисти.
В зависимост от целите и задачите, които си поставя събирането на диалектен материал по тоя

начин, въпросниците и програмите са различни по характер и обем. Едни от тях са по-общи и
целят да обхванат най-съществените особености на всички диалекти от даден език, други са по-
ограничени и са предназначени за проучване на отделни фонетични, морфологични, синтактични
или лексикални особености в даден диалект, в група сродни диалекти или във всички диалекти.
Анкетният
403
метод за събиране на диалектни материали особено широко се практикува в лингвистичната

география.
За проучване на българските местни говори по анкетния метод отначало катедрата по български

език във Факултета по славянски филологии на Софийския университет, a след това Институтът за
български език при Българската академия на науките издадоха специален „Кратък осведомителен
въпросник за проучване на българските териториални говори”. Тоя въпросник, изработен от Ст.
Стойков, съдържа около 260 въпроса и обхваща най-съществените фонетични, морфологични,
синтактични и лексикални особености на българските диалекти. Катедрата по български език във
Факултета по славянски филологии издаде и специален „Въпросник за проучване на българските
занаятчийски говори”, по който се събират лексикални материали от различни занаяти.
3. СЪБИРАНЕ НА МАТЕРИАЛИ ПО ПРОГРАМА
При събирането на диалектоложки материали и при описанието на отделни говори в

диалектологията се използуват и специални програми за проучване. Те съдържат конкретни
указания точно какви явления трябва да се наблюдават във фонетиката, морфологията, синтаксиса
и лексиката, какви примери да се привеждат към всяко явление и как изобщо да се построи един
диалектоложки труд. Тия програми са предназначени за лица, които нямат достатъчна
диалектоложка подготовка или изобщо нямат специална подготовка, a желаят да опишат някой
диалект, обикновено родния си говор.
Пръв у нас издаде „Програма за изучаване на българските народни говори” проф. Б. Ц о н е в,

напечатана в Сборник за народни умотворения, 16—17, 1900, 880—911. Тая обширна и подробна
програма обхваща всички страни на диалекта — фонетика, морфология, синтаксис и речник. По
нея са събрали материали и са направили проучвания на диалекти мнозина любители-
диалектолози, като Хр. П. Стоилов, Кр. Стойчев, Йорд. Захариев и др.
Специално „Упътване за проучване на териториален диалект в селище” (С., 1950, 15 с.) издаде С т.
С т о й к о в. В него са дадени конкретни указания за събиране на материали и за описване на
диалект в селище. С т. С т о й к о в напечата и кратка „Програма за събиране на речникови
материали от българските народни
404
говори” (Език и литература, 1955, № 6, 445—449), по която са публикувани няколко лексикални

приноса.
Известна връзка с диалектологията имат и някои други програми, издавани с етнографски цели.
По-важни от тях са: „Насоки за събиране етнографски материали” (С, 1945, 16 с.) и „Въпросник-
упътване за събиране на етнографски материали” (С, 1946, 157 с.) от Х р. В а к а р е л с к и,
„Упътване за антропо-географски проучвания в България” (сп. Училищен преглед, 1928, № 6) от Й
о р д. З а х а р и е в и пр.
4. ИЗПОЛЗУВАНЕ НА ЗАПИСИ, ПРАВЕНИ С ДРУГИ ЦЕЛИ
Като материал за проучване на диалектите могат да бъдат използувани диалектни текстове,

например приказки, песни, пословици, поговорки и др., записани с други цели — главно
фолклорни и етнографски, — стига да има указание за техния произход. Тия текстове обаче трябва
да се използуват крайно внимателно и критично. При тях винаги трябва да се държи сметка за
социалната и жанрово-стилната диферепциация на речта и за възможните допуснати грешки при
отбелязване на диалектните особености, защото вниманието на записвачите им е било насочено
главно, дори изключително, към съдържанието, a не към езика.
Изобщо всички чужди диалектни записи, били те отговори по въпросник и програма, или
фолклорни и етнографски материали, като източник за говорни проучвания трябва да се
използуват крайно внимателно и критично. Възможно е те да съдържат редица грешки и
неточности, свързани с произхода, подготовката и умението на записвача.
Когато записвачът събира материали от родния си говор, възможно е да не отбележи някои

фоиетични особености, с които е свикнал и не им обръща внимание. Когато пък е външно лице,
може да отбележи само ония черти, по които диалектът се отличава от книжовния език или от
родния му говор, a да изпусне еднаквите. Ясно е, че в единия и в другия случай материалът е
непълен и едностранчив, че не дава вярна и точна представа за системата на диалекта.
Когато записвачът няма специална подготовка, колкото и да се старае да записва така, както чува,
обикновено силно се влияе от книжовната правописна система и не отбелязва редица
405
особености, като например обеззвучаване на съгласните в края на думите, редукцията на гласните,

йотацията, мекостта и пр. Когато пък е усвоил външно и механично началата на фонетичната
транскрипция, често дава пресилени, лъжливо-фонетични записи.
Изобщо всеки чужд запис трябва да се подложи на критични проверки, за да се установи

отношението на записвача към говора и умението му да предава диалектните особености. Когато в
записа се срещат противоречиви указания, невинаги трябва да се вини записвачът, a трябва да се
има предвид, че причините за тях могат да бъдат от различен характер. Критичното използуване на
чужди записи изисква да се държи сметка за всички възможни влияния, които могат да бъдат
причина за двойственост и несистемност в показанията на записите. Особена предпазливост се
изисква и към запис, в който няма никакви непоследователности, който е идеално правилен — за
него може да се допусне със сигурност, че е съзнателно поправян.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
VI. ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ
(Кратък преглед)
Днешно състояние на българската диалектология

Начало на българската диалектология
По-видни представители на българската диалектология
Библиографски трудове по българска диалектология
ДНЕШНО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ
Българската диалектология като съществен дял от българското езикознание все още не е развита
напълно, все още няма цялостно проучване на нашите диалекти, което да даде пълна представа за
днешното им състояние. У нас едва през последните години се пристъпи към съставяне на
български диалектен (лингвистичен) атлас и все още малко са лицата, които се занимават с
описване и проучване на българските диалекти. A диалектологията, както вече се изтъкна, има
голямо теоретическо и практическо значение.
Проучването и описването на известен диалект в отделно селище или група селища е научна
задача, с която може да се справи всеки, който е запознат с българската диалектология, с
основните методи на работа. Особено ценни диалектоложки наблюдения могат да направят лицата,
които живеят и работят в диалектна среда в селата и малките градове. С бързото икономическо и
културно развитие на нашия народ диалектите изчезват и наш дълг е да ги изучим и да ги запазим
за науката.
С т о й к о в, Ст. Българската диалектология през последното десетилетие. — Бълг. ез., 1958, № 4—

5, 419—425;
С т о й к о в, Ст. Постижения и задачи на българската диалектология. — Пак там, 1959, № 4—5,
340—346.
[ К о с т о в а, Т. Актуални задачи на българската диалектология. — In: Jazykovědné Symposium,

1971. U přiležitosti 65 narozenín prof. dr. Františka Svěráka. 3. 2. 1971. Brno, 1973, 93—95;
К о ч е в, Ив. Болгарская диалектология иосле 9. IX. 1944 г. — B: Советская болгаристика. Итоги и
пeрспeктивы. Матeриалы конфeрeнции, посвящeнной 1300-летию Болгарского государства. М.,
1983, 303—310;
К а л н ы n, Л. Э. O синхронных описаниях болгарских диалектов. — Пак там, 310—312;
П о п о в а, Т. B. Проблемы диалектологии болгарского языка в советской лингвистике. — Пак там,
296—303;
С т о й к о в, Ст. Българската диалектология по нов път. — Българска диалектология, 1, 1962, 3—
11;
С т о й к о в, Ст. Состояние и задачи болгарской диалектологии. — Вопросы языкознания. 1969, №
1, 19—28;
407
H a v r á n e k. B. Rozmach bulharské dialektologie a zásluchy St. Stojkova o ni. — Slovo á slovesnost

(Praha), 1970, № 2, 179—180;
M l a d e n o v, M. Sl., Kl. S t e i n k e. Die Ergebnisse der neueren bulgarischen Dialektforschung im
Lichte der Balkanologie. — Zeitschrift für Balkanologie, 14, 1978, 68—82;
S k u l i n a, J. Uspěchy bulharské dialektologie. — Jazykovědné aktuality. Spravodaj Jazykovědného
združeni při Československé akademii věd (Praha), 15, 1978, 76—79.] M. Сл. M.
НАЧАЛО HA БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ
Интерес към диалектите на българския език у нас започва да се появява едва през тридесетте
години на миналия век, когато се правят опити за цялостното оформяне на българския литературен
език, когато се появяват първите новобългарски граматики и когато остро се поставя въпросът за
отношението между църковнославянския и народния език.
Пръв обръща внимание на българските диалекти Неофит Р и л с к и. Като учител той е обиколил
значителна част от българските земи и практически се е запознал с българските диалекти. Неофит
Рилски прдобно на своите съвременници не е имал правилни и ясни схващания за същината на
териториалните говори, за църковнославянския писмен език и за оформящия се книжовен език.
Той смята църковнославянския език за „правилен” български език, но на практика дава място и на
народната реч. Неофит Рилски пръв обръща внимание на голямото говорно разчленение на
българския език. В известното „Филологическо предуведомление” (Филологически предговор) на
своята „Болгарска граматика” (Крагуевац, 1835) той изтъква диалектното многообразие на
българския език:
„Едни ако говорат ще да ида, други говорат ше да ида, други ке да идем, други че да идем, други
ща да ида, други ша да ида, други жда ида. Едни некю, други некем, други нечем, други не щем,
други ни ща, други не ща. Едни ако викат книга, други викат кинига, едни тресем, други търсим,
други трасим, други тражим, други търся, едни блажим, други мърсим,... тако и в глаголите, едни
говорят ходя, други ходе, други ходим. Едни търчим, други търче, други тичам” (с. 12).
Не можейки да разбере причините за това диалектно разнообразие, Неофит Рилски гневно
заключава:
„Тука е прочес достойно да се пожалим с негодователен глас и да речем тако: O язиче развращений
и невоздержаний! Дали има и в други некой язик толко развращение и несогласие!” (с. 14).
За да има еднообразие в писането и в новосъздаващата се книжнина, той съветва своите
съвременници
„да отбегаме от простолюдния и подлият язик и держиме се, колкото е возможно, до майката му
славенският” (с. 21).
408
В диалектите Неофит Рилски намира и ценни неща. Той напълно правилно изтъква, че отделните
диалекти пазят ред стари чисто български думи, които могат да заместят навлезлите по насилствен
път гърцизми и турцизми.
„Защото, ако една реч се говори на едно место по турски или по гречески (или по друг некой язик,
което е совсем мало), на друго место нахождаш тая истата реч да се говори чисто болгарски... Като
например, дето говорат мердивен лествицата (стълбата), тамо говорат ножница канията. A дето
говорат гвоздей (то ест гвозд) ексерат (или паламар, или пирон по други места), тамо говорат
юрдечка патицата (в която реч патица, като извадиш от первият слог а, остава чисто словенско
речение птица, общото на сичките птици име” (с. 18).
Неофит Рилски поставя пред българските книжовници и учители една важна практическа задача —
да изучат народните говори, да съберат словното им богатство и с него да очистят и да обогатят
формиращия се книжовен език. Общо взето обаче, както вече се посочи, като всички свои
съвременници той няма правилни и ясни схващания за същината на диалектите и за тяхното
отношение към църковнославянския език.
Почти едновременно с Неофит Рилски на българските диалекти обръща внимание и руският учен
Юрий В е н è л и н, който по време на своето пътуване из България през 1830 г. се запознал с
някои техни особености. Венелин например забелязал разлики в употребата на членната форма, в
изговора на еровата гласна и пр. В книгата си „О зародише новой болгарской словесности” (1838),
преведена на български през 1842 г. от Михаил Кифалов, той пише:
„Кога бях в Болгария, аз съпикасах, че по-често употребяват -ат жители Восточной Болгарии, a
по-рядко жители Западной Болгарии..., че народ Восточной Болгарии слово буде изрича „быде” (с.
93).
Диалектни особености Венелин посочва и в неиздадената си „Грамматика нынешнего болгарского
наречия”.
На българските диалекти обръща внимание също и Христодул Костович Сичан Н и к о л о в. В

предговора на своята „Болгарска аритметика” (Букурещ, 1835) той се спира на редица особености.
Преди всичко Николов изтъква ятовия изговор като най-важен белег, по който българският език се
дели на две наречия — източно и западно. Покрай него той посочва и ред други разлики:
„Запд. камень, конь, вол, Восточ. камак, кон, ол... Подобно и мнящните ся членове не са един вид.
Во вся
409
Македония обикнуват член е, каде Охрида от. В Болгариа в Нишко, Софийско, Видинско, в
Терново и по селата, които са от Ореховица надоле, в Русчук coc селата, Шумен coc селата и пр.
обикнуват член o; през планината, къркклисийските села и проч. подобно член о. От двете страни в
подножието на Стара планина до Искър и в полето, Свищов, Никопол, Плевен, Ловеч ат
произносат. В Тракия в полето, западната страна всичката, помаците по Доспатската планина имат
член а, из другата страна помаците в Македония имат член о” (с. 23).
Начало на българската диалектология като научна езико-ведска дисциплина поставя руският учен
славист Виктор Г р и г о р ò в и ч. По време на обиколката си из Македония и България през
1844—1845 г. той е могъл да забележи ред характерни особености на българските диалекти. В своя
труд „Очерк путешествия по европейской Турции” (М., 1848) той изтъква, че „о наречиях сами
болгаре имеют еще неясныя понятия. Они судят o них более в лексикальном отношении.” Въз
основа на собствени наблюдения и съображения и от разговори с българския учител и книжовник
Христодул К. С. Николов, с когото се е срещал в Букурещ през 1845 г., Григорович пръв се опитва
да обоснове научно подялбата на българския език на две основни говорни групи — източна и
западна — и да посочи географското им разположение. Западните говори според Григорович
обхващат „цяла Македония до Доспатските планини и на север от тях включват част от
крайдунавска България до самия Видин”, a източните — „на изток от Доспат и на север и юг от
Балкана” (с. 164). Основните разлики между двете говорни групи са:
1. Славянското ѫ в западното наречие е преминало в а; например рака вм. , пат вм.

, маш вм. , ида вм. , дойда, гледа, в източното наречие то ще пази стария
си оттенък на глух звук.
2. Славянското ѧ в окончанието за 1 л. cer. време преминава често в западното наречие в ем, им,
например менем, любим, a в източното наречие в това окончание то се изговаря като глухо а.
3. Звукът ѣ в западното наречие отговаря на звук е, a в източното наречие преминава в я, например

бяг, бяга, вярование, видял, голям.
4. В западното наречие звук в преминава във ф и м, например рамни вм. равни, мнуче вм. внуче,
фетхи вм. ветхи, a звук х преминава във в и ф, например найдов, зедоф или зедов, немаф, сториф.
410
5. В западното наречие звуковете в, д, л, х се изпускат в средата на думата, например глеат, сенал
вм. седнал, неоя вм. неволя, имаа вм. имаха, също така и вмятане на т в сричката ср, например
стреде вм. среде, стребро вм. сребро.
6. Трето лице единствено число сегашно време в западното наречие свършва на т, a в източното на
гласна, например слуга дават, видит — дава, види.
7. В западното наречие бъдеще време се образува винаги с ке, например ке идем, ке сакам, ке
направим, в източното наречие то се образува посредством штъ ( ), a в Пловдивско
посредством жйа.
Делението на българските диалекти на две основни групи — източни и западни, предложено от Хр.
К. С. Николов и разработено от В. Григорович, по-късно се възприема от всички български
диалектолози. В общи линии се приемат и повечето от характерните белези на двете групи,
изтъкнати от Григорович. С по-сетнешното системно изучаване на отделните диалекти и
диалектни групи тези белези бяха допълнени, уточнени и разширени.
През четиридесетте, петдесетте и шестдесетте години на миналия век на българските диалекти

спират вниманието си редица български книжовници, като Гаврил Кръстевич, архим. Партений
Зографски, Петко Р. Славейков и др. Г. К р ъ с т е в и ч в своите „Писма за някои си мъчности на
българското правописание” (сп. Блъгарски книжици, 1858) сочи ред диалектни фонетични и
морфологични особености, които се явяват пречка за изработване на единен български правопис. A
архимандрит Партений З о г р а ф с к и в статията си „Мисли за болгарскиот язик” (сп. Блъгарски
книжици, 1858) изтъква нуждата да се изучат всички български диалекти, за да може въз основа на
тях да се изгради единен и общ книжовен език.
„И другий пот сме кажале, пак cera кажуваме, що за да может да се составит еден общий
писменний язик, първо е потребно да излезат на яве сите местни наречия и идиотизми на язикот
ни, върху които общийот язик имат да се зидат. Догде се не направит тоа нещо, никой не может и
немат право да судит и да редит за общий писмений язик, основуваещий се на едно толко, кое и да
е оно, наречие и секое подобно суденье и реденье, како не полно, та е суетно и безплодно.
Нашийот язик, како што е познато, се делит на две главни наречия, от които едното се говорит в
Болгария и Тракия, a пък другото во Македония. Първото от них веке е сем известно,
411
защо се що се писало до сега по наш йозик, се на него се е писало, a на друго ни гри. По тая
причина, что возраждението на нашата писменост се почна озгора надолу. Овая е причината, что
не толко иностранните славянисти, но и истите наши учени, что не принадлежит на македонското
наречие, немает за него никакво основателно и определено мнение” (с. 34).
Петко Р. С л а в е й к о в в предговора на своите „Български народни притчи” (сп. Блъгарски

книжици, 1859) дава бележки за фонетичните особености на източните говори. Васил Д. С т о я н о
в пък през седемдесетте години определя доста точно ятовата граница
„Според главната разлика, по която езикът ни има две наречия — източно и западно, дели се и цяла
България на източна и западна. Граничната линия между тия две половини на отечеството ни
започва от сами Дунав между Никопол и Ряхово, минува през Плевенско, Тетевенско, Златишко,
Ихтиманско, Самоковско и от там продължава се към юг покрай западните плещи на Родопската
планина до самите заливи Кавалски и Орфански на Бяло (Средиземно) море” (Период. сп. (Браила),
5—6, 1872, с. 50).
Наред с общите сведения за българските диалекти и за тяхното деление започват да се появяват и

кратки бележки, в които се изтъкват характерните особености на отделни говори. Например в
„Периодическо списание на Българското книжовно дружество”, издавано в Браила, се срещат
кратки бележки за котелския говор (2, 1870, с. 108), за шуменския говор (7—8, 1873, 107—113), за
панагюрския говор (11—12, 1876, 147—158) и др. Така постепенно се натрупват диалектоложки
данни и сведения, които позволяват по-късно да се изгради българската диалектология.
ПО-ВИДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ
Българската диалектология стъпва на здрави научни основи с появата на Марин Д р и н о в. Макар

и историк по образование, той се занимава с въпроси около българските диалекти и българския
книжовен език, изяснява ред особености на диалектите и дава описание на някои говори, на първо
място на родния си панагюрски говор. Особено значение има неговата статия „Предаване на
старобългарските ѫ и ъ в новобългарски” (Die Wiedergabe des altslovenischen ѫ und ъ im
Neubulgarischen. — Archiv für slavische Philologie, 5, 1881, No 3, 370—376).
412
Непосредно след Освобождението с българска диалектология се е занимавал и видният чешки

историк проф. Константин И р е ч е к, който известно време е бил секретар на Министерството на
народната просвета и който има големи заслуги за развитието на българската наука. В статията си
„Помашки песни от Чепино” (Период. сп., 8, 1884, 82—83) той се спира на делението на
българските диалекти на две основни групи — източни и западни, и покрай седемте делитбени
признака, посочени от Григорович, прибавя нови шест:
1. Редукция на неударено a в тъмно a ( = ъ) в източните говори.
2. Редукция на неударените о и е в у и и в източните говори.
3. Изпадане на гласни в неударено положение в източните говори (тря̀бва, пѝсвам) и запазването

им в западните (требỳва, писỳвам).
4. Възвратното местоимение сѧ в източните говори е са или съ, a в западните се.
5. Наличие на сричкотворни р и л в западните говори.
6. Групите шт—жд в източните говори се пазят, a в западните се заместват частично с г, ч, к и к’.
В същата тая статия Иречек говори и за разните видове членни форми при имената от мъжки род,
очертава в общи линии ятовата граница, изтъква някои особености на говорите между Дунав и
Стара планина в Североизточна България и пр. Изобщо дава доста сведения за диалектното
разчленение на българския език.
Особено голяма заслуга за развитието на българската диалектология имат първите професори във
Висшето училище, развило се по-късно в Софийски университет, Л. Милетич, Б. Цонев, А.
Теодоров-Балан, Д. Матов и др.
Проф. Любомир М и л е т и ч в продължение на много години изучава цели говорни области.

Резултат от неговите проучвания са основните трудове в българската диалектология „Източните
български говори” (Das Ostbulgarische. Wien, 1903, 302 S.), „Родопските говори” (Die
Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache. Wien, 1912, 235 S.), „Книжнината и езикът на
банатските българи” (СбНУ, 16—17, 1900), „Седмоградските българи и техният език” (СпБАН, 26,
1926) и пр. Освен това проф. Милетич е написал и ред статии по българска диалектология, като
„Редукция на гласните в широколъшкия говор” (СпБАН, 3, 1912), „Акание” и „пълногласие” в
централния родопски говор” (Маке-
413
донски преглед, 1936, № 1—2), „Няколко синтактични и морфологични особености на българските

народни говори” (СпБАН, 56, 1937) и пр. Особено големи са заслугите на проф. Л. Милетич за
привличане и подготовка на млади диалектоложки кадри. В редактираните от него седем тома
„Известия на Семинара по славянска филология” са поместени ред диалектоложки описания,
направени от студенти под негово ръководство.
За развитието на българската диалектология големи заслуги има и проф. Беньо Ц о н е в. Неговите

трудове „Диалектни студии” (СбНУ, 20, 1904), „За източнобългарския вокализъм” (СбНУ, 3, 1890;
4, 1891) и пр. имат съществено значение за установяване на диалектните граници и за цялостното
проучване на българските диалекти. Проф. Цонев е автор на тритомна история на българския език,
в която има известни глави, пряко свързани с българската диалектология. Така в т. I са „Граници на
българската реч и народност” (274—302), „Преглед на българските говори” (303—424), a в т. III в
главата „Диалектология” са поместени всички по-специални негови диалектоложки трудове.
В областта на българската диалектология е работил и проф. Александър Т е о д о р о в – Б а л а н.

Той е писал за „Западните български говори” (Период. сп., 19—20, 1886), за „Родопското наречие”
(Сборник М. С. Дринов. Харков, 1908), за „Един особит звук в родопското наречие” (Период. сп.,
65, 1904) и пр.
От второто поколение български езиковеди, възпитаници на Софийския университет и занимавали

се с българска диалектология, трябва да се спомене на първо място проф. Стефан М л а д е н о в. В
своя обширен труд „История на българския език” (Geschichte der bulgarischen Sprache. Berlin und
Leipzig, 1929) той дава широко място на диалектоложките факти, в специална глава разглежда
диалектното разчленение на българския език и историята на българската диалектология. Освен
това той е автор и на ред специални проучвания, като „Принос към изучване на българските говори
в Източна и Западна Тракия” (Тракийски сборник, кн. VI, 1935), „За пограничните говори в
Източна Сърбия” (Изв. на Семинара по слав. филология, 1, 1904), „Към въпроса за езика и
националната принадлежност на Ново село, (Видинско) (СбНУ, 18, 1901) и пр. Ценни са
диалектоложките трудове на третото поколение български езиковеди проф. Кирил М и р ч е в и
проф. Цветан Т о д о р о в.
Важни диалектоложки приноси имат и ред други работници в областта на българската

диалектология. Едни от тях, като
414
Георги Георгиев, Коста Петров, Христо Кодов, Георги Попиванов, Димитър Петричев и др., са
възпитаници на Софийския университет. A други, като Йордан Захариев, Стою Шишков, Христо
Константинов, Петко Гъбюв, Димитър Стойчев и др., макар и без специално филологическо
образование, също са направили ценни и иитересни описания на диалекти.
М а ж д р а к о в а, М. Библиографичен преглед на обнародваните материали и изследвания по

българска диалектология. — Изв. на Семинара по слав. филология, 1, 1905, 141—172;
Г е р ч е в, Хр. Поглед върху развоя на българската диалектология (историко-библиографичен
преглед). — Пак там, 3, 1911, 507—674;
M l a d e n o v, St. Die bulgarische Sprachwissenschaft 1914—1924. — Zeitschrift für slawische
Philologie, 2, 1925, 506—521; 3, 1926, 184—201;
M l a d e n o v, St. Die bulgarische Sprachwissenschaft 1925—1935. — Пак там, 13, 1936, 361—384;
M i r č e v, K. Die bulgarische Sprachwissenschaft von 1935 bis 1958, Teil II, Dialektologie. — Пак там,
29, 1960, 173—182.
[ Б о я д ж и е в, Т. Библиография (по диалектология). — B: Помагало по българска диалектология.

С., 1984, 295—309;
В а к а р е л с к и, Хр. Научната етнографска книга в България след 1944 г. — B: Сборник в чест на
акад. Никола В. Михов по случай осемдесетгодишнината му. С., 1959, 131—144;
В е н е д и к т о в, Г. К. Итоги изучения в СССР болгарской диалектологии. — Славянское
языкознание. Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, вып. 35, 1962, 76—92;
В и д о е с к и, Б. Приносът кон библиографиjата на македонскиот jазик. Скопjе, 1953, 136 с.;
В и д о е с к и, Б. Развоjот на македонската диjалектологиjа. — Лит. збор, 1967, № 2, 12—17; № 3,
10—17;
З е л е н и н а, З. И. Работы советских болгаристов по болгарской диалектной лексикографии. — В:
Советская болгаристика. Итоги и перспективы. Материалы конференции, посвященной 1300-
летию Болгарского государства. М., 1983, 321—322;
М л а д е н о в, М. Сл. Приносът на румънските слависти в изследвансто на българските говори в
СР Румъния. — Бълг. ез., 1970, № 2—3, 229—231;
П о п о в а, Т. В. Обзор работ советских диалектологов-болгароведов (послевоенный период). — В:
Общеславянский лиигвистический атлас. Материалы и исследования, 1981, М., 1984, 307—338;
Ц о и н с к а, Р. Библиография на езиковедските публикации в „Сборник на Българската академия
на науките”. — Бълг. ез., 1969, № 6, 606—609;
Ш к л и ф о в, Б. Кратък преглед на проучванията на югозападните говори през втората половина
на XIX век. — Бълг. ез., 1980, № 1, 68—71.] М. Сл. М.
БИБЛИОГРАФСКИ ТРУДОВЕ ПО БЪЛГАРСКА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ
Подробни сведения за развитието и постиженията на българската диалектология до 1910 г. дават

статиите на М. М а ж д р а к о в а „Библиографичен преглед на обнародваните материали и
изследвания по българска диалектология” (Изв. на Семинара по слав. филология, 1, 1904) и на Хр.
Г е р ч е в „Поглед върху развоя на българската диалектология” (Пак там, 3, 1911). Библиографски
данни за всичко, което е писано у нас в областта на диалектологията, могат да се намерят в
библиографските прегледи, поместени в „Известия на Семинара по славянска
415
Карта № 8
416
филология” (3, 1911; 4, 1921; 7, 1931; 8—9, 1948), в „Известия на Института за бълг. език” (1,
1952), a през последното десетилетие се дават редовно в сп. Български език. Системна
библиография по българска диалектология има и в полското славистично списание „Rocznik
slawistyczny”.
Сведения за публикуваните материали по българска диалектология до 1937 г., разпределени по

селища в азбучен ред, дава С т. С т о й к о в в „Показалец на обнародваните материали по
българска диалектология” (СбБАН, 31, 1937).
[Previous] [Next]
[Back to Index]
СЪКРАЩЕНИЯ
БДА — Български диалектен атлас. Т. 1. Югоизточна България. С., 1964. Т. 2. Североизточна

България. С., 1966. Т. 3. Юго-западна България. С., 1975. Т. 4. Северозападна България. С., 1981
Год. ВПИ — Годишник на Висшия педагогически институт — Шумен

Год. СУ — Годишник на Софийския университст „Св. Климент Охридски”
Науч. тр. ПУ — Научни трудове на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”
Прилози МАНУ — Македонска академия на науките и уметностите. Прилози
ПСп — Периодическо списание на Българското книжовно дружество
СбБАН — Сборник на Българската академия на науките
Сборник ВТУ — Сборник на Великотърновския университет
СбНУ — Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (от кн. 27, 1913, Сборник за народни
умотворения и народопис)
СпБАН — Списание на Българската акадсмия на науките
Тр. ВПИ — Трудове на Висшия педагогически институт „Братя Кирил и Методий” — В. Търново
Тр. ВТУ — Трудове на Великотърновския университет „Братя Кирил и Методий”
[Previous] [Next]
[Back to Index]
„БЪЛГАРСКА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ” (3. изд. 1993) — ДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Третото издание на Българска диалектология, посветено на 80-годишнината от

рождението на проф. Стойко Стойков и осъществено под редакцията на Максим Сл.
Младенов, съдържа актуализирани библиографски данни за периода 1967—1991 г., които
дават представа за диалектоложките изследвания и насоките в развоя на българската
диалектология през този период.
Изминалото десетилетие отново налага преиздаването на Българска диалектология,

превърнала се в класически труд, който систематизирано представя българските
диалекти и техните особености.
Трудовете, които обогатиха българската диалектология през последното десетилетие, са

свидетелство за методологичното обновяване и тематичното обогатяване на
диалектоложките проучвания. Те отразяват както традиционния интерес към
микродиалектните явления и особености, така и стремежа към обобщения и
типологизация, която се опира на съществуващите описания и диалектоложки материали.
Най-значимо изследване безспорно е подготовеният в Секцията за диалектология и

лингвистична география Обобщаващ том на Българския диалектен атлас. I—III.
Фонетика. Акцентология. Лексика, издаден през 2001 г. от авторски колектив с
отговорен редактор Ив. Кочев. Като атлас от нов тип, Обобщаващият том на БДА
всъщност представлява ареалогично изследване, което се опира на картографирания
материал в регионалните диалектни атласи, чиято подготовка започва под ръководството
на Ст. Стойков. Обобщаващият том обогатява теоретично ареалогичните изследвания,
тъй като в концепцията му е залегнала идеята „чрез синхронен материал от цялата
езикова територия да бъде посочен и ста-
419
диалният развой на българския език”, т.е. материалът от съвременното състояние на

диалектите да бъде интерпретиран в диахронен план.
Отношение към лингвогеографското изследване на българските диалекти има и трудът на

В. Радева Увод в ареалната лингвистика (С., 2001, 192 с.), в който се изясняват
теоретични въпроси, свързани с ареалогичното проучване на диалектите и езиците, с
принципите на картографиране в издадените лингвистични и диалектни атласи.
Сред трудовете, които имат за обект българските диалекти, значително място заема
монографията на Максим Сл. Младенов Българските говори в Румъния (С., БАН, 1993,
450 с.), в която е направен същественият извод, че „въпреки почти двувековното
самостоятелно развитие, откъснатите от метрополията говори са се развивали в духа на
развойните тенденции на българската диасистема. Нито един от тамошните говори не е
тръгнал в друга посока и не е придобил черти, които биха изменили неговата природа на
български диалект.”
Особено значение за диалектната лексикография има трудът на Л. Гълъбов Лексиката на

говора в с. Доброславци, Софийско (С., Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 2000, 835 с.),
който е резултат на 35-годишна събирателска дейност и представлява опит „да се
представи лексиката на говора в с. Доброславци, Софийско, в нейната максимална
пълнота, да се покаже цялото речниково богатство на селише, което се отнася към
западния софийски подговор”. Авторът, когото през 1952 г. проф. Ст. Стойков кани на
работа в Секцията за българска диалектология, остава учител, но следва своето
призвание и успява да съхрани за бъдещите поколения не само лексикалното богатство
на говора, но заедно с това и „следите на старата духовна и материална култура на
неговите носители, култура, която си отива заедно с тях”. Към значимите лексиколожки
проучвания се отнася и трудът Говорът на село Зарово, Солунско, с оглед към
лексикалната му система (2000, 463 с.), в който М. Вачева-Хотева и Сл. Керемидчиева
представят словното богатство на диалекта. В продължение на 20 години М. Вачева-
Хотева събира материала от информатори, изселници от с. Зарово, a Сл. Керемидчиева
подготвя общата характеристика на диалекта и лексикографската обработка на
материала. Според авторките „изследването е последна възможност за представяне на
достоверен материал, събран все още от информатори, в по-голямата си част родени в
някогашното село Зарово и израснали сред заровската интонационна среда”.
Тематично обособена лексика е обхваната от А. Стоилов в Земеделска и животновъдна

лексика от говорите по Средна Стру-
420
ма с народно тълкуване (С., Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 2000, 562 с.) и от Бл.
Шклифов в Пастирската лексика в района на Вич планина (Костурско-Леринско) (С.,
2000, 144 с.). Принос към проучване на лексиката в централния балкански говор
представлява подготвеният от Ст. Ковачев и Т. Тотевски Речник на троянския говор (С.,
Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 1998, 137 с.) с отделно обработени 1677
фразеологични съчетания.
Свидетелство за подчертания интерес към словообразувателните процеси в българските

говори са не само многобройните статии и студии, но и монографичното изследване на М.
Тетовска-Троева Десубстантивни деятелни имена в българските говори, Nomina actoris
(С., БАН, 1992, 174 с.).
Редица монографични изследвания са поставени на отделни диалекти с оглед на по-

цялостното им системно описание. Проучването Говорът на Ропката (1993, 341 с.),
определено от авторката Сл. Керемидчиева като Родопска граматика, е сполучлив опит
за пълно и цялостно представяне на диалекта от областта Ропката (Асеновградско), като
чрез сравнение със съседните говори се определят мястото и спецификата му, изградена
от своеобразно свързани микродиалектни, родопски, югоизточно- и общобългарски
особености. Родопски говор е обект на изследване и в монографията на А. Соболев
Болгарский широколышский говор (Марбург, 2001).
Морфологичната система на един североизточен български говор, разположен в
изоглосната зона между мизийските и балканските говори, е описана от Н. Неделчев в
Мизийско-балкански диалект. Към типологията на морфологичните системи на
мизийско-балканските говори (С., Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 1995, 286 с.). На
североизточните български говори, разгледани в синхронен и диахронен план, са
посветени статиите на А. Александров, събрани в Диалектоложки проучвания (Алтос,
1998, 149 с.).
Описание на всички възможности за функциониране на фонемите в говора на с.

Черешница предлага Бл. Шклифов в Проблеми на българската диалектна и
историческа фонетика с оглед на македонските говори (С., 1995, 199 с.), като изяснява
спецификата на диалекта чрез връзката и отношението му към старобългарския език.
Диалектоложки проучвания с нови данни и интерпретации на материалите включват и

редица сборници с доклади от научни конференции: Проблеми на българския език в
Македония, под ред. на чл.-кор. проф. Д. Иванова-Мирчева и ст. н. с. к. ф. н. Ив. Кочев (С.,
1993, 299 с.); Диалектология и лингвистична география, под. ред.
421
на проф. д.ф.н. В. Радева (С., Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 1999, 387 с.);
Българският език през XX век, отг. ред. проф. В. Радева (С., АИ „Проф. Марин Дринов”,
Пенсофт, 2001, 400 с.).
Без да обхващат всички публикувани след 1993 г. диалектоложки изследвания,

посочените трудове са доказателство не само за продължаващия интерес към изследване
на българските диалекти, за търсенето на нови подходи и методология при обяснение на
наблюдаваните факти, но и за продължаването на научното дело на проф. Ст. Стойков, за
своеобразното присъствие на неуморния му творчески дух.
Василка Радева
[Previous]
[Back to Index]

диалектология стойков

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

диалектология стойков

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Българска диалектология

Максим Сл. Младенов—ПРОФЕСОР СТОЙКО СТОЙКОВ И БЪЛГАРСКАТА

II. ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ

А. ХАРАКТЕР, ПРОИЗХОД И РАЗВОЙ НА ДИАЛЕКТИТЕ

Национален език и диалекти ............. 65

Б. ГЕОГРАФСКО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ

Характерни особености на българския език ............. 74

Характерни особености на източните говори ............. 96

БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ ВЪВ ВАРДАРСКА И ЕГЕЙСКА МАКЕДОНИЯ*

Северни говори ............. 170

ГОВОРИ НА ПРЕСЕЛНИЦИ ИЗВЪН ПРЕДЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

Български говори в Съветския съюз ............. 188

В. ФОНЕТИЧНИ, ГРАМАТИЧНИ И ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ

Единство на граматичния строеж и на основния речников фонд на българските диалекти .............

ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ ВЪВ ФОНЕТИКАТА

ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В МОРФОЛОГИЯТА

Различия при съществителните имена ............. 226

ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В СИНТАКСИСА

5. Словоред ............. 262

ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В СЛОВООБРАЗУВАНЕТО

ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В РЕЧНИКА

Основен речников фонд и речников състав на българските диалекти ............. 296

Териториални диалектизми ............. 319

III. СОЦИАЛНИ ДИАЛЕКТИ

1. Тайни говори ............. 347

IV. ДИАЛЕКТИЗМИ И ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК

Лингвистичен атлас ............. 384

МЕТОДИ ЗА СЪБИРАНЕ НА ДИАЛЕКТОЛОЖКИ МАТЕРИАЛ

1. Лично наблюдение ............. 393

Качества на записа ............. 402

VI. ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДИАЛЕКТОЛОГИЯ

Съкращения ............. 418

М. Младенов — проф. Стойко Стойков и българската диалектология

За да разберем и осмислим приноса на проф. Ст. Стойков в историята на българската

него само на някои особености (раритети), които по преценка на изследователя представляват

диалектология. Т. 4, С., 1968, 325 с). По замисъл, по съдържание и по осъществяване книгата е

така е осмислен целият път, който е извървяла българската диалектология, в контекста на

ренциация”. В статията „Основното диалектно деление на български език” (Славянска филология.

ването на българските диалекти по методите на лингвистичната география и със съставянето на

могат да се обобщят в няколко насоки. Тематично се разшириха диалектоложките изследвания — в

М. Младенов — Бележки към изданието

Книгата на проф. Ст. Стойков „Българска диалектология” отдавна е библиографска рядкост. Тя е

чайна. Тя е последица от общия им произход и от еднаквия им развой в продължение на повече от

Този труд е първият системен преглед у нас на проблемите на общата и българската

* Предговор на автора към второто издание.

диалекти, а до голяма степен съдържа нов материал, и то с оглед на някои особености на

говори, особено що се отнася до говорите в западните български земи.

София, май 1967 г.

1. ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ НА ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА

характерните особености на отделните диалекти и да очертае границите на тяхното

ТЕРИТОРИАЛНИ И СОЦИАЛНИ ДИАЛЕКТИ

ДИАЛЕКТ, ГОВОР, НАРЕЧИЕ

п о д г о в о р се употребява за означаване на част от говор. Терминът н а р е ч и е вече не се

Като самостоятелна езиковедска научна дисциплина диалектологията има голямо теоретическо и

ТЕОРЕТИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА

паметници в по-голямата си част са религиозни по съдържание и не отразяват еднакво цялото

смòтра — мисля, смятам (Софийско); рус. смотреть, сърбо-хърв. сматрати;

Покрай тоя вид думи в българските диалекти се срещат и думи, които са и з в е с т н и о т с т а р о

в днешния български литературен език има форма ще пия, която произлиза от

българските диалекти. Българските диалекти ясно показват, че сега съществуващото правило за

ПРАКТИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ НА ДИАЛЕКТОЛОГИЯТА

успешно, ако не е запознат между другото и с диалектологията, ако не познава особеностите на

При усвояване на правописа и правоизговора на неударените широки гласни а, е, o пък трябва да се

С т о й к о в, С т. Диалектологията и нейното значение за цялостното проучване на езика. — Бълг.